Ламермурската невеста

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Веднага щом си осигури новите дрехи, Крейгънгелт потегли да изпълни възложената му задача. Той усърдно препускаше, бързо завърши пътешествието си и ловко уреди делата на своя покровител, като напълно оправда доверието му. Бидейки пълномощник на мистър Хейстън Бъкло, пратеникът бе приет много любезно от двете дами, защото предварително добре разположени към непознатия, те, както често се случва, намираха поне на първо време достойнства в недостатъците му и съвършенство в пороците. Макар лейди Аштън и лейди Бленкънсоп да бяха свикнали само с добро общество, те непременно искаха да открият в лицето на приятеля на мистър Хейстън един любезен, добре възпитан господин и напълно успяха в това. Крейгънгелт наистина беше безупречно облечен, което, разбира се, имаше голямо значение. При това благородните дами отдаваха нахалния му тон на честно воинско простодушие, самохвалството му — на смелост, а дързостта му — на проява на остроумие. Но за да не ни обвини читателят, че нарушаваме правдоподобността, както и за да оправдаем двете високопочитаеми дами, смятаме за свой дълг да добавим, че тяхната трезва преценка бе по това време малко притъпена, а благосклонността, напротив, изострена, тъй като по щастлива случайност Крейгънгелт се яви точно в момента, когато им липсваше трети човек за партия тредрил, в която игра, както и във всички останали, нашият храбър капитан било с умение, било със сполука, минаваше за ненадминат.

Убедил се в благосклонността на домакинята и високопоставената й гостенка, Крейгънгелт се залови да използува това за доброто на покровителя си. Задачата не беше трудна, защото лейди Аштън се отнасяше крайно доброжелателно към този брак, предложен от лейди Бленкънсоп отчасти от добри чувства към нейния роднина, отчасти от любов към сватосването. Според лейди Аштън кандидатът напълно подхождаше за „ламермурската й овчарка“, още повече че той, както се твърдеше, вече се бил отърсил от своите блудства. Този брак осигуряваше на Луси прекрасно състояние и достоен провинциален благородник за съпруг. Лейди Аштън смяташе, че в този случай съдбините на дъщеря й ще бъдат осигурени по най-приличен начин. При това наследил имението Гърнингтън, Бъкло придоби и значително политическо влияние в съседното графство, където бяха родовите земи на семейство Дъглас, и лейди Аштън отдавна таеше мечтата първородният й син Шолто да бъде избран за член на английския парламент от това графство; амбициозната майка веднага съобрази, че сродяването с Бъкло ще помогне да се осъществи заветната й мечта.

Крейгънгелт съвсем не страдаше от липса на проницателност и в миг разбра накъде клонят желанията на лейди Аштън, след което незабавно предприе атака в нужната посока.

— Бъкло, то се знае, и сам би могъл да издигне кандидатурата си за парламента — забеляза той уж мимоходом, — успехът му е сигурен… Не се съмнявам, че ще успее. Сред избирателите си той има двама първи братовчеди, шестима по-далечни близки, собственият му управител и камериерът му — те ще гласуват така, както им заръча. Пък и другите — кой от симпатия, кой от страх, ще дадат гласовете си за Гърнингтън. Само че Бъкло толкова е заинтересуван да се тика в първите редове, колкото на мене да играя на черен петър. Жалко, че няма кой да му помогне с добър съвет, да му подскаже как най-добре да употреби влиянието си.

Лейди Аштън внимателно и благосклонно изслуша думите на капитана и тайно реши да поеме грижата за обезпечаване на политическото влияние на бъдещия зет, като насочи работата в полза на първородния си син Шолто, а също и на други заинтересовани лица.

Убедил се, че нейна светлост достатъчно се е разпалила, капитанът реши, както се изрази Бъкло, да я пришпори. Съобщи й как стоят нещата в замъка Рейвънсууд и като спомена за продължителното пребиваване там на наследника със същото име, й предаде всички слухове, които съседите разпространяваха по този повод — въпреки че той, Крейгънгелт, съвсем не им придавал особено значение, за което свидетелствуваше спокойният му тон. Силно поруменелите бузи на лейди Аштън, треперещият глас и гневно блесналите очи веднага подсказаха на Крейгънгелт, че неговата събеседница е сериозно обезпокоена и ударът му е попаднал в целта. От известно време съпругът й й пишеше по-рядко и не толкова подробно, както би желала тя. Лейди Аштън бе в пълна неизвестност относно всички по-съществени събития, случили се напоследък: нищо не й бяха съобщили пито за гостуването на лорд-пазителя в кулата Улфс Краг, нито за присъствието на Рейвънсууд в тяхното имение — гостуване, обградено с внимание и сърдечност. Сега тя научи за всичко това случайно, от непознат. Според представите й такава потайност бе равносилна на измяна, едва ли не на бунт срещу властта й на съпруга и в душата см лейди Аштън се закле да се разправи с лорд-пазителя като с непокорен васал, замислил бунт против своя сюзерен. Негодуванието и се подклаждаше още по-силно от факта, че трябваше да крие чувствата си пред лейди Бленкънсоп и капитана — тоест от роднината и от най-близкия приятел на Бъкло, сродяването с когото сега бе за нея тройно пожелано, защото, както бе разгневена, и се струваше, че мъжът й от политически съображения или от страх може да предпочете Рейвънсууд пред нейното протеже.

Капитанът беше достатъчно опитен стратег: той веднага установи, че фитилът на бомбата вече гори и затова никак не се учуди, когато още същия ден лейди Аштън обяви решението си да прекрати престоя у лейди Бленкънсоп: с пукването на зората тя ще отпътува за Шотландия колкото може по-бързо при тогавашното състояние на пътищата и бавните превозни средства.

Клетият лорд-пазител! Той съвсем не подозираше каква страшна буря лети към него по пътищата на Шотландия със старовремска карета, запретната с шест коня! Изцяло погълнат от предстоящото посещение на маркиз А…, той също като дон Гайферос бе „забравил за хубавата си жена“. Най-сетне донесоха дългоочакваната вест, че високопочитаемият благородник пристига — в един часа следобед същия ден — да удостои с посещението си неговия замък. Това бе време малко късно за обяд. В замъка настана невъобразима суматоха. Сър Уилям мина по всички стаи, слезе в мазето, където се посъветва с виночерпеца, и дори дръзна да надникне в кухнята, рискувайки да влезе в denude с готвача, който, бидейки много важна личност, не търпеше дори заповедите на лейди Аштън. Убедил се накрая, че приготовленията за приемане на високия гост са в пълен ход, сър Уилям заедно с Рейвънсууд и Луси се изкачиха на терасата на замъка, откъдето се откриваше изглед към околността, за да не пропусне дори първите признаци, възвестяващи приближаването на маркиза. Терасата, разположена до една солидна защитна стена с бойници, опасваше фасадата на височината на втория етаж; посетителите можеха да се озоват на двора само през входната врата, чийто покрив бе свързан с терасата чрез широка, полегата стълба. Това съоръжение придаваше на замъка по-скоро вид на богата вила, отколкото на добре защитена крепост — очевидно бе строен по време, когато лордовете Рейвънсууд, макар да не са пренебрегвали възможността от нападение, са били вече твърдо убедени в мощта и пълната си безопасност.

Терасата предлагаше чудесен изглед към околността и — което беше особено важно при сегашните обстоятелства — към два пътя, единият от които идваше от изток, а другият от запад. Спускайки се от две страни по едно планинско било, което се издигаше в далечината, тези пътища постепенно се доближаваха и малко пред вратите на замъка се съединяваха. Погледите на тримата бяха устремени на запад, откъдето щяха да се появяват признаците за пристигането на маркиза: лорд-пазителят гледаше към пътя с чувство на вълнение и безпокойство, дъщерята не откъсваше очи от пътя поради обичта към баща си, а Рейвънсууд — от любов към дъщерята, въпреки че поведението на сър Аштън пораждаше в душата му потисната досада.

Не чакаха дълго. Отпърво начело на кортежа се появиха двама бързоходци, облечени в бяло, с черни жокейски шапки и дълги жезли в ръка. Те препускаха пред каретата и съпровождащите конници, умело спазвайки определеното от етикецията разстояние. Бързите копита, плавно полюшващите се тела и също тъй плавно повдигащите се гърди на тези прекрасни, бързи коне сякаш отправяха предизвикателство към всяка мудност и умора. В старинните пиеси често се говори за бързите коне (тук ще спомена само „Светът се е побъркал, господа“ от Мидълтън), а и по-възрастните в Шотландия навярно още помият времената, когато бързоходните коне са били необходима принадлежност към свитата на пътуващия висш аристократ. След тези блестящи метеори, понесли се с такава скорост, сякаш самият архангел-душевадец ги гони по петите, изникна облак прах, вдигнат от копитата на конния кортеж, който ограждаше отпред, отзад и отстрани екипажа на маркиза.

По онова време привилегиите на аристокрацията не бяха празна буква. Множеството ливрейни лакеи, разкошното шествие, внушителният вид на въоръжената свита, сякаш готова за война — всичко това издигаше аристократа от върхушката на недостигаема висота в сравнение с обикновения леърд, който пътуваше придружаван от един, в редки случаи от двама слуги; колкото до търговците и другите представители на търговското съсловие, за тях не може и да се говори: все едно да се опитват да се мерят с пищността на кралските кортежи. Сега всичко се е променило; дори самият аз, Питър Патисън, като тръгвах наскоро за Единбург, имах честта да седя в дилижанса, както се казва, рамо до рамо с един английски пер. А в старо време беше съвсем другояче и маркизът, когото бяха очаквали така дълго в замъка, сега приближаваше с цялата тържественост и разкош, с които се обграждаше някогашната аристокрация. Сър Уилям бе така погълнат от разкрилата се пред погледа му картина и така се вълнуваше слугите му да не допуснат някоя грешка в церемониала на тържественото посрещане, че дори не чу възклицанията на сина си:

— Вижте, от другата страна се приближава още една карета с шест коня. Нима и тя е на маркиза?

Едва след тези думи момчето, дръпнало баща си за ръкава, го застави да се обърне.

Не можеше да има никакво съмнение: друга карета с шест коня, придружавана от четирима лакеи, се носеше с всичка сила по източния път; трудно можеше да се определи кой от двата екипажа, които наближаваха замъка от различни посоки, пръв ще пристигне до вратите. Единият екипаж бе зелен, другият — син, и никога зелените и сините колесници не са възбуждали такова вълнение по арените на Рим или Константинопол, каквото тази гледка породи в душата на лорд-пазителя. Кой не си спомня какъв ужас бе обзел Гумиращия блудник, когато приятелят му, в стремежа си да излекува нещастника от натрапчивата идея — блудникът твърдял, че в съдбовния за него час ще го споходи призрак, — се престорил на призрак и се явил до леглото на болния. „Mon Dieu — възкликнал грешникът, издъхвайки, — il y en a deux!“ С не по-малък трепет лорд-пазителят се взираше сега в удвоилата се карета: в главата му царяха най-лоши предчувствия. Защото в онази епоха на най-строга етикеция никой съсед не би се осмелил да се яви така безцеремонно. Разумът подсказваше на лорд-пазителя, че това може да бъде само лейди Аштън. Треперейки от страх, той предугаждаше причината за толкова внезапното и неочаквано завръщане. Разбираше, че е „заловен на местопрестъплението“. Компанията, в която сега ще го завари жена му, никак няма да й хареса. Единствената надежда, която оставаше на сър Аштън, бе да разчита на присъщото за лейди Аштън чувство за приличие; само то би могло да я възпре да направи публичен скандал. Беше така объркан и изплашен, че съвсем забрави за церемониала, който бе замислил във връзка с пристигането на маркиза.

Страхът скова не само него. Луси, бледа като платно, стоеше до Рейвънсууд и кършеше ръце от отчаяние:

— Това е тя! Пристига майка ми!

— Дори така да е — тихо се отзова Рейвънсууд. — Не си заслужава голямата тревога. Аз мисля, че завръщането на стопанката на този дом след толкова дълго отсъствие би трябвало да буди сред близките й други чувства, не смущение и страх.

— Вие не познавате лейди Аштън — отвърна Луси с пресекващ от ужас глас. — Какво ще каже, като ви види тук?

— Да, аз наистина доста дълго съм престоял в замъка ви, щом присъствието ми може да се стори осъдително на лейди Аштън — изрече Рейвънсууд с нотка на високомерие. — Мила Луси — добави той нежно и успокояващо, — вие сте като малко дете, страхувате се от лейди Аштън. Тя е от добро семейство, дама от висшето общество, жена, която познава отлично света и задълженията си по отношение на своя мъж и неговите гости.

Луси мълчаливо поклати глава в знак на несъгласие и изведнъж, сякаш майка й, която бе още на половин миля от замъка, можеше да я види и да осъди поведението й, бързо се отдръпна от Рейвънсууд; после хвана брат си под ръка и го поведе към един далечен край на терасата. Лорд-пазителят побърза да слезе долу, при портала, забравил да покани със себе си и Рейвънсууд, така че Рейвънсууд остана сам, изоставен и така да се каже, отритнат от господарите на замъка.

Подобно отношение не можеше да се хареса на младия човек, толкова горд, колкото и беден. Рейвънсууд беше се надявал, че като се откаже от стародавната вражда и приеме поканата на сър Уилям Аштън, с това ще му окаже чест и ще бъде в пълното си право да разчита на почтително отношение към себе си.

„Мога да извиня Луси — мислеше си той, — тя е още твърде млада, свенлива е и се чувствува виновна, задето се е сгодила за мен без съгласието на майка си. И все пак би трябвало да помни на кого е дала дума и да не ме принуждава да мисля, че се срамува от избора си. Що се отнася до лорд-пазителя, той, като видя каретата на лейди Аштън, съвсем се обърка, дори лицето му се измени. Ще видим как ще свърши всичко това: ако разбера, че съм излишен тук, веднага ще си замина.“

Погълнат от тези мисли, Едгар слезе от терасата и мина в конюшнята, където нареди да оседлаят коня му, та в случай на необходимост веднага да напусне замъка.

В същото време кочияшите на двете карети, чието приближаване бе предизвикало такъв смут в замъка, най-сетне взаимно се забелязаха и съобразиха, че слизайки от склона по различни пътища, те се стремят към обща цел — централната алея на парка. Лейди Аштън, която възнамеряваше да се обясни с мъжа си преди пристигането на другите гости, които и да са, заповяда да препуснат колкото може по-бързо. Видял, че колегата, му размахва яростно камшика, кочияшът на маркиза, не желаейки да накърнява достойнството си и честта на своя господар, реши като истински представител на своя бранш във всички времена и за всички народи да не отстъпва палмата на първенството. За ужас на лорд-пазителя съперничеството между кочияшите — които, хвърляйки си гневни погледи и бясно размахвайки камшици, се носеха по стръмнината с нарастваща скорост — съкращаваше и без това вече нищожния брой минути за размисъл.

Единственото, което можеше да спаси сър Аштън, би било каретите да се сблъскат и тогава или жена му, или маркизът ще си счупят врата. Не се наемаме да твърдим, че сър Аштън непременно желаеше това, но ако такова нещастие се случеше, той, можем да очакваме, нямаше за дълго да остане безутешен. Ала съдбата бе решила друго. Макар лейди Аштън да не се боеше от никого и от нищо, тя все пак разбра в какво смешно положение се поставя, като се стреми да изпревари знатния гост пред вратите на собствения си замък, затова щом приближиха алеята, нареди да позадържат конете и пусна чуждия екипаж да мине напред. Кочияшът изпълни на драго сърце указанието й, дошло тъкмо навреме, за да спаси честта му, тъй като конете на маркиза бяха по-добри или поне по-свежи от неговите. Така че той намали хода и зелената карета с целия си ескорт като вихър навлезе първа в алеята. Но веднага щом облеченият в ливрея със златни ширити кочияш на маркиза се убеди, че нему е предоставено pas d’avance, той също възприе по-бавен ход и неговата карета, придружена от многобройна свита, тържествено продължи към замъка по оградената с брястове алея. Каретата на лейди Аштън бавно я следваше отблизо.

Потиснал страха и смущението си, сър Уилям Аштън заедно с по-малкия си син и дъщеря си очакваше госта до вратите, които водеха към вътрешния двор на замъка; малко по-далеч стояха многобройните му слуги от всички рангове, едни в ливреи, други с обикновено облекло. По времето, което описваме тук, шотландските аристократи и земевладелци са били заобиколени от многобройна прислуга; трудът струвал евтино в страната, където работната ръка надхвърляла многократно възможността да бъде оползотворена.

Добре школуваните хора като лорд-пазителя прекрасно се владеят и умеят да се показват невъзмутими дори при най-неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Затова, когато маркизът слезе от каретата си, сър Аштън го посрещна с превъзходна учтивост и като го въведе в голямата зала, изрази надеждата, че гостът е останал доволен от пътуването. Маркизът бе висок и с добро телосложение; в умните му, проницателни очи блестяха честолюбиви пламъчета, заменили живия младежки вид: лицето имаше смел и горд израз, посмекчен от присъщата предпазливост и желание да спечели известност, напълно естествен стремеж за водача на политическа партия. Той учтиво отговаряше на любезните въпроси на домакина, който с всичката подобаваща церемония поведе госта си към мис Аштън. И тогава лорд-пазителят осъзна с какво всъщност са заети мислите му: като представяше дъщеря си на маркиза, той я нарече „моята съпруга, лейди Аштън“.

Луси поруменя; маркизът не можа да скрие почудата си при вида на толкова млада господарка на дома, а лорд-пазителят, надвил смущението си, се зае да обяснява причината за тази странна грешка:

— Простете, милорд, исках да кажа „дъщеря ми — мис Аштън“. Причината е в това, че екипажът на лейди Аштън току-що влезе в алеята след вашия и…

— Не бива да се извинявате, милорд — отговори гостът. — Идете да посрещнете съпругата си, а през това време ще се поопозная с очарователната ви дъщеря. Потресен съм, че моите слуги изпревариха стопанката пред вратите на собствения й дом и прося извинение, но както е известно на ваша милост, смятах, че лейди Аштън е още на юг. Позволете да ви помоля да изоставите официалностите и да отидете да посрещнете съпругата си.

Точно това целеше лорд-пазителят и без да губи нито миг, веднага се възползува от любезното позволение на маркиза. Той тайно се надяваше, че лейди Аштън, като излее гнева си върху него, ще бъде по-благосклонна да приеме нежеланите от нея гости и да спази необходимото приличие.

Каретата спря и този така внимателен съпруг подаде галантно ръка на жена си, за да слезе. Но тя не удостои почтително поклонилия се сър Аштън дори с поглед, отблъсна го и потърси кавалерството на Крейгънгелт, който, придружавайки я в качеството на cavaliere servente, сега стоеше до каретата със свалена шапка. Опирайки се на ръката на този достоен господин, лейди Аштън прекоси двора, като даде мимоходом няколко разпореждания на слугите, но пак не каза нито дума на сър Уилям, въпреки че той полагаше усилия да привлече вниманието й. Тя дори не му позволи да върви до нея, а го принуди да се влачи подире й. В залата те завариха маркиза увлечен в разговор с Рейвънсууд; възползувала се от първия предлог, Луси се беше оттеглила. Всички освен маркиза изглеждаха крайно смутени; дори Крейгънгелт въпреки голямото си нахалство не успя да скрие страха си от Рейвънсууд; колкото до останалите, те много осезателно долавяха неловкостта на положението, в което неочаквано се бяха озовали.

Маркизът почака известно време сър Уилям Аштън да го представи на жена си и накрая реши да направи това сам.

— Лорд-пазителят — каза той и любезно се поклони на лейди Аштън — преди малко, като ми представяше вашата дъщеря, по погрешка я нарече своя съпруга. Не бих се учудил, ако той направи втора грешка, като ви нарече „дъщеря ми“. От последната ни среща преди няколко години вие никак не сте се променила. Надявам се, че лейди Аштън няма да откаже да приеме благосклонно стария си познат.

Маркизът беше убеден, че лейди Аштън няма да си позволи да отвърне грубо на любезните му думи и като помълча, добави:

— Милейди, аз пристигнах тук в качеството си на помирител и затова моля да ми разрешите да ви представя младия ми родственик мастър Рейвънсууд.

Наложи се лейди Аштън да направи лек поклон на Рейвънсууд, но тя стори това така високомерно и пренебрежително, че реверансът й бе равностоен на груб отказ. Рейвънсууд също трябваше да отговори на приветствието и хладно кимна, като отвърна на презрението с презрение.

— Позволете и на мен, милорд — обърна се Лейди Аштън към маркиза, — да представя на ваша милост моя приятел.

Крейгънгелт с присъщата си драстична наглост, която хората от неговия тип обичат да представят като непосредственост, направи поклон и описа във въздуха голям кръг с шапката си, украсена със златен ширит.

— Сър Уилям — продължи лейди Аштън, обръщайки се за пръв път към мъжа си, — по време на нашата раздяла, както виждам, сме си създали нови познанства. Така че ми позволете да ви представя един от тези, които увеличиха броя на приятелите ми: капитан Крейгънгелт.

Последва нов поклон и ново внушително размахване на шапката със златния ширит. Лорд-пазителят отвърна снизходително на приветствието на капитана, сякаш за пръв път го виждаше, и се стремеше с целия си вид да подскаже, че жадува мир между враждебните страни и забрава на предишните горчиви чувства.

— Позволете да ви запозная с мастър Рейвънсууд — каза той на Крейгънгелт, като продължи да следва възприетата от него роля на миротворец.

Но Едгар гордо се изпъчи, без да удостои капитана дори с поглед, отвърна подчертано хладно:

— Отдавна се познаваме с капитана.

— Отдавна… отдавна — повтори като ехо капитанът с отпаднал глас. Шапката му отново описа кръг, сега значително по-малък от онзи, с който той почете маркиза и лорд-пазителя.

В залата се появи Локхард, придружаван от трима слуги, които носеха вино и закуски — по тогавашния обичай те се поднасяха преди обяда. Веднага щом поднесоха закуската, лейди Аштън помоли да й разрешат да остави за малко гостите, защото имала да обсъди с мъжа си някакъв неотложен въпрос. Маркизът я успокои, че не държи прекалено строго на етикецията, и лейди Аштън може спокойно да се посвети на задълженията си. Колкото до Крейгънгелт, той, пресушил набързо две чаши ароматна канарска мадейра, също предпочете да се оттегли, защото перспективата да остане в компанията на маркиза и Рейвънсууд никак не го блазнеше: първият му внушаваше почтителен, страх, а вторият го караше да трепери от ужас. И смелият капитан веднага осъществи бягството си, позовал се на необходимостта да хвърли поглед на конете и вещите си, въпреки че лейди Аштън съвсем строго бе заповядала на Локхард да отдели на Крейгънгелт особено внимание и да се погрижи той от нищо да не чувствува нужда. Така маркизът и младият му роднина останаха сами в залата и получиха възможност да обсъдят оказания им прием.

През това време лейди Аштън се отправи към своя будоар, а сър Аштън я следваше унило като престъпник, осъден на смърт.

Едва влязла в будоара, лейди Аштън веднага отприщи яростта си, която сдържаше до този момент с голямо усилие над себе си от уважение към приличието. Пуснала пред себе си уплашения лорд-пазител, тя заключи вратата, извади ключа, обърна към виновния лицето си, което още не бе изгубило гордата си прелест, и с гневно святкащи, изпълнени със злобна решителност очи, се нахвърли върху него, изумен до крайност:

— Никак не се учудвам, милорд, че докато съм отсъствувала оттук, сте завързали твърде странни запознанства. Те напълно съответствуват на ниския ви произход и възпитание. Лъгала съм се, очаквайки от вас по-друго поведение, и признавам, напълно съм заслужила сегашното си разочарование.

— Любезна моя лейди Аштън, скъпа Елинор — отвърна лорд-пазителят, — бъдете благоразумна. Изслушайте ме и ще се убедите, че съм действувал, опазвайки честта, както и интересите на моето семейство.

— О, да, не споря; интересите на вашето семейство пазите по най-добрия начин! — иронизира го разгневената съпруга. — Способен сте да се погрижите дори за честта на вашето семейство, макар това да не е особено необходимо. Но тъй като за нещастие честта на моя род е тясно свързана с вашата, не се засягайте, ако аз сама се погрижа за нея.

— Какво желаете, лейди Аштън? От какво сте недоволна? Защо, едва пристъпила прага на дома си след толкова дълго отсъствие, ми отправяте такива тежки обвинения?

— Защо ли? Попитайте съвестта си, сър Уилям! Себе си попитайте какво ви накара да измените на партията и на политическите си убеждения, защо сте намислили да омъжите единствената си дъщеря за един разорен, стигнал до просяшка тояга якобит, при това заклет враг на вашия род!

— Разберете, мадам, че не бих могъл, пренебрегвайки здравия разум и приличието, да изгоня от дома си младия човек още на другия ден, след като е спасил живота на дъщеря ми и собствения ми живот.

— Спасил живота ви? Чух за тази история. Лорд-пазителят на печата се изплашил от една кафява крава, а убилият я безделник той взима за Гай от Уорик83. Така всеки месар от Хадингтън би могъл да претендира за гостоприемството ви.

— Лейди Аштън, това е непоносимо — изрече, като заекваше, лорд-пазителят. — Виждате, че съм готов на всичко, само и само да ви успокоя. Кажете какво искате.

— Да слезете при вашите гости — заповяда му властолюбивата съпруга — и да се извините на Рейвънсууд, че не може да остане по-дълго в замъка, защото е пристигнал капитан Крейгънгелт, дошли са и други гости. Освен това очаквам и младия мистър Хейстън Бъкло.

— За бога, мадам! — опита се да възрази съпругът й. — Как може! Рейвънсууд да отстъпи мястото си на Крейгънгелт! Този противен картоиграч и доносник! Едва се въздържах да не го изгоня от замъка и признавам, много се учудих, като го видях в свитата ви.

— Щом съм го удостоила с тази чест — отвърна най-хрисимата от всички съпруги на света, — можете да не се съмнявате в неговата порядъчност. А колкото до вашия Рейвънсууд, аз постъпвам с него точно така, както той — разполагам с достоверни сведения за това — е постъпил с един от уважаваните ми приятели, който наскоро е имал нещастието да се възползува от неговото гостоприемство. Прочее избирайте: или Рейвънсууд ще си замине оттук, или ще се махна аз.

Смутен и изплашен, сър Уилям Аштън закрачи възбудено из стаята; страхът, срамът и възмущението се бореха у него с навика да отстъпва във всичко на жена си; накрая, както винаги постъпват при такива обстоятелства плахите натури, той реши да прибегне към mezzo termine, тоест към полумерки.

— Ще ви кажа направо, мадам, че не желая и не мога да постъпя с Рейвънсууд така неучтиво, както ми предлагате: ще бъде съвсем незаслужено. Ако на вас ви е угодно безразсъдно да оскърбите един благородник в собствения ви дом, не бих могъл да ви попреча. Но да служа за оръдие в осъществяването на такава безсмислена постъпка, аз нямам намерение.

— Нямате намерение?

— Да, нямам, кълна се в небето, мадам! — заяви решително съпругът. — Готов съм да изпълня всяко друго изискване, което не противоречи на общоприетото приличие, като например да преустановим познанството си постепенно… или нещо от този род… Но да изгоня Рейвънсууд от замъка — не, с това не мога и не искам да се съглася.

— Щом е така, и този път ще трябва аз да защитя честта на нашето семейство, както често се е случвало и по-преди.

Лейди Аштън седна на масата и бързо нахвърли няколко реда. Лорд-пазителят опита още веднъж да предпази жена си от тази необмислена постъпка, но тя отвори вратата и извика камериерката си от съседната стаичка.

— Помислете какво вършите, лейди Аштън! Превръщате в смъртен враг един човек, който скоро ще има достатъчно средства, за да ни вреди…

— Виждали ли сте някога някой Дъглас да се страхува от своя враг? — отвърна с презрителна усмивка съпругата.

— Рейвънсууд е горд и злопаметен колкото сто Дъгласовци и сто дявола в добавка. Почакайте поне до утре.

— Нито миг повече — отговори лейди Аштън. — Мисис Патъло, предайте тази бележка на младия Рейвънсууд.

— На мастър Рейвънсууд ли, мадам? — попита прислужницата.

— Можеш да го наричаш и така, щом желаеш.

— Измивам си ръцете — каза лорд-пазителят. — Ще сляза в градината да видя дали градинарят е набрал плодове за десерта.

— Вървете — изрече лейди Аштън и му отправи поглед, изпълнен с безкрайно презрение. — Благодарете ма бога, че ви е дал жена, способна да взема присърце честта на семейството, както вие вземате присърце ябълките и крушите.

Лорд-пазителят се забави в градината точно толкова, колкото според него бе необходимо да се изчака, докато стихне гневът на лейди Аштън и премине поне първият изблик на гняв у Рейвънсууд. Като се върна в залата, той завари там маркиз А… даваше нареждания на слугите си; маркизът бе явно разгневен и когато сър Уилям започна да сипе извинения за продължителното си отсъствие, той рязко го прекъсна:

— Предполагам, сър Уилям, че ви е известна странната бележка, която съпругата ви благоволи да изпрати на моя сродник Рейвънсууд — маркизът наблегна особено на думата „моя“, — и едва ли ще ви учуди фактът, че се готвя да напусна дома ви. Моят сродник вече си замина, без да сметне за необходимо да се сбогува с вас, тъй като цялото ви досегашно гостоприемство се обезсилва от това ваше нечувано оскърбление.

— Уверявам ви, милорд — отвърна сър Уилям, поел от маркиза бележката на лейди Аштън, — че нямам нищо общо с това послание и не ми е известно съдържанието му; зная само, че лейди Аштън изпитва неприязън към Рейвънсууд и че тя е много избухлива. Искрено съм огорчен, ако тя е обидила с нещо вашия роднина или ако той се е засегнал от отношението й. Но надявам се, вие разбирате, че една жена…

— Трябва да се държи с високопоставените лица така, както подобава на високото й положение в обществото — довърши вместо него маркизът.

— Разбира се, милорд — призна клетият лорд-пазител, — но вземете под внимание факта, че лейди Аштън все пак е жена…

— И като такава, струва ми се — отново го прекъсна маркизът, — лейди Аштън трябва да знае задълженията си на стопанка на дома. Но ето че тя идва. Надявам се да чуя от собствените й уста кое я е накарало да нанесе такова неочаквано и нечувано оскърбление на моя близък, който, както и аз самият, е гост на нейна светлост.

В този момент в залата наистина бе влязла лейди Аштън. Бурното обяснение с мъжа й и последвалият разговор с дъщерята не й бяха попречили да се погрижи за тоалета си — облечена бе много красиво. Любезният израз на лицето и величествените маниери й придаваха онова особено великолепие, което една знатна дама трябва да притежава в такива случаи.

Маркиз А… надменно й се поклони и тя му отвърна със същото високомерие и студенина. Тогава, изтръгнал от скованата ръка на сър Уилям прословутата бележка, маркизът доближи виновницата за случилото се, възнамерявайки да й поиска обяснение, но тя побърза да го възпре с думите:

— Виждам, милорд, че се готвите да започнете неприятен разговор. Много ще съжалявам, ако такъв разговор възникне между нас особено сега, когато той може да помрачи макар съвсем за кратко почтителния прием, който ни подобава да окажем на ваша светлост. Но такива са обстоятелствата. Мистър Едгар Рейвънсууд, комуто аз отправих тази бележка, е злоупотребил с гостоприемството на нашето семейство и с доверчивостта на сър Уилям Аштън, като е изтръгнал от младото момиче обещание да встъпи с него в брак без съгласието на родителите, които никога не биха й го дали.

— Такова нещо моят родственик не може да направи! — възкликна маркизът лорд.

— Още по-малко то би могло да се очаква от дъщеря ми Луси… — обади се лорд-пазителят.

Но лейди Аштън прекъсна и двамата:

— Вашият роднина, милорд, ако мистър Рейвънсууд наистина има честта да ви бъде някакъв роднина, се е опитал тайно да спечели чувствата на едно младо и неопитно момиче. А вашата дъщеря, сър Уилям, е била дотолкова глупава, че си е позволила да поощрява претенциите на този съвсем неподходящ поклонник.

— Ако това е всичко, мадам, което сте се готвили да ни съобщите — изрече гневно лорд-пазителят, изменил на обичайната си предпазливост и сдържаност, — бих ви посъветвал да млъкнете и да не разгласявате една семейна тайна!

— Извинете, сър Уилям — отвърна спокойно лейди Аштън, — но милордът има право да знае причината, принудила ме да откажа гостоприемство на едного, когото той нарича свой роднина.

— Тази причина — възкликна гневно лорд-пазителят, — дори да има в нея поне зрънце истина, е възникнала по-късно. Защото, когато писахте вашата бележка за Рейвънсууд, още нищо не ви беше известно по този въпрос.

— И аз едва сега чувам за подобно нещо — призна маркизът. — Но доколкото сама засегнахте този деликатен въпрос, милейди, позволете да ви кажа: произходът и общественото положение на моя сродник ви задължаваха да изслушате предложението му и да му откажете в подходяща форма, дори ако той е дръзнал да отправи поглед към дъщерята на сър Уилям Аштън.

— Надявам се, не сте забравили, милорд, че в жилите на дъщеря ми тече благородната кръв на рода Дъглас!

— Родословието ви ми е добре известно, милейди — отвърна маркизът. — Вие произлизате от по-младия клон на фамилията Ангъс, а Рейвънсууд… моля за извинение, милейди, но съм принуден да ви го напомня… три пъти са се женили за девойки от по-стария клон. Всъщност достатъчно добре ми е известна истинската причина за гнева ви, милейди. Разбирам, че трудно се превъзмогват старите предубеждения, и съм готов да се съобразя с чувствата ви. Само затова не последвах моя сродник, позорно изгонен от дома ви, защото не губя надежда да ви помиря. Дори в този момент не бих желал да разгарям спора ни до свада, ето защо реших да остана в замъка ви до привечер. Тогава ще потегля след Рейвънсууд, който ме очаква на няколко мили оттук. И така, нека се постараем да обсъдим въпроса по-спокойно.

— Това е моето единствено желание, милорд! — побърза да изрече сър Уилям Аштън прочувствено. — Лейди Аштън, нима ще допуснем маркизът да напусне дома ни с обида в душата! Трябва да го склоним да остане да обядва с нас.

— Докато на милорда е угодно да бъде наш почитаем гост, замъкът и всичко в него ще бъде на негово разположение — отвърна лейди Аштън. — А колкото до това да продължим този неприятен разговор…

— Извинете, милейди — прекъсна я маркизът. — Нека не вземаме прибързани решения по един толкова важен въпрос. Имам щастието да възобновя познанството си с лейди Аштън и се надявам, мадам, че не ще ме принудите да рискувам доброто ви разположение заради някакъв неприятен разговор. И ми позволете поне, преди да сме се върнали към него, да се насладя на вашата компания. При това, изглежда, в замъка пристигнаха и нови гости.

Лейди Аштън се поклони и с усмивка подаде ръка на маркиза, който я поведе към трапезарията, галантно спазвайки правилата на старинната етикеция, която не разрешаваше на кавалера да води дамата под ръка, както става по празненствата на простия народ.

В трапезарията те завариха Бъкло, Крейгънгелт и няколко съседи, поканени от лорд-пазителя по случай гостуването на маркиз А… Мис Аштън, извинила се с леко неразположение, не дойде на обяда и мястото й остана празно. Обядът бе твърде разточителен и продължи до късно.