Ламермурската невеста

ШЕСТА ГЛАВА

Вечерта на деня, в който лорд-пазителят и дъщеря му бяха спасени от неизбежна гибел, двама непознати мъже седяха в най-усамотената стаичка на малка и невзрачна шотландска кръчмица, или по-точно казано ханче с фирма „Тодс ден“38, отстоящо на три-четири мили от замъка Рейвънсууд и на същото разстояние от полуразрушената кула, наречена Улфс Краг39.

Единият от тях беше към четиридесетгодишен, висок, слаб, с гърбав нос, черни проницателни очи и будно, но зловещо изражение. Другият — нисък и набит, румен и червенокос, изглеждаше с около петнадесет години по-млад от сътрапезника си. Той имаше открит, решителен и весел поглед, а в светлосивите очи, живи и изразителни, искреше игриво-дръзко пламъче, което издаваше храбростта на притежателя им. На масата имаше плоска бутилка вино (в онези ни виното се наливаше от бъчвата в калаени съдове такава форма) и пред всеки от двамата стоеше куейг40, ли бикър. Но на тази маса нямаше веселие. Скръстили ръце и двамата посетители се гледаха смълчани, всеки вглъбен в мислите си.

Най-сетне по-младият наруши мълчанието:

— Какво се бави толкова там той? Да не би да се е провалил. Ти защо не ми позволи да тръгна с него?

— Всеки сам трябва да мъсти за нанесената му обида — отвърна по-възрастният. — Без друго рискуваме живота си, като го чакаме тук.

— И все пак си страхливец, Крейгънгелт — каза по-младият. — Не само аз и други отдавна са на това мнение.

— Но още никой не ми го е казвал в лицето! — възкликна Крейгънгелт и се хвана за сабята си. — Имаш късмет, че не придавам значение на необмислените ти думи, иначе… — И млъкна в очакване да чуе какво ще каже събеседникът му.

— Какво иначе? Какво ще ми направиш? Защо не го направиш?

— Какво ме спира ли? — отвърна Крейгънгелт, който бе прибрал наполовина измъкнатата сабя. — Това, че острието на тази сабя има по-важни дела, а не да поразява разни вятърничави глупаци.

— Прав си — каза младият, — човек трябва да е съвсем без мозък, съвсем побъркан, та да разчита на твоите прекрасни обещания, че ще получи място в ирландската бригада1. Но какво да се прави! Всички тези конфискации, особено последната глоба, която старият мошеник Търнтипет жадува да си пусне в джоба, ме лишиха от покрив и състояние. Всъщност какво общо имам аз с ирландската бригада? Аз съм шотландец, както и баща ми, както и целият ни род. А леля ми, лейди Гърнингтън… Тя все пак няма да живее вечно!

— Чудесна мисъл, Бъкло, но леля ти може да кара още дълго. А колкото до баща ти… Той имаше и земя, и пари, не е залагал именията си, не е имал работа с лихвари, плащал е дълговете си и е живял със собствени пари.

— Но кой е виновен, че не мога да живея като него? Ти и тези като тебе накрая ме разорихте и сега, разбира се, за да има от какво да живея, ще трябва да последвам жалкия ти пример: една седмица да разпространявам тайни вести от Сен Жермен41, друга — да нося новини за въстание на планинците42; да ме хранят бабичките якобитки, като ги лъжа, че къдриците, които им продавам от някаква си там стара перука, са къдриците на Шевалие43; да подкрепям приятеля си до мига на битката и изведнъж да се оттегля — защото политическият агент няма право да рискува живота си за дреболии. И всичко това само за къшея хляб и за удоволствието да се наричам капитан.

— Въобразяваш си, че говориш много красноречиво — каза Крейгънгелт, — правиш се на много остроумен за моя сметка. По-добре ли е да пукнеш от глад или да свършиш на бесилката вместо да водиш живот, какъвто водя аз, и то само защото нашият крал не може в сегашния момент да издържа прилично пратениците си.

— Да умреш от глад е по-честно, а от бесилката все едно няма да се отървем. Но никак не разбирам какво искаш от бедния Рейвънсууд. Парите му не са повече от моите; всичката земя, която му е останала, е заложена и презаложена; доходите му не стигат дори да си плати процентите. Какво целиш, като се бъркаш в работите му?

— Не се безпокой, Бъкло, зная какво правя. Първо, той е от старинен род и баща му е направил големи услуги през 1689 година, така че ако успеем да го завербуваме, това непременно ще бъде оценено в Сен Жермен и Версай. После, трябва да ти е известно, че младия Рейвънсууд никак не си приличате: той има ум и такт, талант и смелост; в чужбина ще се покаже като човек с мозък и сърце, който знае нещо повече от езда и лов със соколи. Почти престанаха да ми се доверяват, защото вербувам хора, чийто мозък им стига едва да преценят колко да пришпорват коня и какво да правят със сокола си. А Рейвънсууд е образован, съобразителен и умен.

— Но въпреки тези достойнства той попадна в мрежите ти. Престани да се палиш, Крейгънгелт. И остави на мира сабята си! И без това нямаш никакво намерение да се биеш с мен. По-добре кажи мирно и тихо как успя да спечелиш доверието на Рейвънсууд.

— Много просто: като подклаждах жаждата, му; за мъст, Бъкло. Знаех, че ми няма доверие; но изчаках удобния момент и пуснах в ход средствата си, когато обидите и несправедливостите бяха нажежили до червено моя рицар. И ето че сега се отправи, както сам каза — а може би наистина мисли така — да се обясни със сър Уилям Аштън. Но повярвай, ако те се срещнат и адвокатът започне да се оправдава, позовавайки се на законите, Рейвънсууд ще убие стареца. Очите на Едгар така искряха, че лесно се досетих какво крои. Но дори да не убие Аштън, той така ще го изплаши, че властите като нищо ще обвинят приятеля ни в опит за покушение срещу живота на член на Тайния съвет. Така между него и правителството ще легне пропаст, в Шотландия ще му стане доста горещо, Франция ще му предложи убежище и ние тримата ще се отправим натам с френския кораб „L’Espoir“, който ни очаква недалеч от Аймът.

— Чудесно — каза Бъкло. — Сега и мен нищо не ме задържа в Шотландия; ако благодарение на Рейвънсууд ни приемат по-добре във Франция, то дявол да го вземе, нека стане така, както си намислил! Страхувам се обаче, че собствените ни достойнства няма да ни осигурят там високи чинове. Но нека се надяваме, че преди да потегли с нас, Рейвънсууд ще пробие главата на лорд-пазителя с куршум. Веднъж в годината не е лошо да се убива по някой от тези високопоставени негодници, та да ги научим да се държат прилично.

— Напълно справедливо! — съгласи се Крейгънгелт. — Отивам да видя дали конете ни са нахранени и дали са готови за път; ако Рейвънсууд не е променил решението си, не бива да се бавим нито миг.

И той се упъти към вратата, но спря на прага и добави:

— Както и да свърши тази работа, Бъкло, ти, надявам се, си забелязал, че не казах на Рейвънсууд нито дума в подкрепа на глупостите, които могат да му хрумнат да извърши.

— Да, прав си, нито дума — отвърна Бъкло. — Друг може да не знае, но на теб твърде добре ти е известно каква опасност представлява страшната дума „съучастник“. — И тихичко си промърмори следните стихчета:

— Какво си бъбриш там? — попита Крейгънгелт се обърна неспокойно към него.

— Нищо, стихчета, които чух веднъж на сцената.

— Според мен ти, Бъкло, е трябвало да станеш артист; за тебе всичко е игра и забавление.

— Мислил съм си за това. Във всеки случай то щеше да бъде много по-безопасно, отколкото да разиграваме с теб такъв фатален заговор. Е, върви, играй и ролята: да наглеждаш конете, както подобава на един добър коняр. Хм, комедиант, артист съм бил! — повтори тихо той. — За тези думи трябваше да го намушкам с шпагата си, но заслужава ли такава чест един страхливец? И все пак театърът би ми допаднал много. Да, сигурно. Излизам, да кажем, в „Александър“44 и изричам:

И тъкмо Бъкло, опрял ръка на дръжката на шпагата си, задекламира гръмко високопарните слова да клетия Лий, в стаята дотича изплашеният Крейгънгелт.

— Изгубени сме! — възкликна той. — Конят на Рейвънсууд се оплел о повода си в яхъра и съвсем е окуцял. А другият, раванлията, с който тръгна Рейвънсууд, ще бъде много уморен, пък нямаме резервен кон. С какво ще тръгне той сега?

— Да, този път не ще летим като стрела — сухо процеди Бъкло. — Но чакай! Защо не му отстъпиш твоя кон?

— Така ли? И да хванат мен! Благодаря за предложението!

— Защо не? Дори да се е случило нещо с лорд-пазителя, а то е малко вероятно според мен, тъй като Рейвънсууд не е от тези, които стрелят по невъоръжени хора, при това лорд-пазителят е възрастен човек и дори в замъка да се е завързала малка схватка, какво толкова се боиш? Нали изобщо не си замесен в това?

— Разбира се, разбира се — отвърна скованият от страх Крейгънгелт. — Но забравяш за мисията, възложена ми от Сен Жермен.

— Мнозина са на мнение, че сам си измислил това, благородни капитане. Добре, щом не желаеш да дадеш коня си на Рейвънсууд, аз, по дяволите, ще му дам моя!

— Твоя ли? — изуми се Крейгънгелт.

— Да, моя — потвърди Бъкло. — За да не ме упрекват хората, че след като съм обещал някому подкрепата си, съм се отметнал и дори не съм му помогнал да се избави от бедата.

— Ще му дадеш коня си? А даваш ли си сметка за загубата от това?

— Загуба? Ах, да! Моят сив Гилбърт ми струва двайсет жълтици, но неговият раванлия също струва нещичко; другият му кон, Черният мавър, ако бъде излекуван, ще струва два пъти колкото моят. Знам как да го излекувам. Взема се тлъсто кученце сукалче, одира се, изкормва се, натъпква се с черни и сиви охлюви, после дълго се пече, като се полива със смес от нардово масло, шафран, канела и мед; маже се е капките, които са се отцедили, после се превързва кракът на коня и…

— Чудесно! Само че преди да оздравее конят, а я още по-преди — докато печеш кученцето — ще те заловят и обесят. Не се съмнявай, че Рейвънсууд ще бъде преследван упорито. Как съжалявам, че мястото на срещата ни не е по-близо до морето!

— Тогава няма ли да е по-благоразумно аз да тръгна напред, като му оставя коня си? Но тихо, тихо… той идва. Чувам копитата на кон.

— Чуваш копита? — уплаши се Крейгънгелт. — Сигурен ли си, че идва сам? Защото ми се струва, че го преследват. Чувам тропот на няколко коня; да… много са.

— Ами! Това е слугинята, която отива за вода и тропа по стълбата с дървените си обувки. Кълна се в честта си, капитане, че трябва да се откажеш от чина и от тайните си поръчения: ти си по-страхлив и от дива гъска. Ето идва мастър Рейвънсууд! И както виждаш, сам е! Но ми изглежда мрачен като ноемврийска нощ.

Точно в този миг на прага се показа Рейвънсууд с наметало, скръстил ръце на гърди и със замислено, печално изражение. Той влезе, свали наметалото, отпусна се на един стол и сякаш потъна в дълбок размисъл.

— Е, какво, какво се случи? — обадиха се в един глас Крейгънгелт и Бъкло.

— Нищо! — отсече мрачно Рейвънсууд.

— Нищо ли? — повтори Бъкло. — Но нали заминахте с твърдото намерение да си разчистите сметките със стария негодник за всички обиди, които е нанесъл на вас и на цялата страна! Видяхте ли го?

— Видях го.

— Видяхте го и не си разчистихте напълно сметките с него? Признавам, не очаквах това от мастър Рейвънсууд.

— Какво ме засяга това, което сте очаквали. Нямам намерение, сър, да ви давам отчет за своите постъпки.

— Спокойно, Бъкло! — намеси се Крейгънгелт, като видя, че приятелят му пламна и се готви да отвърне на дързостта. — Почакай! Навярно нещо е попречило на мастър Рейвънсууд. Но той трябва да прости тревогата и любопитството на преданите си другари, каквито сме му ти и аз.

— Другари ли, капитан Крейгънгелт! — надменно възкликна Рейвънсууд. — Не мога да си спомня да сме били в близки отношения. И не зная с какво право се назовавате мой другар. Струва ми се, цялата ни дружба се свежда до това, че се уговорихме да напуснем заедно Шотландия, веднага след като отида в замъка, който е принадлежал на прадедите ми, и се срещна с новия му притежател, защото не желая да го нарека законен собственик.

— Напълно вярно, мастър Рейвънсууд — отговори Бъкло, — но ние предполагахме, че сте намислили да извършите нещо, което няма да е безопасно за главата ви. Затова решихме с Крейги да ви изчакаме, макар така да рискуваме и собствените си кожи. Колкото до Крейги, това, изглежда, няма никакво значение; той така и така ще си увисне на бесилото; но аз не бих искал да опозорявам древния си род с безславна смърт, при това заради друг човек.

— Много съжалявам, господа, задето съм ви причинил такива грижи — каза Рейвънсууд, — но оставям на себе си правото да решавам своите дела и нямам намерение никому да давам отчет за тях. Обаче промених решението си и засега оставам в Шотландия.

— Оставате! — изуми се Крейгънгелт. — Решихте да останете, след като похабих за вас толкова сили и пари, изложих се на опасността да ме познаят, платих и за престоя на кораба!

— Сър — отвърна Рейвънсууд, — когато взех прибързано решение да напусна родината си, аз се възползувах от любезното ви предложение да ми осигурите средства за заминаване, но доколкото си спомням, не съм поемал задължението да замина непременно, дори в случай че променя решението си. Поднасям ви своите съжаления и благодарност за грижите, които сте положили за мен. Колкото до вашите разноски — прибави той и пъхна ръка в джоба си, — има начин да уредим това; не зная колко струва таксата за наемането и престоя на кораба, но ето моята кесия, вземете колкото ви трябва.

И Рейвънсууд подаде на този soi-disant45 капитан кесията си с няколко жълтици. Но Бъкло се противопостави.

— Виждам, Крейги — каза той, — че просто те сърбят ръцете да спипаш зелената кесия на човека; но кълна се в бога, ако се докоснеш до нея, ще ти отрежа пръстите с ей този нож. Щом Рейвънсууд е променил: решението си, ние нямаме повече работа тук. Само, моля за извинение, бих искал да кажа…

— Говори, щом искаш — прекъсна го капитанът, — но преди това съм длъжен да напомня на мастър Рейвънсууд всички неприятности, на които ще се изложи, като се раздели с нас, и за опасностите, които го очакват тук, а също и за трудностите, на които ще се натъкне във Версай или в Сен Жермен, ако се появи във Франция, без да си е осигурил подкрепата на хора, установили там полезни връзки.

— Като прибавим и това, че ще изгуби приятелството поне на един човек, изпълнен с чест и благородство — добави Бъкло.

— Господа — поде Рейвънсууд, — позволете ми още веднъж да отбележа, че придадохте на краткотрайното ни познанство много по-голямо значение, отколкото очаквах. Ако ми се наложи да замина, за да служа при някой чуждестранен двор, няма да се нуждая от препоръката на един интригант и авантюрист; не намирам за нужно да ценя и дружбата на някакъв необуздан нехранимайко.

Без да дочака отговор, Рейвънсууд излезе, възседна коня си и бързо си замина.

— По дяволите — изсъска Крейгънгелт. — Изгубих новобранеца!

— Да, капитане — потвърди Бъкло, — рибката ти се изплъзна заедно с кукичката и стръвта. Но аз ще го догоня, защото той ми наговори обиди, които не прощавам.

Крейгънгелт предложи на приятеля си да го придружи, но Бъкло отговори:

— Не, не бива, капитане; стой си тук до камината и чакай да се върна. Най-добре се спи в здрава кожа!

Запя си песничката:

И излезе.