Ламермурската невеста

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Като известихме на читателя за оздравяването на Бъкло и по-сетнешната му съдба, ние поизбързахме, за да може след това да не се откъсваме от събитията, възникнали след погребението на нещастната Луси Аштън. Тази печална церемония бе извършена в мъгливата зора на един есенен ден. Погребваха Луси без всякакъв разкош, ограничиха се с извършването на най-необходимите обреди. Само най-близките роднини дойдоха да изпратят покойната до вечното и жилите в гробището на същата черква, където няколко дни преди това тя пряко воля се венча за Бъкло. Скромният ковчег, върху капака на който нямаше нито име, нито дати, бе отнесен в семейната гробница, уредена от сър Уилям в едно от крилата на черквата, и каменният гроб погълна тялото на тази, която някога бе очарователно, кротко и невинно същество, а след това почина, доведена до лудост от упоритото и жестоко насилие над нея.

Докато в гробницата се извършваше скръбният ритуал, трите селски вещици като лешояди, усетили наблизо мърша, отрано се бяха настанили на една надгробна плоча и по стар навик водеха нечестив разговор.

— Нали ви рекох, дружки мои — подхвана Ейлси Гурли, — че след богатата сватба ще дойде и богато погребение?

— Не виждам тука нищичко богато — възрази и Лини Уини. — Не дават ни месо, ни бира. Пъхнаха ни само по някоя и друга сребърна паричка в ръката и толкоз. А сума път бихме дотука, пък не сме и млади.

— Мълчи, глупачке! — озъби й се Ейлси. — Никаква милостиня И никоя гощавка не може да се мери с радостното чувство на възмездие. Само преди четири дни тия тука се перчеха на охранените си коне, пък сега поглеж какви са оклюмали и мълчаливи, каквито бяхме ние в деня на тяхното веселие! Тогаз те бяха целите в злато и сребро, а сега са черни като кука в огнище. О, тая горделивка, мис Аштън! Трепереше от отвращение кога се доближаваше до нея някоя чесна, ама бедна женица. Пък сега и жаба не ще може да пропъди от гроба си, като се разквака отгоре й. В гърдите на майка й, лейди Аштън, гори същински адски огън. А сър Уилям, дето стряска хорицата с бесилки, клади и вериги! Ще ми се да знам какво ще ми рече той за магиите, дето се вършат под неговата стреха!

— Казват, че зли духове грабнали невестата от брачното й ложе и я отнесли през комина, пък на младоженека превили шията — изфъфли паралитичната вещица.

— Не е ли все едно кой и как го е извършил — заключи Ейлси Гурли. — Ясно е, че туй е дело на нечестивия и тия предостойни дами и господа дълго ще помнят тоя ден!

— А вярно ли е — попита Ани Уини, — вярно ли е туй, дето се разправя още, че портретът на стария сър Малис Рейвънсууд треснал на пода в салона, дето се танцувало, и подир туй гостите на булката и на младоженека се скарали и стигнали до бой?

— Не, не е тъй! Ама потретът е бил наистина там, дето са танцували — поясни Ейлси. — Някои може и да не знаят, ама аз хубавичко знам как се е озовал тоя потрет в салона: явил се е да предрече на тия Аштън края на гордостта им! И туй не е последното знамение. Сега и там, в гробницата, се мъти нещо нечестиво. Видяхте ли как всички те, дванайсетте опечалени, слязоха в гробницата двама по двама?

— Потрябвало ми е да ги броя — изрече куцата.

— Дванайсет бяха, знам това — продължи въодушевено Ейлси, за която погребенията бяха твърде интересно зрелище, за да ги приема равнодушно.

— Да, ясно е, не сте видели, че в гробницата слезе още един човек, тринайсети, за който те хич не подозират — тържествуващо продължи най-възрастната бабичка, Ейлси Гурли, доволна, че е демонстрирала на приятелките превъзходството си в наблюдателността. — Ако старите поверия не лъжат, на едного от тях му остава още съвсем мъничко живот на тоя свят. Но чуйте: да се махаме по-скоро, дружки. Ако се случи тука нещастие, нас първи ще ни дръпнат да отговаряме и тогаз много лошо ни се пише!

Заграчили зловещо като същински гарвани пред чумен мор, трите предсказателки си тръгнаха от гробището.

Наистина, когато погребалният обред свърши, присъствуващите забелязаха, че са с един повече, и шепнешком започнаха да си предават новината. Съмнението падна на младеж, облечен както всички в строг траур. Той се бе облегнал на една от колоните на гробницата и ясно личеше, че нито забелязва някого, нито чува какво се говори там. Роднините на покойната отново си зашепнаха, изразявайки недоумението и неудоволствието си от появата на непознатия. Но полковник Аштън, който поради отсъствието на баща си сам се разпореждаше с церемонията, помоли за мълчание.

— Зная кой е той — обясни шепнешком полковникът. — Този човек има не по-малко основание от нас да скърби и навярно скоро ще скърби още повече. Оставете на мен да се заема с него и не нарушавайте ритуала с излишни изобличения.

Изрекъл тези думи, той се приближи до непознатия, подръпна наметалото му и каза тихо, но решително:

— Ако обичате да ме последвате!

При звука на гласа му непознатият сякаш се опомни от унеса си и механично се подчини. Двамата изкачиха порутените от времето стъпала, които водеха от гробницата към гробището в двора на черквата. Останалите тръгнаха след тях, но спряха на входа на гробницата и с тревога заследиха това, което ставаше между полковника и непознатия, които, достигнали най-отдалечения край на гробището, потънаха в сянката на един тис и както личеше, поведоха оживен разговор.

— Аз, надявам се, говоря с мастър Рейвънсууд? — попита полковникът, когато стигнаха до отдалеченото място.

Непознатият мълчеше.

— Да смятам ли, че разговарям с убиеца на моята сестра? — запита повторно Шолто, треперейки от злоба.

— Да, прекалено вярно назовахте името ми — отвърна Рейвънсууд с глух, пресекващ глас.

— Ако се разкайвате за това, което сторихте — каза полковникът, — осланяйте се на бога да ви прости! Но мен няма да успеете да трогнете! Ето мярката на шпагата ми — добави той и подаде на Рейвънсууд къс хартия; — време на срещата ни: утре по изгрев слънце, място — пясъчната ивица източно от село Улфс Хоуп.

Рейвънсууд взе листчето; изглежда, той се колебаеше.

— Не довеждайте до последна крайност нещастника, който без друго вече е достатъчно отчаян — промълви Едгар най-сетне. — Не си рискувайте ненужно живота, а мен оставете да умра от ръката на някой друг.

— Не, няма да бъде така, както искате! — възкликна Дъглас Аштън. — Или ще бъдете убит от мен, или ще довършите гибелта на моето семейство, като ме убиете. Ако не приемете дуела, който ви предлагам, знайте, че навсякъде ще ви преследвам и ще ви оскърбявам, докато името Рейвънсууд не стане символ на безчестие, както сега е символ на жестокост и злодейство!

— Няма да успеете да покриете с позор честното име на моята фамилия! — отвърна гневно Рейвънсууд. — Ако е съдено смъртта ми да сложи край на моя славен род, аз съм задължен пред паметта на прадедите си да ги опазя от безчестие. Приемам поканата ви и съм съгласен на вашите условия. Предполагам, че ще се дуелираме без секунданти, нали?

— Да, ще се сражаваме сами — потвърди полковник Аштън. — И само единият от нас ще се завърне след двубоя.

— Да прости бог душата на този, който падне мъртъв! — изрече Рейвънсууд.

— Така да бъде! — възкликна в отговор полковник Аштън. — Готов съм да окажа тази милост дори на смъртния си враг. А сега да се разделим, защото могат да ни попречат. И тъй, разбрахме се: утре по изгрев на пясъчната ивица източно от Улфс Хоуп, оръжието — шпаги!

— Чудесно! Няма да ме чакате напразно! — отсече Рейвънсууд.

След тези думи те се разделиха. Мастър Рейвънсууд се упъти към коня си, който бе оставил зад черковната ограда. Аштън се присъедини към очакващите го роднини. Като се върна в замъка, той под благовиден претекст остави гостите си и сменил траурното облекло с костюм за езда, възседна коня си и препусна към Улфс Хоуп, възнамерявайки да пренощува в тамошния хан, та рано сутринта да може лесно да пристигне на мястото на срещата.

Не ни е известно как е прекарал мастър Рейвънсууд останалата част от този скръбен ден. Късно вечерта обаче той пристигна пред Улфс Краг и събуди стария си прислужник Кейлъб Болдърстън, който съвсем бе изгубил вяра, че Едгар ще се завърне. Смътни, противоречиви слухове за трагичната смърт на мис Аштън, предизвикана от загадъчни обстоятелства, бяха достигнали до стареца и бяха изпълнили сърцето му с неописуема тревога: той се боеше господарят му да не изгуби от скръб и горест разсъдъка си.

Поведението на младия Рейвънсууд никак не разсея тези опасения на Кейлъб. Отпърво Едгар нищо не отговаряше на Болдърстън, който уплашено го молеше да хапне нещо, да се подкрепи след пътя, а после със свиреп глас поиска вино и противно на навиците си пресуши на един дъх донесеното. Като видя, че на господаря му не му е до вечеря, старецът поиска позволение да го придружи до спалнята. Наложи се няколко пъти да повтори молбата си, защото Едгар, след като все мълчеше, едва сега го удостои с утвърдителен отговор — просто кимна. Но когато Болдърстън съпроводи младия си господар до стаята, която беше уютно подредена и която бе заемал след завръщането си от странство, Рейвънсууд се спря на прага стреснат.

— Не тук — изрече глухо той, — въведи ме в стаята, където умря татко, в стаята, където пренощува тя.

— Коя, сър — попита Кейлъб, неуспял да съобрази в момента поради силната уплаха.

— Тя, Луси Аштън! Нима искаш да ме убиеш, старче, като ме караш да споменавам името й?

Кейлъб отвори уста да възрази, че старата спалня е много занемарена, но като погледна господаря си, чието лице изразяваше гневна припряност, не отрони нито дума. Безмълвен и треперещ от страх, Кейлъб тръгна напред да осветява пътя. Като достигна занемарената стая, той остави лампата на масата и се зае да оправя леглото, но господарят му с тон, който не търпеше възражение, му заповяда да се оттегли. Старецът се подчини, обаче не отиде да си легне, а отправи към бога молитва за своя господар. От време на време той се присламчваше до затворената врата, но всеки път се убеждаваше, че Рейвънсууд не си е легнал. До слуха му винаги долиташе звукът на тежки стъпки, редуващи се на моменти със сподавени, горестни степания. А непреставащият шум на тези тежки стъпки безпогрешно подсказваше на стареца, че клетият му господар е обзет от безмерно отчаяние. Старият прислужник имаше чувството, че утрото, за което така жадува, мъчително се бави; но времето не се съобразява с нашите усещания и следва равномерно своя ход, независимо дали той ни изглежда бавен или бърз. Най-сетне утрото настъпи: зората разстла червеникавия си пожар върху безбрежните предели на проблясващата морска шир. Беше началото на ноември и този есенен ден бе необичайно тих и ясен. Но през нощта бе духнал източният вятър и вълните прииждаха по-близко, отколкото обикновено в подножието на скалите, приютили в прегръдката си замъка.

С първите лъчи на зазоряването Кейлъб Болдърстън отново тихо приближи вратата на спалнята на господаря си и през една пролука видя как Рейвънсууд измерва шпагите, които се пазеха в съседния килер. Едгар спря избора си на една от тях и измърмори:

— Неговата шпага е по-дълга. Толкова по-добре! Ще има още едно предимство срещу мене.

Кейлъб Болдърстън разбра какво се готви да направи господарят му. Той знаеше добре и друго: че намесата му ще бъде напълно безполезна, ако се опита да го разубеди или възпре. Едва успя да се отдръпне от вратата — Рейвънсууд излезе неочаквано от стаята и се запъти към конюшнята. Верният слуга, задъхан, се втурна подир него. Дрехите на Рейвънсууд бяха размъкнати, очите му блуждаеха и Кейлъб се убеди, че младият му господар наистина не е мигнал цяла нощ.

Когато Кейлъб влезе в конюшнята, Рейвънсууд оседлаваше коня си. Протегнал треперещите си ръце, Болдърстън с развълнуван глас поиска разрешение да му помогне, по Рейвънсууд отказа с мълчалив жест и изведе коня на двора. Кейлъб го последва. Едгар вече пъхаше крак в стремето, за да се метне на седлото, но в този миг старият прислужник в изблик на дълбоката си привързаност към господаря — единствена в целия му живот, — превъзмогна страха си и като се хвърли в краката на Едгар Рейвънсууд, прегърна коленете му.

— О, сър, о, господарю мой! — завайка се Кейлъб Болдърстън. — Убийте ме, ако желаете, но се откажете от туй, което сте намислили! Почакайте още един-едничък ден! Утре… утре пристига маркиз А… и всичко ще се оправи.

— Ти вече нямаш господар, Кейлъб — каза Рейвънсууд, като се опитваше да се освободи. — Клети старче, защо се държиш така отчаяно за кулата, когато съвсем скоро тя ще се срути!

— Не, аз имам господар, щом е още жив наследникът на рода Рейвънсууд! Пък аз съм си слуга, родил съм се слуга при вашия баща… не, още при дядо ви! Родих се, за да служа на този род, живях за него и ще умра за него! Останете тук, моля ви, и всичко ще се уреди.

— Ще се уреди? Добре, добре! — отвърна Рейвънсууд. — Наивни старче, ти не знаеш, че нищо в живота ми вече не може да се уреди и смъртният ми час ще бъде най-щастливият за мене!

При тези думи той се изтръгна от ръцете на стария прислужник, метна се на коня и излетя през портите на замъка, но тутакси се върна и хвърли на завтеклия се към него Кейлъб тежко натъпкана кесия злато.

— Чуй, Кейлъб: определям те за изпълнител на завещанието ми! — изрече той с ужасяваща усмивка и като пришпори коня, се понесе надолу по стръмнината.

Златото остана недокоснато върху настилката на двора, защото старият прислужник, забравил всичко, гледаше след отдалечаващия се Рейвънсууд, който зави наляво и пусна коня по тясна и изровена пътека; тя водеше през един процеп в скалите към малкия залив, където някога се е намирал пристанът за лодките на замъка. Като разбра посоката, в която се отправи Рейвънсууд, Кейлъб побърза да се изкачи на източния бастион, където се откриваше гледка към цялото крайбрежие чак до Улфс Хоуп. Видя как господарят му препуска към селото и изведнъж си спомни страшната прокоба, че последният лорд Рейвънсууд ще загине в потъващите пясъци на келпи, намиращи се на половина път от кулата до пясъчната ивица северно от Улфс Хоуп. Едгар достигна тези фатални пясъци и изведнъж изчезна.

Полковник Аштън, изпълнен с безумно желание за мъст, вече бе пристигнал на уреченото място и в очакване на противника крачеше с едри, нервни стъпки по пясъка, обрасъл с трева, като хвърляше нетърпеливи погледи към кулата, откъдето трябваше да се появи противникът му. Слънцето вече бе изгряло и пламтящият му диск искреше над морето, ширнало се на изток. В този миг полковникът ясно различи фигурата на конник, който препускаше към него също тъй нетърпеливо. Но изведнъж конникът и конят се изгубиха от погледа му, сякаш се стопиха във въздуха. Шолто разгърна очи — дали не беше се мярнал призрак пред взора му — и се завтече натам, където изчезна конникът. Отсреща към него тичаше Болдърстън. Двамата не откриха никакви следи. Есенните ветрове и силните приливи бяха неимоверно разширили пределите на потъващите пясъци и както изглежда, нещастникът обзет от трескавата си припряност да се озове по-скоро на мястото на срещата с полковника, бе предпочел да мине по-напряко, по този опасен път, за което свидетелствуваха отпечатъците на конските копита, вместо да свърне по ивицата по-устойчив пясък в подножието на скалите. След време, когато настъпи приливът, къдравите вълни донесоха в краката на Кейлъб едно голямо черно перо, изтръгнато от шапката на Едгар Рейвънсууд. Старецът го взе, поизсуши го и го скъта в пазвата си.

Хората от Улфс Хоуп, научили за печалната случка, се струпаха на мястото на произшествието; претърсиха цялото крайбрежие, пуснаха лодки да търсят и в морето, но напразно — плаващите пясъци ревниво пазят плячката си.

Нашият разказ приближава своя край. Обезпокоен от тревожните слухове и опасявайки се за благополучието на своя родственик, маркиз А… пристигна на другия ден в Улфс Краг. Възобновиха търсенето на изчезналия, но без резултат и маркизът, като оплака загубата на своя близък, се върна в Единбург, където политическите и държавните дела отново погълнаха вниманието му.

Но Кейлъб Болдърстън изобщо не забрави господаря си. Ако светските блага биха могли да утешат стария човек, той щеше да живее доволен и обезпечен, за разлика от предишните години; ала животът бе вече изгубил за Кейлъб всякакъв вкус. Всички помисли на Кейлъб, всички негови чувства — гордост, радост, болка или страх — бяха неотделими от изчезналия род Рейвънсууд. Той ходеше с наведена глава, отказал се от всички досегашни занятия и навици, и постоянно бродеше из стаите на кулата, които беше обитавал Едгар Рейвънсууд. Ядеше без охота, спеше без покой; преди да бе изминала и година от смъртта на господаря му, Кейлъб издъхна от тъга по младия си господар — свидетелство за преданост, което често ни показват кучетата, а хората — доста по-рядко.

Родът Аштън просъществува малко повече от Рейвънсууд. Сър Уилям Аштън умря наскоро, но преди това погреба по-големия си син, загинал на дуел във Фландрия; Хенри, който наследи баща си, почина, без да създаде семейство. Лейди Аштън доживя до дълбока старост, надживя всички, които бе погубила с жестокия си нрав. Допускаме, че дълбоко в душата си тя може би се е разкаяла и помирила с бога, което не желаем и не смеем да отричаме, но външно не показваше ни най-малки признаци на разкаяние или на съжаление — остана си предишната горда, надменна и непреклонна жена, каквато беше по времето на описаните тук печални събития. Великолепният мраморен паметник на гроба й пази за потомците нейното име, титли и добродетели, а жертвите й не са удостоени нито с паметник, нито с епитафия.