Ламермурската невеста

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Нашите пътници пристигнаха в Единбург без други приключения и както беше уговорено, Рейвънсууд отседна у благородния си приятел. Дългоочакваният политически преврат се бе извършил и торите както в Шотландия, така и в Англия взеха за кратко властта. Тук нямаме за цел да анализираме причините и последиците на този преврат, ще споменем само как той се отрази на отделните политически партии в зависимост от тяхната платформа и принципи. В Англия много привърженици на Високата църква начело с Харли, получил по-късно титлата граф Оксфордски, веднага скъсаха с якобитите, заради което получиха прозвището „непостоянните“. А в Шотландия привържениците на Високата църква, или „кавалерите“ както самите се наричаха, се оказаха по-последователни, макар и по-неблагоразумни. Те окачествяваха извършилата се промяна като първа крачка към възкачването на престола на брата на починалата кралица — шевалие дьо Сейнт Джордж. Пострадалите заради верността си към претендента сега се тешаха с напразни надежди не само да си възвърнат изгубеното, но и да отмъстят на политическите си противници. Вигите пък очакваха възобновяване на преследванията, на които бяха подложени по времето на Чарлс II и брат му, както и отчуждаване на имуществото, конфискувано от якобитите при крал Уилям.

Но най-силно бяха изплашени онези предпазливи люде, каквито съществуват при всяко правителство и са най-многобройни в провинциите, каквато е Шотландия. Тези хора, както точно се изрази за тях Кромуел, „служат на съдбата“, с други думи винаги са готови да се присъединят към управляващата партия. Мнозина от тях побързаха да се явят при маркиз А… с покаяние за предишната си дейност и забелязали, че той проявява дълбок интерес към делата на младия си роднина мастър Рейвънсууд, се надпреварваха да дават на младия мъж съвети как да постъпи по-добре, за да си върне поне част от предишните владения и титлата, от която бе лишен баща му.

Най-много се вълнуваше старият лорд Търнтипет.

— Сърцето ми се къса от печал — твърдеше той, — като гледам как един така прекрасен млад човек, потомък на истински благороден и древен род, и главно — кръвен родственик на маркиз А…, когото аз уважавам най-много от всички, — е изпаднал в толкова тежко положение.

От своя страна, „за да спомогне за възстановяването на този старинен дом“, гореспоменатият Търнтипет изпрати на Едгар, при това напълно безвъзмездно, три семейни портрета без рамки и шест стола, носещи герба на фамилията Рейвънсууд, с високи облегала и меки турски везани възглавнички; беше придобил това преди шестнадесет години при разпродажбата на покъщнината на лорд Рейвънсууд в Канънгейт.

Маркизът прие този дар съвсем хладно и заяви, че Рейвънсууд и неговите приятели ще се почувствуват удовлетворени само когато лорд Търнтипет им върне имението, което първоначално бе получил в залог срещу нищожна сума, а после, възползувал се от неуредиците в семейните дела на Рейвънсууд, успя да присвои с помощта на всевъзможни съдебни машинации. Търнтипет страшно се изплаши, но не се издаде и се престори на крайно учуден.

Изпеченият угодник на всички правителства опита да се изплъзне от исканията на маркиза: кълнеше се и уверяваше, че не разбира защо е необходимо младият Рейвънсууд веднага да встъпи във владение на споменатия имот, когато несъмнено ще си възвърне голяма част от своето състояние, като отнеме имението на сър Уилям Аштън, което ще бъде много разумно и справедливо и за което той, лорд Търнтипет, е готов всестранно да съдействува. Накрая лордът дори предложи да завещае след смъртта си земите, за които става дума, на Едгар.

Обаче тези уговорки не доведоха до нищо и Търнтипет бе принуден да върне чуждата собственост, като се задоволи с получаването на сумата по ипотеката. Лишен от друго средство за поддържане на мир с притежателите на властта, той се прибра в къщи разстроен и обиден, оплаквайки се горчиво на приятелите си, че „досега не е имало промяна и разместване в някое правителство, които да не му донесат поне малко изгода, но сегашното го е лишило от най-хубавото, което е имал“.

По същия начин постъпиха и с други лица, забогатели за сметка на Рейвънсууд, и сър Уилям Аштън всеки ден очакваше решенията на съда, по силата на които замъкът и родовото имение на Рейвънсууд бяха преминали в негово владение, да бъдат обжалвани в камарата на лордовете. Но мастър Рейвънсууд смяташе, че е задължен заради Луси, както и от благодарност за оказаното му гостоприемство да бъде изключително честен. Затова написа писмо на бившия лорд-пазител — сър Аштън вече не заемаше предишната ся длъжност; в писмото Едгар искрено признаваше годежа си с Луси и искаше съгласие за брак с нея, предлагаше приключване на споровете при условия, които самият сър Уилям определи за изгодни.

На същия куриер бе възложено да предаде писмо и на лейди Аштън, в което. Рейвънсууд я молеше да му прости, ако неволно е дал повод за неудоволствие; той описваше нежната си привързаност и безпределна обич към Луси, умоляваше лейди Аштън като истинска представителка на рода Дъглас не само по име, но и по дух да се откаже от старата вражда, и омраза и накрая я уверяваше, че в негово лице семейство Аштън е намерило верен приятел, а самата лейди — най-почтителен и предан слуга. Писмото бе подписано: Едгар, мастър Рейвънсууд.

Трето писмо бе адресирано до Луси и пратеникът получи заповед да намери достатъчно сигурен начин, за да го връчи тайно на самата мис Аштън. Писмото съдържаше пламенни уверения за вечна любов и споменаваше за очакващата Едгар в най-близко време промяна, на която той придава голямо значение, доколкото тази промяна навярно би премахнала пречките за осъществяването на брака им. Съобщаваше на Луси и за предприетите от него опити да превъзмогне предубеждението на родителите й, особено на лейди Аштън, като изразяваше надежда, че те ще бъдат успешни. В противен случай оставаше да се надява, че по време на отсъствието му, понеже му предстои да замине с важна и почетна мисия, сър Аштън и лейди Аштън ще променят неблагоприятното за него решение. Той силно се уповаваше на любовта си към Луси Аштън и вярваше, че тя ще съумее да устои на всички опити да я разделят с него. В писмото се споменаваше и за още много други неща, близки на сърцето на нашите влюбени, но не дотолкова интересни или поучителни за читателя. На тези три писма Рейвънсууд получи три отговора, твърде различни по стил и доставени му по съвсем различен начин.

Отговорът на лейди Аштън бе донесен от самия пратеник, на когото бяха разрешили да остане в замъка точно толкова, колкото бе необходимо, за да се нахвърлят следните редове:

Два дни след като получи това твърде неприятно послание, Рейвънсууд вървеше по главната улица в Единбург и изведнъж усети как някой се блъсна в него. Непознатият сне шапка да се извини и Рейвънсууд позна в него Локхард, доверения слуга на сър Уилям Аштън. Локхард се поклони, пъхна в ръката на Едгар един свитък и веднага се изгуби от очи. В свитъка имаше писмо от четири страници, написани със сбит почерк, и както често се случва със съчиненията на големите юристи, не съдържаше нищо определено. От него личеше само това, че авторът му е изпаднал в голямо затруднение.

Сър Уилям Аштън надълго и нашироко описваше колко високо цени и уважава младия си приятел мастър Рейвънсууд и как безкрайно високо цени и уважава маркиз А…, скъпия си стар приятел; той изразяваше надеждата, че каквито и мерки да се предприемат относно старите дела с бащата Рейвънсууд, те ще бъдат в необходимото съответствие със законите и постановленията, обявени in foro contentioso; тържествено заявяваше, че ако шотландските закони, изразени в решенията на върховните съдилища, бъдат преразгледани в английската камара на лордовете, общественото зло, което ще предизвикат незаконните действия, ще бъде за него по-тежък удар, отколкото каквито и да са имуществени загуби. Следваха гръмки слова за великодушието и взаимното опрощаване и между другото няколко забележки за изменчивостта на човешките съдби — любима тема за привържениците на изгубилата партия. Той горко тъжеше, задето толкова бързо са го свалили от длъжността лорд-пазител на печата, която благодарение на дългогодишния си опит бил заемал не без полза за обществото, и недоумяваше защо дори не са му дали възможност да се обясни с тези, които са го уволнили, за да се установи дали наистина са чак толкова големи политическите им разногласия. Изразяваше увереността си, че маркиз А…, също както той самият и също както всеки друг човек, няма друга цел освен да служи на обществото и поради това, ако е възможно, да се срещнат а постигнат съгласие относно пътищата за осъществяване на тази цел; той с радост ще окаже помощ на новото правителство със своя опит и лични връзки. Въпроса за годежа между Рейвънсууд и дъщеря му сър Аштън засягаше сухо и неясно. Вайкаше се, че тази важна крачка била направена прибързано и напомняше на Рейвънсууд, че сам никога не го е поощрявал в тази насока. И не пропускаше да отбележи, че годежите, извършени inter minores, без съгласието на родителите им, нямат юридическа сила и се смятат за невалидни. Тази необмислена постъпка, добавяше сър Аштън, направила на съпругата му крайно неблагоприятно впечатление, което не било избледняло и сега. По-големият му син, полковник Дъглас Аштън, напълно споделял мнението на майка си, а той, сър Уилям Аштън, не можел да върви срещу техните желания, защото с това ще посее раздор, фатален и непримирим, в собственото си семейство. Във всеки случай засега не може да става и дума за това. Но той не губел надежда, че времето — този велик лечител — ще излекува всички рани.

В послеписа към писмото сър Аштън прибягваше до малко по-ясни формулировки, съобщаваше, че тъй като не желаел дори косвено да бъде причина за жестокото унижение на шотландския съд, каквото би представлявало отменянето на решението срещу Рейвънсууд в чуждестранна инстанция, той, сър Уилям, е готов сам да направи значителни отстъпки.

Най-сетне, неизвестно как, Рейвънсууд получи отговор от Луси Аштън.

Бележката беше подписана: Л. А.

Като прочете трескаво оскъдните редове, Рейвънсууд силно се развълнува. Въпреки молбата на Луси той няколко пъти се опита да й изпрати писма и дори молеше за среща; но тези опити завършиха безуспешно; при това научи, че лейди Аштън е взела най-решителни мерки, за да осуети всяка възможност за кореспонденция. Важната мисия, възложена му от маркиза, не търпеше отлагане, денят на заминаването му от Шотландия неумолимо наближаваше. Рейвънсууд беше отчаян. Той показа на маркиза писмото, получено от сър Аштън, и неговият сродник, като прочете хитрото послание, отбеляза е усмивка, че времето на сър Уилям е отминало и че сега той ще разбере чие слънце е изгряло на небето.

Рейвънсууд успя с цената на големи усилия да склони маркиза да не предава делата в парламента, ако сър Аштън даде съгласието си за брак между него и Луси.

— Аз едва ли бих ви разрешил така лекомислено да се откажете от бащиното си наследство — каза в отговор маркизът, — ако не бях убеден, че лейди Аштън, или лейди Дъглас, или както още да се нарича тя, дотолкова е респектирала мъжа си, че той не смее да й противоречи.

— И все пак — отбеляза Рейвънсууд — аз се надявам, милорд, че ще зачитате годежа ми с Луси Аштън като нещо свято.

— Да, разбира се. Оставам ваш приятел дори когато вършите глупости, драги мой. А сега, когато моето мнение ви е добре известно, ще се опитам да действувам по възможност според желанието ви.

На Рейвънсууд не му оставаше нищо друго освен да благодари на великодушния си родственик и покровител. Като предостави на маркиза пълна власт да се разпорежда с делата му, той замина за континента, където щеше да остане няколко месеца.