Ламермурската невеста

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Гръмотевицата, зашеметила всички, които се намираха в замъка, пробуди дръзкия и находчив гений на най-добрия майордом. Още не бяха стихнали последните тътени, в кулата още никой не знаеше с положителност дали тя ще устои, или ще се срути, а Кейлъб вече възклицаваше:

— Слава богу! Това е много подходящо, точно на място!

Тогава забеляза, че слугата на лорд-пазителя, дал някакви нареждания на тълпата, застанала пред входа, се упътва към замъка и веднага залости кухненската врата под носа му.

— Как е попаднал тука, дявол го взел! — замърмори Кейлъб ядосано. — Миси! — обърна се той към вярната си помощница. — Стига си треперила и правила метани пред печката. Ела тука… Или не, стой си там и викай колкото ти глас държи! И без това за нищо не те бива! Тебе думам, стара дяволице! Викай! По-силно, още по-силно! Викай така, че господата в залата да те чуят. Знам те как крещиш по всеки повод — чува се чак до Бас. Чакай! Ще строполим на пода всички тия джунджурии!

С тези думи Кейлъб замахна и събори на пода всички калаени и глинени съдове и заглушавайки звъна, грохота и трясъка, зави с такъв нечовешки глас, че Миси, без друго изплашена до смърт от бурята, се втренчи ужасена в него, решила, че се е побъркал.

— Какво му стана? — завика тя. — Събори всичко, което бе останало от свинското, разля и млякото! От какво сега да сваря супа! Господи помилуй, съвсем пощуря тоя старец от гръмотевицата!

— Дръж си езика, дърта кучко! — подвикна й Кейлъб, ликувайки заради успешния си план. — Сега всичко ще е наред!… И обядът, и вечерята… Всичко в миг се уреди благодарение на бурята.

— Бедният, съвсем е пощурял! — прошепна Миси и гледаше към Кейлъб със съжаление и страх. — Дай боже някога да си възвърне разума.

— Слушай, стара тъпачко — продължи Кейлъб грейнал от радост, задето бе успял да се измъкне от такова, както изглеждаше, безизходно положение, — внимавай да не се набута тука оня шмекер — слугата на гостенина, и викай с всичка сила, че гърмът е треснал в комина и съсипал най-прекрасния обяд — всичко е пропаднало: и говеждото, и крехкият бекон, и печеното от козлето, и чучулигите на шиш, и заекът, и пастетът от патица, и еленовото месо, и… какво още? Няма да е лошо да позасилиш нещичко! Аз отивам горе в залата. Разхвърляй всичко още повече. И гледай да не се намъкне тука оня шмекер.

Като се разпореди така, Кейлъб побърза да се качи горе, но преди да влезе в залата, се спря и надникна там през малката прозирка на вратата, отворила се с годините за удобство на много поколения слуги. Видял в какво състояние е мис Аштън, Кейлъб с присъщото си благоразумие реши да изчака малко, отчасти за да не създаде още по-голяма суматоха, отчасти за да осигури необходимото внимание към разказа си за ужасните последици от бурята.

Веднага щом Луси се опомни и разговорът взе насока към настаняването на гостите за нощуване в замъка, Кейлъб сметна, че моментът е напълно подходящ за появата му и нахълта в залата, както споменахме в предишната глава.

— О, горко ни! Горко пи! Каква беда с дома Рейвънсууд! Защо ми трябваше да доживея този ден.

— Какво се е случило, Кейлъб? — обезпокоен попита Рейвънсууд. — Да не се е срутила някоя от кулите на замъка?

— Кула ли? Не, слава богу! Но се събориха сажди, а гръмотевицата тресна точно в комина на кухнята. Всичко изпопада — едно насам, друго натам, досущ като в земите на леърд Добротица. И тъкмо сега ли трябваше да стане тая бъркотия, когато в замъка ни има високи гости, знатни и почтени люде — и той направи нисък поклон на лорд-пазителя и на дъщеря му. — Всичкото ядене е съсипано, няма какво да поднесем за обяд; пък и за вечеря май че нищо не остана.

— Охотно ти вярвам, Кейлъб — сухо изрече Рейвънсууд.

Болдърстън се обърна към господаря си и го погледна с израз на молба и укор.

— То не беше кой знае какъв необикновен обяд — продължи слугата и боязливо поглеждаше изпод око към Рейвънсууд, — е, все пак прибавихме едно-друго към обичайното меню на ваша милост, малък куверт, както му казват в Лувър — три блюда и десерт.

— Остави досадните си измишльотини за себе си, стари глупако! — избухна Рейвънсууд. Натрапчивостта на Кейлъб го хвърли в отчаяние, но той не знаеше как да се противопостави на слугата си, за да не възникнат някои още по-нелепи сцени.

Кейлъб долови предимството си и реши да го използува. Но забелязал, че слугата на лорд-пазителя влиза в залата и тихо казва нещо на господаря си, той улучи момента също да пошепне някоя и друга дума на ухото на Рейвънсууд.

— Мълчете, за бога, мълчете, господарю! Щом аз съм се прежалил да погубя душата си, за да спася честта на рода Рейвънсууд, това вас не бива да ви тревожи. Ако не ми попречите, ще бъда умерен в описанията, но започнете ли да ми противоречите, такъв обяд ще ви забъркам, дето и херцог не го е кусвал!

Рейвънсууд сметна за най-тактично да даде на досадния си слуга пълна свобода на действие и Кейлъб, свивайки пръсти, започна да изброява:

— Блюдата не са чак толкоз много; само за четирима души: първо меню — петел с бял бульон, младо козле на скара, бекон. Второ меню — печено зайче, раци с масло, тестено руло с телешка плънка. Трето меню: черен глухар, още по-черен сега от саждите, с които е покрит; кекс със стафиди, плодова торта и други някои сладкиши, а после — захаросани плодове и… и, хм… туй е всичко — завърши той, уловил нетърпеливия поглед на господаря си, — всичко, като прибавим ябълките и крушите.

А през това време мис Аштън лека-полека се оправяше от уплахата си и следеше с интерес събитията в залата. Рейвънсууд, който едва сдържаше раздразнението си, и Кейлъб, който обявяваше с решителен вид едно след друго ястията на измислените от него менюта, й се сториха толкова смешни, че въпреки усилията си тя не можа да се сдържи и неудържимо се разсмя; бащата, разбира се, по-дискретно последва примера й, а накрая и самият Рейвънсууд се присъедини към двамата, макар да съзнаваше, че се надсмива над самия себе си. За пръв път от дълги години под древните сводове на залата отново зазвуча непринуден смях — защото сцената, която ни оставя хладнокръвни при четенето, често изглежда на самите очевидци много забавна. Нашите герои ту млъкваха, ту пак избухваха в смях и сетне млъкваха отново, подир което се разсмиваха за кой ли път. Само Кейлъб мълчеше мрачно, показвайки на всички с гневно-презрителния си вид, че няма намерение да отстъпва от думите си, и с това усилваше още повече всеобщото веселие. Накрая, когато Рейвънсууд и знатните му гости почти пресипнаха от смях и изнемощяха, той се обърна към тях без всякакви церемонии:

— Тези благородни господа не се боят от бога! Закусват като крале и то се знае, пропадането на най-хубавия от всички обеди, които някога са били приготвяни от готвачките, само ги разсмива като шегите на Джордж Бюканън. А ако стомасите на ваши милости бяха тъй празни като стомаха на Кейлъб Болдърстън, надали щяхте да се смеете по толкоз тъжен повод.

Реакцията на Кейлъб породи нов изблик на веселие и старият слуга сериозно се засегна не само заради оскърблението, нанесено на рода Рейвънсууд, но и за пренебрежението към красноречието, с което той представи размерите на мнимата загуба, причинена от бурята. „Такъв разкошен обяд им измислих — споделяше той по-късно с Миси, — че и най-ситият щеше да се съблазни и лиги да му потекат, а те, повярвай, само се кикотеха!“

— Но нима — каза мис Аштън, положила усилия лицето й да придобие сериозен израз, — нима всички тези вкусни ястия са похабени безвъзвратно и от тях не може да се спаси нито късче?

— Да се спаси ли, милейди? Какво може да се спаси от пепелта и саждите! Благоволете да слезете в кухнята и да надникнете — прислужницата е разтреперана от страх, всички продукти са на пода: и говеждото, и петлите, и белият бульон, и сладките, рулото, беконът и какво ли не още. Можете да го видите със собствените си очи, милейди; тоест — прибави той, като се досети, — бихте могли да го видите… Но сега готвачката вече е разтребила кухнята. Е, бульонът само не е забърсан още, ама аз го опитах и представете си, на вкус е досущ като прокиснало мляко. Трябва да се е пресякъл от гърма. Ей тоя господин — той, чини ми се, чу силния трясък от строполяването на съдовете в кухнята: всичките блюда, и среброто, и порцеланът, се разлетяха по пода.

Старшият слуга на лорд-пазителя, макар да бе на служба при такава знатна особа, поради което бе свикнал при различни обстоятелства да приема нужния израз на лицето си, се вкамени, когато чу поканата на Кейлъб да го подкрепи, и като не знаеше как да отговори, само кимна, без да каже нищо.

— Предполагам, любезни — обърна се лорд-пазителят към Кейлъб, защото се побоя да не би продължаването на тази сцена да разгневи Рейвънсууд, — че ако се бяхте посъветвали с прислужника ми Локхард, който много е пътешествувал и е свикнал с всякакви неочаквани капризи на съдбата, щяхте да намерите двамата начин да се избавите от затруднителното положение.

— Негова милост мастър Рейвънсууд знае — възрази Кейлъб, който, въпреки че не хранеше надежда да постигне преследваната цел със собствени усилия, все пак подобно на онзи високоблагороден слон би се съгласил по-скоро да умре под смазващата тежест на товара си, отколкото да прибегне до помощта на свой събрат, — че по въпросите, които засягат честта на дома ни, аз нямам нужда от съветници.

— Би било несправедливо да отричам това твое право, Кейлъб — отвърна Рейвънсууд, — но ти си майстор главно в поднасянето на извинения, а с тях е така трудно човек да се засити, както и като слуша изреждането на блюдата от обяда, който бурята е унищожила. Мистър Локхард навярно притежава способността да заменя това, което липсва, и най-вече онова, което изобщо го е нямало.

— Ваша милост винаги обича да се шегува — каза Кейлъб. — Но аз не се съмнявам, че стига да сляза до Улфс Хоуп, в най-лошия случай ще можем да нахраним най-малко четирийсет души. Е, не знам дали ваша милост ще пожелае да получи нещо от ония опърничавите. Няма да отричам — по въпроса за яйцата и маслото, които ни се полагат по право, те се държаха крайно неблагоразумно.

— Посъветвай се с Локхард, Кейлъб — нареди му Рейвънсууд. — Вървете заедно в селото и уредете каквото можете. Не бива да морим от глад гостите ни заради спасяването на честта на рода Рейвънсууд. Да, Кейлъб — ето моята кесия. Струва ми се, че тя ще бъде най-добрият ти съюзник.

— Вашата кесия! — възмути се Кейлъб. — За какво ми е тя? Нима не сме в собствените ни владения? Нима трябва някому да плащаме за онова, което ни принадлежи по право?

И Кейлъб излетя навън като стрела. Локхард го последва.

Веднага щом вратата на залата се затвори след слугите, лорд-пазителят намери за нужно да се извини за неуместния си смях, а Луси изрази надеждата, че все пак не е обидила добрия, предан стар слуга.

— Не само на Кейлъб, а и на мен ми се налага, мис Аштън, да свикна добродушно или поне с търпение да понасям насмешките, които съпътствуват на всяка крачка бедността.

— Кълна се в честта си, че сте несправедлив към себе си, мастър Рейвънсууд — възрази сър Уилям. — Струва ми се, че познавам вашите дела по-добре от вас самия, и се надявам, че ще успея да ви докажа, че съм съпричастен и че… С една реч вашето положение е по-добро, отколкото си го представяте. А засега ми позволете да ви уверя в едно: дълбоко уважавам онзи, който не унива в нещастието си и предпочита да понася лишения вместо да прави дългове или да продава своята независимост.

Дали лорд-пазителят се боеше да не оскърби чувствата на Рейвънсууд или се страхуваше да не пробуди гордостта му, но той изрече тези думи крайно предпазливо, сдържано и някак колебливо, сякаш дори като засягаше едва-едва болезнената тема, се опасяваше да не прояви натрапчивост, въпреки че Рейвънсууд сам даде повод за подобен разговор. Сър Уилям, изглежда, се бореше между желанието да изрази приятелското си разположение и опасението да не се натрапва. Затова никак не е чудно, че Рейвънсууд, който почти не познаваше света, повярва в искреността на този учтив придворен, макар че едва ли би се събрала и капка такава искреност в дузина лица от същия ранг. И въпреки това отговорът на Едгар прозвуча съвсем сдържано. Той каза, че е признателен на всеки, който изпитва към него добри чувства, и като се извини, напусна залата, за да даде необходимите нареждания за нощуването на гостите.

С помощта на старата Миси всичко бе готово много бързо, пък и изборът на стаите не бе богат. Рейвънсууд отстъпи спалнята си на мис Аштън, а Миси — заемала някога почетно място сред обитателите на замъка — облече черната атлазена роба, притежание на бабата на Рейвънсууд; тази роба бе красила придворните балове, давани от Хенриета-Мария63. Прислужницата се упъти да изпълни задълженията си на камериерка. Тогава Едгар си спомни за Бъкло и узнал, че той заедно с ловците и друга случайни сътрапезници се гощава в хана, поръча на Кейлъб да го намери там, да му обясни в какво затруднение се намират и да го помоли да остане да нощува в Улфс Хоуп, тъй като потайната му стая поради липса на друго подходящо помещение в замъка ще се наложи да бъде дадена на лорд-пазителя. Рейвънсууд не смяташе за особена беда, ако самият той, загърнат в походното си наметало, прекара нощта край огнището в залата; колкото до слугите, в онези далечни времена в Шотландия всички те, от младите да старите, пък и не само слугите, а дори младежите от богати и знатни семейства не смятаха за срамно да преспят върху наръч суха слама или в някоя плевня.

Що се отнася до останалото, Локхард получи от господаря си заповед да донесе еленово месо от кръчмата, докато на Кейлъб беше предоставена пълната възможност да се погрижи за честта на дома, както намери за добре. Рейвънсууд отново му предложи кесията си, но тъй като разговорът им се водеше в присъствието на чуждия човек, прислужникът на Рейвънсууд, колкото и да го сърбяха ръцете, отказа да вземе пари от господаря си.

„Не можеше ли мълчешката да ми ги пъхне в ръцете — разсъждаваше той. — Ох, негова милост никога няма да се научи как да се държи при такива обстоятелства.“

През това време Миси според възприетия във всички шотландски села обичай поднесе на гостите от млечните продукти, нейно производство — „да залъжат глада си, докато стане готов обядът“. Бурята отмина и Рейвънсууд, спомнил си за друг старинен обичай, още непреминал в забрава, предложи на лорд-пазителя да се качат на най-високия бастион, за да се полюбуват на красивия, обширен изглед, който се откриваше оттам към околността, а и за да „поогладнеят преди обяда“.