Ламермурската невеста

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Прекарвайки нощта в необичайно твърдото легло, лорд-пазителят нито за миг не се раздели с честолюбивите си помисли и политическите планове, от които не можеш да заспиш и в най-мекото пухено легло. Той достатъчно дълго бе водил ладията си в морето на живота, лавирайки между съперничещите си в него течения, и знаеше добре колко гибелни са те и колко важно е да обърнеш платното по посока на господствуващия вятър, ако не искаш да претърпиш крушение по време на бурята. Присъщите му дарби и страхлив характер му придаваха онази гъвкавост, с която се отличаваше старият граф Нортхамптън — обяснявайки как е успял да се задържи на мястото си по време на всички държавни промени от Хенри VIII до Елизабет, той откровено признаваше, че е роден за тръстика, не за дъб. Затова сър Уилям Аштън винаги се придържаше към своето златно правило — внимателно следеше промените на политическия хоризонт и се стремеше да си осигурява поддръжка сред привържениците на онази партия, която според него ще постигне победа, още преди да се е очертал изходът на борбата. Умението му да се приспособява към всякакви обстоятелства беше добре известно и будеше презрение у по-смелите водачи на двете партии, съществуващи в страната. Но той имаше гъвкав, практичен ум, а юридическите му познания се ценяха високо; тези достойнства превишаваха недостатъците му в очите на лицата, които управляваха държавното кормило и те с радост се ползуваха от услугите на сър Уилям и щедро му се отплащаха, макар да не хранеха към него нито доверие, нито уважение.

Маркиз А… бе пуснал в ход цялото си влияние, за да свали тогавашния шотландски кабинет, и напоследък водеше интригата така изкусно, че успехът му навярно беше сигурен. Но маркизът все пак не се чувствуваше чак толкова силен и уверен в победата си, че да изпусне случая да привлече под знамената си нов привърженик. Осигуряването на съюзник като лорд-пазителя на печата имаше важно значение и бе възложено на един от приятелите на сър Аштън, който добре познаваше характера и начина на мислене на лорд-пазителя, да го привлече на страната на маркиза.

Пристигнал в замъка Рейвънсууд под маската на най-обикновено посещение, този приятел установи голямата уплаха на лорд-пазителя, че може да погине от ръката на младия Рейвънсууд. Думите на сляпата пророчица — старата Алис, появата на въоръжения Рейвънсууд в неговите владения почти в същия момент, в който го бяха посъветвали да се пази от този младеж, студеното презрение, с което младият Рейвънсууд отвърна на изразената благодарност за навреме оказаната помощ на бащата и дъщерята — всичко това направи на сър Уилям силно впечатление.

Веднага щом агентът на маркиза разбра какво вълнува господаря на дома, започна лека-полека да внушава на сър Аштън опасения и съмнения от друг характер, които пораждаха у него не по-малка тревога. Съчувствено попита дали са обявени окончателни решения — без право на апелация — по сложните дела на лорд-пазителя срещу Рейвънсууд. Сър Уилям отговори утвърдително, но приятелят му знаеше достатъчно добре всички обстоятелства около делата, за да се поддаде на измама. Приведе няколко неоспорими аргумента, с които доказваше, че някои от най-важните въпроси, решени в полза на Аштън против Рейвънсууд, могат съгласно „Актът за обединение на кралствата“70 да бъдат преразгледани в английската камара на лордовете, от която лорд-пазителят много се боеше, защото тя се славеше като безпристрастен съдник. Тази инстанция бе заменила старинния шотландски парламент където дотогава се гледаха апелативните дела.

Сър Уилям се опита да твърди, че такава мярка е незаконна, но накрая се видя принуден да се утеши с друг довод.

— Младият Рейвънсууд — каза той — едва ли ще намери в парламента достатъчно влиятелни приятели, за да настоява за преразглеждане на това важно дело.

— Не се утешавайте с измамна надежда — рече коварният му приятел, — може да се случи така, че в следващата сесия на парламента младият Рейвънсууд да има повече приятели и покровители от вас.

— Това би било твърде любопитно — презрително подхвърли сър Аштън.

— Но подобни изменения често са се случвали и преди, а и в наше време не са рядкост. Нима не познаваме хора, които сега са начело на управлението, а само допреди няколко години бяха принудени да се укриват, за да спасят живота си? Нима малко срещаме дори такива, които сега се хранят в сребърни блюда, а преди десет години са сърбали каша от дървена паница? И обратно: колко високопоставени лица загубиха властта си за това кратко време. „Несигурното положение на държавните дейци в Шотландия“ — интересното съчинение на Скот от Скотстарвет, което ми показахте в ръкопис, би могло в наше време да намери потвърждение с редица примери.

Лорд-пазителят въздъхна тежко и каза, че подобни промени в съдбата на държавните мъже не са новост за Шотландия и че в същата страна достатъчно са им се нагледали дълго преди появата на споменатото сатирично произведение.

— Още преди много години — изрече той — Фордун цитира древната поговорка: „Neque dives, neque fortis, sed nec sapiens Scotus, proedominante invidia, diu dura-bit in terra.“71

— Знайте, любезни — отвърна приятелят му, — че нито дългогодишната ви служба в полза на родината, нито дълбоките ви юридически познания ще могат да ви спасят и да запазят състоянието ви, ако маркиз А… успее да получи мнозинство в английския парламент. Както ви е известно, покойният лорд Рейвънсууд е негов роднина, защото лейди Рейвънсууд е пето поколение наследница на рицаря Тилибардин, и аз не се съмнявам, че маркизът като най-близък роднина ще се застъпи за младия Рейвънсууд и ще го покровителствува. И защо да не го покровителствува? Та Рейвънсууд е младеж умен и енергичен; той ще съумее да се защити с думи и дела. Той не е някакъв си там Мефивостей, негоден да се защити, който се превръща в тегоба за всеки, подал му ръка за помощ. А ако вашите дела срещу Рейвънсууд бъдат обжалвани в английския парламент, уверявам ви, че маркизът ще си разчисти сметките с вас.

— Това би било твърде лоша отплата за дълголетната ми служба в полза на родината и за уважението, което винаги съм хранил към високопочитаемия маркиз и семейството му.

— О, милорд — възрази агентът на маркиза, — безсмислено е да се споменават предишни заслуги и някогашна вярност! В нашето смутно време всеки, подобен на маркиза, е в правото си да очаква действителна помощ, истински доказателства за преданост.

Лорд-пазителят на печата разбра накъде бие приятелят му, но беше твърде предпазлив, за да се обвърже с положителен отговор.

— Не зная какво може да очаква маркизът от моите нищожни дарования — изрече той, — но винаги съм готов да му бъда в услуга, без разбира се, да нарушавам дълга си пред краля и отечеството.

По този начин, изрекъл на пръв поглед много нещо, сър Уилям всъщност не каза нищо, защото направената уговорка можеше да се разбира съвсем разтегливо; той веднага промени разговора и не даде възможност на събеседника си да се върне повече на тази тема. Гостът си замина, без да получи от хитрия политик обещание или задължение да съдействува на плановете на маркиза, убеден обаче, че е породил в душата на сър Уилям Аштън опасения относно много щекотливия за него въпрос и с това положил основата за бъдещите съглашения.

Когато пратеникът осведоми маркиза какви са резултатите от преговорите, двамата решиха да не оставят лорд-пазителя на мира, а постоянно да го държат в страх, особено по време на отсъствието на жена му. Те знаеха, че тази горда, отмъстителна, властна жена би успял да влее мъжество у страхливия си съпруг; знаеха, че тя е непоколебимо предана на господствуващата партия, поддържа постоянна кореспонденция с водачите й, че е техен верен съюзник и накрая — че никак не се бои от семейство Рейвънсууд, а напротив, смъртно ги мрази (техният по-древен произход бе трън в очите за новоизлюпения големец Аштън) и е готова да рискува интересите си, стига да може окончателно да разгроми този свой враг.

По това време лейди Аштън тъкмо отсъствуваше. Мисията, която я задържаше в Единбург, налагаше тя по-късно да се отправи за Лондон, където се надяваше да бламира интригите на маркиза в кралския двор, защото лейди Аштън бе приятелка с прочутата Сара, херцогиня Марлборо, с която много си приличаха по характер. Необходимо беше да се постараят да въздействуват на сър Уилям преди нейното завръщане; като предварителна стъпка маркизът написа на младия Рейвънсууд писмото, което цитирахме в една от предишните глави. Писмото бе съставено много предпазливо: маркизът си запазваше правото да взема точно толкова участие в съдбата на младия си сродник, колкото би могло да се окаже необходимо за успеха на собствените му планове. Но макар маркизът като държавен мъж да не желаеше да се обвързва със задължения или да обещава покровителство, трябва да изтъкнем за негова чест, че там, където не бе заплашен да изгуби нещо, той наистина се стремеше да окаже помощ на Рейвънсууд, а не само да използува името му, за да плаши с него лорд-пазителя на печата.

Пътят за Улфс Краг не бе далеч от замъка на сър Уилям и куриерът, на когото бе възложено да връчи писмото, получи заповед: като минава през селището, разположено наблизо до парка на замъка, да изгуби една от подковите и докато тамошният ковач подковава коня му, да се престори на крайно притеснен поради загубеното време и уж неволно да се изтърве, че носи на мастър Рейвънсууд послание във връзка с един жизненоважен въпрос.

Вестта за нетърпеливия куриер, както винаги с преувеличения, достигна до ушите на сър Уилям Аштън от различни източници и всеки, който я цитираше, не пропускаше да намекне, че куриерът много бързал и бил изминал разстоянието за необикновено кратко време. Без друго обезпокоеният държавник слушаше мълчаливо тези разкази, но не пропусна незабавно да нареди на Локхард да причака куриера по обратния му път, да го задържи в селото, да го напие и по всякакъв начин, с честни или нечестни средства, да узнае от него съдържанието на донесеното от него послание. Маркизът обаче беше предвидил този ход и пратеникът, избрал друг, обиколен път, избягна поставените за него мрежи.

Провалът на плана за задържането на куриера наложи сър Уилям да нареди на юриста Дингуол най-грижливо да разпита жителите на Улфс Хоуп, ползуващи се от услугите му, наистина ли е пристигал в близкия замък човекът на маркиз А… Това не беше трудно, защото веднъж Кейлъб се бе появил в селото в пет часа сутринта да вземе на кредит две чаши бира и пушена херинга, за да гости с тях куриера, след което клетникът, вкусил от развалената риба и киселата бира, цяло денонощие прекарал на легло в хана на майка Смолтраш поради стомашно разстройство. По такъв начин слуховете за кореспонденцията между маркиза и разорения му роднина, на които сър Уилям отпърво не повярва, счел ги за измислица с цел да го уплашат, се потвърдиха, без да оставят място за никакви съмнения.

От този момент лорд-пазителят сериозно се обезпокои. С въвеждането на така наречените „Изисквания на правата“ в много случаи се допускаше в парламента апелация срещу решението на гражданските сьдилища, а парламентът дотогава не бе разглеждал дела от такъв характер и сър Уилям имаше всички основания да се бои от резултата от евентуално преразглеждане на делата му срещу Рейвънсууд, ако английската камара на лордовете се съгласи да приеме жалбата на неговия противник. Парламентът би могъл да счете иска на Рейвънсууд за основателен и да разгледа делото по същество, без да се обвързва с буквата на закона, което би било крайно неизгодно за лорд-пазителя. Освен това допускайки съвсем погрешно, че английското съдопроизводство по нищо не се различава от шотландското до обединението на двете кралства, сър Уилям се боеше да не би в камарата на лордовете, където ще се гледат делата му, да преобладава старинното правило, което са спазвали от памтивека в Шотландия: „Кажи ми кой е тъжителят и аз ще ти приведа съответния закон.“ В Шотландия не бяха осведомени за справедливия, безпристрастен характер на английските съдилища и разпространението на тяхното съдопроизводство в тази страна бе едно от най-големите блага, осъществявани след обединението на двете кралства. Но лорд-пазителят, свикнал с други порядки, не можеше да предвиди това; той допускаше, че изгубилият политическо влияние ще изгуби и делото, което води.

Междувременно слуховете потвърждаваха успеха на ходовете на маркиза и лорд-пазителят на печата започна своевременно да търси начин да се опази от надвисващата буря. Тъй като бе страхлив, той предпочиташе компромисите и отстъпките пред откритата борба. И реши, че ако успее подходящо да използува случилото се в парка, то може да му помогне да осъществи лична среща и дори помирение с младия Рейвънсууд. Във всеки случай той твърде лесно би могъл да узнае от самия Едгар Рейвънсууд какво мисли по въпроса за своите права и средствата за тяхното осъществяване, а може всичко да завърши и с помирение, тъй като едната от страните е богата, а другата — бедна. Освен това евентуално помирение с Рейвънсууд би могло да му даде възможност да установи известни отношения с маркиз А… „В края на краищата — мислеше си той — да подадеш ръка на наследника на един разорен род е добро дело и ако новото правителство прояви съчувствие към Рейвънсууд и го вземе под свое покровителство, тогава — кой знае — може би стократно ще бъда възнаграден за великодушието си.“

Така разсъждаваше сър Уилям Аштън в стремежа си, както често се случва, да придаде нюанс на благородство на користните си планове. Но той отиваше и по-далеч в това. Ако Рейвънсууд заеме важно място и бъде облечен с власт и доверие — продължаваше да размишлява той, — а женитбата му с Луси сложи край на несъгласията помежду им, по-подходящ съпруг не би могъл да се желае. Навярно ще възвърнат титлата и наследствените земи на Едгар, защото Рейвънсууд е древен род; ако отстъпи част от предишните владения на Рейвънсууд на зет си, това няма да бъде чак толкова голяма загуба, а с акта на сродяването помежду им останалите земи ще си останат докрай принадлежащи нему — на сър Уилям Аштън.

По времето когато този сложен план узряваше в главата на хитрия държавник, той реши да се възползува от настойчивите покани на лорд Битълбрейнс и да посети замъка му, отстоящ на няколко мили от Улфс Краг. Самият Битълбрейнс отсъствуваше от къщи, но съпругата му прие госта много топло и заяви, че всеки момент мъжът й ще се прибере. Тя, изглежда, особено се радваше да види мис Аштън и за да забавлява гостите си, веднага се разпореди да бъде организиран лов. Сър Уилям на драго сърце се включи в преследването на елена, разчитайки, като се възползува от случая, да разгледа по-подробно замъка Улфс Краг и може би да се срещне със собственика му, ако Едгар не успее да устои на изкушението и се присъедини към лова. Освен това той заповяда на Локхард от своя страна да се потруди да се запознае с обитателите на замъка и ние видяхме колко ловко умният слуга изпълни възложената му задача.

Случайно разразилата се буря спомогна за осъществяването на желанията на лорд-пазителя повече, отколкото би могъл да се надява и в най-смелите си мечти. Напоследък лорд-пазителят по-малко се боеше от мастър Рейвънсууд, защото според него младият човек имаше срещу него много по-страшно оръжие — възможността да възстанови правата си по законен път. Но макар сър Уилям да предполагаше с известно основание, че човек само в краен случай прибягва до отчаяни средства, той въпреки това не можеше да надвие у себе си тайния страх, когато се озова затворен сред стените на Улфс Краг, тази усамотена непристъпна крепост, като че ли специално построена за осъществяване на плановете за насилие и мъст. Студеният прием, оказан на него и дъщеря му от Рейвънсууд, и обзелото го смущение, когато трябваше да обяви на този разорен от самия него човек името си, усилиха още повече тревогата му; а когато сър Уилям чу как зад гърба му с грохот се затръшнаха вратите на замъка, в ушите му зазвучаха думите на пророчицата Алис: „Твърде далече стигнахте. Рейвънсууд са буйни хора, те ще изчакат своя час и ще ви отмъстят.“

Искрената сърдечност, с която след това Едгар изпълняваше задълженията си на гостоприемен домакин, поразсея страха, породен от това възпоминание, и сър Уилям не можеше да не забележи, че промяната в поведението на Рейвънсууд е предизвикана от очарованието и хубостта на дъщеря му.

Такива мисли минаваха нестройно в главата на сър Уилям Аштън, когато се озова в потайната стая на замъка. Железният светилник, почти празното помещение, наподобяващо тъмница, а не спалня, глухият, непрекъснат тътен на вълните, разбиващи се в скалата, върху която беше изграден замъкът — всичко това го навеждаше на тъжни и тревожни мисли. Не бяха ли тъкмо неговите ловки хитрини главната причина за разорението на рода Рейвънсууд? Лорд-пазителят беше користолюбив, но не и жесток и му беше болно да гледа причиненото от него разорение, както някоя състрадателна стопанка не понася кървавата гледка, когато колят овен или птица по нейно желание. Ала когато си помисли, че трябва или да върне на Рейвънсууд голяма част от отнетите му владения, или да направи бившия си враг съюзник и член на своето семейство, лорд-пазителят бе обзет от чувства, подобни на чувствата, които по всяка вероятност изпитва паякът, когато види как неговата паяжина, изплетена с толкова усърдие и вещина, бива унищожена с един замах на метлата. От друга страна, ако той предприеме решителната крачка, пред него неизбежно ще възникне съдбоносният въпрос — въпросът, който си задават всички добри съпрузи, блазнени от желанието да действуват самостоятелно, но които не са убедени дали ще получат одобрението на скъпата си половинка: „Какво би казала жена ми, какво ще каже лейди Аштън?“ В края на краищата сър Уилям взе решение, което често служи за убежище на слабоволевите хора: реши да следи събитията, да чака подходящия момент и да действува според обстоятелствата. Успокоил се с тази мисъл, той най-после заспа.