Ламермурската невеста

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Няма да описвам гнева и възмущението, с които Рейвънсууд напусна замъка, принадлежал на неговите прадеди. Съдържанието на бележката, пратена му от лейди Аштън, бе такова, че всеки дори не толкова горд и честолюбив колкото Рейвънсууд — а него не можем да обвиним в недостатък на такива чувства, — не би останал в дома на Аштън ни минутка повече. На маркиза също бе нанесена обида; но той все още не губеше надежда да помири враждуващите страни и затова позволи на младия си сродник да си отиде, като преди това му обещае, че ще отседне в „Тодс ден“ — малката странноприемница, намираща се, както може би любезният читател помни, по средата на пътя между замъка Рейвънсууд и Улфс Краг, по на пет мили от споменатите места. Маркизът възнамеряваше да се срещне с Рейвънсууд или същата вечер, или на следващата сутрин. Разбира се, той също би напуснал замъка, но не желаеше така лесно да се откаже от евентуалните изгоди, които му обещаваше гостуването в дома на лорд-пазителя. Прочее и самият Рейвънсууд, дори в стихията на най-големия си гняв, не смяташе да си отреже пътищата за помирение, надявайки се на благосклонност от страна на сър Аштън и намеса на влиятелния си родственик. Но въпреки това веднага си замина и се озова доста по-далеч, отколкото налагаха стеклите се обстоятелства.

Пришпорил коня, Рейвънсууд премина в галоп по алеята, сякаш бързата езда можеше да притъпи болката и облекчи терзанията, изпълнили сърцето му. Навлязъл в глухата, усамотена част на парка, където короните на дърветата закриваха бойниците по кулите на замъка, той лека-полека забави ход и се отдаде на тъжни размисли, които не бе успял да прогони. Пътеката, която следваше с коня, водеше към извора на Нимфата и оттам към къщурката на Алис и младежът неволно си спомни, че това място се смята за фатално за рода му и че сляпата го бе предупредила.

„Старинните предания често се оказват верни — разсъждаваше Рейвънсууд. — Този извор отново се оказа свидетел на лекомислието на един Рейвънсууд. Алис беше права: изпаднах в онова позорно положение, което тя ми предсказа. Не! Сто пъти по-лошо; защото не само че не се сприятелих и съюзих с човека, погубил моя род, но ме сполетя такава жалка несполука, като си позволих унизителното желание да стана негов зет и получих отказ.“

Смятаме за свой дълг да разказваме нашата история така, както сме я чули; а тя не би била истински шотландска — вземете под внимание отдавнашното време на описваните тук събития и склонностите на хората, запазили я за нас през вековете, — ако в нея не намерят място суеверията на шотландеца. Впрочем ето какво се случи с Рейвънсууд край усамотения извор според преданието: конят му, който спокойно и равномерно крачеше по пътеката, изведнъж запръхтя, задърпа се и, макар болезнено пришпорван, не искаше да продължи напред, сякаш бе усетил нещо страшно на пътя си. Като погледна към извора, Рейвънсууд видя една жена в бяло или по-скоро сивкаво одеяние. Тя седеше точно на мястото, където само преди няколко дни Луси Аштън бе слушала съдбовните слова на любовта. Първата му мисъл беше, че Луси, досетила се по кой път ще тръгне той, е побързала да дойде до това паметно за двамата уединено кътче, за да сподели скръбта на своя възлюбен и да се сбогува с него. Убеден в това, той скочи от коня и като го върза за едно дърво, се втурна към извора, шепнейки с вълнение най-скъпото за него име:

— Мис Аштън!… Луси!

Жената, сякаш дочула неговия зов, се обърна и за свое най-голямо изумление Рейвънсууд видя пред себе си съвсем не Луси, а сляпата Алис. Необикновеното й облекло, по-скоро напомнящо саван, отколкото женска рокля, цялата и смътно очертана фигура, която му се стори сякаш по-голяма от обикновено, и главно обстоятелството, че среща тази сляпа, немощна старица толкова далеч от дома й (като знаем нейния недостатък) — всичко това изпълни сърцето на Рейвънсууд с необяснима уплаха. При приближаването му старицата бавно се надигна от мястото си и протегна съсухрената си ръка към него, сякаш му заповядваше да спре; бледите й устни се раздвижиха, но не издадоха ни звук. Рейвънсууд се спря, изчака малко и пристъпи напред. Тогава Алис — а навярно това беше безплътната й сянка, — вперила очи в Рейвънсууд, отстъпи или по-точно се гмурна в гората и скоро се изгуби сред дърветата. Краката на Едгар сякаш бяха сраснали със земята; за миг той остана неподвижен, изтръпнал при мисълта, че съществото, което бе видял, му се е явило от друг свят. Накрая събрал всичкото си мъжество, Едгар си наложи да доближи камъка, където допреди малко бе седяла тайнствената фигура; тревата наоколо не бе утъпкана и колкото и да се мъчеше, той не успя да открие никакви признаци, които да показват, че там е стоял жив човек.

Изпълнен със странни мисли и смътни опасения, които обземат човека, когато се натъкне на явления, необясними за разума му, Едгар пое обратно, но постоянно се извръщаше назад, сякаш очакваше, че видението ще изникне отново пред очите му. Но независимо дали това бе призрак или картина, породена от възбуденото и разстроено въображение на младежа, духът на Алис не се върна. Когато Рейвънсууд доближи коня си, той беше в пот и цял трепереше от инстинктивен страх, който, както казват, обземал животните в присъствие на свръхестествени същества. Едгар възседна коня и го пусна ходом; от време на време той поглеждаше бедното животно, което не преставаше да потръпва, сякаш след всяка извивка на пътеката то виждаше отново страшен призрак. Като поразмисли, Рейвънсууд реши, че трябва да се добере до истината.

„Дали това не беше зрителна измама? — мислеше си той. — Не, призракът остана доста дълго пред очите ми. Може би старицата само се преструва на болна, като се надява да събуди състрадание? Но тази жена в бяло се движеше някак неестествено, съвсем не като живо същество. Нима трябва да се съглася с мълвата и да повярвам, че Алис се е съюзила с дявола? Не, непременно ще проникна в тайната й. Няма да се поддам на измама, няма да повярвам в мираж.“

С такова настроение Рейвънсууд доближи вратичката, която водеше към градинката на Алис. Пейката под плачещата бреза бе празна, макар че времето бе чудесно и слънцето грееше на небето. Той приближи хижата и чу женски плач и оплаквания. Почука на вратата — никой не отговори. Като почака малко, Едгар вдигна резето и влезе. Това бе наистина приют на самотата и скръбта. На жалкия сламеник лежеше безжизненото тяло на последната вярна прислужница на Рейвънсууд, останала до края на живота си на родовата им земя. Алис току-що бе издъхнала и момичето, което се грижеше за нея в последните мигове от живота й, кършеше ръце, ридаейки над тленните останки на господарката си: детският страх бе примесен с искрена и дълбока скръб.

Рейвънсууд се опита да утеши клетото момиче, но неочакваната му поява изплаши Бейби още повече. Когато най-сетне успя да я поуспокои, тя вдигна очи към него и рече:

— Дойдохте много късно!

Отпърво Рейвънсууд нищо не разбра, обаче като поразпита малката прислужница, научи, че почувствувала своя край, Алис изпратила вест до замъка да извикат Рейвънсууд с молба веднага да отиде при нея и очаквала от него отговор с най-голямо нетърпение. Но пратениците на бедняците са бавни и нехайни; изпратеният пристигнал в замъка, когато Рейвънсууд не бил вече там, и зазяпал се по разкошните екипажи на гостите, не побързал да поеме назад към хижата на бедната старица. А тревогата на умиращата растяла с всеки миг и по думите на Бейби, единствената й болногледачка, старицата се молила горещо на бога да й даде възможност за последна среща със сина на господаря й, за да успее още веднъж да го предупреди. Тя издъхнала, когато часовникът в далечното село ударил един часа. Рейвънсууд неволно потрепери: спомни си, че бе дочул камбаната на същия часовник в гората малко преди да му се яви — сега той не се съмняваше в това — призракът на починалата Алис.

От уважение към покойната и от състрадание към изплашеното момиче Рейвънсууд сметна за свое задължение да се погрижи за всичко сам. Алис, както му довери Бейби, пожелала да я погребат в усамотеното гробище, близо до странноприемницата „Тодс ден“, което народът наричаше „Хърмитидж“85. Там почиваха много членове на фамилията Рейвънсууд и техни васали. Според обичая на шотландските селяни старата прислужница и след смъртта си желаеше да остане вярна на господарите си и Едгар реши да изпълни желанието й, каквото и да му коства това. Изпрати Бейби в близкото село да доведе жени, които да се погрижат за тялото на покойницата, а той остана да бди над нея: в Шотландия, както някога в Тесалия, се е смятало за крайно неуважение към паметта на починалия да се оставя тялото му без бдение в безлюдна къща.

И така Рейвънсууд остана до тялото на тази, чийто неспокоен дух само допреди четвърт час, ако не го бяха измамили очите, бе потърсил с него среща при извора на Нимфата. Въпреки присъщата си смелост Едгар бе силно развълнуван от стечението на толкова странни обстоятелства.

„Умирайки, тя е молила небето за среща с мен — разсъждаваше Едгар. — Нима горещото желание, изказано в последната минута от живота, е в състояние да надвие смъртта и на духа, вече напуснал тялото, е дадена отново възможност да се яви пред някого в земната си обвивка? Но ако е така и душата на Алис е могла да се яви пред моите очи, защо тогава тя не сподели нищо с мен? Защо не изрече онова, заради което ми се яви? Защо трябваше да се нарушават природните закони, щом целта на това посещение остана скрита за мен? Напразни въпроси! Само смъртта, която ще ме превърне в същия безжизнен, студен труп, ще ми даде отговора им.“

Едгар стана и безсилен повече да гледа скованото лице на покойната, го покри с платно. Отдръпна се от възглавето на мъртвата и седна в едно старинно дъбово кресло с резба и родовия герб на Рейвънсууд, което Алис бе успяла да запази за себе си, когато хищната тълпа кредитори, адвокати, съдебни пристави и слуги се залови да граби замъка след заминаването на господарите й. Едгар се мъчеше да прогони от паметта си страшните предчувствия, обзели го неволно след странната му среща в гората. И без тях на душата му бе достатъчно тежко. Съвсем доскоро той, щастливият любим на Луси Аштън и уважаван приятел на баща й, бе гостувал в замъка Рейвънсууд, а сега, печален и самотен, бдеше над тленните останки на бедната старица, изоставена и забравена от всички!

Впрочем от това печално задължение го освободиха много по-рано, отколкото можеше да се очаква, като се вземе предвид значителното разстояние между бедната хижа на Алис и най-близкото село, а също възрастта и разните недъзи на трите старици, които дойдоха, казано на езика на военните, да сменят Рейвънсууд от поста му. Във всеки друг случай тези почтени сибили нямаше да проявят такава пъргавина; едната от тях бе надхвърлила осемдесетте, другата беше паралитичка, а третата бе куца. Но както мъжете, така и жените в Шотландия смятат за свое свещено задължение да изпратят покойника до вечното му жилище. Не зная дали това се обяснява с характера на шотландския народ, с мрачността и екзалтацията му или с останките на някогашното католичество, когато на погребалните обреди са гледали като на празник за живите — пирове, увеселения, дори пиянство и днес съпътствуват погребенията в Шотландия. И ако мъжете очакват с нетърпение погребалното пиршество, жените получават своя дял от удоволствието, като обличат покойния за гроба. Да се изправят вкочанените и изкривени крайници на мъртвото тяло върху смъртния одър на покойника, да облекат тялото му в чисто платнено бельо и саван от вълнена материя, беше почетно задължение на местните старици, които намираха в това занятие някакво своеобразно, мрачно удоволствие.

Трите баби зловещо се ухилиха и поздравиха Рейвънсууд, което му напомни за срещата на Макбет с трите вещици ма прокълнатата поляна край Форес. Едгар даде на жените пари и им заръча да се погрижат за тленните останки на връстницата им; стариците веднага се заловиха за работа, като го помолиха да се отдалечи и да не пречи за извършването на обреда. Рейвънсууд охотно се подчини на обичая, но сметна за необходимо да остане, за да помоли старите жени да се отнесат към покойната е необходимото внимание и да научи къде да потърси гробаря, или пазача, който се грижеше за запустялото гробище „Хърмитидж“, където според последното желание на бедната Алис сега предстоеше да и се отреди място за вечно жилище.

— Няма да ви е трудно да откриете Джони Мортшу — каза по-старата сибила и се ухили с беззъбата си уста, — той живее близо до „Тодс ден“ — оня малък хан, дето често стават весели гуляи. Смъртта и пиянството винаги са били добри съседи.

— Тъй, тъй — закима куцата и като се опираше на патерица, защото левият и крак беше по-къс, пристъпи напред. — Помня как бащата на ей тоя Рейвънсууд, дето стои сега пред нас, намушка младия Блакхол, задето му беше рекъл нещо не намясто при чаша вино или бренди, знам ли ги какво са пили… Блакхол влезе в кръчмата весел като чучулига, а го изнесоха оттам с краката напред. Тогаз ме викаха да го глася за погребението. Измих му аз кръвта и го погледнах, пък той хубавец, по-хубав смъртник не бях виждала!

Не е трудно да се досетим, че тези малко подходящи за случая спомени на бабичката накараха Рейвънсууд веднага да напусне компанията на зловещите и злобни фурии. Но докато отвързваше коня си и затягаше ремъците на седлото, за да го укрепи, иззад ниската ограда на малката градинка до него долетяха думи от разговора на куцата старица и осемдесетгодишната й приятелка. Ситнейки из градинката на Алис, те беряха розмарин, пелин, седефче и други растения, подходящи за украса на тялото на покойницата и за опушване на стаята. Паралитичната старица, изтощена от дългия път, остана да бди край мъртвото тяло, за да не му причинят вреда вещици или зли духове.

Ето какви зловещи думи дочу неволно Рейвънсууд.

— Виж, Ани Уини, как се е източила младата цикута — каза куцата. — Нито една вещица не би се отказала от такъв кон, за да се носи през планини и долища, в нощната тъма или на лунна светлина, а после да се спусне направо в избата на френския крал.

— О, миличка! — отвърна другата старица. — Сега дяволът е станал по-коравосърдечен от самия лорд-пазител на печата и другите големи хора. А те в гърдите си_имат не сърце, а камък. Смятат ни за вещици и ни посичат, режат, горят, чупят ни пръстите в менгемета, и ако ще по десет пъти да изричам молитвите си, сатаната пак няма да ме чуе.

— Ти виждала ли си го оня, черния изкусител?

— Не, наяве не ми се е явявал, ама насън — често. Някой ден ще бъда изгорена за това. Но защо да хортуваме таквиз работи, любезна! Ето долара, който ни даде Рейвънсууд: ще купим с него хляб, бира, тютюнец, малко бренди и буца захар. И с дявола или без дявола, момиче, ще си погуляем славно тая нощ!

Съсухрените бузи се сбърчиха и бабичката се разкиска отвратително, смехът й напомняше крясъка на кукумявка.

— Той е добро момче и не е алчен, тоя Рейвънсууд — изфъфли Ани Уини, — хубав млад човек: широк в раменете, а в бедрата тесен. Чудесен покойник ще бъде! С удоволствие ще го измия и приготвя за погребението му.

— Да, ама на челото му пише, че нито мъжка, нито женска ръка ще го докосне подир смъртта и никой няма да оправя тялото му на чамова дъска. Няма да имаш късмета да го приготвиш за гроба, Ани, няма да ти се случи! Знам го от сигурно по-сигурно!

— Искаш да кажеш, Ейлси, че му е отредена славната участ на прадедите му — да загине в бой? А от какво ще погине — от меч или куршум?

— Стига си ме разпитвала, Ани! Нищо повече не ще ти кажа — отсече пророчицата. — Не мисля, че съдбата ще бъде така милостива към него.

— О, аз отдавна съм разбрала, Ейлси Гурли, че ти си най-умната измежду нас. И от кого все пак си го научила?

— Не си тикай носа там, дето не трябва, Ани. Рекох ти — сигурна съм.

— Но ти сама призна, че никога не си виждала черния изкусител?

— Рекох ти — най-сигурно го знам. Още преди да му надянат първата ризка, съдбата на тоя Рейвънсууд е била вече написана.

— Шш-т! Чуваш ли тропота на коня му? Особен звук. Не предвещава нищо добро.

— Ей вие, милички, побързайте — отекна гласът на паралитичната старица, останала в хижата. — Трябва да сколасаме с всичко и да прочетем туй, което трябва. Тялото съвсем се вкочани и ако не успеем да го изправим, знаете каква беда ще ни сполети!

Рейвънсууд бе вече далеч и не чу края на поучителния разговор между стариците. За негова чест трябва да отбележим, че той се отнасяше с най-голямо презрение към всякакви магми, лоши предзнаменования и предсказания на съдбата, макар по негово време особено в Шотландия хората сляпо да вярваха във всичко това и дори да се усъмнят, се смяташе за не по-малък грях от неверието на сарацина или евреина. Той знаеше също така, че върху нещастните старици, сломени от товара на годините, от болести и нищета, твърде често падаше подозрение в магьосничество и че самите те от страх пред смъртно наказание и нечовешки жестоки мъчения си навличаха нелепи обвинения, с които за наш срам са изпълнени страниците на съдебните анали на Шотландия от XVII век. Но видението, което му се бе явило тази сутрин — истински призрак или зрителна измама, — го изпълни със суеверни мисли, въпреки че той полагаше отчаяни усилия да се отърси от тях; при това работата, по която бързаше за „Тодс ден“, едва ли можеше да го развесели.

Налагаше се да се срещне с Мортшу, пазача на гробището, и да уговорят с него погребението. Този човек живееше недалеч от гробището и като похапна в гостилничката на хана, Едгар се отправи към печалното лоно, където щеше да почива прахът на вярната му прислужница. То се намираше до един завой на бързоструйна рекичка, която се спускаше от околните хълмове. В съседната скала беше изсечена пещера във формата на кръст; преди години в нея бе изкупвал греховете си някакъв пустинник, а после мястото нарекоха „Хърмитидж“. Още по-късно богатият колдингамски манастир построи наблизо параклис, сега напълно разрушен, останало бе само гробището около него, където много рядко, само в особени случаи погребваха мъртвец. Няколко полуизсъхнали от старост тиса растяха на тази някога свещена земя. Тук почиваха воини и барони, но имената им бяха вече забравени, а паметниците — разрушени; и само грубите надгробни камъни, поставени за простосмъртните покойници, бяха оцелели. Самотната къщурка на пазача се гушеше до полуразрушената стена; покривът, гъсто обрасъл с трева, с мъх и лишеи, почти докосваше земята и придаваше на жилището вид на запуснат гроб. Рейвънсууд почука на вратата и му казаха, че обслужващият гробището е отишъл на сватба, защото бил и цигулар. На Едгар не му оставаше друго освен да поеме назад, като преди това заръча да предадат на пазача, чиито професии го правеха еднакво нужен и в радост, и в скръб, че ще го потърси рано сутринта на другия ден.

Едва отседнал Едгар в хана, там пристигна куриерът на маркиза с известие, че негова светлост ще бъде в „Тодс ден“ утре сутрин; ето защо Рейвънсууд, който смяташе да се прибере в самотната си кула, реши да чака роднината си тук и да нощува в странноприемницата.