Ламермурската невеста

ДЕВЕТА ГЛАВА

След кратката вечеря, както казват, идва кратък сън; не е чудно тогава, че след скромната гощавка, която Кейлъб поради набожност и необходимост оправда с чисто религиозни съображения, сънят на обитателите на Улфс Краг не беше продължителен.

На сутринта Бъкло дотича в стаята на Рейвънсууд със силен вик, който би пробудил и мъртвец.

— Ставайте, ставайте, за бога! Ловци са излезли в равнината! Първият лов от цял месец, а вие си лежите в постелята, която има само това достойнство, че е по-мека от камъка в гробницата на вашите прадеди.

— Оставете шегите си за друго време, Бъкло — подразни се Рейвънсууд. — Не е особено приятно, едва унесъл се след безсънна нощ, прекарана в размисъл за участ по-сурова от коравото ми ложе, изведнъж да те лишат от кратката минута отдих.

— Хайде, хайде! Ставайте… Ставайте! — отвърна гостът. — Кучетата са вече пуснати. Сам оседлах конете: вашият Кейлъб щеше да започне да вика слугите и конярите, а после ще се наложи цял час да слушам извиненията му за отсъствието на хората, от които отдавна вече няма и помен. Ставайте, Рейвънсууд! На вас говоря, кучетата са пуснати! Ставайте! Ловът започна.

И Бъкло изтича навън от стаята.

— Това съвсем не ме интересува — мърмореше си Рейвънсууд и бавно се надигаше от леглото. — Чии са тези кучета, които лаят до самия замък?

— На достопочтения лорд Битълбрейнс — отговори Кейлъб, който влезе в стаята веднага след горящия от нетърпение леърд Бъкло. — Не зная с какво право вдигат тоя шум и вой в ловните владения на ваша милост.

— И аз не зная, Кейлъб — каза господарят на замъка. — Може би като е купил тези земи заедно с правото да ползува горската площ, лорд Битълбрейнс се смята в правото си да ползува това, за което е платил.

— Възможно е, милорд — отвърна Кейлъб, — но на един истински джентълмен не подобава да идва и да се възползува от правото си, когато ваша милост живее тука в замъка. Лорд Битълбрейнс не бива да забравя какви са били прадедите му.

— А ние… какви сме станали — забеляза Рейвънсууд, като едва сдържаше горчивата си усмивка. — Но ти, Кейлъб, ми подай наметалото, трябва да доставя удоволствие на Бъкло и да отида с него на този лов. Много егоистично би било да жертвувам удоволствието на госта заради себе си.

— Да жертвувате! — повтори старецът с такава почуда, сякаш дори самата мисъл, че господарят му ще трябва да жертвува нещо заради някого, беше кощунствена. — Да жертвувате!… Но простете, какви одежди ще благоволите да облечете днес?

— Няма значение какви. Моят гардероб, изглежда, съвсем не е богат.

— Не е богат! — повтори старият слуга. — А сиво-сребристият костюм, който благоволихте да подарите на съпровождащия ви конник Хю Хилдебранд, а ония дрехи от французко кадифе, с които бе погребан покойният ви татко, царство му небесно, и всички други дрехи на баща ви, дето ги раздадохме на бедните приятели на вашето семейство, а костюмът от берийско сукно…

— Който дадох пък на тебе, Кейлъб. Той може би е единственото нещо, което мога да получа, като изключим другия, който носех вчера. Него ми дай. И да не говорим повече за това.

— Както е угодно на ваша милост — съгласи се Кейлъб. — Да, тези дрехи са тъмни, така че съвсем подхождат за случая — нали сте в траур; и право да си кажа, нито веднъж не съм го обличал, защото тия дрехи са твърде хубави за мене… Пък ваша милост няма други дрехи, които да смени… Добре изчеткан е костюмът и ако на лова присъствуват дами…

— Дами ли? — попита Рейвънсууд. — Кои по-точно, Кейлъб?

— Че мога ли да зная, ваша милост? От стражевата кула зърнах как профучаха тъдява, отпуснали юздите, а перата на шапките им се развяваха като на придворните от свитата на кралицата на елфите.

— Добре, Кейлъб, добре. Подай ми наметалото и донеси тук портупея ми. Какъв е този шум на двора?

— А, леърд Бъкло извежда конете — отговори Кейлъб, като надникна през прозореца. — Сякаш в замъка няма достатъчно слуги! Или сякаш аз не бих могъл да ги заменя, ако пак им скимне да офейкат някъде!

— Ах, Кейлъб, Кейлъб, ти щеше да бъдеш идеален, ако твоето „мога“ беше равностойно на „искам“.

— Надявам се, ваша милост, че това е съвсем ненужно, защото без друго въпреки несгодите ни поддържаме честта на рода, доколкото можем. Само мистър Бъкло много се горещи, много е припрян! Ето вижте: извел е коня на ваша милост без везания чул… А щях да го почистя за минутка.

— Хубав е и така — каза Рейвънсууд и като се отърва от Кейлъб, пое към тясната вита стълба, която водеше към двора.

— Може би той и така е хубав — повтори Кейлъб с известно неудоволствие, — но ако ваша милост почака за миг, ще му кажа какво няма да е никак хубаво…

— Нещо си бъбриш там! — откликна нетърпеливо Рейвънсууд, но все пак се спря и почака да чуе отговора.

— Няма да е хубаво, ако доведете някого в замъка за обяд; не мога пак да измислям пост в празничен ден както тогаз, в навечерието на света Магдалена. Казано направо, ако ваша милост е намислил да обядва заедно с лорд Битълбрейнс, то бих поискал да ми се даде почивка, за да потърся нещичко за утре. А няма ли да тръгнете за обяд с другите ловци към хана? Тогаз лесно ще намерите предлог да не платите: може да кажете, че сте забравили кесията си, или че оная вещица, стопанката на хана, не си е дала платата и вие ще приспаднете от тая плата сметката, или пък…

— Или да съчиня друга някаква лъжа, нали? — довърши вместо него Рейвънсууд. — Довиждане, Кейлъб. На теб възлагам грижата за честта на общия ни дом!

И като се метна на седлото, Рейвънсууд последва Бъкло, който, видял, че приятелят му пъха крак в стремето, препусна главоломно напред, с риск да си строши врата по стръмната пътека, която слизаше от кулата към равнината.

Кейлъб Болдърстън с вълнение следваше отдалечаващите се конници.

— Дай боже нищо лошо да не им се случи! — бъбреше той и клатеше бялата си глава. — Ето ги вече в равнината. Кой би рекъл, че техните коне не са охранени и бързи!

Импулсивен и буен по природа, младият Бъкло летеше напред волен като вятър. Рейвънсууд не изоставаше от него нито крачка: той спадаше към онези съзерцателни натури, които неохотно се разделят със състоянието на покой, но веднъж простили се с него, вървят напред с огромна, неукротима сила. При това енергията му невинаги бе в съответствие с получения тласък; тя можеше да се сравни с движението на камък, който се търкаля все по-бързо и по-бързо по планински склон независимо дали го е тласнал някой великан или ръката на дете. И този път ловът — това забавление, дотолкова любимо на младите мъже от всички съсловия, че по-скоро наподобяваше вродена страст, дарена от природата и непризнаваща различия по произход на хората и образованост, отколкото придобит навик — този лов подействува на Рейвънсууд като мощен стимул и той му се отдаде необикновено пламенно.

Честите сигнали на френския рог, с които в онези далечни дни насъскваха и насочваха кучетата, пуснати по следата; глухият, проточен лай на хрътките, отекващ някъде далеч; тихите викове на егерите; едва различимите фигури на конниците, които ту изникваха от вдълбалите се в равнината долове, ту препускаха стремително из равното поле, ту с мъка си проправяха път през блатото пред тях, а главно упоението от бързата езда — всичко това възбуждаше Рейвънсууд, изместило макар за миг измъчващите го парливи спомени. Но много скоро мисълта, че въпреки предимствата, които му дава превъзходното познаване на местността, той няма да успее с отпадналия си кон да бъде равностоен на другите ловци, отново напомни на Рейвънсууд за тежкото положение, в което се намира. Отчаян, той спря коня си, проклинайки бедността, лишила го от любимото му забавление, или по-точно единственото занимание на прадедите в свободното от бранни подвизи време, когато изведнъж към него се приближи един непознат конник, който отдавна незабелязано го беше следвал.

— Конят ви е много уморен, сър — обърна се към него непознатият с деликатност, необичайна за ловците. — Позволете да предложа на ваша милост моя кон.

— Сър — каза Рейвънсууд по-скоро учуден, отколкото зарадван от подобно предложение, — наистина не зная с какво съм заслужил такава любезност от страна на непознат.

— Не задавайте излишни въпроси — извика Бъкло, който, за да не задмине Рейвънсууд, от чието покровителство и гостоприемство се бе възползувал, през цялото време неохотно задържаше коня си. — „Вземайте това, което ви дават боговете“, както казва великият Джон Драйдън, или… чакайте… Вижте, приятелю, дайте коня си на мене: виждам, че ви е трудно да се справите с него. Аз ще го укротя и обяздя за вас. Седнете на моя бегач, Рейвънсууд: той ще полети като стрела.

И без да чака отговор, Бъкло хвърли юздите на коня си на Рейвънсууд, метна се на коня, който непознатият му отстъпи, и препусна с всичка сила.

— Ех че вироглав младеж! — възкликна Рейвънсууд. — Как можахте, сър, да му поверите коня си?

— Този, на когото е този кон — каза непознатият, — винаги с радост ще бъде готов да услужи на ваша милост и на приятелите на ваша милост с всичко, с което разполага.

— Но кой е той? — попита Рейвънсууд с недоумение.

— Простете, ваша милост: името му ще научите от самия него. Бихте ли възседнали коня на приятеля си, а да оставите вашия на мене; ще ви потърся след лова. Чувате ли? Роговете тръбят, еленът вече е подгонен.

— Може би това е най-сигурното средство да ви върна коня — рече Рейвънсууд и като скочи на жребеца на Бъкло, препусна към мястото, където звуците на рога възвестяваха последния час на елена.

Ликуващите призиви на роговете се смесваха с виковете на егерите: „Дръж, Толбът! Дръж, Тевиът! Напред, момчета, напред!“, и с други възгласи, ехтели и преди из някогашното ловно поле, и ведно с нетърпеливия лай на хрътките, вече плътно обградили жертвата си, се сливаха във весел, нестихващ хор. Разпръсналите се из равнината конници като лъчи, устремени в една точка, прииждаха отвсякъде към мястото на заключителната сцена.

Бъкло бе изпреварил всички и пръв достигна мястото, където изнемощелият от дългото преследване елен изведнъж спря и като се обърна в противоположната посока, се хвърли към кучетата. Той, както е прието да се казва, бе „притиснат“. Навело благородната си глава, преследваното животно, цяло покрито с пяна, с разширени от бяс и страх очи, сега на свой ред всяваше ужас сред преследвачите си. Ловците, пристигащи един след друг от всички краища на ловното поле, сякаш чакаха благоприятния момент, за да нападнат елена с предимство — при подобни обстоятелства е нужно да се действува особено предпазливо. Кучетата отстъпиха, те силно лаеха от нетърпение и страх; всеки ловец като че очакваше някой друг да се заеме с опасното дело — да се нахвърли върху елена и да го довърши. Местността бе съвсем открита, така че да се приближиш незабелязано до дивото животно беше невъзможно и затова, когато Бъкло с ловкост, характерна за най-добрите ездачи от онова време, скочи от коня, стремително дотича до елена и с удар на късия си ловджийски нож в задния крак го повали, всички присъствуващи радостно го приветствуваха. Кучетата се втурнаха към поваления враг и скоро го довършиха, възвестявайки победата си с гръмогласен лай; ликуващите викове на ловците и песента на смъртта, изпълнявана от роговете, заглушиха дори достигащия дотук шум на морския прибой.

После един от егерите отпъди кучетата и преклонил коляно, подаде нож на една дама на бял кон, която от боязън или може би от състрадание стоеше до този миг по-надалеч. Според тогавашния обичай лицето на конничката трябваше да е прикрито с черна копринена маска — тя се поставяше не само за да предпазва кожата й от въздействието на слънчевите лъчи или лошото време, а главно в съответствие със строгите правила на етикецията, която не допускаше млада дама да участвува в буйни забавления или да се появява в смесена компания с открито лице. Богатите одежди на тази дама, пъргавината и красотата на коня й и най-вече любезността, с която се отнесе към нея егерът, подсказаха на Бъкло, че пред него стои главната персона на лова. Голямо бе съжалението, да не кажем разочарованието на пламенния ни ловец, като видя, че дамата отказва да приеме подадения й ловджийски нож, честта първа да разсече гърдите на животното и да се увери добро ли е месото му. Той бе готов да изрече на тази дама някакъв комплимент, но за нещастие водеше живот, който изключваше възможността за близко познанство с представителите на висшето съсловие, и затова въпреки вродената си смелост изпитваше стеснителност и смущение всеки път, когато трябваше да се обърне към знатна дама.

Накрая, както сам призна, той събра кураж и се осмели да приветствува прекрасната амазонка, като изрази надеждата, че ловът не е измамил нейните очаквания. Младата жена му отговори много скромно и учтиво, изказвайки признателност на смелия ловец, който така изкусно сложи край на гонитбата точно в момента, когато кучетата и егерите изпаднаха в смут, не знаейки какво да предприемат.

— Кълна се в ловния си нож, милейди — отвърна Бъкло, на когото думите на прелестната дама възвърнаха самочувствието, — че не е особено голямо усилието и не е толкова голяма заслугата, стига ловецът да не се бои от рогата на елена, които могат да разпорят корема му. Бил съм петстотин пъти на лов за елени и като видя, че еленът е „притиснат“, без да гледам земя ли, вода ли има под краката ми, хвърлям се към него и действувам с ножа. Това за мен е навик, милейди; и ще ви доверя, че освен всичко друго трябва да се действува бързо и предпазливо; и още това, милейди: винаги да разполагате с добре наточен двуостър нож, който да реже еднакво добре надясно и наляво, както се случи по-удобно, защото раната от еленовите рога не е шега и може да загнои.

— Боя се, сър — изрече младата жена с усмивка под маската, — че надали ще имам случай да се възползувам от вашите съвети.

— Позволявам си да отбележа, милейди, че този господин говори самата истина — намеси се един стар егер, оценил разпалените думи на Бъкло за твърде поучителни; — често съм чувал от баща си, той беше горски надзирател в Кабрах, че раните от бивните на глигана са по-безопасни от тези, причинени от рогата на елена. И както се говори в песента на стария ловец:

— И още един съвет — продължи Бъкло, който Вече съвсем се беше окопитил и искаше докрай да представи как се действува в подобни случаи, — кучетата са изнервени и уморени, затова веднага трябва да им се даде главата на елена като награда за усърдието им. А после — разрешете да ви напомня — егерът, който ще одере и изкорми елена, трябва преди това да пресуши за здравето на ваша милост голяма чаша бира или отлежало вино; ако той не накваси гърлото си, месото на елена бързо ще се развали.

Излишно е да споменаваме, че егерът не пропусна да изпълни последното указание и след това от благодарност подаде на Бъкло ножа, отказан от прелестната дама, а тя от своя страна напълно одобри този знак на уважение.

— Уверена съм, сър — изрече тя и се отдръпна от кръга, образувал се около убитото животно, — че баща ми, заради когото лорд Битълбрейнс устрои този лов, с радост ще предостави всичко на един толкова опитен и ловък човек, какъвто сте вие.

С тези думи дамата се поклони любезно на всички присъствуващи, сбогува се с Бъкло и потегли, придружена от няколко слуги, които бяха нейна свита. Бъкло почти не забеляза заминаването й: така се радваше, задето успя да покаже изкуството си, че всичко на света — и мъжете, и жените — му беше станало напълно безразлично. Той свали наметалото си, запретна ръкави и с оголени ръце, които скоро се опръскаха до лактите с кръв и мазнина, се залови да реже, да сече, да отделя и разпределя трупа на части с точност, достойна за самия сър Тристрам; манипулациите му бяха съпроводени с разсъждения и спорове с егерите за дреболиите, гърдите, слабините и други ловни, или ако щете месарски термини, широко употребявани по онова време, а сега почти потънали в забрава.

Когато Рейвънсууд, поизостанал от приятеля си, видя, че еленът е повален, минутното увлечение от лова се смени в душата му с горчиво отчуждение, което той изпитваше не само при среща с хора от кръга си, но и с по-нискостоящите от него по произход и положение в живота. Изкачил се с коня си на малко възвишение, младият мъж наблюдаваше веселата суетня долу в равнината; до него достигаха радостните викове на егерите, примесени с лая на кучетата, с цвиленето и тропота на конете. Тези весели звуци изпълваха с тъга аристократа земевладелец, лишен от титла и състояние. Ловът и всички радости и вълнения, които той поражда, отколе са се смятали за изключително право на знатните и отдавна са били тяхно главно занимание в мирни дни. Съзнанието, че поради тегнещите над него обстоятелства е лишен от възможността да вземе участие в забавлението, представляващо особена привилегия на класата му, мисълта, че чужди хора свободно ловуват по изконните земи на прадедите му, отредени за собствените им развлечения, а той — техният наследник — е принуден да наблюдава всичко отдалеч, не можеше да не гнети Рейвънсууд, съзерцателен и меланхоличен по природа. Но от гордост той не допусна да се отдаде на такива настроения. При това скоро чувството му на потиснатост се смени с негодувание: Рейвънсууд видя, че лекомисленият му приятел Бъкло съвсем не смята да се раздели с отстъпения кон, и реши да не си тръгва, докато конят не бъде върнат на неговия притежател. Но точно в мига, когато Рейвънсууд се готвеше да се упъти към групата ловци, към него се приближи конник, също не взел участие в преследването на елена.

Непознатият изглеждаше човек на възраст. Носеше широко яркочервено наметало, закопчано до брадата, и ниско прихлупена шапка със спуснати наушници, навярно за да пази лицето му от вятъра. Конят му, як и кротък, много подхождаше на конника, дошъл по-скоро да се полюбува на лова, отколкото да вземе участие в него. Слугата му вървеше на известно разстояние от него и това, както и целият вид на възрастния господин подсказваше, че той е от висшето общество. Непознатият се обърна към Рейвънсууд много учтиво, но в гласа му се долавяше смущение.

— Вие, както виждам, сте смел младеж — започна той. — Но защо наблюдавате това благородно забавление с такова безразличие, сякаш носите на раменете си товара на моите години?

— Преди с жар се наслаждавах на радостите на лова — отвърна Рейвънсууд, — но сега някои неотдавнашни събития, с които съм принуден да се съобразявам, ме карат да постъпвам другояче; при това — добави той — в началото на лова конят, с който разполагах, не беше подходящ.

— Изглежда, че един от моите слуги се е досетил да предложи коня си на вашия приятел — каза непознатият.

— Много съм благодарен на него, както и на вас, сър, за тази любезност. Приятелят ми се нарича мистър Хейстън от Бъкло; вие, надявам се, ще го намерите в най-гъстата тълпа на тези запалени ловци. Той веднага ще върне коня на вашия слуга, ще се прехвърли на моя кон и — прибави Рейвънсууд, като опъна юздите на коня си — ще прибави и своята благодарност към моята.

С тези думи Рейвънсууд обърна коня и даде да се разбере, че разговорът е приключил, след което се отправи към дома си. Но да се отърве от непознатия, не беше така лесно. Защото непознатият също обърна коня си и тръгна редом с Рейвънсууд. Тъй като изхождаше от етикецията и още повече от уважение към преклонните години на този господин, при това оказал му съвсем наскоро услуга, младежът сметна за неприлично да се отдалечи от него и трябваше да продължи към замъка в компанията на неканения спътник.

Непознатият не мълча дълго.

— Това пред нас не е ли старинният замък Улфс Краг, за който така често се говори в шотландските летописи? — попита той и посочи старата кула, която мрачно се чернееше на фона на един буреносен облак.

Преследвайки елена, ловците бяха кръжили недалеч от замъка, затова двамата конници не изминаха дори миля и се озоваха на мястото, където Рейвънсууд и Бъкло се бяха присъединили към лова.

Младият отвърна на въпроса със студено и сдържано „да“.

— Както съм чувал — продължи непознатият, без да се смути от студенината на събеседника си, — това е едно от най-старите владения на благородническата фамилия Рейвънсууд.

— Най-първото, сър, и навярно последното.

— Аз… аз… се надявам да не е последното, сър — запъвайки се и покашляйки, изрече явно смутеният господин. — Шотландия знае какво дължи на онзи старинен род и помни многобройните му блестящи подвизи. Не се съмнявам, че ако нейно величество узнае за разорението — тоест исках да кажа за упадъка на този древен и прославен род, ще се намерят средства ad re-oedificandum antiquam domum57.

— Ще ви избавя от усилието да продължавате този разговор, сър — гордо го прекъсна Рейвънсууд. — Пред вас стои наследникът на този злощастен род. Аз съм Рейвънсууд. Както се вижда, сър, вие принадлежите към светските и образованите хора, затова би следвало да ви е известно, че натрапеното състрадание е почти толкова тягостно, колкото и самото нещастие.

— Моля да ме извините, сър — отвърна непознатият, — не знаех… Признавам, че не е трябвало да споменавам за това… Но аз съвсем не предполагах…

— Не бива да се извинявате, сър — каза Рейвънсууд. — При това нашите пътища тук, изглежда, се разделят; всъщност никак не се чувствувам обиден.

Като изрече тези думи, Рейвънсууд свърна по тясната пътека, някога служила за път към Улфс Краг, а сега както твърди Певецът на надеждата58:

Но преди да бе направил и крачка, до непознатия се приближи младата дама, за която говорихме по-горе, придружавана от нейните слуги.

— Дъще моя — обърна се непознатият към дамата с маска, — това е Едгар Рейвънсууд.

Налагаше се Рейвънсууд да изрече в отговор няколко учтиви думи или поне да се осведоми за името на непознатия и дъщеря му, но грацията и плахата скромност на младото момиче така го поразиха, че той за миг изгуби способността си да говори.

През това време облакът, отдавна надвиснал над скалата с кулата, неусетно бе нараснал и обвил небето с гъста тъмна пелена; вече нищо не се виждаше в далечината, а по-близките предмети изглеждаха черни, морето стана оловносиво, обраслата с калуна равнина — наситенокафява; няколко пъти отекнаха далечни гръмотевици, блесна светкавица — една, после друга; те изтръгваха от тъмнината възправящите се в далечината сиви кулички на Улфс Краг и озаряваха с трептящо червеникаво сияние разпенените гребени на морските вълни.

Конят на очарователната дама започна да показва признаци на уплаха и неспокойствие и Рейвънсууд реши, че той като мъж и благородник не може в такъв момент да остави младата дама на грижите на остарелия й баща и раболепните слуги. Според разбиранията му вежливостта налагаше да хване коня й за юздата и да й помогне да се справи с уплашеното животно. Междувременно възрастният господин каза, че бурята, изглежда, се усилва и тъй като до имението на лорд Битълбрейнс, където те гостуват, е много далеч, би бил крайно благодарен на Рейвънсууд, ако му посочи някое близко място, където те да се укрият от дъжда. При това той хвърли толкова умолително-смутен поглед към Улфс Краг, че на Рейвънсууд не му оставаше нищо друго освен да предложи на възрастния господин и неговата дъщеря, изпаднали в такава беда, временно подслон в своята кула. И наистина състоянието на прекрасната конничка правеше това съвсем наложително: докато й помагаше да обуздае коня, Рейвънсууд забеляза, че девойката трепери и е силно развълнувана: тя очевидно се боеше от надвисналата буря.

Не е известно дали страхът й се предаде на Рейвънсууд, но и той внезапно бе обзет от непонятно вълнение.

— Кулата Улфс Краг — каза той — не може да ви предложи нищо освен покрив, но ако в този миг това е достатъчно…

И млъкна, сякаш не намери сили да довърши фразата си. Но възрастният господин, натрапил се за спътник, побърза да се възползува от неволно изтърваните думи и да приеме като покана това, което беше само блед намек за гостоприемство.

— Бурята — рече той — е достатъчен повод да оставим настрана всякакви официалности. Дъщеря ми има крехко здраве. Тя неотдавна преживя силна тревога. Ние сами измолихме вашето гостоприемство, но обстоятелствата, при които се намираме, биха могли според мен донякъде да ни оправдаят. Благополучието на дъщеря ми е по-скъпо за мен от правилата на етикецията.

Пътят за отстъпление бе отрязан и като хвана за юздата коня на младата дама, за да не би да се подплаши и да хукне при неочаквано отекнал гръм, Рейвънсууд поведе гостите към замъка. Смутът, обзел го в първите минути, не му попречи да забележи, че смъртната бледност, покрила шията, челото и онази част от лицето на спътницата му, която маската оставяше незакрита, сега се бе сменила със силна руменина и младият човек почувствува с нарастващо смущение, че по силата на някакво необяснимо сходство самият той започва да се изчервява. Под предлог че се безпокои за здравето на дъщеря си, непознатият не сваляше очи от младите и докато конете изкачваха стръмнината към замъка, внимателно следеше израза на лицето на Рейвънсууд. Скоро достигнаха стените на старата крепост и противоречиви чувства изпълниха душата на Рейвънсууд. Като въведе конниците в пустия двор, той започна да вика Кейлъб със суров, едва ли не свиреп глас, а това никак не подхождаше на ролята му на любезен домакин, който приема знатни гости.

Кейлъб се появи. Такава бледост нямаше и на лицето на очарователната непозната при първите тътени на гръмотевицата! Никой никога и при никакви обстоятелства не е побледнявал така, както страдалецът слуга, като видя гостите на замъка, и си спомни, че наближава времето за обяд.

— Побъркал се е! — измърмори старецът. — Да, съвсем се е побъркал! Да доведе тук знатни хора — дама и толкова слуги с тях! В два часа след пладне!

Доближил господаря си, Кейлъб започна да се извинява, че е пуснал всичките слуги на лов.

— Не очаквах ваша милост да се върне преди мръкване — обясни той. — Страхувам се, че скоро няма да се отзоват на виковете ми тия безделници…

— Спри, Болдърстън! — сурово го прекъсна Рейвънсууд. — Шегите ти сега са неуместни. Сър — обърна се той към госта си, — този старец и прислужницата, която е по-стара и по-глупава от него, са цялата ми свита. Угощението, което бих могъл да ви предложа, е още по-оскъдно, отколкото може да се очаква, като гледате тази моя жалка свита и старото ми жилище. Но така или иначе, всичко, което имам, ще бъде на ваше разположение.

Поразен от разкрилата се пред очите му картина на разруха, или по-точно запустение, на която ниско надвисналият облак придаваше още по-мрачен колорит, а може би и обезпокоен от властния тон на Рейвънсууд, непознатият се озърташе с тревога и явно съжаляваше, че побърза да приеме поканата. Но сега той нямаше друг изход: сам се бе поставил в това неловко положение.

Що се отнася до Кейлъб, публичното и безусловно признание на стопанина за това, че е гол като тояга, напълно го зашемети; в продължение на няколко минути той си мърмореше нещо в брадата, която вече шести ден не бе опитала докосването на бръснач.

— Побъркал се е… Съвсем се е побъркал! Да, душата ми на дявола да бъде отредена — добави той, призовал на помощ всичката си находчивост и съобразителност, — ако не успея да спася честта на рода, дори мастър Рейвънсууд да е така безумен, както седмината мъдри първенци.

Кейлъб смело доближи гостите и въпреки гневните, нетърпеливи погледи, които му отправяше Рейвънсууд, попита важно младата дама не би ли пожелала да й бъдат поднесени някакви закуски, чаша токайско, отлежал херес или…

— Престани с тази твоя неуместна палячовщина! — подвикна му Рейвънсууд. — Отведи конете в конюшнята и не ни досаждай с глупавите си измислици.

— Заповедите на ваша милост винаги ще бъдат изпълнявани най-точно — отвърна Кейлъб, — но ако вашите високопочтени гости не ще благоволят да опитат нито хереса, нито токайското…

В този миг гласът на Бъкло, надвил чаткането на копитата и рева на роговете, извести за приближаването си начело на едва ли не цялата доблестна дружина ловци, които изкачваха стръмната и тясна пътека, водеща към кулата.

— Дявол да ме вземе, ако им се предам! — възкликна Кейлъб, без да пада духом дори при това ново нашествие на филистимляни. — Проклетият нехранимайко! Хем знае на какъв хал сме тука и пак помъкнал подире си цяла тълпа негодници, които си мислят, че замъкът пращи от бренди — като вода в геран. О, ако мога да се отърва от тия зяпнали будали лакеи, дето се домъкнаха при нас и си пъхат носа навсякъде, аз с господарите им лесно ще се справя.

Какво направи Кейлъб за осъществяването на смелия си замисъл, читателят ще научи от следващата глава.