Ламермурската невеста

ОСМА ГЛАВА

Възможно е на Рейвънсууд в самотната кула Улфс Краг да не са били чужди онези чувства, обзели разточителния наследник на Лин, когато според една чудесна стара песен, като прахосал цялото си състояние, той останал единственият обитател на опустялото си жилище. Рейвънсууд обаче имаше предимство пред блудния син от баладата: макар в сходно положение той бе стигнал до нищетата си не от собствена, глупост. Бе наследил своите нещастия от баща си заедно с благородническата си кръв и титла, която любезните люде можеха да употребяват пред името му, а грубите да изпускат, когато сметнат за необходимо — ето цялото наследство, останало му от прадедите.

Тази печална и същевременно утешителна мисъл поуспокои бедния млад човек. Като разпръсва нощната тъма, утрото предразполага към спокойни размисли и под негово въздействие бурните страсти, които бяха обзели Рейвънсууд предния ден, се поуталожиха и стихнаха. Сега топ беше в състояние да анализира противоречивите чувства, които го вълнуваха, и твърдо реши да се бори с тях и да ги превъзмогне. В това светло, тихо утро дори пустинната равнина, която се откриваше, ако погледнеш към сушата, изглеждаше много привлекателна; от другата страна безбрежният океан, страшен и същевременно снизходителен в своето величие, бе набразден от сребърни вълнички. Такива мирни картини от природата пленяват човешкото сърце дори когато то е тревожно и го подтикват към благородни и добродетелни постъпки.

Приключил с анализа на душевното си състояние, а този път анализът бе доста безпощаден и суров, Рейвънсууд първо реши да потърси Бъкло в отреденото му убежище.

— Е, Бъкло, как се чувствувате днес? — приветствува той госта си. — Как спахте на леглото, в което спокойно е лежал навремето изгнаникът граф Ангъс, въпреки че разгневеният крал го е преследвал упорито.

— Хм! — измънка Бъкло, като се събуди. — Не ми подхожда да се оплаквам от помещение, което е използувал един толкова велик човек; дюшекът може би е по-корав, отколкото е нужно; стените са малко влажни, плъховете по-настървени, отколкото очаквах, като се съди по хранителните запаси на Кейлъб; и ми се струва, че ако на прозорците имаше капаци, а над леглото балдахин, стаята щеше да спечели много повече.

— Тук наистина е доста мрачно — каза Рейвънсууд и се огледа. — Станете и да вървим долу. Кейлъб днес ще се постарае да ви нахрани на закуска по-добре, отколкото снощи на вечеря.

— Моля, няма нужда да е по-добре — отвърна Бъкло, като ставаше от леглото и посягаше за дрехите си сред изпълнилия стаята мрак. — Но ако наистина желаете да се поправя, нека и вашето меню остане непроменено. Само напомнянето за вчерашната напитка на Кейлъб ще унищожи у мен по-сигурно от двайсет проповеди желанието ми да започна деня с чаша вино. А вие, Рейвънсууд? Започнахте ли вече доблестната си борба с терзаещата ви змия? Както виждате, аз полагам усилия да задуша една по една змиите, които ме измъчват.

— Започнах, Бъкло, започнах, и ми се присъни прекрасен ангел, който ми дойде на помощ.

— Горко ми! — отвърна гостът. — Аз едва ли бих могъл да се надявам да ми се явят отнякъде видения. Дори когато леля ми, лейди Гърнингтън, замине при прадедите, дори тогава, струва ми се, по-скоро земното й наследство, отколкото общуването с нейния дух ще ми помогне да храня добри намерения. Колкото до закуската, Рейвънсууд, кажете ми: нали еленът, от който ще ядем пастет, още препуска в гората, както се говори в една балада?

— Сега ще се осведомя — отвърна Рейвънсууд и оставил госта си, отиде да потърси Кейлъб.

Намери верния слуга в едно мрачно помещение, подобно на тъмница, където в миналото са се пазели хранителните припаси на замъка. Старецът усърдно чистеше калаена кана, за да придобие тя вида и изяществото на сребърна, и си мърмореше:

— Да, ще стане… да, ще мине за такава, само да не се поставя близо до светлината.

— Ето ти пари — каза Рейвънсууд — и купи всичко, каквото трябва. — Той подаде на стария прислужник кесията, която предишната вечер едва не попадна в хищните ръце на Крейгънгелт.

Старецът поклати посребрената си глава, претегли на дланта си оскъдното съкровище и погледна господаря си с израз на най-дълбока болка.

— Това ли е всичко, което ви остана? — попита той печално.

— Да — отвърна Рейвънсууд, като се помъчи да изглежда весел, — тази зелена кесия и златните монети в нея са оскъдни, както се казва в една стара песен; това е всичко, с което разполагаме сега. Но нищо, Кейлъб; някой ден и нашите работи ще се оправят.

— Страхувам се, че дотогава старата песен ще бъде забравена, а старият слуга ще е умрял — възрази Кейлъб. — Ала не би трябвало да изричам на ваша милост такива думи, вие и без това сте много бледен. Приберете си кесията и си я дръжте в джоба, та при сгоден случай да има какво да покажете пред приятели; и ако ваша милост позволи, ще ви дам един съвет: показвайте кесията по-често, тогаз никой няма да ви откаже да ви услужи с пари, защото, макар да имахме имот, всичко отиде, та се не видя.

— Ти знаеш, Кейлъб, че още не съм се отказал от мисълта наскоро да замина и бих желал да напусна родината с името на честен човек, да не оставям дългове, поне такива, за които съм виновен сам.

— Разбира се, трябва да оставите добър спомен за вас и така ще бъде. Но старият Кейлъб може да поеме вината върху себе си и тогаз отговорността ще падне върху него. Мога да поживея и в затвора, ако потрябва, но честта на дома не ще пострада.

Рейвънсууд се опита да обясни на Кейлъб, че щом самият той не иска да прави дългове, още по-малко би допуснал верният му служител да отговаря за тях; но напразно — имаше насреща си амбициозен премиер, твърде увлечен да изобретява нови и нови средства за препитание, за да се потруди да опровергае доводите, които оспорваха основанието, или наложителността на тези Кейлъбови средства.

— Епи Смолтраш ще ни даде на вересия бира — разсъждаваше гласно той, — тя цял живот се е ползвала от покровителството на Рейвънсууд; навярно ще успеем да вземем на вересия от нея и малко бренди; за вино не съм сигурен — сама жена е и не си доставя повече от бъчва вино наведнъж; е, пък може на шега—на мъгла, както казва народът, да изкрънкам от нея и малко винце. Дивеча ще ни доставят нашите арендатори, птиците — също, макар че майка Чърсайд казва, че отдавна двойно се е издължила срещу платата. Все някак ще се оправим, ваша милост; ще се оправим, не бойте се — дорде е жив Кейлъб, честта на дома ви няма да пострада!

И макар с неимоверни усилия той наистина успя да храни и пои господаря си и неговия гост няколко дни наред; вярно угощението не бе от най-великолепните, но Рейвънсууд и гостът му не проявиха крайна придирчивост, а мнимите провали на Кейлъб, извиненията, извъртанията и хитростите му дори ги забавляваха, развеселяваха оскъдната им трапеза, която и без това невинаги се слагаше навреме. Младите мъже използуваха всяка възможност да се разнообразят с нещо, да влеят радост в досадно-ленивия ход на своето ежедневие.

Принуден да се крие в замъка и поради това лишен от любимите си забавления — лова и веселите гуляи, — Бъкло стана мрачен и мълчалив. Когато на Рейвънсууд му омръзваше да се фехтова или да играе с него на шъфълборд50, Бъкло отиваше в конюшнята, започваше да чисти коня си, като го търкаше ту с четка, ту с чесало, ту с мъхеста канаваца, гледаше го как яде, как след това отпуска корем върху подстилката и завиждаше на безсловесното същество, което така охотно понасяше еднообразния си живот.

„Глупавото добиче не си спомня нито за надбягванията, нито за лова, нито за зеленото пасище в нашето имение — мислеше си Бъкло. — Държат го вързано за яслата в тази полуразрушена бърлога и то е така доволно, сякаш се е родило тук; а аз се ползувам със свободата на затворник, комуто е позволено да броди из цялата тъмница — из всички тайни кътчета на тази клета кула, — и се чудя как да изтърпя до времето за обеда или вечерята.“

С това печално настроение Бъкло поемаше към някой от бастионите или към крепостната стена на замъка и дълго гледаше към равнината или хвърляше камъчета и късчета вар по кормораните и чайките, имали непредпазливостта да дойдат по-наблизо до младия човек, който от скука се чудеше какво да прави.

Рейвънсууд, безспорно надарен с по-дълбок и сериозен ум от Бъкло, се отдаваше на тревожни размисли, които го хвърляха в такава печал, каквато пораждаха скуката и бездействието у неговия гост. Отпърво Луси Аштън не му направи силно впечатление, но образът й остави в паметта му дълбока следа. Лека-полека жаждата за отмъщение, подтикнала го да търси среша с лорд-пазителя, започна да стихва; връщайки се мислено към случката, той реши, че се е отнесъл грубо с дъщеря му: така не се постъпва с чудно хубава девойка с високо положение. На благодарния и поглед и любезни думи бе отвърнал почти с презрение; и макар баща й да бе причина Едгар да понесе много злини, съвестта му говореше, че е недостойно да ги приписва и на дъщерята. Веднага щом мислите на младия човек приеха този обрат и той в душата си призна вината си пред Луси, споменът за прекрасния й лик, на който обстоятелствата на срещата им придадоха голяма изразителност, стана за него извор на утеха и сладка болка. Едгар си припомняше нежния й глас, изисканите изрази, горещата обич към баща й и съжаляваше все повече и повече, задето така грубо отхвърли признателността й, а въображението непрестанно рисуваше пред него чаровния й образ.

Рейвънсууд бе личност с висока нравственост и чистота на помислите, затова за него бе особено опасно да се отдава на такива размисли. Решил на всяка цена да потисне у себе си жаждата за мъст, най-силния от всички пороци, той охотно допускаше и дори зовеше в паметта си мисли, които биха могли да служат като противоотрова на това зло чувство. Държа се грубо с дъщерята на врага и затова сега като за извинение той й приписваше такива съвършенства, каквито тя навярно не притежаваше.

Ако някой кажеше на Рейвънсууд, че само допреди няколко дни се е клел да мъсти на потомците на този, когото основателно смяташе виновен за разорението и смъртта на баща си, той би нарекъл това долна клевета; но надникнал по-дълбоко в собствената си душа, би се видял принуден да признае такова обвинение за справедливо, въпреки че при сегашното си настроение трудно би приел, че наистина е било така.

В душата на Рейвънсууд се бореха две противоречиви чувства: желанието да отмъсти за смъртта на баща си и възхищението от дъщерята на врага. Той се стараеше с всички средства да потисне у себе си първото чувство, но на второто не се съпротивляваше, защото още не подозираше за неговото съществуване; и възвръщането му към мисълта да напусне Шотландия бе вярно доказателство, че не подозира за своето сърдечно увлечение. Въпреки намерението си да напусне страната обаче той продължаваше да живее в Улфс Краг, без да предприема нищо за своето заминаване. Бе съобщил наистина за намеренията си на някои свои роднини, които живееха в един отдалечен шотландски край, преди всичко на маркиз А…, и всеки път, когато Бъкло искаше от него решителни действия, Рейвънсууд се позоваваше на необходимостта да дочака отговор, най-вече от маркиза, преди да предприеме такава важна крачка.

Този маркиз бе богат и влиятелен човек; и макар че го подозираха в недобри чувства към правителството, установило се на власт след революцията, той все пак успя да оглави една от групировките, представена в шотландския Таен съвет. Свързана с поддръжниците на Високата църква51 в Англия, тази групировка бе толкова силна, че заплашваше да изтръгне властта от ръцете на привържениците на лорд-пазителя на печата. Необходимостта да се посъветва с толкова влиятелно лице служеше за убедителен аргумент на Рейвънсууд, който той изтъкваше на Бъкло, а може би и на самия себе си, оправдавайки проточилото се тяхно пребиваване в Улфс Краг; при това се пръсна слух, че предстоят промени в шотландския кабинет и дори в самата страна. Тези слухове, в които едни вярваха, а други — не, в зависимост от помислите и желанията на научилите за това, проникнаха дори в полуразрушената кула главно чрез Кейлъб, който освен другите си достойнства се отличаваше със страстен интерес към политиката и винаги се завръщаше от близкото село Улфс Хоуп52 с куп новини.

Макар Бъкло да не виждаше възможност да изтъкне що-годе основателни съображения против решението на Рейвънсууд да отложи заминаването им от Шотландия, той не понасяше по-търпеливо бездействието, на което го обричаше тази отсрочка; само благодарение на влиянието, което придоби над него новият му приятел, Бъкло някак се принуждаваше да се помирява с един живот така чужд на навиците и наклонностите му.

— Всички ви смятат за рядко деен човек — неведнъж упрекваше той Рейвънсууд, — но вие, както изглежда, се готвите да останете тук вечно, като плъх в мазе. Само че плъхът е по-разумен от вас и си избира жилище, в което поне има храна; а ние тук ден след ден слушаме от Кейлъб все по-дълги извинения и храната става все по-лоша. Боя се, че скоро ще ни постигне участта на ленивеца: ще унищожим и последния лист на дървото и няма да ни остава нищо друго освен да рухнем долу и да си строшим врата.

— Не се безпокойте — отговори му стопанинът, — провидението има грижа за нас; тези дни се очаква преврат и много сърца вече бият тревожно в очакване той да започне; а вие и аз сме кръвно заинтересовани това да се осъществи.

— Какво провидение? Какъв преврат? — недоумяваше Бъкло. — Аз мисля, че последната революция е предостатъчна за вас и мен!

Рейвънсууд му подаде мълчаливо едно писмо.

— А, ето какво било! — изрече гостът. — Ето каква била работата! Защото тази сутрин ми се стори, че чувам как Кейлъб уговаря някакъв нещастник да изпие чаша вода, като му казваше, че водата на гладно сърце е много по-полезна от бирата или от брендито.

— Това е бил куриерът на маркиз А… — обясни Рейвънсууд. — Той също е имал удоволствието да изпита прочутото гостоприемство на Кейлъб. Накрая нагостиха клетника с кисела бира и херинги. Но прочетете писмото: ще разберете какви новини ни е донесъл той.

— Веднага ще го сторя — отвърна Бъкло, — обаче не съм кой знае колко начетен, пък и почеркът на негова светлост явно също не е от най-добрите.

Благодарение на печатарските машини на приятеля ми Балантайн53 читателят ще проследи за няколко минути това, което Бъкло разчете за не по-малко от половин час, и то с помощта на Рейвънсууд. Ето какво пишеше в писмото:

А на плика адресът бе:

И още:

— Какво ще кажете за това послание, Бъкло? — попита Рейвънсууд, когато приятелят му с големи усилия успя да разчете писмото.

— Честно казано, да разбера какво иска да каже маркизът, ми е почти толкова трудно, колкото да разгадая криволиците на почерка му. Той явно се нуждае от помагала като „Тълковник на остроумните словеса“ и „Пълен писмовник“. На ваше място бих му изпратил тези книги по неговия куриер. Любезно ви съветва да продължите да си пилеете времето и парите в тази долна, тъпа, потискана страна, като дори не ви предлага убежище в своя дом. Според мен той е замислил някаква интрига и предполагайки, че може в някой момент да му потрябвате, иска да ви има подръка; ако пък заговорът се провали, той винаги ще успее да ви даде възможност сам да се оправите с положението.

— Заговор? Подозирате маркиза в държавна измяна?

— А какво друго! — продължи разпалено Бъкло. — Отдавна се говори, че маркизът храни надежди за Сен Жермен.

— Защо желае да ме въвлече в такива авантюри! — възкликна Рейвънсууд. — Та аз не съм забравил царуването на Чарлс I и Чарлс II или на Джеймс II! Не, нито като мъж, нито като шотландец, който обича отечеството си, виждам повод да вдигам меч за техните наследници.

— Така ли! — изрече Бъкло с възмущение. — Значи решили сте да оплаквате онези кучета, кръгло-главите54, с които честният Клейвърхаус се разправи така, както заслужаваха.

— Тези нещастници бяха отпърво оклеветени, а после и обесени — отвърна Рейвънсууд. — Бих искал да оживея до деня, когато и към вигите, и към торите ще се отнасят еднакво справедливо и когато тези техни прозвища ще се запазят само сред политиците от кафенетата, но и те ще ги употребяват единствено за обида, както да речем сега се нагрубяват една друга хлевоустите ябълкарки по пазарищата.

— Няма да доживеем този ден, Рейвънсууд; болестта е поразила много силно и телата, и душите ни.

— И все пак този ден ще дойде. Тези прозвища няма да съществуват вечно и да действуват на хората като звуци на бойна тръба. Когато общественият живот се излекува от язвите си, хората ще започнат твърде високо да ценят благата му и няма да ги жертвуват за разни политически спекулации.

— Хубави думи, но аз подкрепям от сърце ей тази стара песен:

— Можете да пеете колкото щете силно, cantabit vacuus55 — отвърна Рейвънсууд, — но аз мисля, че маркизът е прекалено благоразумен или най-малкото твърде предпазлив, за да въвлече някого в някаква интрига. В писмото си той по-скоро намеква според мен за преврат в Тайния съвет на Шотландия, отколкото за революция в британското кралство.

— О, по дяволите проклетата ви политическа игра! — възропта Бъкло. — По дяволите всички тези предварително обмислени ходове, изпълнявани от титулувани старчоци с богато украсени нощни шапчици и тоги с кожена подплата. Тези господа разместват лорд-ковчежника или министъра с такава лекота, сякаш движат тур или пешка върху шахматна дъска. Не, това не ми допада. На мен ми дай играта с топка на трева, а още по обичам битките, войните. Топката ме теши, а шпагата ме храни. Но във вас, Рейвънсууд, все пак се е загнездил дявол: макар че се стремите да се държите разумно и предпазливо, кръвта ви здравата кипи, колкото и да обичате да пофилософствувате за политическите истини. Вие, изглежда, сте от онези благоразумни хора, които гледат на всичко със завидно спокойствие, докато не им кипне кръвта… а тогава тежко на човека, осмелил се да им напомни техните собствени благоразумни правила.

— Навярно четете в душата ми по-добре, отколкото аз самият — отвърна Рейвънсууд. — А да разсъждаваш благоразумно, не е ли това първата крачка към благоразумните постъпки? Но чуйте… Кейлъб сякаш ни вика за вечеря със звънеца.

— Колкото по-звучно пее звънецът му, толкова по-скромна ще е гощавката — отбеляза Бъкло, — Всеки би помислил, че този адски гръм и трясък, от които някой ден ще се събори кулата ви, ще превърне мършавата кокошка в тлъст петел или овнешката плешка в еленов бут!

— Ако се съди по необичайната тържественост, с която Кейлъб слага на масата това единствено, и то грижливо покрито блюдо, боя се, че действителността ще надмине и най-лошите ви очаквания.

— Свали капака, Кейлъб! За бога, свали капака! — простена Бъкло. — Стига с тези предисловия. По-скоро покажи какво се крие там. Добре; постави съда на масата и стига толкова! — добави той, подканяйки стария прислужник да побърза, защото Кейлъб, без да го удостои с отговор, дълго мести блюдото, докато накрая не го остави точно посред масата.

— И все пак какъв е обедът ни, Кейлъб? — запита на свой ред и господарят му.

— Хм, сър… аз щях отдавна да доложа на ваша милост, но негова милост леърд Бъкло е толкова нетърпелив! — отвърна Кейлъб, като продължаваше да държи блюдото с едната ръка и поддържаше капака с другата; личеше, че никак не му се иска да свали капака.

— Но какво е то, за бога… Надявам се да не е чифт блестящи шпори, според старинния обичай на южните шотландци!

— Хм, хм! — продължи да мънка Кейлъб. — Ваша милост си позволява да се шегува… Да, ще се осмеля да отбележа, че това е бил доста хубав обичай и доколкото ми е известно, той се е спазвал в много благородни и богати семейства. Колкото до днешната вечеря, понеже утре е света Магдалена, някогашна достойна наша кралица, вероятно ваши милости ще сметнат за свой дълг не да се откажат напълно от храна, но да се подкрепят с нещо по-лекичко — като например с херинга…

Изрекъл тези думи, Кейлъб свали капака и разкри пред погледите им споменатото лакомство: четири рибки.

— Това не са просто херинги — добави той по-тихо, — те са специално подбрани и посолени от икономката ни (бедната Миси) особено грижливо, специално за ваши милости.

— Стига е тези твои извинения! — каза Рейвънсууд. — Ще ядем херинги, Бъкло, щом като няма нищо друго. Изглежда, започвам да споделям мнението ви: наистина довършваме последния лист на дървото и ако не искаме да умрем от глад, трябва да си намерим ново място, без да чакаме резултата от политическите машинации на маркиза.