Ламермурската невеста

ВТОРА ГЛАВА

В тясната планинска клисура, която започва от плодородните поля на Ийст Лодиан, някога се издигаше замъкът Рейвънсууд, от който сега са останали само развалини. Стародавните му притежатели бяха могъщи и войнствени барони със същото име, каквото носи и замъкът — Рейвънсууд. Те водеха родословието си от най-стари времена и бяха в роднински връзки с родовете Дъглас, Хюм, Суинтън, Хей и други влиятелни и знатни шотландски фамилии. Историята на рода Рейвънсууд е тясно свързана с историята на самата Шотландия — за славните им подвизи се разказва в нейните летописи. Господствувайки над планинския проход, който свързва Лодиан с Берикшир или Мърс, както се наричаше югоизточната провинция на Шотландия, замъкът Рейвънсууд играеше важна роля по време на външните войни или вътрешните междуособици; той неведнъж биваше подлаган на яростни атаки и упорито устояваше на тежките обсади; както може да се очаква, притежателите на този замък заемат видно място в нашето повествование. Но нищо не е вечно на този свят и прочутият род Рейвънсууд изпитал върху себе си превратностите на съдбата; през втората половина на XVII век той бе започнал да запада. Малко преди революцията последният притежател на замъка Рейвънсууд бе принуден да се раздели с древната цитадела на своите предни и да се пресели в една усамотена кула на пустинния бряг на Северно море, между нос Сейнт Аб и село Аймът. Около новото му жилище се простираха изоставени пасища, с които се изчерпваха всичките му имоти освен кулата.

Лорд Рейвънсууд, наследникът на обеднелия род, не желаеше да се примири с новото си положение. След междуособната война от 1689 година той се оказа между победените; обвиниха го в измяна към отечеството и макар да не изгуби живота и имуществото си, бе лишен от титла, задето опетнил честта си. Продължиха да го наричат лорд Рейвънсууд, но само от учтивост.

Въпреки че изгуби титлата и някогашното богатство на своите прадеди, Алън Рейвънсууд запази гордостта и буйния им нрав и тъй като смяташе за виновник за падението на своя род една конкретна личност, бе изпълнен с несдьржана омраза към нея. Тази личност бе откупила не само замъка, но и всичките владения на бившите му собственици, от които бе лишен сега наследникът Алън Рейвънсууд. Новият стопанин произхождаше от много по-малко древен род, който беше придобил богатство и политическо влияние по време на гражданската война. Получил юридическо образование, той достигна високи държавни длъжности и минаваше за човек, който умее да лови риба в мътните води на държавата, раздирана от разпри и управлявана от наместници; той наистина много умело бе натрупал огромно състояние в тази разорена страна и като знаеше цената на богатството, а също и начините да го придобива, ловко използуваше двете средства за засилване на своето влияние и мощ.

Надарен с такива качества и способности, този човек беше опасен противник за буйния и безразсъден Рейвънсууд. Дали Рейвънсууд наистина имаше основание за омразата, която изпитваше към новия стопанин на своя родов замък — по това имаше различни мнения. Според някои единствената причина за враждата бил отмъстителният и злобен нрав на лорд Рейвънсууд, който не можел да се примири, че земите и замъкът на прадедите му са в чужди ръце, макар да ги бе изгубил при честна и законно извършена продажба; но повечето хора, склонни да ласкаят богатите, когато са пред тях, и да ги осъждат зад гърба им, бяха на друго мнение. Те твърдяха, че лорд-пазителят на печата (тъй като въпросният сър Уилям Аштън бе достигнал този висок държавен пост), преди да придобие замъка Рейвънсууд, имал някакви парични отношения с бившия му притежател; и тутакси, сякаш съвсем неволно и без да потвърждават нищо, задаваха въпроса коя от двете страни е по-вероятно да е имала предимство, за да реши в своя полза споровете, възникнали в резултат на тези сложни парични взаимоотношения: сър Аштън, хладнокръвният адвокат и умел политик, или холеричният, необуздан и вироглав Рейвънсууд, въвлечен от сър Аштън във всевъзможни юридически капани и уловки.

А обществените отношения в Шотландия даваха храна за такива подозрения. „В онези дни нямаше цар в Израил.“19 След като Джеймс VI напусна Шотландия, за да приеме по-богатата и по-могъща корона на Англия, шотландската аристокрация се раздели на враждебни групи, които се сменяха на власт една след друга в зависимост от това, доколко успяваха интригите им в Сейнтджеймския двор20. Бедствията, породени от тази система на управление, напомняха нещастията, сполетели ирландските селяни, които арендуваха земите на имения, чиито собственици не живеят в Ирландия. В страната нямаше върховна власт, общите интереси на която да съвпадат с народните интереси и към която притесняваните от местните тирани да се обърнат за милост или правосъдие. Колкото бездеен или егоистичен да бе монархът, колкото и да се стремеше той към самовластие, все пак в една свободна страна личните му интереси така се преплитат с интересите на поданиците му, а вредните последици от злоупотребите са толкова очевидни и неизбежни, че здравият разум го подтиква да се погрижи да има еднакво за всички правосъдие и да заздрави престола въз основа на справедливостта. Ето защо дори владетелите, известни като узурпатори и тирани, се оказваха ревностни защитници на каузата „правосъдие за всички“, при властвуването на които не се накърняваха личните им интереси и тяхното могъщество.

Съвсем иначе стоят нещата, когато върховната власт е в ръцете на водача на някоя аристократическа върхушка, която е в съперничество с водача на враждебна клика, стремяща се към слава. Той трябва да посвети краткото си и нестабилно управление, за да възнагради своите привърженици, да заздрави влиянието си и да се разправи с враговете си. Дори Абу Хасан21, този най-безкористен от всички наместници, по време на еднодневното си халифство не пропуска да изпрати в дома си получения „дар“ от хиляда жълтици; шотландските управници всеки път, когато в резултат от надмощието на една или друга групировка завземеха властта, охотно прибягваха до същото средство, за да се възнаградят.

С особено позорно пристрастие се отличаваха съдебните инстанции. Едва ли имаше важно дело, в което съдиите да нямат основание да го проявят. Дотолкова не можеха да устоят на изкушението, че от онези времена датира поговорката: „Кажи ми кой е тъжителят и аз ще приложа съответния закон.“ Един вид подкуп водеше до друг, още по-срамен и гнусен. Съдията, който прилагаше свещените си задължения днес, за да помогне на приятеля си, а утре — за да погуби някой враг, и се ръководеше при произнасяне на присъдата от роднински отношения и политически симпатии, не можеше да не възбуди подозрение в пристрастие и затова естествено се предполагаше, че кесията на богаташа неведнъж е накланяла към себе си везните на правосъдието. Дребните слуги на Темида вземаха подкуп най-безсъвестно. С цел да се повлияе на присъдата, изпращаха на съдиите сребърни предмети и кесии с пари; по думите на един съвременник „подът на съдебната зала се покриваше с подкупи“, като никой дори не мислеше да прикрива това.

При такива обстоятелства всички имаха основание да смятат, че сър Уилям Аштън, държавен деец, човек твърде опитен в съдопроизводството, а при това и влиятелен член на победилата фракция, ще съумее да се възползува от положението си, за да получи надмощие над не толкова изкусния и щастлив противник. Но дори ако допуснем, че деликатната съвест на лорд-пазителя не би му позволила да се възползува от споменатите предимства, все пак не бива да се съмняваме, че поне лейди Аштън е разпалвала с всички средства честолюбието на съпруга си и стремежа му да умножи своите богатства, също както навремето властолюбивата лейди Макбет е подкрепяла мъжа си в престъпните му замисли.

Лейди Аштън произхождаше от по-знатен род от този на нейния господар и повелител — обстоятелство, което тя не пропускаше да използува колкото може по-добре в стремежа си да поддържа и засилва влиянието на мъжа си върху другите, а (както се твърдеше, макар дори неоснователно) и собственото си влияние над него. На младини тя беше хубавица и осанката й все още поразяваше със своето горделиво достойнство и величие. Природата я бе дарила с големи способности и силни страсти, а опитът я научи да използува способностите си и да прикрива, ако не може да възпре, своите страсти. Тя строго и неотклонно спазваше нормите на благочестието, поне външно, и с охота, даже прекалено пищно, приемаше в дома си гости; маниерите й според обичаите на онова време бяха изискани и величествени, както налагаха правилата на етикецията; репутацията й беше безупречна. Ала въпреки всички тези достойнства, способни да внушават уважение, рядко някой се изказваше за лейди Аштън с топлота или симпатия. Защото нейните постъпки твърде явно се диктуваха от интересите — интереси на семейството й или лични интереси, — ас привидна доброта трудно може да се подведе проницателното, при това враждебно настроено общество. И тъй като зад всички любезности и комплименти лейди Аштън — същински ястреб, който кръжи високо във въздуха, но не изпуска от очи набелязаната жертва — никога не забравяше поставената цел, хората, равни по положение с нея, се отнасяха към любезностите й с недоверие и подозрение, а по-нискостоящите изпитваха и страх. Това бе добре дошло за нея, тъй като принуждаваше всички да изпълняват на часа нейните желания и безропотно да се подчиняват на заповедите й; ала то беше и в неин ущърб, понеже такива чувства са несъвместими с обичта и уважението.

Говореше се даже, че мъжът на лейди Аштън, така задължен на талантите и ловкостта на своята съпруга, се отнасял към нея по-скоро с почтително благоговение, отколкото с нежна привързаност; по мнението на мнозина в главата му често възниквала мисълта, че домашното робство, с което той платил за успехите си в кариерата, е твърде висока цена. Но всичко това са само необосновани подозрения, никой не би могъл да каже нищо с пълна сигурност, защото лейди Аштън държеше на честта на мъжа си не по-малко, отколкото на своята собствена и разбираше отлично колко много ще изгуби той в очите на обществото, ако се създаде убеждение, че е васал на своята съпруга. Затова тя при всеки удобен повод цитираше мненията му като безпогрешни, винаги се позоваваше на неговия вкус и слушаше словата му с уважението, с което почтителната жена трябва да се отнася към мъжа си, надарен с толкова несравними достойнства и заемащ толкова високо положение в обществото. Но във всичко това имаше нещо показно и фалшиво; и онези, които внимателно и може би не без злорадство следяха съпружеската двойка, не можеха да не открият, че лейди Аштън, личност с по-твърд характер, с по-висок произход и по-неутолима жажда за слава, се отнася към мъжа си донякъде презрително; а той изпитва към нея по-скоро завист и страх, отколкото привързаност и уважение.

По отношение обаче на главната цел и стремежите си сър Уилям Аштън и съпругата му бяха в пълно съгласие и затова действуваха винаги задружно; външно те винаги си оказваха дълбоко уважение, защото знаеха отлично, че без това не могат да разчитат и на уважението на околните.

Брачната им връзка бе увенчана с няколко деца, от които оцеляха само три. По онова време най-големият им син пътешествуваше из Европа; дъщерята, навършила наскоро седемнадесет години, и по-малкият син, с три години по-млад от сестра си, пребиваваха с родителите си в Единбург по време на сесиите на шотландския парламент и на Тайния съвет; през останалото време семейството живееше в готическия замък Рейвънсууд, който сър Уилям разшири значително и преустрои в стила на XVII век.

Алън лорд Рейвънсууд, предишният владетел на този древен замък и принадлежащите към него обширни земи, няколко години напразно се бе опитвал да продължи борбата с противника си, залавяйки се за различни спорни въпроси, възникнали вследствие на предишните заплетени дела; но те до едно бяха решени в полза на богатия и влиятелен съперник. Смъртта най-сетне сложи край на дългите им разпри, като призова лорд Рейвънсууд пред по-висш съд. Нишката на неспокойния му живот внезапно се прекъсна вследствие на страшния, но безсилен гняв, който пламна в него при известието, че поредното съдебно дело, заведено по-скоро заради самата справедливост, отколкото заради доводите си — последното срещу могъщия му враг, — е също изгубено. Младият Рейвънсууд бе очевидец на агонията на баща си и слушаше проклятията, с които умиращият обсипваше врага си, сякаш завещаваше на своя син да отплати на злото със зло. За нещастие по-сетнешните събития засилиха у младежа жаждата за мъст — чувство, което дълги години е било един от най-големите пороци на шотландците.

През едно ноемврийско утро, когато скалите, надвиснали над морето, бяха обвити от гъста, лепкава мъгла, дверите на старата, полуразрушена кула, където лорд Рейвънсууд прекара последните тежки години от живота си, се разтвориха, за да пропуснат тленните му останки, които щяха да се преселят в още по-мрачно и самотно жилище. Достолепието, от което дълги години бе лишен покойникът, отново го обгърна в момента, в който той щеше да потъне в забрава.

Множество знамена с гербовете и емблемите на старинния род Рейвънсууд и близките му родове се вееха над траурното шествие, което се точеше изпод ниските сводове на дверите на кулата. Най-знатните в страната, облечени в дълбок траур, яздеха в дълга кавалкада, стиснали юздите, за да удържат конете си в такта на траурния марш. Музикалните инструменти, драпирани с черен креп, издаваха протяжни, тъжни звуци и шествието бавно пристъпваше. То завършваше с многобройна група по-малко знатни родственици и слуги и в момента, когато неговото начало достигна параклиса, където щеше да почива тялото на Алън Рейвънсууд, последните редици още не бяха излезли от дверите на кулата.

В разрез с обичаите и дори законите на онова време процесията бе посрещната от свещеник на шотландската епископална църква в пълно облекло, за да отслужи опелото по нейните обреди. Такова беше желанието на покойника, изказано в последната година от живота му, и партията на торите, или на кавалерите, както се назоваваха още нейните привърженици, а към нея се числяха повечето роднини и приятели на лорд Рейвънсууд, счете за свой дълг непременно да изпълни волята му. Но презвитерианските духовници, убедени, че изпълнението на това желание ще бъде дръзко предизвикателство за могъществото на църквата им, се обърнаха към лорд-пазителя с молба да забрани предвижданата церемония. Затова, веднага щом епископалният свещеник отвори молитвеника си, съдебният пристав, придружен от няколко въоръжени лица, му заповяда да се откаже от намерението си.

Това дръзко оскърбление породи негодувание сред всички присъствуващи и срещна незабавния отпор на сина на покойника Едгар, младеж на около двадесет години, когото всички в околността наричаха мастър22 Рейвънсууд. Едгар стисна шпагата си и като заплаши пристава с наказание при повторна намеса, нареди на свещеника да продължи. Приставът понечи да възрази, че заповедта трябва да се изпълни, но няколко десетки шпаги проблеснаха във въздуха и на него не му остана нищо друго освен да измърмори, че срещу него, представителя на властта и закона, се прилага насилие, след което се отдръпна и мълчаливо се зае да наблюдава церемонията, но мрачното му лице ясно говореше: „Вие ще се каете за този ден, в който постъпвате така с мене.“

Гледката бе достойна за ръката на художник. Под сводовете на чертога на смъртта изплашеният свещеник, разтреперан за живота си, припряно и неохотно бъбреше текста на заупокойната молитва над бездиханните останки на потъпканата гордост и погинало богатство: „От пръст си сътворен и в пръст ще се превърнеш.“ Наоколо стояха близките на покойника; лицата им издаваха по-скоро гняв, отколкото скръб, и голите им шпаги странно контрастираха с траурното им облекло. Само на лицето на Едгар негодуванието бавно се сменяше с дълбока скръб — той гледаше застиналите черти на своя най-добър и може би единствен приятел, чийто прах скоро щеше да бъде предаден на гробницата на предците. Когато погребалният обред завърши, той, като най-близък на покойника, трябваше да отнесе в гробницата скъпите останки. Но при вида на гниещите ковчези, покрити с одрипавяло кадифе и потъмнял сребърен обков, където от днес нататък щеше да изтлява и баща му, младежът смъртно пребледня. Един от неговите родственици се приближи до него, предлагайки му помощта си, но Едгар поклати отрицателно глава. Мъжествено и без ни една сълза той изпълни последния синовен дълг. Поставиха надгробен камък, заключиха вратата на подземието и повериха на младежа масивния ключ.

Когато всички напуснаха параклиса, Едгар се спря на стъпалата и като се обърна към приятелите и роднините, изрече:

— Драги господа и скъпи приятели, вие изпълнихте днес последния си дълг към покойника по не съвсем обикновен начин. Ако не бяхте застанали мъжествено в негова защита, вашият близък, който не произхожда от някакъв незначителен шотландски род, щеше да бъде лишен от обредите, от които се ползуват дори най-недостойните във всяка друга християнска страна. Погребват покойниците си със сълзи и скръб, в почтително мълчание; но нашите молитви бяха прекъснати от пристав и насилници; и скръбта ни — скръб по изгубения близък — отстъпи място на справедливо негодувание. Но на мен ми е известен лъкът, от който е пусната стрелата. Само този, чиято ръка изрови този гроб, само той с подлата си жестокост би могъл да наруши погребалния обред. Проклет да бъда, ако не отмъстя на този човек и на семейството му за нашето разорение и за безчестието, нанесено на рода ни!

Повечето присъствуващи одобриха тази реч като въодушевен израз на справедлив гняв; но по-предпазливите и благоразумните съжалиха, задето младият Рейвънсууд се изразява така рязко. Положението на Едгар бе твърде тежко, за да се възобновява отдавнашната вражда, а едно така открито изразено негодувание щеше неизбежно да я разпали отново. Събитията обаче не оправдаха тези опасения, поне не наскоро.

От погребението гостите се върнаха в кулата, където според един обичай, наскоро отменен в Шотландия, започнаха да вдигат дълги наздравици в памет на покойника и да огласят скръбния му дом със силни викове и смях. Те пируваха, унищожаваха богатото угощение, за което бяха пожертвувани оскъдните доходи на наследника на оногова, чието погребение почитаха по такъв странен начин. Ала такъв бе обичаят и той трябваше свято да се спазва. Виното се лееше по масите, в кухнята и в склада за продукти гуляеха фермерите, а простият народ се угощаваше на двора; двугодишната аренда от малкото имение на Рейвънсууд едва щеше да стигне, за да покрие разходите за погребалното пиршество. Скоро виното завладя всички освен мастър Рейвънсууд, както продължаваха да наричат младежа, макар баща му да бе лишен от принадлежащата му титла. Купата вървеше от ръка на ръка, но Едгар почти не се докосваше до нея; той изслуша хиляди проклятия към лорд-пазителя на печата и хиляди уверения в преданост към себе си и своя знатен род. Мрачен и замислен слушаше синът тези излияния и основателно ги смяташе за мимолетни като пяната във винената чаша или винените пари, които замъгляваха главите на гостите около него. Като пресушиха и последния съд с вино, гостите се сбогуваха с новия господар на кулата, обсипвайки го с пламенни уверения в дружба — уверения, които още на следващия ден ще побързат да забравят, ако разбира се, не стане нужда да се отрекат от тях заради своята безопасност.

Рейвънсууд изпрати гостите, сдържайки с мъка презрителната си усмивка. Дочакал най-сетне мига, в които старият му дом се избави от множеството шумни посетители, той се върна в залата, която сега му се стори още по-мрачна и безмълвна след небивалия шум и викове. Но скоро тази зала се изпълни с видения, извикани от собственото му въображение — тук бяха поруганата му чест и пропиляното имущество на неговия род, крушението на собствените му надежди и тържеството на този, който разори семейството му. Пред печалното съзнание на младия Рейвънсууд се разкри широк простор за самотни, тъжни размисли.

Селяните от околността, като показват днес развалините на кулата, кацнала навръх скалата, която мери сили с морските вълни и по която кацат само чайки и корморани, твърдят, че тъкмо в онази съдбоносна нощ младият Рейвънсууд призовал с черните си мисли някакъв зъл дух, чието гибелно влияние наложило отпечатък върху бъдещата му съдба. Уви! Ни един адски дух не може да ни подтикне към такива отчаяни постъпки както собствените ни мъчителни, необуздани страсти.