Ламермурската невеста

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

След закуската сър Уилям и Луси се приготвиха за път; Рейвънсууд се възползува от това и отиде да даде необходимите нареждания, защото той също възнамеряваше да напусне замъка за ден-два. Налагаше се да уведоми Кейлъб, когото, както предполагаше, намери в окадената му, порутена стаичка. Зарадвал се, че гостите си заминават, верният слуга като добър стопанин започна да пресмята за колко дни с разумни икономии ще стигнат продуктите, които им остават.

„Господарят, слава богу, не е лакомник — мислеше си той, — а мистър Бъкло не е тук. Той, разбира се, би изял и цял вол наведнъж, стига да има кой да го сложи отпреде му. Лютивата салата, заедно с парче овесен пудинг, ще стигне на господаря за закуска, също и за мене. А за обяд… еленовото месо май остана съвсем малко. Е, нищо, ще го позатоплим на шиша. И отлично ще се изпече.“

Възторжените му сметки бяха прекъснати от Рейвънсууд, решил накрая да съобщи на Кейлъб за намерението си да придружи сър Уилям до замъка Рейвънсууд и да му гостува там един-два дни.

— Боже опази! — възкликна старецът и лицето му стана бяло като покривката, която сгъваше.

— Какво те плаши, Кейлъб? Защо да не гостувам на лорд-пазителя?

— О, сър! — възкликна Кейлъб. — Аз съм ваш слуга и не е моя работа да ви се бъркам, но съм стар слуга — служил съм не само на баща ви, а и на дядо ви; помня и лорд Рандъл — вашия прадядо, — тогаз бях още съвсем мъничък.

— И какво от това, Кейлъб? Какво отношение има това към обичайната за всички съседи размяна на гостувания?

— О, мистър Едгар… тоест, милорд; простете, че се обърнах тъй към вас! Нима сърцето ви не ви подсказва, че на сина на вашия баща не подобава да дружи с такъв съсед? Помислете за честта на вашия род! Разбира се, ако сте се споразумели вече с него и той е склонен да ви върне земите, даже с тая прибавка, че му окажете честта да се ожените за дъщеря му, тогаз аз няма да ви раздумвам: мис Аштън е чудесно, добро момиче. Но не губете вашата независимост! Познавам тия хора! Не им отстъпвайте, тогаз те повече ще ви ценят!

— Много далеч отиваш, Кейлъб, в твоите планове — усмихна се снизходително господарят му, опитвайки се да прикрие смущението си. — Искаш да се сродя със семейство, на което ми забраняваш да гостувам. Как така? Но какво ти е? Блед си като смъртник!

— О, сър! — възкликна Кейлъб. — Ако ви разкрия причината за моя страх, сигурно ще ми се присмеете! Но Томас Стихотвореца, а той за нищо никога не е лъгал, е казал вещо слово за рода ви и ако заминете за Рейвънсууд, то ще се сбъдне. О, защо ли трябваше да доживея до тоя страшен ден!

— Какво предсказание, Кейлъб? — попита Рейвънсууд в старанието си да успокои верния слуга.

— Никога на никой смъртен не съм се осмелявал да предам тия слова, изречени ми от стария патер, изповедник на дядо ви — тогаз Рейвънсууд бяха още католици. Неведнъж съм си повтарял на ума мрачното пророчество, но никога не съм очаквал, че му е съдено да се сбъдне!…

— Стига си се вайкал, Кейлъб — нетърпеливо го прекъсна Рейвънсууд. — Кажи ми думите, които ти навяват такива страшни мисли в главата.

Бледен от страх, старецът с треперещ глас изрече, като се запъваше, следните редове:

— Познавам келпи — каза Рейвънсууд. — Така, изглежда, някога са наричали потъващите пясъци между нашата кула и Улфс Хоуп, нали? На кой безумец ще му хрумне да тръгне натам с коня си?

— Не предизвиквайте съдбата, сър! Недай си боже да проумеем тайния смисъл на пророчеството! Останете си по-добре в къщи! Нека гостите ви сами си тръгнат за Рейвънсууд. Направихме за тях премного. Повече от туй би значило не да възвисим, а да накърним честта на рода.

— Чуй, Кейлъб! Благодаря ти за съвета, но аз не отивам да си търся невеста в замъка Рейвънсууд — нито мъртва, нито жива; и затова да се надяваме, ще си избера за коня място по-сигурно от келпи. Още повече че никога не съм обичал тези потъващи пясъци, особено след като там загина патрулът английски драгуни. Помня, това беше преди десетина години. Наблюдавахме ги с баща ми от кулата и видяхме как отчаяно се мъчеха да се спасят от прииждащия прилив, но той ги погълна, преди да им се притекат на помощ.

— Тъй им се пада на проклетите англичани! — заяви Кейлъб. — Няма какво да се мотаят из нашите брегове и да пречат на честните хора да си докарат тука някоя и друга бъчвичка бренди! За мръсните им дела и сам с радост щях да гръмна по тях със старата ни кулеврина или с доброто ни топче, дето стои на южната кула, ама ме беше страх да се не пръснат.

Кейлъб продължи да ругае и проклина английските войници и митничари, което даде възможност на Рейвънсууд да се отскубне без усилие от него и да се върне в залата. Всичко бе готово за заминаването. Един от слугите на лорд-пазителя оседла коня на Рейвънсууд и гостите, придружавани от домакина, се стегнаха за път.

След дълги усилия Кейлъб най-сетне успя да разтвори двете крила на външната врата; после застана по средата на отвора, заел почтителна и важна поза: слабият, изнемощял старец беше решил да замени отсъствуващите вратари, стражи и ливрейни лакеи — всички, които бяха служили навремето в този знатен земевладелски дом.

Лорд-пазителят любезно отговори на дълбокия поклон на Кейлъб и като се наведе, му сложи в ръката традиционното възнаграждение, защото според съществуващия тогава обичай, когато напуска дома на домакина си, гостът трябва да дари слугите. Луси отправи на Кейлъб чудесна усмивка, мило се сбогува с него и му даде лептата си с такава пленителна грациозност и такива нежни думи, които щяха напълно да спечелят сърцето на предания старец, ако не беше предсказанието на Томас Стихотвореца и успешното дело на баща й срещу Рейвънсууд. Кейлъб Болдърстън би могъл да изрече думите на херцога75 от пиесата „Както ви харесва“:

Рейвънсууд потегли редом с Луси, която се боеше от трудното спускане; хванал коня й за юздата, той го поведе по каменистата пътека, която слизаше към долината, но ненадейно някой от слугите, завършващи кортежа, възвести, че Кейлъб вика подир тях — навярно иска да съобщи нещо на господаря си. Ако Едгар пренебрегнеше тези призиви, поведението му щеше да изглежда странно, затова той неохотно отстъпи на Локхард приятното задължение да помага на Луси и проклинайки в душата си досадната грижливост на своя Кейлъб, свърна назад. Като достигна вратите на замъка, той раздразнено попита стареца какво иска от него.

— Тихо, сър, тихо! — прошепна Кейлъб. — Позволете да ви река само една дума: не можех да го сторя пред другите. Ето ви три жълтици — продължи той, предавайки на господаря си току-що получения дар от лорд-пазителя. — Вземете ги, ще ви послужат. Почакайте! И тихо, за бога, тихо! — помоли той, защото Рейвънсууд започна високо да отказва подаянието. — Вземете ги и не забравяйте да ги замените още в първото селище, през което минете. Те са съвсем новички и много силно блестят.

— Ти, Кейлъб, забравяш — отвърна Рейвънсууд, като се мъчеше да му натика монетите обратно и да освободи юздите от ръката му, — забравяш, че в кесията си имам още няколко жълтици. А твоите остави за себе си, стари приятелю, и сбогом! Уверявам те, че имам достатъчно пари. Нали благодарение на твоето старание ние нищо или почти нищо не похарчихме.

— Е, тогаз скътайте тия парички за някои други нужди. И с тия жълтици пак надали ще се оправите добре. Защото несъмнено ще трябва да дарявате слугите, тъй го изисква честта на рода ви. Пък ще трябва да имате и нещичко в излишък, ако се случи някой да рече: „Е, Рейвънсууд, обзалагам се с вас на една жълтица…“ Тогаз ще си развържете кесията и ще му кажете: „На драго сърце!“ А после ще се постараете да отклоните условията на облога и по-скоро да си приберете кесията…

— Ставаш непоносим, Кейлъб. Задържаш ме!

— И все пак ще отидете? — попита Кейлъб, изпусна наметалото на Рейвънсууд, което беше хванал, и бързо смени нравоучителния си тон с патетичен. — Значи, ще отидете… след всичко, което научихте за предсказанието, за мъртвата невеста и за потъващите пясъци на келпи? Е, какво да се прави, своята воля е най-страшната неволя. Но заклевам ви във всичко свято, сър: ако се случи да се разхождате или да бъдете на лов в парка, не пийте вода от извора на Нимфата… Препусна! Лети стремглаво подир своята изгора! Пропадна родът Рейвънсууд! Погина! Смъкнаха главата от раменете му! Отрязаха я като луковица!

Старият слуга дълго гледа след отдалечаващия се Рейвънсууд, като не спираше да бърше преливащите от очите му сълзи, за да може докрай да се налюбува на стройната му фигура, открояваща се сред другите конници.

— Препуска редом с нея — мърмореше си той, — да, редом с нея! Право е казал светецът: „По туй вие и ще узнаете, че жената владее над мъжа.“ Да не беше се появила тая хубавица, щяхме да избегнем гибелта!

И чак когато конниците, а ведно с тях и предметът на страховете и опасенията му, като се смаляваха все повече, съвсем изчезнаха пред погледа му, старият слуга със сърце, изпълнено със скръбни предчувствия, се върна в кулата към обичайните си задължения.

А конниците продължаваха своя път в прекрасно настроение. Когато вземеше някакво решение, Рейвънсууд никога не се усъмняваше в правилността му и не го променяше. Той се бе отдал всецяло на насладата да съзерцава и слуша мис Аштън и бе грижлив, внимателен, почти весел, доколкото бе възможно, като имаме предвид характера му и нещастията, сполетели неговото семейство.

Лорд-пазителят бе смаян от наблюдателността на младия човек и от необикновената за възрастта му широта на познанията. Благодарение на високия си пост и познания за света сър Уилям можеше отлично да прецени тези качества, но особено ценеше у него това, с което не можеше да се похвали сам — твърдия, решителен характер на мастър Рейвънсууд, защото младежът, изглежда, не познаваше ни страх, ни съмнение. В душата си сър Уилям се радваше на помирението с толкова опасния си враг и със смесено чувство на удоволствие и тревога размишляваше колко много би постигнал този младеж, ако разполагаше с благоволението на двора.

„Какво повече би могла да иска тя? — мислеше той с опасението, че лейди Аштън както обикновено ще се възпротиви на намеренията му. — Какъв по-добър съпруг може да желае една жена за дъщеря си? Като омъжим Луси за Рейвънсууд, ще избегнем крайно опасно съдебно дело, ще се сродим с мъж благороден, храбър, надарен с необикновени способности и при това с добри връзки, защото Рейвънсууд е човек, който несъмнено, щом му се усмихне щастието, ще достигне високо положение. Той притежава в излишък всичко, което не ни достига — родов произход и смелостта на воин. Няма съмнение, никоя благоразумна жена не би се замислила дори за миг, но уви! — И тук му се наложи да признае, че лейди Аштън не винаги е благоразумна в онзи смисъл, в който той разбира тази дума. — Трябва да си обезумяла, за да предпочетеш някакъв недодялан селяндур от местните леърдове пред този благороден младеж и да пренебрегнеш възможността да запазиш за себе си замъка Рейвънсууд при изгодни условия.“

Така размишляваше старият политик по пътя към дома на Битълбрейнс, където нашите пътници щяха да обядват и после, след кратък отдих да продължат за замъка Рейвънсууд.

Семейство Битълбрейнс ги посрещна много приветливо, но особено любезно внимание високопоставените домакини оказаха на Рейвънсууд. Лорд Битълбрейнс бе получил титлата на пер за много свои таланти: умееше да придава благопристоен вид на своите постъпки, умееше да се представя за мъдрец, красноречиво изричайки банални истини, винаги знаеше откъде духа вятърът и притежаваше голяма дарба да оказва услуги на онези, които ги заплащат най-добре. Новоизлюпеният пер и съпругата му се чувствуваха малко неловко във високия кръг, сред който неотдавна се бяха озовали, и всякак се стараеха да спечелят благоразположението на хората, които се числяха към него по рождение. Както често се случва, необикновеното внимание, оказано от семейство Битълбрейнс на Рейвънсууд, още повече го издигна в очите на лорд-пазителя, защото, макар да изпитваше напълно основателно презрение към талантите на пера домакин, сър Аштън все пак високо ценеше тънкия му усет за всичко, което обещава лична изгода.

„Да можеше лейди Аштън да види това — помисли си сър Уилям. — Защото никой не знае по-добре от Битълбрейнс на кого първо да се кланяш, а той се подмилква на Рейвънсууд като гладен пес пред някоя месарница. И милейди веднага доведе невзрачните си дъщерички да забавляват госта с пискливото си пеене и дрънкане на вирджинелите76, сякаш му предлага: избирай, която щеш! А те в сравнение с Луси са като кукумявки редом с лебедче. Безспорно ще им се наложи да търсят друг пазар.“

След като обядваха, нашите пътници, на които предстоеше още дълъг път, възседнаха конете, но преди да тръгнат, лорд-пазителят, Рейвънсууд и придружаващите ги слуги, всеки в съответствие със сана и званието си пресушиха по една чаша за „добър път“.

Вече притъмняваше, когато кавалкадата навлезе в дългата, права алея, която водеше към замъка Рейвънсууд. Вечерният вятър шумолеше в клоните на старите брястове, израсли около дома, и те сякаш горестно въздишаха пред наследника на изконните си господари, завърнал се под сянката им в компанията, едва ли не в свитата на новия им господар. Печални мисли овладяха Рейвънсууд. Той стана мълчалив и се поотдалечи от Луси, от която досега не се отлъчваше ни крачка. Спомни си деня, когато в също такъв вечерен час заминаваше оттук с баща си, завинаги прощавайки се с родовото имение, дало му името и титлата. Тогава в грамадния стар замък — Едгар постоянно се обръщаше, за да хвърли към него последен поглед — беше тъмно като в гробница; сега обаче той цял блестеше от много светлини. Равна, спокойна светлина струеше от едни прозорци във вечерния сумрак; други светлинки просветваха за миг ту в един прозорец, ту в следващия — очевидно в дома цареше суетня: извършваха се трескави приготовления за посрещането на господаря, когото слугите, уведомени от куриера, очакваха да пристигне всеки момент. Контрастът беше поразителен и в сърцето на Рейвънсууд отново се пробуди отдавнашната неприязън към похитителя на имуществото на прадедите му; той слезе от коня, влезе в залата, която сега не беше вече негова, и като се видя заобиколен от многобройната прислуга на новия собственик, челото му отново се помрачи — сурово и замислено.

Сър Уилям се готвеше да приеме Рейвънсууд с най-пламенна сърдечност, която след състоялия се помежду им разговор му изглеждаше съвсем уместна, но забелязал промяната, настъпила у госта, отложи намерението си и се задоволи с дълбок поклон, с което сякаш даваше да се разбере, че напълно споделя тъжните чувства на госта си.

Двама лакеи с големи двойни сребърни светилници в ръце съпроводиха пристигналите до просторния салон, който навярно служеше за гостна и чиято великолепна обстановка напомни осезателно на Рейвънсууд колко по-богати са новите владетели на замъка от предишните му собственици. Полуизгнилите и тук-там висящи на парцали гоблени, които покриваха стените при баща му, бяха заменени с дъбова ламперия, украсена по корниза и по краищата с гирлянди и птици, гравирани така изкусно, че сякаш бяха готови да запеят и да запърхат с криле. Старинните фамилни портрети на славните воини от рода Рейвънсууд, рицарските доспехи и древното оръжие бяха отстъпили място на изображението на крал Уилям и кралица Мери, а също и на сър Томас Хоуп и лорд Стеър, двама от най-прочутите шотландски юристи. Тук бяха окачени и портретите на родителите на сър Аштън: майката — навъсена, суха и наперена старица с черна гугла и бяла шапчица под гуглата със здраво пристегнати ленти, с молитвеник в ръце, а бащата — старец с черна копринена женевска шапчица, сякаш лепната на бръснатата му глава; тясното му, свадливо лице завършваше с остра червеникава брадичка, която като че налагаше последен щрих на тази истински пуританска физиономия, изразяваща в еднаква степен лицемерие, скъперничество и лукавство. „И заради плашила като тези — помисли Рейвънсууд — са свалили оттук ликовете на прадедите ми от стените, издигнати от собствените им ръце!“ Погледна още веднъж портретите и образът на Луси Аштън, която не ги беше съпроводила до залата, изгуби властта си над него. Няколко холандски дреболийки, както тогава наричаха произведенията на Ван Остад и Тениърс, и една хубава картина от италианската школа допълваха обстановката. Но особено привличаше вниманието чудесният портрет на самия лорд-пазител на печата в цял ръст, в официално облекло и с всички регалии; до него бе изрисувана съпругата му, цяла в коприна и хермелин — надменна хубавица с гордо изражение, което издаваше високомерието на рода й Дъглас. Художникът явно се беше постарал, но дали защото е останал верен на действителността, или се е ръководил от потайно чувство за хумор, той не бе успял да придаде на образа на сър Аштън онзи вид на повелител и господар, който вдъхваше на всички почит и страх, много подходящ за един такъв домовладика. Въпреки златните копчета и жезъла от пръв поглед личеше, че лорд-пазителят е мъж под чехъл.

Стаята бе застлана с килими, в двете камини гореше буен огън, а многото свещи, които се отразяваха в блестящата повърхност на десетте сребърни канделабъра, озаряваха всичко тъй ярко, като да беше ден.

— Не бихте ли желали да похапнем нещо, мастър Рейвънсууд? — попита сър Уилям Аштън в желанието си да наруши тягостното мълчание.

Рейвънсууд не отговори — той така се бе задълбочил в изучаване на новата обстановка на салона, че дори не чу отправения му въпрос. Едва когато лорд-пазителят повтори поканата си и прибави, че масата вече е сложена, Рейвънсууд се отърси от своята замисленост, разбрал, че ако се поддаде на обстоятелствата, ще изпадне в жалка, а може би и смешна роля; тогава направи усилие и като надяна маска на равнодушие, заговори на сър Уилям:

— Надявам се, не ви учудва, сър, вниманието, с което разглеждам промените, извършени от вас за украсата на тази зала. Докато беше жив баща ми, особено след като нашите злощастия го принудиха да се изолира от света, тя стоеше празна. Играех тук в лошо време. Ей в този ъгъл стояха дърводелските инструменти, които Кейлъб бе доставил за мен — старецът ме учеше на дърводелство; а там, където е сега големият красив свещник, си държах въдиците, ловните копия, лъка и стрелите.

— Моето синче има същите интереси — каза лорд-пазителят, опитвайки се да промени разговора, — щастлив е само когато е на полето и в горите. Но къде ли е той сега? Хей, Локхард! Изпрати Уилям Шоу за мастър Хенри. Сигурно се навърта край сестра си. Няма да повярвате, Рейвънсууд, но тази палавница се разпорежда с целия ни дом.

Ала дори този ловко подхвърлен намек не му помогна да отвлече Рейвънсууд от тъжните му мисли.

— Като си отивахме оттук — продължи той, — оставихме в тази стая няколко семейни портрета и сбирка оръжия. Мога ли да зная какво е станало с тях?

— Вижте — отвърна лорд-пазителят леко смутен, — гази стая е благоустроявана и украсявана в мое отсъствие. А известно е, че cedant arma togae77, както обичат да казват юристите. Боя се, че този път това правило е било приложено в замъка твърде буквално. Смятам, че вещите ви са непокътнати. Разбира се, аз се разпоредих за тях. Позволете ми да се надявам, че веднага щом бъдат намерени и приведени в ред, ще ми окажете честта да ги получите от моите ръце в знак на изкупление за тяхното случайно и неволно отстраняване.

Рейвънсууд сдържано се поклони и скръстил ръце продължи да оглежда залата. В този миг при тях дотича Хенри, разглезено петнадесетгодишно момче, и се втурна към баща си.

— Татко! — извика той. — Защо Луси днес е толкова намусена и нервна? Поканих я да иде в конюшнята да види новото ми пони, което Боб Уилсън ми доведе от нос Галоуей, а тя не иска.

— Съвсем напразно си обезпокоил сестра си с тази молба.

— А, така ли! И ти си като нея! Но чакай, ще си дойде мама, тя и двама ви ще научи!

— Млъкни! Не искам да слушам грубости от теб, дръзко момче! Къде е учителят ти?

— Замина за Дънбар, на сватба. Там здравата ще се натъпче с овчи карантии! И Хенри запя старата шотландска песен:

— Много съм признателен на мистър Кордъри за грижите към сина ми — каза лорд-пазителят. — А кой те наглеждаше, докато ме нямаше в къщи?

— Норман, Боб Уилсън… и аз сам.

— Ловецът и конярят — чудесни наставници за един бъдещ адвокат! Страхувам се, че от всички закони ще знаеш само тези, които забраняват лова на благородния елен, сьомгата и…

— Ха, тъкмо става дума за лова — прекъсна съвсем безцеремонно баща си младият нехранимайко. — Норман уби в твое отсъствие един елен. Показах на Луси рогата, но тя ми каза, че имат само осем клона, а този, дето сте го гонили в имението на лорд Битълбрейнс, бил с цели десет. Вярно ли е, татко?

— Може и двайсет да са били. Аз не разбирам от това. Но ако попиташ нашия гост, той ще ти разкаже всичко. Иди при него, Хенри. Това е мастър Рейвънсууд.

Докато бащата и синът, застанали до камината, водеха този разговор, Рейвънсууд се бе отдалечил в другия край на салона и обърнат с гръб към тях, внимателно разглеждаше една от картоните, окачени на стената. Хенри изтича до него и с нахалството на разглезено дете го дръпна за полите на дрехата.

— Чуйте, сър! — извика той. — Разкажете ми, моля…

Рейвънсууд се обърна, но щом Хенри го видя, веднага се смути, отстъпи бързо назад и лицето му изведнъж изгуби присъщото си дръзко изражение, замълча почуден и уплашен, вперил очи в госта.

— Ела тук — каза Рейвънсууд на момчето. — Ще ти разкажа всичко, което помня за този лов.

— Защо стоиш така далеч от госта, Хенри — рече сър Уилям; — ти никога не си бил от срамежливите.

Но не помогнаха нито покани, нито увещания. Напротив, като разгледа хубавичко Рейвънсууд, момчето рязко се обърна и после предпазливо, сякаш вървеше по стъкла, се върна при баща си и се притисна плахо в него. Рейвънсууд нямаше никакво желание да слуша какво ще си говорят бащата и разглезеният син, затова реши, че ще е най-добре да се задълбочи отново в картините.

— Защо не искаш да поговориш с Рейвънсууд, глупаче мое? — попита лорд-пазителят.

— Страх ме е от него — измънка Хенри.

— Страх те е? — учуди се бащата и прегърна сина си през раменете. — Какво те плаши в него?

— Прилича на портрета на сър Малис Рейвънсууд — прошепна момчето.

— На кой портрет, нещастнико? Мислех, че си само вятърничав, а сега започвам да се плаша, че израстваш като истински глупак.

— Казвам ти, че той прилича много на сър Малис Рейвънсууд. Сякаш е слязъл от картината, окачена в стаята на стария барон, където слугините перат бельото. Само че сър Малис е с ризница, а твоят гост е с палто; няма брада и бакенбарди като на портрета и на врата си има нещо друго, а не лента през рамото си и…

— Какво толкова чудно има, че този господин прилича на един от своите прадеди?

— Ами ако е дошъл тук да ни изгони от замъка? Може да води със себе си още двайсет предрешени рицари… Ей сега ще викне страшно: „Аз чакам своя час!“, и ще те убие, както тогава сър Малис е убил господаря на замъка, чиято кръв още личи по тухлите на камината.

— Не дрънкай глупости! — избухна лорд-пазителят, подравнен от сравнението на сина си. — Мастър Рейвънсууд — обърна се той към младия си гост, — ето че идва Локхард да доложи, че вечерята е сервирана.

В същия миг от срещуположната врата изникна Луси, вече успяла да смени тоалета си. Нежната хубост на моминския й лик, ограден от златни кичури, тънката снага, досега прикрита от грубия ловен костюм, а сега облечена със светлосиня копринена одежда, изяществото на маниерите и пленителната й усмивка — всичко това за някаква частица от секундата с невероятна бързина направи поразително впечатление на Рейвънсууд, прогони мрачните, неблагосклонни мисли, които отново го бяха завладели. В милите черти на Луси той не намери ни най-малко сходство с червенобрадия пуритан с черна шапчица, нито с наперената, повяхнала съпруга, нито с лукавия лорд-пазител, нито с високомерната лейди Аштън. Той съзерцаваше прехласнат Луси и тя бе за него ангел, слязъл от небето, напълно чужд на тези хора, удостоени със забележителната чест да живеят заедно с това неземно същество. Такава е властта на красотата, когато покори сърцето на някой пламенен, възторжен млад човек.