Междинна станция

10.

Вътре в станцията апаратът за съобщения пищеше жално.

Инок закачи пушката си, остави пощата и статуетката върху бюрото и се отправи към апарата в другия край на стаята. Натисна бутона, бутна лостчето и писукането спря.

Върху плаката прочете следното съобщение:

№406302 ДО СТАНЦИЯ 18327. ПРИСТИГАМ РАНО ВЕЧЕРТА ЗЕМНО ВРЕМЕ. КАФЕТО ДА Е ГОРЕЩО. ЮЛИСИС

Инок се усмихна, Юлисис и това негово кафе! От всички чуждоземци единствено той бе харесал земните ястия и питиета. И други се бе случвало да ги опитат, но не повече от веднъж или два пъти.

Странно как се бе сближил с Юлисис, помисли си той. Бяха си допаднали още при първата среща, през онзи бурен следобед, когато седяха на стъпалата и маската с човешки образ се бе свлякла от лицето на странника.

Уродливо, грубо и отблъскващо лице. Лице на жесток клоун, помисли си той. И веднага се учуди, че му хрумна тъкмо тази мисъл, защото клоуните никога не биваха жестоки. Но ето че имаше един, който беше — с лице, сякаш съшито от шарени кръпки, със сключени челюсти и тънка като цепка уста.

После видя очите и те заличиха впечатлението от всичко останало. Бяха големи и благи, озарени от светлината на разума, очи, които търсеха досег с него, както друго същество би протегнало ръце в знак на дружелюбие.

Дъждът заприижда, свистейки през хълмовете, забарабани по покрива на навеса, после връхлетя и тях на коси талази, затопурка бясно по покрития с прах двор, измокри смаяните кокошки и те хукнаха панически да търсят сушина.

Инок скочи на крака, хвана странника за ръката и го дръпна на завет под верандата.

Докато стояха прави един срещу друг, Юлисис вдиша ръце и смъкна разцепената и охлабена маска, откривайки под нея малка, кръгла глава без нито един косъм по нея — и нашареното лице. Приличаше на див и кръвожаден индианец, оцветил лицето си преди началото на битката, само дето имаше нещо шутовско в тези шарки, сякаш всичкото това цапотепе целеше да покаже абсурдната уродливост на войната. Но още докато го гледаше, Инок разбра, че това не беше боя, а естествената пигментация на това същество, пристигнало от някоя далечна звезда.

Каквито и други съмнения да хранеше, колкото и да не беше за вярване, за Инок беше извън всякакво съмнение, че това странно същество няма земен произход. Защото не беше човек. Наистина приличаше на човешко същество — имаше два крака и две ръце, глава и лице. Но му липсваше някакво основно човешко качество и това изключваше човешката му природа.

Едно време сигурно така са си представяли демоните, но, помисли си той, минало беше времето (макар и не напълно в някои части на страната), когато хората вярваха в демони и духове или в разни друга дяволски изчадия, които, според народното поверие, някога са бродили по земята.

От звездите, бе казал странникът. И може би наистина идваше от звездите. Макар че бе трудно да се повярва. Подобно нещо и най-развинтената фантазия не можеше да си представи. Нямаше за какво да се хванеш, на какво да стъпиш. Нямаше с какво да го съпоставиш, липсваха каквито и да е предписания. В съзнанието му съществуваше някаква празнота, която с времето може би щеше да се запълни, но в момента там нямаше нищо, освен едно огромно учудване, сякаш се намираше в бездънен, безкраен тунел.

— Не бързайте — каза му чуждоземецът. — Зная, че не е лесно. И не виждам как мога да ви помогна. В края на краищата нямам възможност да ви докажа, че идвам от звездите.

— Но така добре говорите!

— На вашия език, искате да кажете. Не е чак толкова трудно. Ако знаехте какви езици има в галактиката, щяхте да се уверите, че не е никак трудно. Езикът ви лесно се усвоява. Спада към примитивните — много от понятията изобщо нямат названия.

Инок трябваше да признае, че това може и да е така.

— Ако желаете — предложи чуждоземецът, — мога да ви оставя сам няколко дена. Ще имате време да си помислите. После ще се върна. Дотогава сигурно ще сте премислили нещата.

Инок се усмихна, но усети, че усмивката стои неестествено, като замръзнала на лицето му.

— Мога да използвам времето — отвърна той, — за да вдигна под тревога цялата околност. Може и клопка да ви устроят на връщане.

Чуждоземецът поклати глава.

— Сигурен съм, че не бихте го сторили. Готов съм да поема риска. Ако искате, бих могъл…

— Не — каза Инок толкова спокойно, че сам остана изненадан. — Няма смисъл. Човек трябва да е готов да приема фактите такива, каквито са. Това го научих през войната.

— Ще се справите — отвърна чуждоземецът. — Отлично ще се справите. Не съм сбъркал в преценката си за вас и това ме прави горд.

— Преценката си?

— Да не мислите, че дойдох тук ей така, без да съм се подготвил? Доста неща зная за вас, Инок. Може би почти всичко, което сам знаете за себе си. Ако не и повече.

— Знаете името ми?

— Разбира се, че го зная.

— Какво пък, в това няма нищо лошо — реши Инок. — А как е вашето?

— Карате ме да се чувствам доста неловко — отвърна чуждоземецът. — Защото нямам име — поне според тукашните разбирания. Разбира се, притежавам самоличност, съобразена с изискванията на моята раса, но не е нещо, което може да се изговори.

Изведнъж, без никакъв повод, Инок си спомни за онзи невероятен образ, който се бе разположил небрежно отгоре върху някаква ограда, с пръчка в едната ръка и джобно ножче в другата, и си дялкаше невъзмутимо, докато над главата му свистяха гюллета, а на по-малко от половин миля мускетите трещяха продрано сред облаците барутен дим, които се стелеха над фронтовата линия.

— В такъв случай имате нужда от име — каза той. — Нека бъде Юлисис. Все някак трябва да ви наричам.

— Нямам нищо против — отвърна странникът. — Но мога ли да попитам защо избрахте Юлисис?

— Защото — отговори Инок — това е името на един от великите мъже на моя народ.

Сравнението беше абсурдно, разбира се. Защото между двамата — онзи генерал от Федералната армия2, дялкащ си невъзмутимо върху оградата, и това същество, застанало до него на верандата — нямаше никаква прилика.

— Радвам се, че ми избрахте това име — заяви току-що кръстеният Юлисис на верандата. — Звучи достойно и благородно. И откровено казано, с удоволствие ще го нося. И аз ще се обръщам към теб на малко име, Инок, както подобава между приятели, тъй като ни предстоят дълги години съвместна работа.

Започваше вече да осъзнава какво става и дори самата идея му се стори зашеметяваща. И може би беше по-добре, каза си Инок, че това ставаше постепенно, че беше прекалено замаян, за да проумее всичко отведнъж.

— Може би — каза Инок, опитвайки се да потисне мислите, които нахлуваха, прекалено бързо нахлуваха в главата му — искате да хапнете нещо. Мога да направя и кафе…

— Кафе! — Юлисис премлясна с уста. — Имаш ли кафе?

— Ще направя цял кафеник. Ще чукна и едно яйце, за да се избистри…

— Чудесно! — каза Юлисис. — От всички питиета, които съм пил на всички посетени от мен планети, кафето най ми харесва.

Отидоха в кухнята. Инок разбърка жаравата в печката и сложи още дърва. Отнесе кафеника до мивката, наля вода от кофата и го сложи да заври. Отиде в килера, за да вземе няколко яйца, после слезе в мазето за шунка.

Юлисис седеше неподвижно на един кухненски стол и го наблюдаваше.

— Ядеш ли яйца с шунка? — попита Инок.

— Всичко ям — отвърна Юлисис. — Ние от моята раса много лесно се приспособяваме. Тъкмо затова ме изпратиха на тази планета като… как се казва на това… проучвател може би.

— Разузнавач? — предложи Инок.

— Точно така, разузнавач.

Приятен събеседник, помисли си Инок, все едно с човек разговаряш, макар че, ей богу, твърде малко приличаше на човек. По-скоро приличаше на някаква зловеща карикатура на човешко същество.

— Сигурно отдавна живееш тук, в тази къща — отбеляза Юлисис. — Личи, че я обичаш.

— Това е моят дом — каза Инок — от деня, в който съм се родил. Нямаше ме почти четири години, но винаги съм го чувствал мой дом.

— И аз ще се радвам — поясни Юлисис — да се върна у дома. Много време мина, откакто го напуснах. Мисии като тази винаги продължават твърде дълго.

Инок остави ножа, с който режеше шунката, и се отпусна тежко върху един стол. Впери поглед в Юлисис, който седеше от другата страна на масата.

— Ти? — попита го той. — Ще се връщаш у дома?

— Ами да, разбира се — отвърна му Юлисис. — Почти съм си свършил работата. Аз също си имам дом. Да не би да си помислил, че нямам?

— Не зная — промълви Инок. — Не ми е минавало през ума.

И така си беше. Изобщо не си бе представял, че едно такова същество може да си има дом. Защото само човешките същества живееха в нещо, наречено дом.

— Някой ден — каза Юлисис — ще ти разкажа за моя дом. Един ден и на гости може да ми дойдеш.

— Там горе, сред звездите… — изрече Инок.

— Сега ти изглежда странно — каза Юлисис. — Трябва да мине малко време, докато свикнеш с мисълта. Но като започнеш да ни опознаваш — имам предвид всички нас, — и останалото ще проумееш. Всъщност ние не сме лоши същества. Сред цялото многообразие от раси няма ни една лоша.

Звездите, каза си Инок, бяха там горе, из необятната самота на пространството, и дори не можеше да си представи на какво разстояние се намират, нито пък какво представляват или защо ги има. Това е един друг свят, помисли си той, или по-точно — много други светове. На тях има живот, може би много други форми на живот; различни форми на живот, вероятно толкова много, колкото са и звездите. И един от тях седеше тук, в собствената му кухня, чакаше кафето да кипне и яйцата с шунка да се изпържат.

— Но защо? — попита той. — Защо?

— Защото — отвърна Юлисис — обичаме да пътуваме. И имаме нужда от междинна станция тук. Искаме да превърнем тази къща в станция и ти да бъдеш управителят й.

— Моята къща?

— Не можем да си позволим нова станция, защото хората ще започнат да питат кой я строи и за какво ще служи. Ето защо сме принудени да използваме някоя готова сграда и да я пригодим за нашите нужди. Но само отвътре. Отвън я оставяме такава, каквато си е, поне на вид. За да няма никакви въпроси. Не бива…

— Но пътуването…

— От една звезда до друга? — прекъсна го Юлисис. — Става мигновено — докато си помислиш и готово. Използваме разни уреди и апарати, както би се изразил, но всъщност не са това, което си мислиш — или поне не приличат на тези, които познаваш.

— Извини ме — каза Инок смутено, — но всичко ми изглежда толкова невероятно.

— Помниш ли кога прокараха железница до Милвил?

— Да, това помня. Бях още малък.

— Ами тогава си представи следното. Представи си, че това е някаква нова железопътна линия, Земята е просто един град по тази нова линия, а тази къща ще бъде нещо като спирка или гара. Единствената разлика е в това, че освен теб, никой на Земята няма да знае за тази линия. Защото това тук ще бъде само един жп възел, където можеш да си починеш или да смениш посоката. Никой на Земята не ще може да си купи билет и да пътува по тази линия.

Представени по този начин, нещата, разбира се, не бяха трудни за разбиране, но Инок усещаше, че не бяха никак прости.

— Значи влакове в Космоса? — попита той.

— Не, няма да има влакове — поясни Юлисис. — Другояче става, но не зная как да ти обясня…

— Може би е по-добре да избереш някой друг. Някой, който би разбрал.

— Няма ни един човек на тази планета, който би могъл да разбере каквото и да е. Не, Инок, ти ще се справиш не по-зле от който и да е друг. А в някои отношения доста по-добре от останалите.

— Но…

— Какво има, Инок?

— Нищо — каза Инок.

Зашото изведнъж си спомни колко често бе седял на стълбите и размишлявал за това, че е съвсем сам и че тябва да започне отначало, осъзнавайки, че не му остава нишо друго, освен да тръгне от нулата и наново да изгради живота си.

И ето го, съвсем ненадейно, това ново начало — по-невероятно и страшно, отколкото си бе представял и в най-безумните си мечти.