Междинна станция

29.

Инок отпусна пушката и бавно, много внимателно пое дъх. Всеки път същото, помисли си той. Изглежда, завръщането му в реалния свят, след времето, прекарано в нереалния, трябваше да става бавно, крачка по крачка.

Когато включваше уредбата, беше наясно, че пуска в действие една илюзия, и съзнаваше, че всичко е било една илюзия, когато цялата работа приключеше, но по време на стрелбата това, което ставаше пред очите му, не беше илюзия. Всичко беше тъй реално и досегаемо, че сякаш наистина се случваше.

Спомни си, че когато изграждаха станцията, го бяха питали дали си има хоби и дали желае да му обзаведат някаква стая или кът за развлечения в станцията. Тогава ги помоли да му направят едно стрелбище, като не очакваше нещо повече от най-обикновен тунел с движещи се по верига патици или въртящи се в кръг глинени лулички. Но това, разбира се, би било прекалено елементарно за ексцентричните архитекти и духовитите строители, които бяха проектирали и изградили станцията.

Отначало не им стана ясно какво точно означава стрелбище и се наложи да им обясни как изглежда пушката, как действа и за какво служи. Разказа им как е ходил на лов за катерички през слънчевите есенни утрини, как се вади заек от шубраците след първия сняг (макар че по зайци се стреля с ловджийска, а не с бойна пушка), как е ловил миещи мечки в есенните нощи и как е причаквал елените край пътеката, по която винаги слизат към реката. Но не беше докрай искрен и не им каза за какво още е използвал пушката си в продължение на четири дълги години.

Разказа им (тъй като му беше приятно да разговаря с тях) за детската си мечта някой ден да отиде на лов в Африка, въпреки че съзнаваше колко е непостижима. Но след този ден бе имал възможност да преследва, а и да бъде преследван от много по-странни животни от тези, с които се славеше Африка.

Нямаше никаква представа откъде идват първообразите на тези чудовища, ако изобщо съществуваха някъде другаде, освен във въображението на чуждоземните, създали програмите с ловните сцени. Досега, след хилядите посещения на стрелбището, не се бе случвало да се повтори нито местността, нито животното, върлуващо из тази местност. Макар че, помисли си той, програмата все някога щеше да свърши и тогава целият цикъл щеше да започне отначало, да се повтори още веднъж. Това нямаше да е от особено значение, защото ако сцените започнеха да се повтарят, едва ли щеше да е запомнил в подробности всички тези приключения, преживени преди толкова много години.

Не познаваше нито устройството, нито принципа на действие на това фантастично стрелбище и като много други неща просто го приемаше, без да си дава труда да го разбира. Макар че един ден, каза си той, може би щеше да открие ключа към загадката и сляпото приемане щеше да прерасне в разбиране — не само на стрелбището, а и на много други неща. Често се питаше какво ли си мислят чуждоземците за изключителния му интерес към стрелбището, за първобитната сила, която кара човека да убива, и то не толкова за удоволствие, колкото за да се справи с някаква опасност, да посрещне насилието с още по-голямо насилие, ловкостта и хитростта — с още по-голяма ловкост и хитрост. Запита се дали прекалената му слабост към пушката не бе озадачила извънземните му приятели, когато са преценявали човешкия характер? Като се има предвид манталитетът на един извънземен, как може да се обясни по какво убиването на други форми на живот се различава от убиването на себеподобни? Съществуваха ли логични доводи, които да доказват, че наистина има разлика между лова и войната? Един извънземен вероятно би се затруднил да направи разлика между едното и другото, защото в много случаи преследваното животно би било значително по-близо до човека преследвач по своята външност и характерни белези, отколкото мнозина от самите извънземни.

Дали пък войната не бе резултат на някакъв вроден инстинкт, което би означавало, че обикновените хора носят същата отговорност като политиците и тъй наречените държавници? Звучеше невероятно, но, изглежда, у всеки човек бе заложен войнственият нагон, желанието да бъде агресивен, странното влечение към съперничество, които, ако бъдеха оставени да се развият докрай, неизбежно биха довели до едни или други конфликти.

Инок намести пушката под мишницата си и се отправи към пулта. От един прорез в долната му част се подаваше лентата с резултатите.

Откъсна я и се взря в отбелязаните символи. Не бяха обнадеждаващи. Не беше се справил никак добре.

Първият му изстрел, насочен към връхлитащия звяр с тяло на вълк и глава на старец, не бе попаднал в целта и сега там, в онова измерение на нереалността, той и неговият другар ръмжаха доволно над безформената, кървава маса от разкъсана плът и потрошени кости, която представляваше трупът на Инок Уолас.