Междинна станция

22.

Юлисис беше сам, когато Инок се върна в станцията. Беше изпратил тубанеца по пътя му, а Сияйния — обратно на Вега.

Сложил бе още кафе на печката и сега се излежаваше върху кушетката, без да прави нищо.

Инок окачи пушката на мястото й и изгаси фенера. Съблече сакото си, метна го върху писалището и се настани на един стол срещу кушетката.

— Тялото ще бъде тук — съобщи той — най-късно утре по това време.

— Ще ми се да вярвам — подзе Юлисис, — че това ще ни помогне. Но съм склонен да се съмнявам.

— Може би — каза Инок с горчивина — не си струваше труда.

— Поне ще докаже добрите ни намерения — отвърна Юлисис. — Може и да го вземат предвид, когато издават окончателната си присъда.

— Сияйният можеше и да ми каже — продължи Инок — къде се намира тялото. Щом е знаел, че го няма в гроба, не може да не е знаел къде мога да го намеря.

— Съмнявам се, че е знаел — каза Юлисис. — Но и да знаеше, пак нямаше право да ти каже. Имаше право единствено да ти връчи протеста си. За останалото имаше грижа ти. Не можеше да се откаже от достойнството си и да ти подсказва какво да правиш. Макар и формално, той продължава да бъде засегнатата страна.

— Понякога — заяви Инок — тези неща могат да докарат човек до лудост. Въпреки инструкциите на Галактическата централа все се намира нещо, което те изненадва, все има някой капан, в който се набутваш.

— Ще дойде ден — каза Юлисис, — когато няма да е така. Виждам в мечтите си галактиката, може би след хилядолетия, обединена от една култура, като едно огромно поле на разбирателство. Разбира се, местните и расовите отличия ще се запазят. И така трябва. Но над всички тези различия ще властва търпимостта, която ще бъде в основата на нещо, което се изкушавам да нарека братство.

— Говориш почти като землянин — отбеляза Инок. — Подобни надежди са хранели и много от нашите мислители.

— Възможно е — съгласи се Юлисис. — Знаеш, че съм възприел доста неща от Земята. Ако си прекарал на една планета толкова време, колкото съм прекарал аз на твоята планета, не може да не усвоиш поне нещичко от нея. Между впрочем ти направи добро впечатление на веганеца.

— Не забелязах — каза Инок. — Разбира се, той беше коректен и учтив, но това беше всичко.

— Онзи надпис върху надгробната плоча му направи силно впечатление.

— Не съм го поставял, за да правя някому впечатление. Написах го, защото така го усещах. И защото Сияйните ми харесват. Просто се опитах да бъда лоялен към тях.

— Ако не ги притискаха разните галактически фракции — каза Юлисис, — сигурен съм, че веганците биха били готови да забравят инцидента, а това е много по-голям компромис, отколкото си представяш. Нищо чудно, дори при това положение, да застанат на наша страна, ако се стигне до открит конфликт.

— Искаш да кажеш, че са в състояние да спасят станцията?

Юлисис поклати глава.

— Съмнявам се, че някой е способен да го стори. Но ако ни подкрепят, на всички ни в Галактическата централа ще стане по-леко.

Кафеварката бе започнала да пищи и Инок отиде да я вземе. Юлисис бе избутал на една страна някои от дрънкулките върху ниската масичка, за да направи място за двете чаши. Инок ги напълни и постави кафеварката на пода.

Юлисис вдигна чашата си, подържа я малко в ръцете си и после я остави обратно на масата.

— Положението ни никак не е добро — каза той. — Няма го доброто старо време. В Галактическата централа сме доста обезпокоени от всички тези караници и боричкания между отделните раси, от всички тези нападки и контранападки.

Погледна Инок в очите.

— А ти си мислеше, че си живеем приятно и безметежно.

— Не — отвърна Инок, — не е точно така. Знаех, че съществуват противоположни гледища, знаех и за някои проблеми, но откровено казано, мислех си, че това става на едно доста високо равнище — добронамерено, джентълменски.

— Така беше едно време. И преди е имало противоречия, но са били на принципна, етична основа, а не заради някакви специални интереси. Ти знаеш за духовната сила, разбира се — всемирната духовна сила.

Инок кимна.

— Чел съм някои материали. Не ми стана съвсем ясно, но съм готов да я приема. Знам, че има начин да се осъществи контакт с нея.

— Чрез Талисмана — каза Юлисис.

— Точно така. Талисмана. Нещо като машина.

— И така може да се нарече — съгласи се Юлисис. — Въпреки че думата „машина“ не е най-удачната. Той е нещо повече от едно обикновено творение на механиката. Той е нещо уникално — втори като него не е изработван. Създаден е от една мистична личност преди десет хиляди земни години. Ще ми се да можех да ти кажа какво представлява и как е конструирана, но се страхувам, че никой не знае това. Правени са опити да се изработи втори Талисман, но досега никой не е успял. Онзи, който го е изработил, не е оставил никакви чертежи, никакво описание, никакви технически данни, нито един ред. Никой нищо не знае за него.

— Предполагам — каза Инок, — че нямате причини да не искате втори Талисман. Не е някакво свещено табу, искам да кажа. Няма да е светотатство, ако направите още един.

— Ни най-малко — увери го Юлисис. — Всъщност имаме страшна нужда от още един. Защото сега нямаме Талисман. Изчезна.

Инок подскочи от изненада.

— Изчезна? — попита той.

— Изгуби се — каза Юлисис. — Няма го. Може да са го откраднали. Никой не знае.

— Но аз…

Юлисис се усмихна мрачно.

— Нищо не си чувал. Зная. Не е нещо, за което разговаряме често. Не смеем. Не бива да се разчува. Поне известно време.

— Но как може да се скрие подобно нещо?

— Не е толкова трудно. Нали знаеш как действаше — пазителят му го разнасяше от планета на планета, събираха се огромни тълпи. Талисманът се излагаше на показ и чрез него се установяваше контакт с духовната сила. Нямаше установено разписание за движението му — пазителят просто кръстосваше галактиката. Сто и повече земни години можеха да минат между две посещения на някоя конкретна планета. Хората не са знаели кога да очакват поредното посещение. Просто знаят, че ще има такова, макар и неизвестно кога — че някой ден пазителят ще се появи с Талисмана.

— И по този начин с години можете да го запазите в тайна.

— Да — каза Юлисис, — не е никакъв проблем.

— Ръководителите ви знаят, разбира се. Административните органи.

Юлисис поклати глава.

— Малцина са известени. Малцината, на които имаме доверие. В Галактическата централа знаем, разбира се, но ние умеем да си държим езика зад зъбите.

— Тогава защо…

— Защо го казвам на теб. Зная, че не биваше. И аз не зная защо се разприказвах. Всъщност зная. Как ти се харесва, приятелю, ролята на милосърден изповедник?

— Ти си разтревожен — каза Инок. — Не съм предполагал, че ще те видя разтревожен.

— Положението е много странно — додаде Юлисис. — Талисмана го няма вече от няколко години. И никой не знае за това — освен Галактическата централа и… как би ги нарекъл… посветените може би — братството на свръхчувствителни същества, които имат грижата за духовното ни устройство. И въпреки че никой нищо не знае, галактиката започва да се разпада, да се пука по шевовете. Сякаш Талисманът представлява сила, която, без да го съзнаваме, е сплотявала народите на галактиката, успявала е да ни въздейства дори когато с била невидима.

— Но дори и при това положение той трябва да се намира някъде — изтъкна Инок, — Би трябвало да продължава да ни въздейства. Не може да е бил унищожен.

— Забравяш — напомни му Юлисис, — че без избрания пазител, без екстрасенса, който го обслужва, той не може да действа. Защото машината сама по себе си нищо не прави. Тя служи за посредник между екстрасенса и духовната сила. Тя е просто един придатък на екстрасенса. Усилва способностите на екстрасенса и е нещо като свързващо звено. Дава възможност на екстрасенса да изпълнява задълженията си.

— Смяташ ли, че изчезването на Талисмана има нещо общо с положението тук?

— На земната станция? Е, не директно, но е нещо типично. Това, което става по отношение на станцията, е симптоматично. Има връзка с дребните караници и глупавите вражди, които избухват в много части на галактиката. В доброто старо време борбата щеше да се води… как го нарече… джентълменски, на принципна и етична основа.

Известно време седяха, без да говорят, заслушани в шума на вятъра, който виеше сред дървените фигури под стряхата.

— Ти не се безпокой — обади се Юлисис. — Това не е твоя грижа. Не биваше да ти казвам. Проявих неблагоразумие.

— Искаш да кажеш, че не бива да го разправям на друга. Можеш да бъдеш сигурен, че няма.

— Знам, че няма — каза Юлисис. — Не съм и помислял, че ще го направиш.

— Наистина ли смяташ, че отношенията в галактиката се влошават?

— Едно време — отърча Юлисис — народите бяха единни. Имало е разногласия, естествено, но тези разногласия бяха уреждани, понякога формално и не съвсем задоволително, като и двете страни се стараеха да поддържат престореното съгласие, и, общо взето, успяваха. Защото го желаеха. Имахме обща цел — създаването на едно велико братство на всички разумни същества. Защото осъзнавахме, че като цяло всички народи, взети заедно, разполагахме с огромен потенциал от знания и технически умения и че работейки заедно, обединявайки нашите знания и способности, бихме могли да постигнем нещо, което би било много по-голямо и значимо от това, което всяка една нация поотделно е в състояние да сътвори. Имало е проблеми, разбира се, а, както казах, и противоречия, но вървяхме напред. Хвърлихме под миндера дребнавите вражди и малките различия и се захванахме с големите проблеми. Вярвахме, че ако решим големите проблеми, малките ще ни изглеждат толкова незначителни, че просто ще изчезнат. Но сега става точно обратното. Наблюдава се тенденцията да се вадят дребните неща изпод миндера и да се раздухват до такива размери, че наистина важните неща остават на заден план.

— Почти като на Земята — каза Инок.

— Да, в много отношения — съгласи се Юлисис. — Макар че в основата си обстоятелствата са твърде различни.

— Нали четеш вестниците, които събирам за теб?

Юлисис кимна.

— Положението не изглежда много розово.

— Отиваме към война — призна Инок без заобикалки.

Юлисис се размърда неспокойно.

— При вас няма войни — каза Инок.

— В галактиката, искаш да кажеш. Не, така, както стоят нещата сега, войни не може да има.

— Прекалено сте цивилизовани.

— Престани да се самоизмъчваш — укори го Юлисис. — Един-два пъти сме били на ръба, но не в последно време. В галактическото братство има много народи, които в началните години на своето развитие са водили войни.

— В такъв случай и за нас има надежда. Като израснем, може и да забравим войната.

— След време — може би.

— Не е ли сигурно?

— Не, не бих казал.

— Работя върху една диаграма — каза Инок. — На базата на статистическата система на Мизар. Диаграмата показва, че скоро ще има война.

— Това се вижда — съгласи се Юлисис — и без диаграми.

— Има и нещо друго. Целта ми беше не просто да разбера дали ще има война. Надявах се диаграмата да покаже как може да се запази мирът. Не може да няма начин. Сигурно има някаква формула. Ако знаехме тази формула или поне ако знаехме къде да я потърсим, кого да попитаме…

— Има един начин — каза Юлисис — да се избегне войната.

— Искаш да кажеш, че…

— Това е драстична мярка. Прилага се само в краен случай.

— А ние не сме ли краен случай?

— Струва ми се, че може би сте. Войната, такава, каквато ще се води на Земята, би могла да сложи край на хиляди години прогрес, да унищожи цялата култура. Ще остане само някакво жалко подобие на цивилизация. Би могла — напълно е възможно — почти изцяло да ликвидира живота на планетата.

— Това ваше средство — досега използвано ли е!

— Няколко пъти.

— И е давало резултат?

— О, разбира се. Дори не бихме го обсъждали, ако не даваше резултат.

— И може да се приложи на Земята?

— Би могъл да се обърнеш с молба към нас.

— Аз?

— Като представител на Земята. Би могъл да се явиш пред Галактическата централа и да ни помолиш да го приложим. Като представител на твоята раса, можеш да изложиш аргументите си и ще бъдеш изслушан. Ако прецени, че доводите ти са основателни, Централата може да назначи екип, който да разследва случая и въз основа на данните, съдържащи се в техния доклад, ще се вземе и съответното решение.

— Казваш, че аз трябва да подам молбата. А не може ли всеки жител на Земята?

— Всеки, който има достъп. А за да имаш достъп, трябва да знаеш за съществуването на Галактическата централа и ти си единственият човек на Земята, който знае. Освен това ти си един от служителите на Галактическата централа. Имаш дълъг стаж като управител. Ползваш се с добро име. Теб бихме те изслушали.

— Един-единствен човек! Един-единствен човек не може да говори от името на цялата раса.

— Ти си единственият, който има това право.

— Да можех поне да се консултирам с други представители на моята раса.

— Не можеш. Но дори да можеше, кой щеше да ти повярва?

— И това е вярно — каза Инок.

Разбира се, че беше вярно. На него вече не му изглеждаше никак странна идеята за едно галактическо братство, за една транспортна мрежа, която се простираше сред звездите. Някои неща го учудваха понякога, по усещането за странност до голяма степен бе изчезнало. Макар че, спомни си той, му бяха нужни години — дори и при всички тези веществени доказателства тук, пред очите му, — докато съзнанието му напълно го възприеме. Но ако го кажеше на който и да е друг човек на Земята, щяха да го вземат за луд.

— И какво е това средство? — попита той, почти уплашен от въпроса си, готов да приеме и най-лошото, каквото и да е то.

— Глупостта — отвърна Юлисис.

Инок зяпна от изненада.

— Глупостта? Не те разбирам. И сега сме достатъчно глупави в много отношения.

— Ти имаш предвид интелектуалната глупост, каквато не само на Земята, но из цялата галактика има предостатъчно. Аз ти говоря за нещо като умствена ограниченост. Неспособността да се развиват науката и технологиите, които правят възможна онзи вид война, която би се водила на Земята. Неспособността да се управляват машините, необходими за воденето на този вид война. Връщането назад в умственото развитие, тъй че постиженията на научно-техническия прогрес да станат непонятни на хората. Тези, които имат знания, ще ги забравят. Онези, които нямат, няма да могат да ги придобият. Назад към простотата на колелото и лоста. Това ще направи невъзможна войната в сегашния й вид.

Инок седеше вцепенен и неподвижен, неспособен да проговори, обзет от сковаващ ужас, а през главата му преминаваха една след друга безброй несвързани мисли.

— Казах ти, че това е крайно средство — продължи Юлисис. — Няма как да не е. Предотвратяването на една война коства много усилия. Цената е висока.

— Не, не мога — каза Инок. — Никой не би могъл.

— Може и да не можеш. Но си помисли за следното: ако има война…

— Зная. Ако има война, може да стане и по-лошо. Но това няма да сложи край на войните. Не такова нещо имах предвид. Хората пак ще се бият, пак ще убиват.

— С тояги — каза Юлисис. — Може би с лъкове и стрели. С пушки, докато все още имат пушки и не са им се изчерпали боеприпасите. После няма да знаят как се прави барут или как се добива металът, от който са изработени куршумите, дори няма да знаят как да си направят куршуми. Може и да продължат да се бият, но до всеизтребление няма да се стигне. Няма да загиват цели градове, поразени от атомни бойни глави, защото никой няма да може да изстрелва ракети или да монтира бойни глави — вероятно дори няма да знаят какво е ракета или бойна глава. Съвременните съобщителни средства ще изчезнат. Всички видове транспортни средства, с изключение на най-простите, също ще изчезнат. Войната, освен в ограничен, локален мащаб, ще стане невъзможна.

— Но това би било ужасно — каза Инок.

— Войната също — повтори Юлисис. — Изборът е твой.

— Но колко? — попита Инок. — Колко ще продължи това? Нали глупостта няма да продължи вечно?

— Няколко поколения — отговори Юлисис. — Дотогава действието на — как да го нарека? — лечението/?/ постепенно ще започне да отслабва. Хората полека-лека ще се освободят от слабоумието си и отново ще започнат да се развиват интелектуално. На практика ще им бъде даден втори шанс.

— Биха могли — каза Инок — няколко поколения по-късно да стигнат точно там, където сме днес.

— Не е изключено. Но е малко вероятно. Почти невъзможно е да се повтори културното развитие на една раса. Имате шанса да станете една по-висша цивилизация, с един по-миролюбив народ.

— Прекалено трудно е за един човек…

— И нещо обнадеждаващо — продължи Юлисис, — което би могъл да имаш предвид. Това средство се предлага само на онези раси, които смятаме, че заслужават да бъдат спасени.

— Трябва да ми дадеш време — каза Инок.

Но знаеше, че не разполага с никакво време.