Междинна станция

31.

Намери няколко празни кашона, забутани в ъгъла на кухнята — кашони, в които Уинслоу му носеше заръчаните от града провизии, — и започна да ги пълни с ценните си вещи.

Списанията, подредени по течения, заеха един голям кашон и част от втори. Взе една купчина стари вестници, грижливо опакова дванайсетте диамантени бутилки от лавицата над камината и ги сложи в друг кашон, предварително подпълнен с още вестници, за да не се счупят. Извади от шкафа веганската музикална кутия и я опакова със същото внимание. От друг шкаф измъкна чуждоземната литература, която бе събрал, и я нареди в четвъртия кашон. Прегледа и писалището, но не откри нищо интересно — само разни боклуци и вехтории се въргаляха из чекмеджетата. Видя диаграмите си, смачка ги и ги изхвърли в кошчето за боклук, което стоеше до писалището.

Отнесе вече пълните кашони в другия край на стаята и ги нареди до вратата, за да са му подръка. Луис му обеща камион, но може би щеше да мине известно време, докато пристигне, след като му съобщеше, че има нужда от него. Но ако багажът с ценните вещи бе готов, можеше сам да го изнесе навън и да изчака идването на камиона.

Ценните вещи, замисли се той. Можеше ли човек да каже какво е ценно? За списанията и най-вече за чуждоземната литература нямаше съмнение, разбира се. Но останалите неща? Кои от останалите неща да вземе? Всяко беше ценно; всяко нещо трябваше да се изнесе. И това не беше невъзможно. Ако разполагаше с време и при положение че не възникнеха допълнителни усложнения, би могъл да измъкне навън всичко, което се намираше в тази стая или долу в подземието. Всичко това му принадлежеше и той имаше право да се разполага с него, защото му го бяха подарили. Но това, разбира се, не означаваше, че Галактическата централа няма да се противопостави най-енергично на намерението му да вземе каквото и да е.

И ако това се случеше, от изключително важно значение беше да съумее някак да измъкне поне най-ценните вещи. Може би трябваше да слезе в подземието и да докара онези неща, които бяха маркирани и знаеше за какво служат. По-добре да вземе тях, отколкото една камара съвсем непознати предмети.

Спря се нерешително и се огледа. Всичко, което се намираше върху масичката за кафе, също трябваше да бъде изнесено, включително задействаната от Луси малка пирамида от сфери.

Забеляза, че Животинчето пак бе пропълзяло до ръба на масата и паднало на пода. Наведе се и го вдигна. Беше пораснало още малко, откакто го видя за последен път, и сега беше оцветено в бледорозово, докато предишния път беше кобалтовосиньо.

Може би, помисли си той, погрешно го наричаше Животинчето. Най-вероятно не беше живо същество. Дори и да беше, това бе някаква форма на живот, която му беше съвсем непозната. Не беше нито от метал, нито от камък, но много приличаше и на двете. Пилата не оставяше следа по него и веднъж или два пъти едва удържа на изкушението да го цапардоса с чук, за да види какво ще стане, макар да бе готов да се обзаложи, че ефектът ще е нулев. Бавно увеличаваше размерите си и се движеше, но той изобщо нямаше представа как го прави. Достатъчно бе да го остави за малко и да се върне — и то вече бе помръднало, съвсем малко наистина, почти незабележимо. Знаеше, че е наблюдавано, и не се движеше, докато го наблюдават. Не се хранеше, доколкото можеше да съди, а, изглежда, и не изхвърляше нищо. Менеше цвета си, но напълно безсистемно и без никаква видима причина.

Едно същество, пристигнало някъде откъм Стрелец, му го бе подарило само преди година-две. Самото същество, спомни си Инок, също заслужаваше да влезе в учебниците. Може би в действителност не беше крачещо растение, но тъкмо на такова приличаше — едно тънко и хилаво растение, израснало на бедна почва и без достатъчно вода, но успяло да роди множество израстъци, приличащи на евтини дрънкулки, които при всяко негово движение звънтяха като хиляди сребърни звънчета.

Инок си спомни, че се бе опитал да попита съществото какво представлява подаръкът, но крачещото растение само разтърси дрънкулките си, изпълвайки стаята с камбанения си звън, и не го удостои с отговор.

Тогава бе поставил подаръка върху единия край на писалището и по-късно, дълго след като съществото си бе заминало, бе забелязал, че нещото се е придвижило до другия край на писалището. Но самата мисъл, че едно такова нещо е способно да се движи, му се стори налудничава, затова в крайна сметка си внуши, че сигурно е забравил точно къде го е сложил. Трябваше да минат няколко дена, докато се убеди, че то наистина се движи.

Трябваше да го вземе със себе си, когато напусне станцията, а също и пирамидата на Луси, и кубчето, което показва картини от други светове, ако се вгледаш в него, и още много други неща трябваше да вземе със себе си.

Стоеше, хванал Животинчето в ръка, и едва сега за пръв път си зададе въпроса, защо се приготвя за напускане.

Действаше така, сякаш вече е решил да изостави станцията, сякаш е избрал Земята пред галактиката. Но кога и как, запита се той, бе взел това решение? Решения се вземат след внимателни преценки и съпоставки, а той нищо не бе преценявал и съпоставял. Не бе сложил на везните всички плюсове и минуси, за да види накъде ще се наклонят. Изобщо нищо не бе обмислил. Неизвестно как и неизвестно кога решението само се бе натрапило — едно решение, което доскоро му изглеждаше немислимо, а сега бе взето с такава лекота.

А дали пък, зачуди се той, не бе усвоил, без сам да разбере, толкова много от странните идеи и навици на чуждоземците, че неусетно бе развил в себе си един нов начин на мислене, способността да разсъждава подсъзнателно, която бе стояла неоползотворена до момента, в който се бе появила необходимостта от нея.

В навеса имаше още един-два кашона и той реши да ги вземе, за да приключи с пакетирането. После щеше да слезе в подземието и пренесе горе вещите, които имаха етикет. Хвърли поглед към прозореца и с известна изненада установи, че трябва да побърза, защото скоро слънцето щеше да се скрие. Вечерта наближаваше.

Сети се, че е забравил да обядва, но нямаше време.

Щеше да хапне нещо по-късно.

Обърна се, за да остави Животинчето на масата, и в този миг слухът му долови някакъв лек шум, който го накара да замръзне на мястото си.

Нямаше съмнение, че това е приглушеното потракване на приведен в действие материализатор. Прекалено често бе чувал този звук, за да си позволи да го сбърка.

Без съмнение това бе служебният материализатор, защото по другия можеше да се пътува само след предварително изпратено известие.

Трябва да е Юлисис, помисли си той. Решил е да се върне. А може би беше друг член на Галактическата централа. Защото ако беше Юлисис, щеше да му съобщи, че пристига.

Пристъпи бързо напред, за да може да вижда ъгъла, където се намираше материализаторът, и забеляза как оттам се появява някаква тъмна и висока фигура.

— Юлисис! — извика Инок, но още докато изговаряше името, разбра, че това не е Юлисис.

За миг му се стори, че напетата фигура е облечена във фрак, бяла папионка и цилиндър, но после видя, че съществото не е нищо друго освен един плъх, изправен на задните си крака, с тъмна, лъскава козина, която покриваше цялото му тяло, и заострена като на гризач муцуна. За миг съществото обърна глава към него и тогава забеляза проблясъка на червените му очи. После отново се обърна към ъгъла и Инок видя как ръката му посяга към окачения на кръста му кобур и измъква нещо, което дори в тъмния ъгъл блестеше като метал.

Тук ставаше нещо нередно. Съществото беше длъжно да го поздрави. Редно беше да го приветства и да дойде да се срещне с него. Вместо това му бе хвърлило един поглед с червените си очи и пак се бе обърнало към ъгъла.

Металният предмет бе изваден от кобура и нямаше съмнение, че това е пистолет или някакво оръжие, подобно на пистолет.

Значи така, помисли си Инок, са решили да закрият станцията. Един бърз изстрел, без никакви обяснения, и управителят пада мъртъв на земята. Не са изпратили Юлисис, защото на Юлисис не можеше да бъде поверено убийството на един стар приятел.

Пушката лежеше върху писалището и нямаше никакво време за губене.

Но плъхоподобното същество не се обърна към стаята. Продължаваше да стои с лице към ъгъла, а ръката му, стиснала лъскавото оръжие, започваше бавно да се повдига нагоре.

В мозъка на Инок проеча алармен сигнал, той вдигна ръка и изкрещявайки, запрати Животинчето към съществото в ъгъла. Дори не разбра кога е извикал, тъй като крясъкът се изтръгна от дъното на душата му.

Защото, изведнъж си даде сметка той, съществото нямаше за цел да убие управителя, а да разруши станцията. Единственото нещо в ъгъла, към което би могло да насочи оръжието си, бе пултът за управление, нервният център, ръководещ дейността на станцията. И ако успееше да го унищожи, цялата станция щеше да излезе от строя. За да заработи отново, щеше да се наложи да изпратят космически кораб с екип от техници, но дори и от най-близката станция пътуването щеше да продължи с години.

При вика на Инок съществото се извърна рязко и се приведе малко, тъй че премятащото се във въздуха Животинче го улучи в корема и го запрати назад към стената.

Инок се хвърли напред с протегнати ръце и се вкопчи в съществото. Пистолетът изхвръкна от ръката му и се плъзна по пода. Инок сграбчи пришълеца и сега, когато беше в близост до него, вонята на тялото му го удари в носа — отвратителна, прииждаща на вълни смрад.

Ръцете му се сключиха зад него и го повдигнаха — оказа се, че не е толкова тежко, колкото изглеждаше. С внезапно и мощно движение успя да го откъсне от ъгъла и да го хвърли на земята. Тялото се плъзна по пода, удари се в един стол и се спря. Но съществото се изправи като метална пружина и скочи към пистолета.

Инок направи две огромни крачки и го хвана за врата. Повдигна го и го разтърси толкова яростно, че пистолетът отново изхвръкна от ръката му, а торбата, която висеше на ремък през рамото му, се заблъска като механичен чук по косматите му ребра.

Вонята беше гъста, толкова гъста, че на Инок му се стори, че може да я види, и усети как се задушава, докато разтърсва съществото. После изведнъж стана по-лошо, много по-лошо — сякаш огън гореше в гърлото му, а в главата му блъскаше чук. Имаше чувството, че са го ударили в стомаха и смазали гърдите му. Ръцете му пуснаха съществото и той залитна назад, преви се на две и повърна. Вдигна ръце към лицето си и се опита да отблъсне вонята от себе си, да изчисти ноздрите и устата си, да я изтрие от очите си.

Като през мъгла видя как съществото се изправи, грабна пистолета и хукна към вратата. Не чу думите, които съществото изрече, но вратата се отвори и то се впусна напред и изчезна. Вратата отново се затвори след него.