Междинна станция

35.

На лунната светлина камарата от повалени скали се белееше като скелета на някое праисторическо животно. Защото тук, близо до ръба на канарата, която се извисяваше над реката, грамадните дървета бяха доста по-нарядко и островърхият зъбер стърчеше гол под небето.

Инок се спря до един огромен каменен блок и погледна надолу към сгърчената фигура сред скалите. Бедният, несретен глупак, помисли си той, загинал толкова далеч от дома си и тъй безсмислено.

Макар че сигурно не беше нито беден, нито глупав, защото в този мозък, сега разкъсан и безвъзвратно разпилян, вероятно са се таяли планове за величие — подобно плановете, зародили се в мозъка на един наш Александър или Ксеркс, или Наполеон, — мечти за някаква неограничена власт, неморална като замисъл и извоювана, и отстоявана без оглед на средствата, и с такива грандиозни измерения, че всякакви нравствени съображения оставаха на заден план.

За миг се опита да си представи същината на този план, но още докато подлагаше на изпитание въображението си, осъзна колко е глупаво да прави подобни опити, тъй като беше сигурен, че съществуват неизвестни нему фактори и съображения, които вероятно не бе в състояние да проумее.

Но така или иначе, нещо се бе объркало, защото в самия план Земята не би могла да изпълнява никаква друга роля, освен да служи за убежище в случай на опасност. И фактът, че това създание лежеше тук, показваше, че се е намирало в безизходица и е опитало една последна рискована акция, която се бе провалила. И колкото и да бе абсурдно, помисли си Инок, причината за провала се дължеше на факта, че съществото, опитвайки се да избяга, бе докарало Талисмана буквално в задния двор на едно момиче екстрасенс, и то на една планета, на която никой не би допуснал, че може да има екстрасенс. Защото сега, след всичко станало, не можеше да има никакво съмнение, че Луси бе усетила Талисмана и той я бе привлякъл, както магнит стомана. Вероятно тя не знаеше нищо повече от това, че Талисманът се намира тук и че е нещо, което тя трябва да притежава, че е нещо, което бе очаквала през целия си самотен живот, без да знае какво е то и без да се надява някога да го открие. Също като дете, което внезапно съзира някаква лъскава, чудно красива играчка на коледната елха и си казва, че това е най-прекрасното нещо на Земята и трябва да го притежава.

Това същество, помисли си Инок, трябва да е било способно и изобретателно. Защото се изисква голям талант и изобретателност първо да откраднеш Талисмана, да го укриваш с години и най-сетне да проникнеш в тайните архиви на Галактическата централа. Но щеше ли всичко това да се случи, запита се той, ако Талисманът бе действал както трябва? И ако бе действал, щяха ли изобщо да съществуват подобен цинизъм и безогледна алчност, които да мотивират едно такова деяние?

Но това беше вече в миналото. Сега Талисманът бе възвърнат, намерен бе и нов пазител — едно глухонямо момиче от Земята, най-скромното от всички човешки същества. И на Земята щеше да се възцари мир, а след време Земята щеше да се присъедини към галактическото братство.

Вече нямаше проблеми, помисли си той. Не се налагаше да взема решения. Луси бе освободила всички от необходимостта да вземат решения.

Станцията щеше да продължи да съществува и той можеше да разопакова кашоните и да върне дневниците обратно по рафтовете. Можеше да се върне в станцията, да си подреди нещата и да продължи да си върши работата.

„Съжалявам“, каза той на сгърчената фигура, която лежеше сред каменните блокове. „Съжалявам, че моя бе ръката, която трябваше да ти стори това.“

Обърна се и се отправи към мястото, където скалата се спускаше отвесно надолу към реката в подножието й. После вдигна пушката над главата си, задържа я за миг и я хвърли долу. Проследи я с поглед как пада, премятайки се във въздуха, как цевта й проблясва на лунната светлина, видя как водата се разплиска леко, когато цопна в реката. А от дълбоката пропаст под него долиташе самодоволното, безгрижно бълбукане на водата, която течеше край тази висока канара и продължаваше по пътя си нататък към далечните предели на Земята.

На Земята щеше да се възцари мир, каза си той; нямаше да има война. Присъствието на Луси на масата за преговори щеше да изключи всякаква мисъл за война. Дори ако някой избягаше с крясъци, подгонен от страха в себе си — до такава степен обзет от чувство на страх и вина, че да не усеща величието и спокойствието, излъчващи се от Талисмана, — пак нямаше да има война.

Но пред човечеството имаше още много път, дълъг и самотен път, докато светлината на истинския мир се установи в сърцата на всички хора.

Докато не останеше ни един човек, който да побегне с крясъци, обезумял от страх (какъвто и да е страх), нямаше да се възцари истински мир. Докато и последният човек не хвърлеше оръжието си (каквото и да е оръжие), човешкото племе не можеше да живее в мир. А пушката, каза си Инок, е едно от най-безобидните оръжия на Земята, едно от най-безобидните средства, използвани от човечеството за самоунищожение, нищо повече от един символ на всички останали далеч по-смъртоносни оръжия.

Той застана на ръба на скалата и обхвана с поглед реката и тъмната сянка на гористата долина. Имаше усещането, че ръцете му са неестествено празни без пушката, но го обзе чувството, че току-що, само преди няколко крачки, бе навлязъл в една друга времева зона, сякаш цял век или просто един ден си бе отишъл и той се бе озовал на едно съвсем ново и светло място, неопетнено от минали грехове.

Реката продължаваше да тече под него — беше й безразлично какво става около нея, нищо не я интересуваше. Тя би побрала в себе си и бивник на мастодонт, и черепа на саблезъб тигър, и скелета на човек, и мъртвото, повалено дърво, и хвърления в нея камък или пушка, и щеше да погълне всяко от тези неща, да ги погребе в кал и пясък, и клокочейки, да продължи по пътя си, скрила ги завинаги в недрата си.

Преди един милион години тук не е имало река, а след един милион години може би пак нямаше да има река — но без съмнение и след милион години щеше да съществува, ако не човек, то поне някаква форма на живот, способна да обича. И тъкмо в това се криеше тайната на вселената, си каза Инок — способността да продължаваш да обичаш.

Той се извърна бавно от ръба на скалата, провря се на четири крака между канарите и пое нагоре по хълма. Чуваше се как по падналите листа прошумоляват тихите стъпки на някакви дребни животинчета, а веднъж долови сънливото гукане на една разбудена птичка. Над цялата гора се бе установила безметежната ведрост на онази сияйна светлина — не така ярка, не така наситена и ослепителна, но същевременно тъй прекрасна, сякаш духът й продължаваше да витае над това място дори след като нея вече я нямаше. После излезе от гората и тръгна нагоре по полето — над него станцията извисяваше четвъртитата си снага върху хребета на хълма. Имаше чувството, че това вече не е просто една станция, а и неговият собствен дом. Преди много години това бе дом и нищо повече, после го бяха превърнали в галактическа междинна станция. А сега, макар да продължаваше да бъде междинна станция, отново беше неговият дом.