Междинна станция

12.

Инок обърна гръб на цистерната и вдигна парчето дърво. На пода остана да блести малка локвичка от течността, която се бе стекла от него.

Прекоси стаята и отиде до един от прозорците, за да го разгледа по-добре. Беше тежко и черно на цвят. Много плътно и гладко, а в единия ъгъл се бе запазила малко от кората. Личеше, че е рязано с трион. Някой се бе погрижил да намали размерите му, тъй че да се вмести в цистерната, в която си почиваше тубанецът.

Сети се за една статия, която бе прочел в един вестник само преди няколко дена. В нея някакъв учен развиваше тезата, че на „течни“ планети е невъзможно да се развият високоинтелигентни форми на живот.

Онзи учен, разбира се, грешеше, защото тубанците се бяха развили тъкмо в такава среда, а в галактическото братство членуваха и други подобни раси. Имаше много неща, които човечеството трябваше да забрави, както и много неща, които трябваше да научи, ако някой ден влезеше в досег с галактическата цивилизация.

Например това, че няма по-висока скорост от тази на светлината.

Защото, ако беше невъзможно едно тяло да се движи по-бързо от светлината, нямаше да съществува галактическата транспортна система.

Но не бива да се упреква човечеството, каза си той, за това, че е определило като пределна скоростта на светлината. Наблюденията бяха единственият източник на факти, които Човек — а и всяко друго същество — можеше да използва при изграждането на своите представи. И тъй като досега човешката наука не бе открила нищо, което принципно да се движи със скорост по-висока от тази на светлината, приемаше се за доказана хипотезата, че нищо не може и не би могло да се движи с по-голяма скорост. Но това си оставаше само една хипотеза и нищо повече.

Защото импулсната система, чрез която съществата се придвижваха от една звезда до друга, действаше почти мигновено, независимо от разстоянията.

Инок се опита да си го представи и трябваше да признае, че не е никак лесно човек да го проумее.

Допреди няколко минути съществото в цистерната се бе намирало в друга цистерна на друга станция и материализаторът бе кодирал информацията за неговата структура — не само на тялото му, но и на самата му жизнена енергия, на онова, което го правеше живо същество. След това информацията бе предадена чрез импулс, прекосил почти мигновено огромното разстояние и достигнал приемателя на тази станция, където информацията бе декодирана, за да се възпроизведе тялото, мозъкът, паметта — животът на онова същество, което сега лежеше мъртво на много светлинни години оттук. И почти мигом в цистерната се бе оформило новото тяло, новият мозък, новата памет — новият живот. Едно съвсем ново същество, но точно като старото, тъй че личността и съзнанието продължаваха да живеят (дори мислите му не бяха прекъсвали за повече от миг), така че във всяко отношение това бе същото същество.

Възможностите на тази система не бяха неограничени, но това нямаше нищо общо със скоростта, защото импулсите можеха да прекосяват цялата галактика почти без никаква загуба на време. Но при определени условия импулсите отслабваха и това обясняваше необходимостта от много станции — хиляди, хиляди станции. Облаци от прах или газ, както и области с повишено ниво на йонизация, изглежда, изкривяваха сигнала и в тези сектори на галактиката, където съществуваха подобни препятствия, разстоянията между отделните станции бяха значително намалени, за да се запази точността на информацията. Съществуваха и области, които трябваше да се заобикалят поради прекалено високата концентрация на прах и газ.

Инок се замисли колко ли мъртви тела на това същество, което си почиваше сега в цистерната, бяха останали по другите станции по време на това пътуване — така както след няколко часа и това тяло щеше да лежи мъртво в резервоара, след като импулсът с кодираната информация бъде препратен нататък.

Път сред звездите, каза си той, осеян с мъртви тела, всяко от които следваше да бъде залято и унищожено с киселина и изхвърлено в някой от разположените дълбоко под земята резервоари. Но самото същество щеше да продължи нататък по пътя си, докато пристигне там, закъдето е тръгнало, за да осъществи целта на пътуването си.

И какви бяха тези цели, запита се Инок — безбройните цели на безбройните същества, преминаващи през пръснатите из цялата галактика станции? В отделни случаи по време на разговор някои от пътниците бяха споделяли с него целта на пътуването си, но повечето от тях изобщо не споменаваха за това — а и не му се полагаше да знае. Защото беше само управител на станция.

Нещо като хотелиер, помисли си, макар че не беше точно така, защото много от съществата нямаха никаква нужда от хотелиер. Така или иначе той беше човекът, който отговаряше за работата на станцията, за нейното функциониране, който подготвяше пристигането на пътниците и ги отпращаше нататък, когато му дойдеше времето. И предлагаше дребни услуги и любезности на онези от тях, които имаха нужда от това.

Погледна парчето дърво и си каза, че Уинслоу ще остане много доволен. Толкова черно и гладко дърво беше изключителна рядкост.

Какво ли щеше да си помисли Уинслоу, запита се той, ако му кажеше, че материалът за неговите статуетки идваше от дървета, расли по незнайни планети, на много светлинни години от Земята. Знаеше, че Уинслоу сигурно често си е задавал въпроса, какви са тези парчета дърво и как попадат у неговия приятел. Но досега не беше го питал. И, разбира се, не можеше да не е забелязал, че има нещо много странно около този човек, който всеки ден идваше да го чака при пощенската кутия. Но и за това нищо не беше го питал.

Това е то приятелството, каза си Инок. Парчето дърво, което държеше в ръцете си, също беше израз на едно приятелство — приятелството на звездите към един най-обикновен управител на някаква далечна, забутана станция, намираща се на едно от спиралните разклонения далеч от центъра на галактиката.

Очевидно мълвата, че има един управител, който колекционира екзотични парчета дърво, през годините се бе разнесла навред из галактиката — и подаръците заприиждаха. Не само от расите, които смяташе за свои приятели, но и от напълно непознати, като това същество, което сега си почиваше в цистерната.

Остави дървото на масата и отиде до хладилника. Извади парче от отлежалото сирене, което Уинслоу му бе донесъл преди няколко дена, и малък пакет с плодове, които един пътник от Сира Х му бе донесъл предишния ден.

— Анализирани са — бе казал той — и можете да ги ядете без страх. Не ще причинят нарушения в обмяната на веществата. А може би вече сте ги опитвали? Не? Жалко. Много са вкусни. Ако ви харесат, следващия път ще ви донеса още.

От долапа до хладилника извади един малък, плосък на вид хляб — част от провизиите, доставяни му редовно от Галактическата централа. Приготвен от непознато на Земята житно растение, той имаше характерен, напомнящ лешник вкус, със съвсем лек дъх на някаква чуждоземна подправка.

Постави храната върху това, което наричаше кухненска маса, макар че в действителност нямаше кухня. После сложи кафеварката на печката и се върна на писалището.

Отвореното писмо лежеше отгоре, той го сгъна и пъхна в едно чекмедже.

Махна кафявите бандероли от вестниците и ги подреди един върху друг. От цялата купчина си избра „Ню Йорк Таймс“ и се премести на любимия си стол, за да го прочете.

ПОСТИГНАТО СЪГЛАСИЕ ЗА НОВА МИРНА КОНФЕРЕНЦИЯ, гласеше заглавието на уводната статия.

Кризата се разгаряше вече повече от месец — последната от дългата поредица от кризи, които от години държаха света в напрежение. А най-лошото беше, каза си Инок, че почти всички бяха изкуствено предизвикани кризи, при които едната или другата страна се опитваше да получи надмощие в безпощадната игра на политически шах, която се разиграваше още от края на Втората световна война.

От статиите във вестника, посветени на конференцията, се долавяше някакъв отчаян, почти фаталистичен тон, сякаш авторите на статиите, а може би и политиците и всички участници в подготовката предварително са знаели, че конференцията нищо няма да постигне, че дори може да доведе до задълбочаване на кризата.

Наблюдателите в столицата (пишеше един от вашингтонските кореспонденти на „Таймс“) не са убедени, че тази конференция ще успее, подобно на други конференции в миналото, които понякога са успявали, да отложи конфронтацията по спорните въпроси или да увеличи шансовете за постигане на съгласие в бъдеще. В много среди се забелязва едва прикрито безпокойство от това, че конференцията, напротив, още повече ще раздуха пламъците на враждата и ще направи още по-труден пътя към евентуалния компромис. Азбучна истина е, че една конференция се свиква, за да даде възможност на страните трезво да обсъдят фактите и становищата си по съществуващите противоречия, но повечето наблюдатели смятат, че няма изгледи това да се случи на тази конференция.

Кафеварката започна да свири и Инок хвърли вестника на пода, отиде до печката и я свали от котлона. После си взе една чаша от бюфета и отиде до масата.

Но преди да започне да се храни, се върна на писалището, дръпна едно чекмедже, извади диаграмите си и ги разгърна върху масата. За кой ли път се запита доколко можеше да им се вярва, въпреки че понякога отделни части му се струваха нелишени от логика.

Изчисленията му се основаваха на разработената на Мизар теория на статистиката, но поради естеството на проблема бе принуден да модифицира някои от факторите, да подмени някои величини. Сега за хиляден път се запита дали не бе допуснал някаква грешка. Дали при този подбор и подмяна не бе нарушил логиката на системата? И ако беше така, как можеше да поправи грешките и да възстанови валидността.

Ето ги фактите, каза си той: нивото на раждаемостта и броят на цялото население на Земята; данните за смъртността; курсовете на различните валути; индексът на цените в отделните страни; броят на богомолците, посетили храмовете; откритията в медицината; техническите новости; ръстът на производството; трудовата заетост; тенденциите в световната търговия — и още много други, включително и такива, които на пръв поглед може би изглеждаха не съвсем уместни: аукционната цена на произведения на изкуството; предпочитаните места за почивка; скоростта на транспортните средства; броят на душевноболните.

Знаеше, че статистичният метод, разработен от математиците на Мизар, бе приложим навсякъде и за всичко, ако се използва правилно. Но му се наложи да го преправи малко, за да нагоди условията на една чужда планета към условията тук, на Земята — дали след това преправяне се запазваше валидността му?

Побиха го тръпки, като погледна диаграмите. Защото, ако не бе допуснал някаква грешка, ако всичко бе направил както трябва, ако трансформациите не бяха изопачили самия принцип, тогава Земята се бе запътила към нова световна война, към всеунищожителна ядрена катастрофа.

Пусна краищата на картона и той сам се нави на руло. Взе си един от плодовете, които съществото от Сира му бе донесло, и отхапа едно парче. Повъртя го в устата си, наслаждавайки се на възхитителния му вкус. Увери се, че е чудесен, както бе гарантирало онова странно, приличащо на птица същество.

Едно време, спомни си той, все още хранеше надежда, че диаграмите, които бе изготвил въз основа на Мизарската теория, ако не посочат пътя към постигането на траен мир, то поне ще покажат как да се предотврати войната. Но в тях нямаше дори и намек за това, как може да се установи мир. Неотклонно, неумолимо те вещаеха война.

Още колко войни, запита се той, можеше да понесе Човечеството?

Никой не можеше да бъде сигурен, разбира се, но може би следващата щеше да бъде последната. Защото оръжията, които щяха да се използват в предстоящия конфликт, още не бяха изпробвани и никой не можеше да предвиди дори приблизително пораженията, които щяха да нанесат.

Войната винаги е била жестока — дори когато хората са се възправяли един срещу друг с оръжия, които могат да носят в ръцете си. Но при една бъдеща война щяха да загинат цели градове, защото от небето щяха да се изсипят заряди с огромна разрушителна сила — насочени не срещу военни обекти, а срещу мирното население.

Отново протегна ръка към диаграмите, но после се отказа. Не беше нужно да ги разглежда — знаеше ги наизуст. В тях нямаше никаква надежда. Можеше да ги разглежда и да си блъска главата над тях до второ пришествие: нищо нямаше да се промени. Нямаше да открие дори искрица надежда. Обзет от бяс, светът отново се носеше, сляпо и неудържимо, надолу по пътя към войната.

Продължи да яде плода и сега му се стори още по-вкусен, отколкото при първата хапка. „Следващия път, бе заявило съществото, ще ви донеса още.“ Но можеше да мине много време, докато се появи отново, а можеше изобщо да не дойде. Мнозина от тях минаваха само по веднъж, но имаше и такива, които го навестяваха почти всяка седмица — това бяха стари, редовни пътници, които му бяха станали близки приятели.

Спомни си за онази малка група Сияйни, които преди години нарочно бяха уредили престоят им в станцията да продължи по-дълго, за да могат да поседят на тази маса и да си поприказват на воля, и пристигнаха натоварени с кошници и чанти, пълни с ядене и пиене, сякаш бяха тръгнали на пикник.

Един ден престанаха да идват и от години не бе виждал ни един от тях. Мъчно му беше за тях, защото му беше много приятно в тяхната компания.

Изпи още една чашка кафе и се отпусна в стола, мислейки си за доброто старо време, когато бе навестяван от групичката Сияйни.

Ушите му доловиха някакво леко шумолене, той вдигна бързо поглед и я видя да седи на дивана, облечена в семпъл малакоф от шейсетте голини на деветнайсети век.

— Мери! — каза той изненадан и се изправи на крака. Тя му се усмихваше по онзи много особен начин, както само тя можеше, и беше много красива — по-красива, каза си той, от всяка друга жена.

— Мери — рече й той, — толкова се радвам, че си тук.

А ето че се появи — облегнат на камината, облечен в синята униформа на федералната армия, със сабя на кръста и огромни черни мустаци — още един негов приятел.

— Здравей, Инок — каза Дейвид Рансъм. — Надявам се, че не ти досаждаме.

— И таз добра — отвърна Инок. — Може ли двама приятели да досаждат?

Застанал до масата, усети как се потапя в миналото, доброто и безметежно минало, ухаещото на рози и несмущаваното от спомени минало, което винаги беше с него.

Някъде в далечината се чуваше военна музика и дрънченето на бойно снаряжение — момчетата тръгваха на война начело със славния полковник в пълна парадна униформа, възседнал огромен черен жребец, а полковите знамена плющяха под напора на силния юнски вятър.

Прекоси стаята и се спря пред дивана. Поклони се леко на Мери.

— Може ли? — попита я той.

— Разбира се — отвърна тя, — Ако случайно си зает…

— Изобщо не съм — възрази той. — Дори се надявах да наминете.

Седна на дивана, не много близо до нея, и видя, че ръцете й са сключени скромно в скута. Прииска му се да протегне ръце и да вземе нейните в своите длани, да ги подържи за малко, но знаеше, че това е невъзможно.

Защото в действителност нея я нямаше.

— Мина почти седмица — каза Мери, — откакто се видяхме за последен път. Как вървят делата ти, Инок?

Той тръсна глава.

— Нямат край проблемите. Наблюдателите са все още навън. И диаграмите ми показват война.

Дейвид напусна мястото си до камината и се приближи до тях. Седна на един стол, като придърпа сабята до себе си.

— Войната, като имам предвид как воюват днес — започна той, — би била нещо ужасно. Ние не воювахме така, Инок.

— Да — потвърди Инок, — ние не воювахме така. Една война сама по себе си би била нещо лошо, но има нещо още по-лошо. Ако Земята си позволи още една Световна война. Човечеството, ако не завинаги, то поне за векове ще бъде изключено от Космическото братство.

— Това може и да не е толкова лошо — каза Дейвид. — Може би не сме готови да се присъединим към онези от космоса.

— Сигурно е така — призна Инок. — Аз също се съмнявам, че сме готови. Но един ден ще бъдем. И този ден ще бъде изместен далеч-далеч в бъдещето, ако избухне една нова война. Нужно е поне да се държим като разумни същества, ако искаме да се приобщим към останалите цивилизации.

— А може и да не разберат — каза Мери. — За войната, искам да кажа. Те изобщо не излизат от станцията.

Инок поклати глава.

— Ще разберат. Мисля, че ни наблюдават. Така или иначе ще го прочетат във вестниците.

— За които ти си абониран?

— Събирам ги за Юлисис. Онази купчина в ъгъла. Отнася ги със себе си в Галактическата централа след всяко идване. Проявява голям интерес към Земята, може би заради годините, които е прекарал тук. А подозирам, че след като ги прочете, от Галактическата централа ги разпращат по всички краища на галактиката.

— Представяш ли си — попита Дейвид — как биха реагирали рекламните отдели на тези вестници, ако знаеха докъде достигат техните издания?

Инок се усмихна при мисълта за това.

— Има един вестник в Джорджия — продължи Дейвид, — който претендира, че достига до всички точки на Юга, като утринната роса. Ще трябва да измислят нещо ново, което да се връзва с галактиката.

— Звезден дъжд — обади се веднага Мери. — Достига до всички точки на галактиката като звезден дъжд. Какво ще кажеш?

— Чудесно! — каза Дейвид.

— Горкият Инок — разкая се Мери. — Ние тук си правим шеги, а Инок има толкова проблеми.

— Разбира се, не аз трябва да ги решавам — обясни й Инок. — Просто съм угрижен. Но е достатъчно да си стоя в станцията и проблемите ще изчезнат. Като затворя тази врага, напълно се изолирам от проблемите на света.

— Но не можеш да го сториш.

— Да, не мога — отвърна Инок.

— Струва ми се, че си прав — каза Дейвид, — като допускаш, че ни наблюдават отгоре. Може би с цел един ден да поканят човешката раса да се приобщи към тях. Иначе защо им е да издигат станция тук на Земята?

— Непрекъснато разширяват мрежата си — поясни Инок. — Нужна им беше станция в тази слънчева система, за да осъществят връзка с този спирален клон на галактиката.

— Да, това е така — каза Дейвид. — Но защо точно на Земята? Можеха да си построят станция на Марс, да назначат един от своите за управител и целта им щеше да е постигната.

— Често съм си мислила за това — заяви Мери. — Те са желаели да имат станция на Земята и землянин за управител. Сигурно си имат някаква причина.

— И аз се надявах да е така — отвърна й Инок. — Но се страхувам, че пристигнаха твърде рано. Човешката раса още не е готова. Не сме порасли. Все още сме прекалено малки.

— Колко жалко — възкликна Мери. — Толкова неща можем да научим! Те знаят много повече от нас. Представата им за религията например.

— Не съм сигурен — каза Инок, — че това наистина е религия. Несвойствени са й обредността и парадността, които обикновено свързваме с религията. И не се основава на вярата. Просто не е необходимо. Защото се основава на знанието. Разбирате ли, тези хора знаят.

— Имаш предвид духовната сила.

— Да, тя съществува — отвърна Инок — наред с всички останали сили, които изграждат вселената. Има духовна сила, така както има и време, и пространство, и гравитация, и всички останали фактори, които формират нематериалния космос. Тя съществува и те са способни да осъществяват контакт с нея…

— Но не мислиш ли — попита Дейвид, — че човешкият род може би усеща това? Не я познава, но я усеща. И се опитва да се докосне до нея. И тъй като го няма знанието, хората са принудени да се задоволят с това, което имат — вярата. И тази вяра е много стара — може би води началото си от праисторическата епоха. Трябва да е била доста примитивна, но все пак е някаква вяра, един копнеж за вяра.

— Да, вероятно е така — съгласи се Инок. — Но всъщност аз нямах предвид духовната сила. Има толкова много други неща, материални неща, технологии, философии, които биха били от полза на човешкия род. Който и клон от науката да вземем, все ще намерим нещичко за нас, нещо, което не знаем.

Но мислите му бяха заети с онази странна история с духовната сила и още по-странната машина, която е била сътворена преди много време, цяла вечност, и чрез която галактическите народи осъществяваха контакт със силата. Тази машина си имаше име, но в английския език нямаше дума, която да изразява смисъла на това име. „Талисман“ беше най-близката по значение, но и тя беше прекалено неточна. Въпреки че тъкмо тази дума бе използвал Юлисис, когато преди години за пръв път разговаряха за нея.

Съществуваха толкова много неща в галактиката, помисли си той, толкова много понятия, които не можеха да бъдат изразени адекватно на нито един от езиците на Земята. Талисманът беше нещо повече от талисман и машината, наречена с това име, беше нещо повече от една обикновена машина. Освен разни принципи на механиката, в нея бяха въплътени и психически свойства — вероятно някакъв вид психическа енергия, непозната на Земята. Навремето бе прочел някои материали за духовната сила на Талисмана и си спомни как тогава, още докато четеше, осъзна колко малко знае, колко малко човешкият род знае, за да разбере тези неща.

Талисманът можеше да бъде обслужван само от определена категория същества, обладаващи определен тип умствена нагласа плюс нещо друго освен това (може би, помисли си той, с определен вид душевност). Думата, която бе използвал при своя превод на понятието, обозначаващо тази категория хора, бе „екстрасенси“, но и в този случай не можеше да бъде сигурен дали думата е точна или не. Талисманът се поверяваше на най-способния или най-ефективния, или най-предания (трудно беше да се каже точно кое) от галактическите екстрасенси и той го пренасяше от звезда на звезда, като по този начин се намираше във вечно движение. И на всяка планета хората идваха, за да установят самостоятелен и личен контакт с духовната сила, чрез посредничеството и съдействието на Талисмана и неговия пазител.

Усети, че се разтреперва при тази мисъл — представи си блаженството, което би изпитал при досега с духовността, с която бе пропита галактиката и несъмнено цялата вселена. И щеше да дойде вярата, помисли си той, вярата, че животът заема специално място във великото тайнство на съществованието, че човек, независимо колко е малък, слаб или нищожен, все пак има някаква стойност във времето и пространството на безкрайния всемир.

— Какво има, Инок? — попита Мери.

— Нищо — отвърна той. — Извинявай, замислих се нещо. Няма да се отвличам повече.

— Ставаше дума — каза Дейвид — за всички онези неща, които може да ни даде галактиката. Например онзи особен вид математика. Веднъж ни говореше за нея и каза, че е нещо…

— Имаш предвид математиката на Арктур — уточни Инок. — Едва ли мога да добавя нещо повече към това, което ви говорих. Твърде е сложна. Основава се на поведенческия символизъм.

Съществуваха известни съмнения, каза си той, дали изобщо може да бъде наречена математика, макар че, в края на краищата, сигурно беше тъкмо това. Беше нещо, което учените на Земята определено можеха да използват, за да станат социалните науки логични и ефикасни, така както обикновената математика се използваше при създаването на различните машини.

— Ами биологията, развита от онези същества на Андромеда — обади се Мери. — Същите, които колонизираха всички онези чудати планети.

— Да, зная. Но е нужно Земята да достигне една по-висока степен на интелектуална и емоционална зрялост, преди да си позволи да се възползва от опита на Андромеда. Кой знае, може и да ни е от полза.

Тръпки го побиха, като си помисли какво правят на Андромеда. И това несъмнено доказваше, че си оставаше земен човек и че не му бяха чужди пристрастията и предубежденията, и предразсъдъците, присъщи на човешкото съзнание. Защото това, което правеха на Андромеда, беше продиктувано от здравия разум. Щом не можеш да колонизираш една планета в настоящия си вид, тогава променяш външния си вид. Преобразуваш се в такова същество, което е способно да живее на тази планета, и след това я завладяваш, възползвайки се от чуждия образ, който си възприел. Ако се наложи да бъдеш червей, ставаш червей — или насекомо, или мекотело, или каквото се наложи. И променяш не само тялото си, а и съзнанието си и го правиш такова, каквото е необходимо, за да живееш на онази планета.

— Ами всички онези лекове и медикаменти — продължи Мери. — Много неща от областта на медицината могат да бъдат приложени и на Земята. Сещам се за онзи малък пакет, който ти пратиха от Галактическата централа.

— Пакет с лекарства — каза Инок, — които могат да излекуват почти всяка болест на Земята. Може би от това ме боли най-много. Като знам, че си стоят там, в бюфета, а толкова хора на тази планета се нуждаят от тях.

— Би могъл да изпратиш мостри — обади се Дейвид — до някои медицински институти или фармацевтични концерни.

Инок поклати глава.

— Минавало ми е през ума, разбира се. Но трябва да се съобразявам с изискванията на галактиката. Поел съм ангажименти към Галактическата централа. Те държат никой нищо да не знае за станцията. А какво да кажа на Юлисис и останалите мои чуждоземни приятели? Не мога да проваля плановете им. Не мога да ги предам. Защото, ако трябва да бъда искрен, Галактическата централа и нейната дейност са по-важни от Земята.

— Предаността ти е раздвоена — отбеляза Дейвид с лека насмешка в гласа.

— Точно така е. Едно време, преди много години, бях решил да пиша статии и да ги пращам по разни научни списания. Не медицински, разбира се, защото от медицина нищо не разбирам. Лекарствата са там, на рафта, към тях има и указания как да се прилагат, но за мен това са просто някакви хапчета, прахчета и мазила — нищо повече. Но от някои неща бях почнал да разбирам, бях научил някои неща. Не беше кой знае колко, естествено, но можех да предложа някоя и друга нова идея. Колкото някой да ги подхване и доразвие. Някой, който знае какво да прави с тях.

— Виж какво — каза Дейвид, — нищо нямаше да излезе от тази работа. Нямаш нито техническа, нито научна квалификация, дори диплома нямаш. Не работиш към някой институт или университет. Списанията просто отказват да те публикуват, ако не успееш да им докажеш, че си някой.

— Това ми е ясно, разбира се. Затова и не написах онези статии. Знаех, че няма смисъл. Не бива да се обвиняват списанията. Те трябва да си пазят реномето. Страниците им не са открити за всеки срещнат. Но дори и да бяха приели статиите ми и да бяха преценили, че са достатъчно ценни, за да ги публикуват, щяха да поискат да узнаят кой съм. И това щеше да ги насочи право към станцията.

— Но и да успееше да ги залъжеш някак — отбеляза Дейвид, — пак нямаше да си на чисто. Току-що ни каза, че си поел ангажимент към Галактическата централа.

— Ако в този конкретен случай — каза Инок — бях съумял да ги залъжа, нямаше да имам проблеми с Централата. Ако просто подхвърляш идеи и оставяш някой земен учен да ги разработи. Галактическата централа няма да пострада от това. Основният проблем е, разбира се, да не се разкрие източникът.

— И така да е — продължи Дейвид, — това, което можеше да им кажеш, не е много. В смисъл че нямаше да е достатъчно като отправна точка. В по-голямата си част галактическата наука е направо непонятна.

— Зная — каза Инок. — Да вземем например психогенетичното инженерство на Манкалинен III. Ако Земята знаеше за това, нашите хора сигурно биха съумели да открият ключа към лечението на неврозите и психическите заболявания. Бихме могли да опразним всички лудници и да ги разрушим или използваме за нещо друго. Щяха да станат излишни. Но никой друг освен народа на Манкалинен III не би могъл да ни осветли по този въпрос. Аз зная само, че са известни с психогенетичното си инженерство, и това е всичко. Нямам никаква представа какво значи това. Можем да го научим единствено от тях.

— Всъщност — уточни Мери — става дума за всички онези безименни науки, за чието съществуване хората дори не подозират.

— Като за нашето съществуване може би — каза Дейвид.

— Дейвид! — извика Мери.

— Няма никакъв смисъл — продължи Дейвид гневно — да се преструваме, че сме хора.

— Но вие сте — възпротиви се Инок възбудено. — За мен вие сте хора. Единствените хора, които имам. Какво ти става, Дейвид?

— Смятам — каза Дейвид, — че е дошло времето да си кажем какво сме в действителност. Че сме една илюзия. Че сме сътворени от теб и се явяваме, когато ни повикаш. Че съществуваме с една-единствена цел — да идваме и да разговаряме с теб, да заместим истинските хора, с които не можеш да контактуваш.

— Мери — извика Инок, — ти нали не мислиш така? Ти не можеш да мислиш така!

Протегна ръце към нея и веднага ги дръпна — ужаси се, като осъзна какво щеше да направи. Никога досега не се бе опитвал да я докосне. Никога досега, през всички тези години, не бе забравял.

— Съжалявам, Мери, не биваше да правя това.

В очите й блестяха сълзи.

— Ще ми се да можеше — каза тя. — Ох, как ми се ще да можеше.

— Дейвид — изрече той, без да се обръща.

— Дейвид си отиде — обади се Мери.

— Повече няма да се върне — промълви Инок.

Мери поклати глава.

— Какво има, Мери? Какво става с вас? Какво ви сторих?

— Нищо — отвърна Мери, — освен че ни направи прекалено много като хора. Тъй че все повече се вживявахме в човешките си роли, докато накрая съвсем се превърнахме на човеци. Вече не сме марионетки или красиви кукли, а истински човешки същества. Мисля, че Дейвид съжалява — не за това, че е човек, а че бидейки човек, продължава да бъде една сянка. Това нямаше значение, докато бяхме кукли и марионетки, защото тогава не бяхме човеци. И не изпитвахме човешки чувства.

— Моля те, Мери — каза Инок, — моля те да ми простиш.

Тя се наклони към него и лицето й се озари от дълбока нежност.

— Няма за какво да ти прощавам. Дори мисля, че трябва да ти благодарим. Ти ни създаде, защото ни обичаше и имаше нужда от нас, а няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че си обичан и желан.

— Но аз престанах да ви създавам — възрази Инок. — Едно време, много отдавна, се налагаше. Но вече не. Сега вие ме посещавате, когато пожелаете.

Колко години оттогава, замисли се той. Най-малко петдесет. Мери беше първата, Дейвид беше втори. От всички останали те му бяха най-близки и най-скъпи.

А преди това, преди да направи първия си опит, години наред бе изучавал онази безименна наука, водеща началото си от чародейците на Алфард XXII.

В други времена и при други обстоятелства това би било черна магия, но не беше черна магия. Всъщност всичко се свеждаше до методичното манипулиране на някои реални аспекти на вселената, чието съществуване човечеството още не подозираше. И може би никога нямаше да открие. Защото, поне в настоящия момент, на научната мисъл липсваше нужната ориентация, за да се започнат изследвания, които биха довели до откритие.

— Дейвид реши — каза Мери, — че това не може да продължава вечно, тази игра на изискани визити. Все някога трябваше да си кажем в лицето какво представляваме в действителност.

— А другите?

— Съжалявам, Инок. Другите също.

— А ти? Ти какво мислиш, Мери?

— Не зная — отвърна тя. — При мен е по-различно. Аз много те обичам.

— И аз…

— Не, нямах тона предвид. Не разбираш ли! Аз съм влюбена в теб.

Поразен, той остана на мястото си, загледан в нея. Светът се изпълни с оглушително бучене, сякаш той самият стоеше неподвижно, светът и времето профучаваха край него със страхотна скорост.

— Ако имаше начин — каза тя — всичко да остане така, както беше в началото. Тогава бяхме радостни, че съществуваме, чувствата ни бяха толкова повърхностни и ние изглеждахме толкова щастливи. Като малки деца, щастливи, че траят на слънце. Но после пораснахме. А аз — повече от останалите.

Тя му се усмихна и в очите й се появиха сълзи.

— Не го приемай толкова трагично, Инок. Бихме могли…

— Скъпа моя — каза той, — обичам те от първия ден, в който те видях. А може би и от по-рано.

Протегна ръка към нея, но веднага се опомни и я дръпна.

— Не знаех — отвърна тя. — Не биваше да ги казвам. Един ден… все някога щеше да разбереш, че и аз те обичам.

Той кимна безмълвно. Мери оброни глава.

— О, боже, не заслужаваме тази участ. Не сме сторили нищо, за да я заслужим!

Тя вдигна глава и го погледна.

— Как искам да те докосна!

— Бихме могли — каза той — да се виждаме както преди. Можеш да идваш при мен но всяко време, когато пожелаеш. Можем…

Тя поклати глава.

— Нищо няма да излезе — изрече тя. — Нито ти, нито аз можем да го понесем.

Знаеше, че е права. Знаеше, че това е краят. Вече петдесет години тя и останалите идваха да го навестяват. Отсега нататък нямаше да идват. Защото вълшебният му свят се бе разпаднал, магията се бе развалила. Щеше да остане сам — по-самотен отпреди, по-самотен отпреди да я познава.

Тя повече нямаше да се появи, а и той нямаше да се реши да я повика, дори и да можеше, и неговият свят от сенки, заедно с любовта му към една сянка, единствената му истинска любов, щеше завинаги да изчезне.

— Сбогом, любов моя — каза той.

Но беше късно. Тя вече бе изчезнала.

Някъде в далечината се чу протяжен писък — пристигнало бе ново съобщение.