Междинна станция

4.

— Дайте ми този молив, ако обичате — помоли Луис.

Хардуик престана да го върти между дланите си и му го подаде.

— А лист? — попита той.

— Ако обичате — каза Луис.

Наведе се пад бюрото и набързо издраска нещо.

— Ето — върна му той листа. Хардуик сбърчи чело:

— Нищо не разбирам.

Като изключим тази осмица отдолу.

— Цифрата осем, поставена водоравно. Да, зная. Символът за безкрайност.

— Ами останалото?

— Не зная — каза Луис. — Това е надписът върху третата плоча. Преписах го…

— И вече го знаете наизуст.

— Би трябвало. Доста време го изследвам.

— Никога в живота си не съм виждал подобно нещо — учуди се Хардуик. — Разбира се, не съм специалист в тази област и познанията ми са твърде незначителни.

— Излишно е да си блъскате главата. Досега никой не е успявал да ми каже нещо за него. Липсва каквато и да е прилика, дори и най-далечната, с познатите ни езици или с други надписи от този род. Показвал съм го на хора, които се смятат за капацитети. И то не на един-двама, а на цяла дузина. Казвах им, че съм го открил на една стръмна скала. Сигурен съм, че повечето от тях ме имат за смахнат. От онези, дето се опитват да докажат, че римляните или финикийците, или ирландците, или дявол знае кои още са открили Америка преди Колумб.

Хардуик постави листа на бюрото.

— Разбирам какво имахте предвид — каза той, — когато заявихте, че сега неизвестните са повече, отколкото в началото. Освен че имаме един млад мъж на повече от сто години, възниква и загадката с гладката къща и третата надгробна плоча с неразгадаемия надпис. Казвате, че никога не сте разговаряли с Уолас?

— Никой не разговаря с него. С изключение на пощаджията. Всеки ден излиза на разходка и винаги носи пушка.

— И хората се страхуват да говорят с него?

— Заради пушката, искате да кажете.

— Ами да, горе-долу това имах предвид. Питам се защо ли я носи?

Луис вдигна рамене.

— И аз не зная. Опитвал съм се да открия някакво обяснение, да разбера защо я мъкне навсякъде със себе си. Доколкото ми е известно, досега изобщо не е стрелял с пушката. Но не смятам, че заради пушката хората не искат да говорят с него. Той е един анахронизъм, същество от друга епоха, доживяло до наши дни. Никой не се страхува от него, в това съм сигурен. Прекалено отдавна живее по тези места, за да се страхуват от него. Прекалено добре го познават. Той е част от пейзажа, като някое дърво или канара. И въпреки това никой не се чувства удобно с него. Предполагам, че повечето от тях биха се чувствали неудобно, ако се срещнат лице с лице с него. Защото той е нещо, което те не са — нещо по-висше от тях, но едновременно с това и доста по-низше. Той е като човек, който е превъзмогнал човешката си природа. Струва ми се, че мнозина от неговите съседи може би тайно се срамуват от него, чувстват се посрамени, защото някак си, сигурно по нечестен начин, е успял да избегне остаряването — едно от наказанията, но може би и една от привилегиите, отдадени на целия човешки род. И може би този таен срам обяснява отчасти нежеланието им да говорят за него.

— Изглежда, доста време сте загубили, за да го следите?

— Да, имаше такова време. Но сега имам цял екип. Следят го на смени. Наблюдаваме го от десетина различни точки и постоянно ги меним. Всеки ден, всяка минута къщата на Уолас се намира под наблюдение.

— Тази история наистина ви е отровила живота.

— И не без основание — каза Луис. — Трябва да ви покажа още нещо.

Той се наведе и вдигна куфарчето, което бе поставил до стола си. Отключи го, извади няколко снимки и ги подаде на Хардуик.

— Какво мислите за това? — попита.

Хардуик ги пое. И замръзна. Лицето му стана мъртвешки бледо. Ръцете му започнаха да треперят и той внимателно остави снимките на бюрото. Видял бе само най-горната. Останалите изобщо не погледна.

Луис видя въпроса, изписан върху лицето му.

— В гроба — каза той. — В този, който се намира под плочата със странния надпис.