Междинна станция

30.

Върна се обратно по същата галерия с наредените по рафтовете подаръци, сякаш бяха най-обикновени вещи, подредени в прашния и сух таван на най-обикновен дом.

Късчето лента не му даваше мира, онова малко късче лента, което показваше, че макар да бе поразил всички останали цели, първият му изстрел не беше точен. Рядко му се случваше да не улучва. Хилядите му посещения на стрелбището го бяха научили тъкмо на такъв вид стрелба — когато опасността се появява неочаквано и никога не знаеш какво ще последва в следващия миг, тъй че си длъжен да убиеш, за да не те убият. Може би, помисли той, се оказа не във форма, защото напоследък бе позанемарил тренировките си. Макар че всъщност нямаше никакви причини да тренира редовно, защото се упражняваше в стрелба единствено за удоволствие и само силата на навика го караше да носи пушката си по време на всекидневните си разходки. Носеше пушката си тъй, както други носеха бастун или пръчка. В началото, разбира се, пушката беше друга, а и времената бяха други. В онези години не изглеждаше необичайно човек да носи пушка, когато излиза на разходка. Ала оттогава нещата се бяха променили и дори му стана смешно, като си помисли колко много поводи за одумки е дал на хората, които са го виждали да се разхожда с пушка.

Някъде към края на галерията забеляза огромен черен куфар да стърчи от долния рафт. Беше прекалено голям, за да се побере целият.

Инок мина край него и продължи нататък, но изведнъж спря и се обърна. Този куфар — спомни си той, — тъкмо този куфар принадлежеше на Сияйния, който почина горе в станцията. Беше го получил в наследство от съществото, чието похитено тяло щеше да бъде върнато в гроба му тази вечер.

Върна се при рафта и облегна пушката си на стената.

После се наведе и измъкна куфара.

И по-рано, още преди да го смъкне по стълбите и постави на рафта, бе погледнал какво има в него, но тогава, спомни си, не бе проявил голям интерес към съдържанието му. А сега изведнъж изпита огромно любопитство. Внимателно вдигна капака и го подпря на рафтовете. Приклякайки до отворения куфар, той се опита да обхване с поглед нещата, които бяха най-отгоре.

Ето го искрящото наметало, грижливо сгънато, най-вероятно някакво церемониално наметало, макар че не можеше да бъде сигурен. Върху наметалото лежеше малка бутилчица, цялата грейнала от отразената светлина, сякаш някой бе издълбал огромен диамант, за да направи от него бутилка. До наметалото бе поставено странно кълбо от слепени тъмновиолетови топчета без никакъв блясък, които много приличаха на топчета за тенис. Той обаче знаеше, че не са слепени, защото още първия път го бяха очаровали и когато ги взе в ръка, откри, че се движат свободно във всички посоки, без да се нарушава кълбовидната форма на цялото тяло. Отделните топчета не можеха да се откъснат от цялата маса, колкото и силно да ги дърпаше човек, но това не им пречеше да се движат свободно, сякаш всички заедно бяха потопени в някаква течност. Човек можеше да премести едно или всички топчета едновременно, но формата на цялото тяло никога не се променяше. Дали е някакъв калкулатор, запита се Инок, но едва ли беше възможно, защото всички топчета си приличаха и по нищо не се различаваха едно от друго. Или поне човешкото зрение не бе способно да ги различи. Интересно, каза си той, дали зрението на Сияйните бе способно да открие някаква разлика между тях? И ако това беше калкулатор, какви задачи се решаваха с него? Математически? Или етични? Или може би философски? Но това беше чиста глупост, защото кой е чувал за калкулатор, с който се решават етични или философски задачи? Или по-точно кой на Земята е чувал подобно нещо? Най-вероятно не беше калкулатор, а нещо съвсем друго. Може би някаква игра — нещо като пасианс?

Ако разполагаше с достатъчно време, би могъл в крайна сметка да разбере за какво служи. Но време нямаше, а и не си струваше в момента да се занимава толкова много с една-единствена вещ при наличието на стотици други не по-малко фантастични и по-непонятни неща. Защото, докато си блъскаше главата над някоя конкретна вещ, постоянно щеше да го гложди мисълта, че може би се е захванал с най-незначителната от всички.

Приличам на турист, си каза Инок, попаднал в огромен музей и напълно объркан от множеството непознати неща, които го заобикалят отвсякъде.

Протегна ръка, но не към кълбото от топчета, а към блестящата бутилчица върху наметалото. Вдигна я и когато я приближи до очите си, забеляза, че върху стъклото (или диаманта?) са гравирани някакви думи. Поизмъчи се, докато разчете написаното. Едно време, доста отдавна, можеше да чете писмото на Сияйните, ако не гладко, то поне достатъчно бързо. Но от години не беше се занимавал с него и много неща бе забравил, тъй че сега се запъваше на всеки символ. Преведен най-свободно, надписът върху бутилката гласеше: Да се взема при появата на първите симптоми.

Значи беше лекарство! Което е трябвало да се вземе при появата на първите симптоми. Но, изглежда, симптомите са се появили и развили толкова бързо, че собственикът на шишенцето не е успял да се добере до него и е починал тъй, както си е седял на кушетката.

Почти със страхопочитание Инок постави шишенцето обратно върху наметалото, намествайки го в малката вдлъбнатина, която се бе образувала върху плата.

Толкова да са различни от нас, помисли си Инок, а тъй да си приличаме в някои дребни неща! Чак е страшно! Защото това шишенце и надписът върху него напълно съответстваха на шишенцето с лекарството, което можеше да бъде приготвено във всяка квартална аптека.

До кълбото от топчета се намираше една кутия — той се пресегна и я взе в ръка. Беше изработена от дърво и имаше най-обикновена заключалка. Вдигна капака и видя, че е пълна с лъскавите като метал листи, на които пишеха Сияйните.

Внимателно вдиша най-горния лист и откри, че това съвсем не беше лист, а дълга, нагъната като хармоника лента. Отдолу имаше още ленти, очевидно изработени от същия материал.

Върху нея беше написано нещо, доста избледняло и неясно, и Инок трябваше да го доближи до очите си, за да го прочете.

До моя –––, — приятел: („приятел“ не беше точната дума; по-скоро „кръвен брат“ или може би „побратим“, а смисълът на предхождащите я прилагателни изобщо не му беше ясен).

Писмото се четеше трудно. Стилът му имаше нещо общо с официалния, шаблонизиран вариант на езика, но очевидно носеше отпечатъка и на индивидуалността на автора, изразяваща се в изблици на словесна елегантност и необичайни обрати на речта, които често замъгляваха смисъла на казаното. Инок продължи да чете бавно надолу, без да разбира всичко, но все пак достатъчно, за да схване най-общо съдържанието на писмото.

Авторът се връщаше от посещение на някаква друга планета или може би просто на някакво друго място. Името на това място или планета не бе познато на Инок. По време на посещението си там явно бе изпълнил някакъв обред (какъв точно, не му стана съвсем ясно), който имаше нещо общо с наближаващата му смърт.

Изненадан, Инок препрочете последния израз. И докато много от написаното дотук не му беше ясно, тъкмо в този пасаж нямаше нищо неясно. Наближаващата ми смърт, беше написал той и просто нямаше как да сбърка в превода. И трите думи му бяха познати.

Авторът увещаваше своя добър (приятел?) да направи същото. Твърдеше, че това му е донесло утеха и сега пътят пред него е чист.

Нямаше никакви други подробности, никакви пояснения. Просто заявяваше най-спокойно, че е сторил нещо, което с счел за необходимо да уреди преди смъртта си. Сякаш е знаел за предстоящата си смърт и не само не се е страхувал от нея, а дори я е приемал с безгрижие.

По-нататък (писмото не беше разделено на параграфи) разказваше за някого, с когото се бе срещал и с когото бе обсъждал някакъв въпрос, напълно непонятен, тъй като Инок не познаваше използваната терминология.

Следваше: Силно съм обезпокоен от посредствеността (некомпетентността? негодността? безсилието?) на настоящия пазител на (следваше загадъчният символ, който приблизително можеше да бъде преведен като Талисман). Защото (дума, която, съдейки по контекста, вероятно означаваше дълъг период от време), още от смъртта на предишния пазител. Талисманът се обслужва много нерационално. Всъщност от (друг израз, означаваш продължително време) не сме имали истински (екстрасенс?), способен да го използва ефективно. Мнозина кандидати сме изпитали, но никои досега не е показал нужните качества. А без такъв посредник галактиката губи непосредствения си контакт с ръководещия принцип на живота. Затова тук, в (храма? светилището?), всички сме обезпокоени от това, че при липсата на тясна връзка между хората и (няколко неразбираеми думи) в галактиката ще настъпят хаос и разруха (имаше още един ред, който Инок не успя да преведе).

В следващото изречение ставаше дума за нещо съвсем различно — за хода на подготовката на някакъв културен фестивал, чиято основна идея, поне за Инок, беше в най-добрия случай мъглява.

Той бавно сгъна писмото и го постави обратно в кутията. Стана му малко неудобно от това, че го прочете — сякаш бе проявил нездраво любопитство към нещо, което нямаше право да знае. Тук, в храма, пишеше в писмото. Изглежда, авторът е бил един от мистиците на Сияйните и е писал до своя стар приятел, философа. Най-вероятно останалите писма бяха от същия автор — писма, които възрастният Сияен е ценял толкова много, че ги е вземал със себе си по време на пътуванията си.

Стори му се, че откъм гърба му задуха лек ветрец. Всъщност не ветрец, сякаш въздухът се раздвижи и някак странно захладя.

Обърна се и погледна назад към галерията — нищо не помръдваше, поне очите му нищо не доловиха.

Вече не усещаше ветреца в гърба си, ако изобщо беше ветрец. Появи се за миг и докато се обърне — вече го нямаше. Сякаш дух бе минал край него, помисли си Инок.

А дали Сияйният имаше дух?

Близките му на Вега XXI още в същия миг бяха разбрали за смъртта му и за обстоятелствата, при които бе починал. Бяха информирани и за изчезването на тялото. А и авторът на писмото пишеше тъй спокойно, много по-спокойно, отколкото би било по силите на повечето човешки същества, за предстоящата си смърт.

Възможно ли бе Сияйните да знаят повече за живота и смъртта, отколкото бе известно на останалите? И ако беше така, дали го бяха записали черно на бяло и съхранили в някое хранилище (или хранилища) в галерията?

При тях ли беше отговорът? — запита се.

Приклекнал над куфара, той си помисли, че това е възможно, че може би някой вече е разкрил тайните на живота и съдбата. Изпита облекчение при тази мисъл, едно особено, вътрешно удовлетворение от готовността си да повярва, че вероятно съществува цивилизация, която е открила отговора на най-загадъчното уравнение на вселената. И че може би чрез решението на това уравнение се хвърля мост към духовната сила, която се родее с времето и пространството, и с всички други основни фактори, върху които се крепи целостта на вселената.

Опита се да си представи какво би изпитал човек, установил контакт със силата, но това се оказа невъзможно. Запита се дали и онези, които вече са осъществявали такъв контакт, биха могли да намерят думи, за да го опишат. Каза си, че сигурно и те нямаше да успеят. Защото би ли могъл човек, след като целият му живот преминава в непосредствена връзка с времето и пространството, да каже какво означават те за него или какво усеща при досега си с тях?

Юлисис, помисли си той, не му бе казал цялата истина за Талисмана. Беше му казал, че е изчезнал и че галактиката усеща липсата му, но не му бе казал, че от много години мощта и славата му бяха намалели поради неспособността на неговия пазител да осигури качествена връзка между хората и силата. И през всичкото това време корозията, причинена от липсата на такава връзка, бе разяждала устоите на галактическото братство. Днешните проблеми, каквито и да бяха те, не бяха възникнали през последните няколко години, а бяха назрявали далеч по-дълго време, отколкото повечето извънземни бяха склонни да признаят. Макар че, каза си той, повечето извънземни вероятно нищо не са знаели.

Инок затвори капака на кутията и я върна обратно в куфара. Някой ден, помисли си, когато има нужната нагласа, когато вниманието му не е изцяло ангажирано от напиращите събития и когато превъзмогне усещането, че проявява нездраво любопитство, ще се опита да направи пълен и точен превод на всички писма. Защото беше сигурен, че в тях ще открие допълнителна информация за тази прелюбонитна раса. И може би тогава щеше да е в състояние да разбере какво представлява тяхната човечност — човечност не в традиционния, общоприет смисъл, предполагащ принадлежността към човешкия род на Земята, а като съвкупност от определени норми на поведение, лежащи в основата на всяко разумно общество, така както онова, което наричаме човечност в тесния смисъл на думата, лежи в основата на представата ни за човека.

Посегна да затвори капака на куфара, но спря.

Някой ден, беше си казал преди малко. Но този „някой ден“ можеше и да не настъпи. Такъв начин на мислене — да си представяш, че винаги ще има някои ден — бе възможен при условие, че се намира вътре в станцията. Защото тук дните нямаха край и пред него имаше много, безкрайно много дни. Тук човек придобиваше една изкривена и нереална представа за времето и можеше да си позволи лукса да гледа на себе си като на пътник, поел по дълъг, почти безконечен път. Но всичко това скоро можеше да свърши и времето изведнъж да приеме обичайното си измерение. Ако напуснеше станцията, щеше да дойде и краят на дългата върволица от дни пред него.

Бутна обратно капака и го облегна на рафтовете. Извади кутията и я постави на пода до себе си. Щеше да я занесе горе и да я сложи при друтите неща, които трябваше да е готов да вземе със себе си, ако напуснеше станцията.

Ако? — запита се той. Имаше ли все още някакво съмнение? Беше ли вече направил мъчителния си избор? Дали — без да си дава сметка — не бе стигнал до него и сега волю-неволю трябваше да се съобразява с него?

И ако наистина бе избрал това, сигурно бе направил и другия избор: ако напуснеше станцията, нямаше вече да е в състояние да се яви пред Галакгическата централа и да моли Земята да бъде отучена да воюва.

Ти си представителят на Земята, му бе казал Юлисис. Ти си единственият, който може да представлява Земята. Но имаше ли всъщност право да представлява Земята? Можеше ли все още да се смята за истински представител на човешкия род? Той беше човек, принадлежащ на деветнайсетия век, и като такъв можеше ли да представлява двайсетия? До каква степен, запита се той, се променя човешкият характер с всяко ново поколение? И не само че принадлежеше на деветнайсети век, но отгоре на всичко вече почти сто години живееше изолирано и при специални условия.

Приклекнал до куфара, той се погледна отстрани и със страх, а и с известна доза самосъжаление се запита какво представлява, дали наистина е част от човечеството, дали, неусетно и за самия него, не бе възприел толкова много от разнородните чуждоземни идеи, под чието влияние се намираше, че се бе превърнал в някакъв странен хибрид, в един своеобразен галактически мелез.

Спусна бавно капака и го затвори здраво. После бутна куфара на мястото му.

Пъхна кутията с писма под мишница, изправи се, взе пушката и се отправи към стълбището.