Междинна станция

2.

Д-р Ъруин Хардуик търкаляше молива напред-назад между дланите си — едно доста досадно занимание. Изгледа с известна доза подозрение седящия от другата страна на бюрото мъж.

— Това, което не мога да разбера — заяви Хардуик, — е защо сте дошли при нас.

— Ами като сте Академия на науките, си помислих…

— А вие сте от ЦРУ.

— Вижте, докторе, ако предпочитате, нека приемем, че това е едно неофициално посещение. Представете си, че съм един объркан гражданин, отбил се при вас да види дали не можете да му помогнете.

— Не че не бих искал да ви помогна, но не виждам как. Цялата работа е толкова мъглява и толкова хипотетична…

— По дяволите, човече — извика Клод Луис, — не можете да отречете фактите — малкото, които съм събрал.

— Добре тогава — каза Хардуик, — нека започнем отначало и ги разгледаме още веднъж, един по един. Твърдите, че този човек…

— Името му — каза Луис — е Инок Уолас. Според регистрите е на сто двайсет и четири години. Роден е в една ферма на няколко мили от град Милвил в щата Уисконсин на 22 април 1840 г. и е единственото дете на Джедедая и Аманда Уолас. Той е сред първите записали се доброволци след повика на Ейб Линкълн. Служил е в Желязната бригада, която е била буквално унищожена при Гетисбърг през 1863 г. Но Уолас е успял някак да се прехвърли в друга бойна част и се е сражавал под командването на генерал Грант във Вирджиния. Изкарал е цялата война, до самия й край при Апоматокс…

— Добре сте го проучили.

— Прегледах досието му. Молбата му за постъпване на военна служба се намира в Щатския Капитол в Мадисън. Останалото, включително заповедта за уволнение, е тук във Вашингтон.

— Казвате, че изглежда на трийсет.

— Нито ден повече. Може би дори на по-малко.

— Но не сте разговаряли с него.

Луис поклати глава.

— Може и да не е същият човек. Ако имахте отпечатъци от пръстите…

— По време на Гражданската война — каза Луис — дактилоскопията не е била известна.

— Последният ветеран от Гражданската война — отвърна Хардуик — почина преди няколко години. Доколкото си спомням, бил е барабанчик в армията на Конфедерацията. Трябва да има някаква грешка.

Луис поклати глава.

— И аз си помислих същото, когато ми възложиха този случай.

— Как стана така, че ви възложиха този случай? Изобщо какво общо има ЦРУ с подобна история?

— Трябва да призная — каза Луис, — че е малко необичайно, Но бяха замесени твърде много съображения…

— Като безсмъртието например.

— И това може да ни е минавало през ум. Просто като вероятност. Но не това беше основното. Имаше и други съображения. Цялата работа беше толкова странна, че си заслужаваше да я проучим.

— Но ЦРУ…

Луис се усмихна.

— Питате се защо не от научен екип? Естествено, това щеше да е най-логично. Но един от нашите хора случайно попада на този случай. Бил е на почивка. Имал роднини там някъде в Уисконсин. Не в същия район, на трийсетина мили оттам. Чул някаква приказка — ей тъй, между другото, някой подхвърлил нещо. Тръгнал по дирята. Не открил кой знае колко, но достатъчно, за да се увери, че може да излезе нещо.

— Точно това ме учудва — каза Хардуик. — Как е възможно един човек да живее цели сто двайсет и четири години на едно и също място и да не стане знаменитост, за която целият свят да говори? Представяте ли си какво биха направили вестниците с подобна история?

— Тръпки ме побиват — отвърна Луис, — като си помисля.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Трудно е да се обясни — продължи Луис. — Трябва да познавате тези места и хората, които живеят там. Югозападният край на Уисконсин граничи с две реки — Мисисипи на запад и Уисконсин на север. Нагоре от реките е широка, равна прерия с богата почва и процъфтяващи ферми и градчета. Но надолу към реките теренът става суров и насечен: високи ридове с отвесни склонове и дълбоки клисури и урви, а на места има кътчета и падини, които са съвсем изолирани. Дотам почти няма пътища, а из малките, бедни ферми живеят хора, които са по-близо до първите заселници отпреди сто години, отколкото до двайсети век. Имат коли, разбира се, както и радио, един ден и телевизия сигурно ще имат, но по дух са консервативни и странят от външни хора — не всички, разбира се, дори не мнозина от тях, а само онези от по-малките, откъсната стопанства. Едно време из тези забутани кътчета е имало много ферми, но сега човек трудно би могъл да си изкарва прехраната от подобни ферми. Малко по малко икономическите условия принуждават хората да напускат тези райони. Продават фермите си на безценица и се преместват някъде другаде, най-често в града, където могат да си изкарват прехраната.

Хардуик кимна разбиращо.

— А тези, които остават, са най-консервативните, разбира се, и живеят най-затворено.

— Точно така. Сега по-голямата част от земята е собственост на хора, които живеят другаде и нямат никакво намерение да я обработват. Възможно е да държат някоя и друга крава, но това е всичко. Никак не е лошо като основание за данъчни облекчения за човек, който има нужда от подобно нещо. Освен това по време на депресията ипотекираните ферми с непогасени ипотеки са станали собственост на банките.

— Искате да кажете, че тези аборигени — така ли ги наричате? — са се наговорили да пазят мълчание?

— Едва ли може да става дума — каза Луис — за някакво формално споразумение. Просто така са свикнали да действат — резултат от старата философия на първите заселници. Хората са си гледали работата. Никой не се е бъркал в живота на другите и не е искал някой да се бърка в неговия. Ако на човек му се прииска да живее до хиляда години, това може да е много интересно, но си е чисто негова работа. Могат да го обсъждат помежду си, но с други хора не. Биха се възмутили, ако външен човек ги заговори за това. Предполагам, че с течение на времето постепенно са приели факта, че Уолас продължава да бъде млад, докато те самите остаряват. Малко по малко започват да свикват с това чудо и много-много не го коментират, дори помежду си. Следващите поколения го приемат, защото предците им не намирали нищо чак толкова необичайно. А и без това твърде рядко са го виждали, защото Уолас е живеел съвсем изолирано. В съседните области цялата тази история, ако изобщо са се сещали за нея, се е превърнала в нещо като-легенда — просто поредната фантасмагория, в която е излишно да се ровиш. Може да се окаже някаква шега, измислена от местните хора, в която няма и дума истина. Нещо от рода на Рип Ван Уинкъл1. Човек може да стане за посмешище, ако тръгне да се занимава с подобно нещо.

— Но вашият човек е проявил интерес.

— Така е. Не ме питайте защо.

— Въпреки това не са му възложили да продължи разследването.

— Нужен е бил някъде другаде. Освен това бил е познат по тези места.

— А вие?

— Тази работа ми отне две години.

— И сега сте наясно със случая.

— Не съвсем. Сега неизвестните са повече, отколкото в началото.

— Виждали сте го този човек, нали?

— Много пъти — каза Луис. — Но никога не съм говорил с него. Не вярвам той да ме е виждал. Всеки ден се разхожда, преди да отиде да си прибере пощата. С една дума, никога не се отдалечава от фермата. Пощенският раздавач му носи малкото неща, от които има нужда. Торба брашно, кило бекон, десетина яйца, пури, понякога и нещо за пиене.

— Но пощенските разпоредби забраняват това.

— Така е. Но пощаджиите го правят от години. Никой не може да пострада, докато някой не се оплаче. А това е изключено. По всяка вероятност раздавачите са единствените приятели, които е имал.

— Доколкото разбрах, този Уолас не се занимава много с фермерство.

— Дори никак. Има няколко лехи със зеленчуци и това с всичко. Цялото място е потънало в буреняци.

— Но все някак преживява. Трябва да получава пари отнякъде.

— Получава — кимна Луис. — На всеки пет или десет години продава шепа скъпоценни камъни на някаква фирма в Ню Йорк.

— Законно?

— Не мисля, че са крадени, ако това имате предвид. Предподагам, че ако някой реши да се заяде, все ще открие нещо незаконно. Не в самото начало, по времето, когато за пръв път е започнал да ги изпраща. Но законите се менят и предполагам, че както той, така и купувачите са в нарушение на доста от тях.

— И вие нямате нищо против?

— Направих проверка във фирмата — каза Луис — и те бяха доста притеснени. Първо на първо, те направо ограбват Уолас. Казах им да продължат да купуват. Казах им, ако някой отиде да ги проверява, да го насочат направо към мен. Казах им да си държат устата затворени и нищо да не променят.

— Не желаете някой да го подплаши — отбеляза Хардуик.

— Точно така, не искам. Искам раздавачът да продължи да му доставя стоки и нюйоркската фирма да продължи да изкупува скъпоценните му камъни. Нищо не искам да се промени. И преди да сте ме попитали откъде взема скъпоценностите, ще ви кажа, че не зная.

— Може да си има мина.

— Трябва да е страхотна мина. Диаманти и рубини, и смарагди — и все от една и съща мина…

— Предполагам, че дори и при цените, които му предлагат, си докарва доста добри пари.

Луис кимна.

— Изглежда, поредната пратка тръгва едва когато му свършат парите. Пък и няма нужда от кой знае колко. Живее доста скромно, ако съдим по продуктите, които си купува. Но е абониран за много вестници и списания, както и за десетки научни списания. Купува и много книги.

— Техническа литература?

— Да, отчасти, но най-вече следи развитието в различните области на науката: физика, химия, биология — все от тоя род.

— Не разбирам…

— Разбира се, че не разбирате. И аз не разбирам. Той не е учен. Или поне няма никаква системна научна подготовка. В онези години, когато е ходел на училище, науките не са се изучавали много, особено в сравнение с днешното образование по тези дисциплини. Да не говорим, че каквото и да е научил по онова време, не би му било от полза днес. Завършил е основно училище — от онези едностайни селски училища — и след това е изкарал една зима в „пансион“, както са му викали тогава, просъществувал година-две в градчето Милвил. В случай че не знаете, през петдесетте години на миналия век това се е считало за доста добро образование. По всичко изглежда, че е бил твърде интелигентно момче.

Хардуик поклати глапа.

— Звучи невероятно. Проверихте ли всичко това?

— Доколкото можах. Налагаше се да пипам внимателно. Не исках никой да разбере. Забравих нещо — много пише. Наведнъж купува дузини от онези подвързани бележници голям формат, а мастилото — на кило.

Хардуик се изправи от бюрото и закрачи нагоре-надолу из стаята.

— Луис — започна той, — ако не ми бяхте показали служебната си карта и ако не бях я проверил, щях да си помисля, че всичко това е някаква безвкусна шега.

Върна се при бюрото и седна. Взе молива и отново го затъркаля между дланите си.

— Вече две години се занимавате с този случай — каза той. — Нямате ли някакво обяснение?

— Никакво — отговори Луис. — Напълно съм объркан. Затова съм тук.

— Кажете ми нещо повече за живота му. Искам да кажа, след войната.

— Майка му почива — поясни Луис — още преди той да се върне. Баща му и съседите я погребват там, на фермата. По онова време много хора са постъпвали така. Младият Уолас получава отпуска, но не успява да се върне навреме за погребението. В онези години балсамирането не е било широко разпространено, а се пътувало бавно. След това се връща на фронта. Доколкото успях да разбера, това е била единствената му отпуска. Баща му остава да живее сам, без друга жена, обработвал си е земята и доста добре се е оправял. Доколкото мога да съдя, бил е добър фермер, изключително добър фермер за онези години. Получавал е няколко земеделски списания и е имал прогресивни схващания. Обръщал е например внимание на такива неща, като редуване на културите и борба с ерозията. Фермата не е била кой знае какво според днешните критерии, но е изкарвал достатъчно за прехраната си и дори е успявал да сложи нещо настрана.

След войната Инок се връща и двамата заедно обработват земята година-две. Баща му купува косачка — от онези теглени от кон машини с назъбен като сърп механичен нож, които са използвали и при косене, и при жънене. И в това е бил напредничав. В сравнение с нея обикновената коса изглежда направо допотопна.

Един ден баща му отива да коси на една ливада. Конете побягват, вероятно изплашени от нещо. Бащата на Инок изхвръква от седалката и пада право пред механичните ножове. Не ще да е била красива смърт…

Хардуик потръпна от отвращение.

— Направо ужасно — каза той.

— Инок успява да събере тялото на баща си и го откарва вкъщи. После взема една пушка и отива да търси конете. Открива ги на края на ливадата, застрелва ги и ги оставя там. Оставя ги буквално там, където ги убива, и години наред скелетите им белеят на ливадата, впрегнати за косачката, докато им изгният хамутите.

След това се връща вкъщи и приготвя баща си за погребение. Измива го и го облича в официалния черен костюм, и го полага върху една дъска, след това отива в плевнята и сковава ковчег. После изкопава гроб до този на майка си. Довършва го на светлината на фенера, връща се в къщата и прекарва нощта в бдение над мъртвеца. На сутринта отива да съобщи на най-близкия съсед и този съсед уведомява останалите, някой отива да повика проповедника. Погребват го късно следобед, след което Инок се прибира вкъщи. Оттогава живее там, но с фермерство изобщо не се занимава. Като изключим няколкото лехи със зеленчуци, разбира се.

— Казахте, че тези хора не обичат да разговарят с непознати. Но вие доста неща сте научили.

— Нужни ми бяха цели две години. Влязох им под кожата. Купих си една очукана кола и се навъртах из Милвил, като пуснах приказка, че търся женшен.

— Какво?

— Женшен. Едно растение.

— Да, зная. Но от години никой не се интересува от него.

— Има малък, макар и нередовен пазар за него. Известна част отива за износ. Но аз събирах и други лечебни билки и се правех, че ги познавам много добре и зная за какво се използват. Всъщност „правех се“ не е точната дума — бях станал истински спец по билките.

— От онези простодушни люде — подметна Хардуик, — които вдъхват доверие. Които сякаш живеят в друг свят. И съвсем безобидни при това. Може би не съвсем с всичкия си.

Луис кимна.

— Получи се дори по-добре, отколкото очаквах. Просто си обикалях и хората сами ме заговаряха. Дори открих малко женшен. С едно от семействата — Фишър — станах особено близък. Живеят долу при реката, под фермата на Уолас, която е кацнала на високото над скалите. Живеят на това място почти толкова отдавна, колкото и Уолас, но са съвсем различен сой. Фишър ловят риба в реката, бият миещи мечки и имат незаконна спиртоварна. У мен откриха сродна душа. И аз като тях бях безделник и развейпрах. Помагах им в спиртоварната — както в производството, така и в консумацията после, а няколко пъти и в пласирането. Ходех с тях да ловя риба и да ловувам, заседавах се на приказки, а те ми показаха едно-две места, където можех да намеря женшен — викат му „шен“. Предполагам, че за един социолог семейство Фишър биха били златна мина. Имат и едно момиче — глухонямо е, но е хубавица. И може да маха брадавици…

— Познавам този тип хора — каза Хардуик. — Роден съм и израснах в планините на юг.

— Именно те ми казаха за конете и косачката. Тъй че един ден отидох в края на Уоласовата ливада и покопах малко. Открих един конски череп и някакви кости.

— Но няма как да се докаже, че са на Уоласовите коне.

— Може би — каза Луис. — Но намерих и част от косачката. Не беше останало кой знае колко, недостатъчно, за да се идентифицира.

— Нека се върнем към разказа — предложи Хардуик. — След смъртта на баща си Инок е останал да живее на фермата. Никога ли не я е напускал?

Луис поклати глава.

— Живее в същата къща. Нищичко не е променено. И, изглежда, къщата е остаряла не повече от стопанина си.

— Влизали ли сте вътре?

— Вътре не. Ходих до нея. Ще ви разкажа.