Междинна станция

11.

Инок регистрира съобщението и изпрати своя отговор:

№406302 ПРИЕТО. КАФЕТО Е СЛОЖЕНО. ИНОК

Превключи апарата и се отправи към цистерна №3, която бе подготвил още преди да излезе. Провери температурата и нивото на разтвора и още веднъж провери дали е здраво прикрепена към материализатора.

След това отиде при другия материализатор, служебния, резервен материализатор, който се намираше в ъгъла, и го огледа внимателно. Беше в изправност, разбира се. Винаги беше в изправност, но задължително го проверяваше преди всяко посещение на Юлисис. Нищо не би могъл да направи, ако нещо не беше наред, освен да изпрати спешно съобщение до Галактическата централа. В такъв случай щеше да пристигне някой по редовния канал и да го приведе в изправност.

Защото служебният — или авариен, материализатор беше точно това, което името му предполагаше. Използваше се само при служебни посещения на представители на Галактическата централа или при евентуални аварийни ситуации и местната станция нямаше никакъв контрол върху него.

Като инспектор на тази и още няколко станции, Юлисис имаше право да използва служебния материализатор винаги, когато пожелаеше, и то без предизвестие. Но през всички тези години, откакто посещаваше станцията, нямаше ни един случай, припомни си Инок не без известна гордост, да е пристигнал, без да го уведоми. Знаеше, че по този начин му се засвидетелства уважение, на каквото се радваха далеч не всички станции от огромната галактическа мрежа, макар че сигурно имаше и други, удостоявани с тази почит.

Тази вечер, каза си той, може би вече трябваше да съобщи на Юлисис, че станцията е поставена под наблюдение. Вероятно трябваше да го предупреди и по-рано, но все не му се щеше да признае, че човешкият род може да се окаже заплаха за галактическия транспорт.

Тази негова мания, помисли си той, да представя земните люде като добри и разумни същества, беше лишена от всякакъв смисъл. Защото в много отношения те не бяха нито добри, нито разумни — може би защото все още не бяха напълно пораснали. Иначе бяха интелигентни и съобразителни, понякога проявяваха съчувствие и дори разбиране, но в много отношения бяха отчайващо незрели.

Но ако имаха шанс, помисли си Инок, ако им се откриеше възможност, ако имаше как да им се каже какво има там, в необятния космос, може би тогава щяха да се вразумят и да заживеят достойно, и след време щяха да бъдат приети в голямото братство на звездните народи.

А веднъж приети, щяха да разгърнат заложбите си, да покажат на какво са способни, защото все още бяха млада раса и пълни с енергия — може би понякога с прекалено много енергия.

Инок тръсна глава, прекоси стаята и седна зад писалището. Придърпа пакета с пощата пред себе си и развърза връвта, с която Уинслоу го бе пристегнал.

Имаше няколко всекидневника, един информационен седмичник, две списания — Природа и Наука — и писмото.

Той бутна настрана вестниците и списанията и взе писмото. Видя, че е изпратено по въздушна поща, с пощенски печат от Лондон, но името на изпращача му беше непознато. Учуди се, че някакъв непознат може да му пише от Лондон. Макар че, напомни си той, който и да му пишеше от Лондон — или откъдето и да е другаде — щеше да му бъде непознат. Не познаваше никого нито в Лондон, нито другаде по света.

Отвори писмото и го разгърна на писалището пред себе си. Придърпа настолната лампа по-наблизо, тъй че светлината да пада върху написаното.

Следваше подписът.

Инок бутна писмото настрана.

Пак същата история, каза си той. Ето още един, който го дебнеше, макар и да бе внимателен, учтив и най-вероятно нямаше да му причини неприятности.

Но така или иначе някой го бе забелязал и останал силно учуден, че един и същ човек се абонира за едно списание в продължение на повече от осемдесет години.

С годините тези хора щяха да стават все повече и повече. Трябваше да се съобразява не само с наблюдателите, които се бяха разположили около станцията, но и с потенциалните такива. Колкото и да се старае да остане незабелязан, човек не може да се скрие от хората. Рано или късно ще го разкрият и ще се струпат пред вратата му, изгарящи от любопитство да узнаят защо се крие.

Знаеше, че не разполага с много време. Външният свят настъпваше отвсякъде.

Защо не ме оставят на мира? — помисли си той. Ако можеше да им обясни как стоят нещата, може би щяха да го оставят на мира. Но не можеше да им обясни. А дори и да можеше, пак щяха да се намерят хора, които да се трупат пред вратата му.

В другия край на стаята материализаторът избибитка за да привлече вниманието му, и Инок се извърна.

Тубанецът бе пристигнал. Беше в цистерната — безформено, валчесто парче материя, — а над него в разтвора бавно се полюшваше нещо подобно на куб.

Дали не е багаж, зачуди се Инок. Но в съобщението пишеше, че багаж няма да има.

Още докато прекосяваше стаята, се чу характерният цъкащ звук — тубанецът му казваше нещо.

— Дар за вас — означаваше цъкането. — Починал растителен организъм.

Инок се вгледа в плаващия в течността куб.

— Вземете го — зацъка тубанецът. — За вас го нося.

Инок изтрака непохватно отговора си, потупвайки с пръсти по стъклената стена на цистерната.

— Благодаря ви, ваше благородие.

Не беше сигурен дали използва правилната форма на обръщение към това безформено парче материя. Човек, каза си той, може да допусне ужасни грешки по тази точка от протокола. С някои от тези същества трябваше да подбиращ по-изтънчени изрази (но дори и при тези случаи съществуваха различни нива на изтънченост), а с други можеше да разговаряш директно и без никакви официалпости.

Бръкна в цистерната и извади куба — оказа се къс тежко дърво, черно като абанос и толкова плътно, че приличаше на камък. Стана му весело, като си помисли, че покрай Уинслоу бе станал експерт по художествената стойност на дървото.

Остави парчето дърво на пода и отново се обърна към цистерната.

— Имате ли нещо против — зацъка тубанецът — да обясните какво правите с него? На нас за нищо не ни служи.

Инок се поколеба, като трескаво се разрови в паметта си. Какъв беше, мъчеше се да си спомни, кодът за „вая“?

— Да? — подкани го тубанецът.

— Моля да ме извините, ваше благородие, но не използвам често този език. Не го владея добре.

— Оставете, ако обичате, това „благородие“. Аз съм най-обикновено същество.

— Моделираме го — зачука той. — Придаваме му друга форма. Вие зрящо същество ли сте? Мога да ви покажа.

— Не, не съм — отвърна тубанецът. — Много други неща съм, но не и зрящ.

При пристигането си беше кълбовидно, но сега започваше да се сплесква.

— Вие — зацъка тубанецът — трябва да сте двуного същество.

— Да, така е.

— Вашата планета. Твърда ли е?

Твърда? — замисли се Инок. — А, да, твърда, за разлика от течна.

— Една четвърт твърда — зачука с пръсти той. — Три четвърти течна.

— Моята е почти изцяло течна. Съвсем малко твърда. Много спокойно място.

— Искам да ви питам нещо — подзе Инок.

— Питайте — насърчи го съществото.

— Вие се занимавате с математика. Искам да кажа всички на вашата планета.

— Да — каза съществото. — Чудесно забавление. Ангажира мозъка.

— Искате да кажете, че не я използвате за работа?

— О, да, едно време я ползвахме. Но вече не е необходимо. Постигнахме всичко, което ни е нужно, много отдавна. Сега се забавляваме.

— Чувал съм за вашата бройна система.

— Много е различна — изцъка тубанецът. — Много по-съвършена.

— Бихте ли ми я обяснили?

— Познавате ли бройната система, използвана от жителите на Поларис VII?

— Не, не я познавам — отговори Инок.

— Тогава няма смисъл да ви обяснявам нашата. Първо трябва да се запознаете с тази на Поларис.

Това е положението, помисли си Инок. Трябваше да се досети. В галактиката имаше толкова много знания за овладяване, а той знаеше толкова малко и разбираше толкова малко от малкото, което знаеше.

А на Земята имаше хора, които разбираха от тези неща. Хора, които едва ли не биха жертвали живота си, за да научат и малкото, което той знаеше, защото знаеха как да го използват.

Там сред звездите имаше огромно количество знания, част от които бяха продължение на човешките, но останалата се отнасяше до области, за които Човек дори не подозираше, че съществуват, и се използваше за цели, които Човек все още не можеше да си представи. А можеше и никога да не се сети, ако трябваше да разчита само на себе си.

Още сто години, помисли си Инок. Колко много неща можеше да научи за още сто години! А за хиляда?

— Сега искам да си почина — каза тубанецът. — Приятно ми бе да разговарям с вас.