Междинна станция

21.

Високо над тях горните клони на дърветата застенаха от надигащия се вятър. Пред тях, осветена от бледото зарево на фенера, брезовата горичка изглеждаше белезникава. Инок знаеше, че брезите растат на ръба на недълбоката, спускаща се на шест-седем метра пропаст, и тук трябваше да завие надясно, за да я заобиколи и продължи надолу по хълма.

Инок леко се извърна и погледна назад. Луси го следваше отблизо. Тя му се усмихна и с жест му показа, че се чувства добре. Направи й знак, че трябва да завият надясно и че трябва да върви по петите му. Макар че, каза си той, едва ли имаше нужда — тя познаваше местността не по-зле от него, а може би и по-добре.

Зави надясно и продължи да се движи покрай ръба на пропастта. Като стигна до пролуката в скалата, промуши се през нея и се спусна на долния скат. Някъде отляво се чуваше ромоленето на бързотечното поточе, което тръгваше от извора под нивата и слизаше надолу по каменистия овраг.

На това място хълмът ставаше много стръмен и той пое по една по-полегата пътека.

Интересно, помисли си той, че дори в тъмнината различаваше някои подробности от пейзажа — кривия, усукан бял дъб, който стърчеше под странен ъгъл над ската; малката горичка от грамадни червени дъбове, които растяха на върха на куполообразно скалисто възвишение, толкова недостъпно, че досега ни един дървар не се бе дори опитвал да ги отсече; миниатюрното, пълно с папур блато, което се гушеше удобно върху малка тераса, врязана в склона.

Долу в ниското проблесна осветен прозорец и той свърна към него. Хвърли един поглед назад и видя, че Луси идва след него.

Стигнаха до една груба ограда от преплетени пръти и се провряха през нея. Тук земята ставаше по-равна.

Някъде в ниското излая куче, после още едно се разлая в тъмнината. И други се присъединиха към тях и цялата глутница се юрна нагоре по хълма. Пристигнаха, препъвайки се в устрема си, заобиколиха Инок и фенера и се втурнаха към Луси — и изведнъж, щом я видяха, от зорка стража се превърнаха в радостни посрещачи. Изправиха се на задните си крака, а тя, застанала сред кучешката гмеж, протегна ръце и ги потупа по главите. После, сякаш по подаден сигнал, хукнаха нанякъде, подскачайки доволно, направиха един кръг и пак се върнаха.

Малко зад плета имаше зеленчукова градина и Инок тръгна през нея, следвайки внимателно пътечката между лехите. После се озоваха на двора и къщата изникна пред тях — порутена съборетина, които очертания се губеха в тъмнината и само кухненските прозорци грееха от меката, топла светлина на лампата.

Инок прекоси двора към кухненската врата и почука. Отвътре се чуха стъпки.

Вратата се отвори и в светлия правоъгълник се очертаха формите на мама Фишър — едра, кокалеста жена, облечена в нещо, което приличаше повече на торба, отколкото на рокля.

Впери поглед в Инок — в очите и се четеше и страх, и предизвикателство. След това забеляза момичето зад него.

— Луси! — извика тя.

Девойката се втурна към нея и майка й я взе в обятията си.

Инок остави фенера върху земята, намести пушката под мишницата си и прекрачи прага.

Завари семейството да вечеря около голяма кръгла маса в центъра на кухнята. Насред масата стоеше красива газена лампа. Ханк се бе изправил, но тримата му сина и непознатият продължаваха да седят.

— Докара я значи — обади се Ханк.

— Намерих я — отвърна Инок.

— Преди малко спряхме да я търсим — продължи Ханк. — Но пак щяхме да излезем.

— Помниш ли какво ми каза днес следобед? — попита го Инок.

— Много неща ти казах.

— Каза ми, че дяволът се е вселил в мен. Ти вдигни още веднъж ръка срещу това момиче и ей богу, кълна се, че ще видиш дявол по пладне.

— Не можеш ме уплаши — развика се Ханк.

Но личеше, че е уплашен. Издаваха го отпуснатата му уста и напрегнатото тяло.

— Ти само опитай — предупреди го Инок. — Ще видиш тогава какво ще стане.

В продължение на една минута двамата мъже стояха така, един срещу друг, после Ханк седна.

— Ела да хапнеш с нас — покани го той.

Инок поклати глава. След това погледна към непознатия.

— Вие ли сте оня, дето събира женшен? — попита.

Мъжът кимна.

— И така може да се каже.

— Искам да говоря с вас. Навън.

Клод Луис се изправи.

— Не си длъжен да излизаш — обърна се Ханк. — Не може да те накара. И тук може да разговаря с теб.

— Няма нищо — каза Луис. — Всъщност и аз искам да говоря с него. Вие сте Инок Уолас, нали?

— Той е ами — каза Ханк. — Преди петдесет години трябваше да е умрял от старост. А я го вижте! Дяволът се е вселил в него. Казвам ви, той и дяволът са се сговорили!

— Ханк — прекъсна го Луис, — затваряй си устата.

Луис заобиколи масата и излезе през вратата.

— Лека нощ — каза Инок на останалите.

— Мистър Уолас — обърна се към него мама Фишър, — благодаря ви, че доведохте моето момиче. Ханк повече няма да я бие. Обещавам ви. Лично аз ще се погрижа за това.

Инок излезе навън и затвори вратата. Вдигна фенера и отиде при Луис, който го чакаше на двора.

— Да се отдалечим малко — предложи той.

Спряха се на края на градината и застанаха един срещу друг.

— Наблюдавате ме от известно време — каза Инок.

Луис кимна.

— Служебно или просто от любопитство?

— Страхувам се, че е служебно. Казвам се Клод Луис. И няма защо да крия — аз съм от ЦРУ.

— Не съм нито предател, нито шпионин — заяви Инок.

— Никой не твърди, че сте. Просто ви наблюдаваме.

— Знаете за гроба, нали?

Луис кимна.

— Извадили сте нещо от него.

— Да — потвърди Луис. — От гроба със странната надгробна плоча.

— Къде е?

— Имате предвид тялото? Във Вашингтон.

— Не трябваше да го вадите — каза Инок мрачно. — Сума неприятности причинихте. Трябва да го върнете. Колкото се може по-скоро.

— Няма да стане веднага — отвърна Луис. — Ще се наложи да го докарат със самолет. Може би след двайсет и четири часа.

— Не можете ли по-бързо?

— Ще видя какво мога да направя.

— Направете всичко възможно. Много е важно тялото да се върне навреме.

— Ще го върна, Уолас. Не знаех…

— И още нещо, Луис.

— Да?

— Не се опитвайте да хитрувате. Не ми пробугвайте разни номера. Просто направете това, което ви казвам. Опитвам се да се държа благоразумно, защото така е по-добре. Но един номер да ми изиграете…

Протегна ръка, сграбчи Луис за ризата и здраво я стисна.

— Разбрахте ли ме, Луис?

Луис запази спокойствие. Дори не се опита да се освободи.

— Да — отвърна той. — Разбрах.

— Изобщо кой дявол ви накара да го направите?

— Такава ми е службата.

— Да, да ме наблюдавате. Но не и да ограбвате гробовете.

Инок пусна ризата.

— Искам да ви питам нещо — каза Луис. — Какво беше това нещо в гроба?

— Това не ви влиза в работата — сряза го Инок грубо. — Вашата работа е да върнете тялото. Сигурен ли сте, че ще се справите? Има ли нещо, което може да ви попречи?

Луис поклати глава.

— Не, нищо. Ще се обадя веднага щом намеря телефон. Ще им кажа, че е абсолютно наложително.

— И е така — натърти Инок. — Връщането на това тяло е най-важното нещо, което някога сте правили. Не го забравяйте дори за миг. Това засяга всички хора на Земята. И вас, и мен, и всички останали. Ако се провалите, лично вас ще държа отговорен.

— С тази пушка?

— Може би — отвърна Инок. — Така че без глупости. И не се заблуждавайте — окото ми няма да мигне да ви убия. При тази ситуация бих убил всеки — буквално всеки!

— Уолас, има ли нещо, което може да ми кажете?

— Не, нищо — отвърна Инок.

Вдигна фенера от земята.

— Прибирате ли се?

Инок кимна.

— Изглежда, нямате нищо против да ви наблюдаваме?

— Не — каза Инок, — нямам. Наблюдавайте си, но не ми пречете. Върнете онова тяло и продължавайте да ме наблюдавате, щом искате. Но не ме безпокойте. Не ми задавайте въпроси. Оставете ме на мира. И нищо не пипайте.

— Но за бога, човече, тук става нещо. Все нещичко можете да ми кажете!

Инок се поколеба.

— Колкото да добия представа — продължи Луис — за какво става дума. Не подробностите, просто…

— Първо върнете тялото — каза Инок бавно. — Тогава може пак да поговорим.

— Ще го върна — обеща Луис.

— Ако ме излъжете — предупреди Инок, — още отсега можете да се считате за мъртъв.

После се обърна, мина през градината и продължи нагоре по хълма.

Луис още дълго остана на двора, загледан в подскачащата светлина на фенера, докато накрая се изгуби от погледа му.