Междинна станция

17.

Двама мъже идваха напреки нивата към къщата и Инок видя, че единият от тях е Ханк Фишър, бащата на Луси. Беше го срещнал веднъж, съвсем за кратко, преди няколко години по време на една от своите разходки. Тогава Ханк започна да му обяснява — доста смутено и без да има нужда от каквито и да е обяснения, — че е тръгнал да търси някаква крава, която се била изгубила. Но от гузния му вид Инок заключи, че никаква изгубена крава, а по-скоро някаква съмнителна история го води насам, макар че нямаше представа каква точно.

Другият беше съвсем млад, най-много на шестнайсет-седемнайсет години. Най-вероятно, каза си Инок, това бе един от братята на Луси.

Инок се спря до верандата и зачака.

Ханк, забеляза той, носеше в ръка дълъг плетен камшик и като се вгледа в него, Инок разбра от какво са причинени раните по раменете на Луси. Усети как в него се надигна гняв, но се помъчи да го потисне. По-лесно щеше да се справи с Ханк Фишър, ако запази спокойствие.

Двамата мъже се спряха на около три крачки от него.

— Добър ден — поздрави ги Инок.

— Да си виждал щерка ми? — попита Ханк.

— И какво, ако съм? — отвърна с въпрос Инок.

— Ще й смъкна кожата от гърба — изрева Ханк, размахвайки камшика.

— В такъв случай — отсече Инок — от мен нищо няма да научиш.

— Ти си я скрил — нападна го Ханк.

— Ами върви я търси — каза Инок.

Ханк понечи да тръгне, но после се отказа.

— Хак й е — изрева той. — Търсеше си го. Но още не съм свършил с нея. Никой, дори собствената ми дъщеря, не може да ми прави магии.

Инок нищо не каза. Ханк стоеше, обзет от нерешителност.

— Тя сама се намеси — продължи той. — Нямаше право да се меси. Какво й влиза в работата, по дяволите!

— Аз просто се опитвах да дресирам Бучър — обади се младежът. — Бучър — поясни той на Инок — е още кутре и го готвя за лов на миещи мечки.

— Точно така — потвърди Ханк. — Нищо лошо не правеше. Снощи момчетата хванаха едно мече. Да не мислиш, че е лесно. Този тук, Рой, върза мечето за едно дърво. И Бучър беше вързан на каишка. Просто насъскваше Бучър да напада мечето. Но нищо лошо не му правеше. Дърпаше Бучър назад, преди да успее да го захапе. Оставяше го да си почине и после пак го насъскваше по мечето.

— Това е най-добрият начин — обади се Рой — да се дресира едно куче за лов на миещи мечки.

— Точно така — повтори Ханк. — Тъкмо затова хванаха мечето.

— Трябваше ни — обясни Рой, — за да дресираме нашия Бучър.

— Много хубаво — каза Инок — и се радвам да го чуя от вас. Но какво общо има Луси с цялата тази работа?

— Ами тя започна да се бърка — викна Ханк. — Опита се да го спре! Опита се да грабне Бучър от момчето! От Рой!

— За глухонямо — каза Рой — прекалено много си позволява.

— Ти си затваряй устата — сряза го баща му.

Рой измърмори нещо и отстъпи крачка назад. Ханк отново се извърна към Инок.

— Рой я събори на земята — продължи той. — Не биваше да го прави. Трябваше да е по-внимателен.

— Но аз не исках — извиняваше се Рой. — Просто махнах с ръка, за да не закача Бучър.

— Така е — потвърди Ханк — Само дето замахна малко по-силно. Но това не й дава право да прави това, което направи. Взе, че вцепени Бучър, за да не може да налита на мечето. И то без да го докосне с пръст, представяш ли си, направо го вцепени! Това вече вбеси Рой. Ти ако беше, нямаше ли да се вбесиш? — попита той, търсейки подкрепата на Инок.

— Мисля, че не — отвърна Инок. — Пък и не си падам много по кучета за лов на миещи мечки.

Ханк го зяпна, учуден, че не среща разбиране. Но продължи да разказва.

— Рой направо побесня. Той отгледа Бучър. И много държи на него. На никого не можеше да позволи, дори на собствената си сестра, да прави номера на кучето му. Хвърли се върху нея, а тя взе, че и него вцепени, също като Бучър. Таквоз нещо не съм виждал, откакто съм се родил. Рой просто се вдърви и после тупна на земята, краката му се сгърчиха до корема, ръцете му се обвиха около тялото му и гой остана да лежи на земята, свит на кълбо. Бучър и той. Ама на онова мече нищо не направи. Него не го скова. Само на своите посегна.

— Не болеше — каза Рой. — Изобщо не болеше.

— А аз си седях — продължи Ханк — и преплитах този камшик. Върхът му беше се разнищил, та го оправях. Виждах какво става, ама изобщо не помръднах, докато не видях Рой свит на кълбо на земята. Тогаз вече не изтраях. Аз съм търпелив човек. Нямам нищо против магиите против брадавици и разни други глупости. Много хора могат да го правят. Не е нещо срамно. Но туй да сковаваш кучета и хора, тъй че да не мърдат…

— И ти я нашиба с камшика — каза Инок.

— Длъжен бях — заяви Ханк тържествено. — Никакви вещици няма да търпя в моето семейство! Шибнах я един-два пъти с камшика и тя започна да мята ръце и да ми прави знаци да спра да я бия. Но аз трябваше да си изпълня дълга и продължих да я шибам. Виках си, че ако я натупам хубавичко, ще я откажа от тия глупости. Тогава и на мен ми направи магия. Като на Рой и Бучър, но при мен беше друго. Мен ме ослепи — собствения си баща ослепи! Нищо не виждах. Просто се препъвах из двора, крещях и си търках очите. После прогледнах, ама нея я нямаше. Видях, че тича през гората нагоре по хълма. Та Рой и аз тръгнахме да я гоним.

— И мислиш, че е при мен?

— Знам, че е при теб — каза Ханк.

— Добре — съгласи се Инок. — Върви я търси!

— И още как — заяви Ханк мрачно. — Рой, виж в обора. Може там да се е скрила.

Рой тръгна към обора. Ханк влезе в пристройката, почти веднага излезе и се насочи към порутения кокошарник.

Инок остана на мястото си и зачака, с пушката в ръка.

Разбра, че става опасно — по-опасно от когато и да е било преди. Да се разбере разумно с тип като Ханк Фишър беше изключено. Каквото и да му кажеше в момента, нямаше да успее да го убеди. Даде си сметка, че не му остава нищо друго, освен да чака, докато Ханк се поуспокои. Едва тогава имаше макар и минимална вероятност да се разбере с него.

Бащата и синът се върнаха.

— Никъде я няма — каза Ханк. — Трябва да е в къщата.

Инок поклати глава.

— Никой не може да влезе в тази къща.

— Рой — викна Ханк, — качи се по тези стълби и отвори вратата.

Рой погледна уплашено към Инок.

— Давай — насърчи го Инок.

Рой тръгна бавно напред и се изкачи по стъпалата.

Прекоси верандата, постави ръка върху топката на входната врата и се опита да я завърти. Опита пак. После се обърна.

— Тате — обади се той, — не мога да я завъртя. Не мога да отворя вратата.

— По дяволите — възмути се Ханк, — за нищо не те бива.

Ханк изкачи стъпалата на два скока и премина гневно през верандата. Протегна ръка, сграбчи топката и с все сила я завъртя. После опита пак и пак. Обърна се вбесен към Инок.

— Какво става тук? — изрева той.

— Казах ти — напомни му той, — че не можеш да влезеш.

— Аз ли не мога! — кресна Ханк.

Хвърли камшика на Рой, слезе от верандата и закрачи към купчината дърва, които бяха отрупани до навеса. С един замах измъкна от дръвника тежката, двуостра брадва.

— По-вниматедно с тази брадва — предупреди го Инок. — Имам я отдавна и много държа на нея.

Ханк нищо не каза. Отново се качи на верандата и зае позиция пред вратата.

— Дръпни се — каза той на Рой. — Трябва ми място да замахна.

Рой отстъпи назад.

— Чакай малко — обади се Инок. — Да не би да искаш да разбиеш вратата?

— Точно така, по дяволите.

Инок кимна мрачно.

— Е? — попита Ханк.

— Нямам нищо против, щом искаш да опиташ.

Ханк се разкрачи и стисна здраво дръжката на брадвата. Стоманата проблясва над главата му и се понесе стремително надолу.

Острието на брадвата се стовари върху вратата, отплесна се и се отклони встрани, отскачайки от вратата. По пътя си надолу и назад мина само на един-два сантиметра от разкрачения крак на Ханк, а инерцията го завъртя почти кръгом.

За миг остана в тази глупава поза, с протегнати напред ръце, в които продължаваше да стиска дръжката на брадвата. Погледна към Инок.

— Опитай пак — подкани го той.

Ханк изпадна в бяс. Лицето му се наля с кръв от гняв.

— Ще опитам, дявол да те вземе! — изкрещя той.

Отново зае удобна позиция, но този път замахна не към вратата, а към прозореца, разположен до нея.

Острието се стовари върху стъклото и от него се разнесе висок, звънлив звук, а във въздуха се разхвърчаха блестящи парченца стомана.

Ханк се сви, за да ги избегне, и пусна брадвата. Тя падна на пода на верандата и отскочи встрани. Едното острие беше повредено, стоманата се бе поддала и нащърбила. На прозореца нищо му нямаше. Дори и драскотина нямаше по него.

За момент Ханк остана така, загледан в счупената брадва, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Безмълвно протегна ръка и Рой постави плетения камшик в ръката му.

Двамата заедно слязоха по стъпалата.

Спряха се при най-долното и впериха очи в Инок. Ръката на Ханк потрепваше върху дръжката на камшика.

— На твое място — каза Инок — не бих правил подобни опити, Ханк. Страшно съм бърз.

Потупа приклада на пушката.

— Ще ти откъсна ръката, преди да си успял да замахнеш с камшика.

Ханк дишаше тежко.

— Дяволът се е вселил в теб, Уолас — каза той. — В нея също. Заедно си вършите работата, вие двамата. Мъкнете се из горите, срещате се тайно.

Инок го изчака да продължи, наблюдавайки и двамата.

— Господ да ми е на помощ — извика Ханк. — Собствената ми дъщеря е вещица!

— Мисля, че е по-добре да се връщате вкъщи — каза Инок. — Ако случайно открия Луси, ще ви я доведа там.

И двамата останаха по местата си.

— Още не съм ти казал всичко — изкрещя Ханк. — Скрил си някъде дъщеря ми и ще отговаряш за това.

— Когато кажеш — отвърна Инок, — но не сега.

Движението, което описа дулото на пушката, не търпеше възражение.

— А сега се махайте — каза той. — И повече не се връщайте. И двамата.

За миг се поколебаха, вперили поглед в нето, опитвайки се да го преценят, опитвайки се да отгатнат какво може да направи.

После бавно се обърнаха и крачейки един до друг, се отправиха надолу по хълма.