Междинна станция

25.

Луис го чакаше при извора.

Инок го забеляза още отдалече и усети как у него се надига гняв при мисълта, че може би го чака, за да му каже, че не е успял да уреди връщането на тялото на Сияйния, че нещо се е случило, че е срещнал непредвидени трудности.

И сега, докато тези мисли минаваха през главата му, си спомни как предишната вечер бе заплашил да убие всеки, който се опита да попречи на връщането на тялото. Може би, каза си той, не постъпи много умно, като ги изприказва тези приказки. Запита се дали изобщо е способен да убие човек. Нямаше да му е за пръв път, но онова беше много отдавна и тогава въпросът опираше до това, дали да убие, или да бъде убит.

За миг затвори очи и още веднъж видя онзи склон и дългата верига от войници в подножието, видя ги как настъпват сред облаците дим и си даде сметка, че тези мъже се катерят нагоре по склона с една-единствена цел — да убият него и неговите другари, които се намираха на върха на склона.

Това също не беше първата му среща със смъртта, нито пък щеше да бъде последната, но всички онези години, през които бе убивал, в последна сметка се свеждаха до този един-единствен миг — не до онова, което последва, а до този дълъг и ужасен миг, в който видя как войнишките вериги целенасочено крачат нагоре по склона, за да го убият.

Тъкмо в този момент бе прозрял цялото безумие на войната: нелепия й повод, който след време съвсем се обезсмисляше; сляпата омраза, която трябваше да се подхранва дълго след като е забравен случаят, породил тази омраза; пълният абсурд на това, че, убивайки или причинявайки мъка, един човек може да докаже правотата си или да отстоява принципите си.

Някъде в далечното си минало, помисли си той, в началото на своята история, човешкият род бе възприел едно безумие като свой принцип и упорито го прилагаше, а днес беше готов в името на това превърнало се в принцип безумие, ако не да се самоунищожи, то поне да погуби всички онези ценности, материални и духовни, които бе изграждал в продължение на много изпълнени с труд столетия и които олицетворяваха човешката му природа.

Луис седеше на един съборен дънер, но когато Инок го доближи, се изправи на крака.

— Реших да ви почакам тук — каза той. — Надявам се, че нямате нищо против.

Инок прекрачи извора.

— Тялото ще бъде тук утре привечер — съобщи Луис. — От Вашингтон до Мадисън ще го докарат със самолет, а оттам дотук с камион.

Инок кимна одобрително.

— Радвам се да го чуя.

— Настояха — каза Луис — още веднъж да ви питам какво е това тяло.

— Обясних ви снощи — отговори Инок, — че нищо не мога да ви кажа. Бих искал да мога. От години се мъча да измисля някакъв начин да го кажа, но е просто невъзможно.

— Това тяло има извънземен произход — заяви Луис. — Сигурни сме в това.

— Вие смятате така — каза Инок, без да го отрича.

— Къщата също — продължи Луис.

— Къщата — реагира Инок остро — е построена от моя баща.

— Но нещо е станало с нея — настоя Луис. — Не е същата, каквато я е построил баща ви.

— Годините всичко променят — каза Инок.

— Всичко, освен вас.

Инок му се ухили.

— Това, изглежда, ви дразни — отбеляза той. — Смятате, че е нещо нередно.

Луис поклати глава.

— Не, не мисля така. Всъщност нищо не си мисля. След толкова години наблюдения свикнах да ви възприемам такъв, какъвто сте, заедно с всичко, което ви заобикаля. Не да ви разбирам, естествено, а да ви приемам безрезервно. Понякога си казвам, че съм луд, но бързо ми минава. Опитвал съм се да не ви досаждам. Старал съм се нещата да остават точно такива, каквито са. И сега, когато се запознах с вас, съм доволен, че съм постъпвал така. Но това, което правим, е грешка. Държим се тъй, сякаш сме врагове, като две настръхнали едно срещу друго кучета — не е хубаво. Мисля, че нас двамата ни свързва нещо. Тук става нещо странно и не бих желал да направя каквото и да е, което би се изтълкувало като вмешателство.

— Вече го сторихте — отсече Инок. — По-лошо от това, че откраднахте тялото, не можехте да направите. Ако си бяхте поставили за цел да ми навредите, нищо по-лошо не можехте да измислите. И не става дума само за мен. Дори изобщо не става дума за мен. На целия човешки род навредихте!

— Не ви разбирам — каза Луис. — Съжалявам, но не ви разбирам. Онзи надпис върху плочата…

— Това беше моя грешка — прекъсна го Инок. — Изобщо не трябваше да поставям тази плоча. Но тогава ми се струваше, че постъпвам правилно. Не очаквах, че ще се появи някой и ще започне да си пъха носа навсякъде…

— Приятел ли ви беше?

— Приятел ли? А, имате предвид тялото. Ами не съвсем. Не точно това лице.

— Сега, като разбрах какво съм сторил — каза Луис, — съжалявам.

— От това полза няма — отвърна Инок.

— Има ли нещо — каквото и да е, — с което мога да ви бъда полезен? Нещо повече от това да върна тялото?

— Да — отговори Инок, — може би ще имам нужда от вашата помощ.

— Казвайте — отзова се Луис веднага. — Стига да мога…

— Възможно е да ми потрябва камион. За да натоваря и откарам някои неща. Дневници, някои вещи. Може да ми потрябва всеки момент.

— Ще ви осигуря камион — каза Луис. — Ще бъде на ваше разположение. И помощници ще осигуря за товаренето.

— Може да се наложи да разговарям с някой, който разполага с власт. Най-висша власт. Президента. Държавния секретар. Може би ООН. Не зная. Трябва да обмисля. И не само ще имам нужда да ми се осигури връзка с тях, но ще ми трябват и някакви гаранции, че ще се вслушат в това, което ще им кажа.

— Ще уредя — продължи Луис — да докарат подвижна късовълнова станция. Ще бъде в постоянна готовност.

— И някой, който да се вслуша в думите ми?

— Точно така — отвърна Луис. — Когото посочите.

— И още нещо.

— Само кажете — откликна Луис.

— Да забравите всичко, ако се наложи — каза Инок. — Може и да нямам нужда от всичко това. Нито от камиона, нито от останалото. Може би нещата ще си останат такива, каквито са сега. В такъв случай ще можете ли — вие и останалите замесени — да забравите цялата история?

— Мисля, че ще можем — отвърна Луис. — Но ще продължа да ви наблюдавам.

— Нямам нищо против — каза Инок. — По-нататък може и да ми потрябва вашата помощ. Но никакви опити за намеса отсега нататък.

— Сигурен ли сте — попита Луис, — че това е всичко?

Инок поклати глава.

— Друго няма. Останалото трябва сам да свърша.

Може би, помисли си той, каза повече, отколкото трябва. Защото как можеше да бъде сигурен, че този човек заслужава доверие? Как можеше да се довери на когото и да е?

И все пак, ако решеше да напусне Галактическата централа и да заложи на Земята, можеше да му потрябва помощ. Извънземните можеше и да не му разрешат да вземе със себе си дневниците и чуждоземните подаръци. Ако искаше да ги измъкне от станцията, трябваше да действа много бързо.

Но искаше ли да напусне Галактическата централа? Можеше ли да се откаже от галактиката? Можеше ли да отхвърли предложението да стане управител на друга станция на някоя друга планета? В решителния час щеше ли да е способен да прекъсне завинаги връзките си с всички онези далечни народи и с криещите толкова тайни звезди?

А вече бе предприел стъпки тъкмо към такъв изход.

Тук, през последните няколко минути, без много да се замисля, сякаш вече бе взел окончателно решение, бе подготвил план за оставането си на Земята.

Стоеше умълчан и замислен, озадачен от стъпките, които бе предприел.

— Тук винаги ще има някой — обади се Луис. — Тук, при този извор. Ако не съм аз, ще е някой, който може да се свърже с мен.

Инок кимна разсеяно.

— Някой ще ви пресреща всяка сутрин по време на вашата разходка — добави Луис. — А и вие можете по всяко време да ни потърсите на това място.

Сякаш правим заговор, помисли си Инок. Също като хлапета, които си играят на стражари и апаши.

— Трябва да тръгвам. Време е да си взема пощата, Уинс ще се чуди какво е станало с мен.

Закрачи нагоре по хълма.

— Довиждане — извика Луис.

— Да, довиждане — отвърна му Инок.

С учудване усети, че вътре в него се разлива някаква приятна топлина. Сякаш нещо, което до този момент не е било наред, изведнъж се е оправило. Сякаш е намерил нещо, което е смятал за загубено.