Междинна станция

27.

В станцията беше толкова тихо, колкото и преди да излезе. Не бяха пристигнали никакви съобщения и цялата апаратура бе утихнала — не се чуваше дори обичайното бръмчене.

Инок постави пушката върху масата и пусна пакета с вестниците до нея. Съблече си сакото и го окачи върху облегалката на стола.

Трябваше да прочете вестниците, и то не само днешните, но и вчерашните. И дневника имаше да попълва, а дневникът, напомни си той, щеше да му отнеме много време. Щеше да запълни няколко страници, дори ако пишеше сбито, а трябваше да бъде и логично, и последователно, за да изглежда тъй, сякаш вчерашните събития са описани вчера, а не цял ден по-късно. Всяка една случка трябваше да бъде описана, с всички аспекти на случилото се, с неговите собствени реакции и размишления. Винаги се бе придържал към този начин на писане, така щеше да постъпи и днес. А досега винаги бе успявал да пише по този начин, защото си бе създал една малка, специална ниша, която не беше нито на Земята, нито на галактиката, а се намираше в онова неопределено измерение, което можеше да се нарече съществувание — и бе работил вътре в параметрите на тази специална ниша подобно на средновековен монах, работещ в своята килия. Беше си избрал ролята на наблюдател, на силно заинтригуван наблюдател, който не се задоволяваше с прости наблюдения, а се опитваше да вникне в същността на онова, което наблюдаваше, и все пак по същество си оставаше най-вече един наблюдател, неангажиран жизнено или лично с това, което ставате пред очите му. Но през последните два дни, даде си сметка той, бе загубил статута си на наблюдател. И Земята, и галактиката бяха нахълтали в неговия мир, бяха разрушили специалната му ниша и сега той се чувстваше лично ангажиран. Бе загубил обективната си гледна точка и онази строга, осланяща се на сухите факти безпристрастност, върху която се основаваше описателният му метод.

Отиде до рафта с дневниците, извади този, в който понастоящем пишеше, и запрелиства страниците, за да види докъде е стигнал. Откри мястото и видя, че е стигнал почти до края. Оставаха само две-три празни страници, които сигурно щяха да се окажат недостатъчни за всички събития, които трябваше да опише. По-вероятно беше, помисли си той, да стигне до края на дневника, преди да е изчерпал всичко, и тогава щеше да се наложи да започва нов.

Остана тъй, с дневника в ръка, и се загледа в страницата, която бе изписал по-предния ден. Само два дена бяха минали оттогава, а цяла вечност сякаш го отделяше от последната страница — дори му се стори, че е малко пожълтяла. И нищо чудно, помисли си той, защото написаното принадлежеше към една друга епоха. Това бе хрониката на последния ден, преди неговият свят да се сгромоляса около него.

А имаше ли смисъл, запита се той, да продължава да пише? Всичко, което заслужаваше да бъде описано, вече беше описано. Станцията щеше да бъде закрита, а неговата собствена планета — изоставена. Без значение беше дали ще остане на нея, или ще отиде на друга станция, на друга планета — Земята щеше да бъде окончателно изоставена.

Затвори ядно дневника, пъхна го обратно на мястото му върху рафта и се върна при писалището.

Земята беше изоставена, помисли си. Той самият също се чувстваше изоставен — изоставен и ядосан, и объркан. Яд го беше на съдбата (ако съществуваше съдба) и на глупостта. И не само на интелектуалната немощ на Земята, а и на интелектуалната немощ на галактиката, на глупавите им препирни, които можеха да сложат край на великото преселение на галактическите народи, достигнало най-сетне и до тази част на галактиката. Както на Земята, така и в галактиката броят и сложността на изобретенията, благородните идеи, мъдростта и ерудицията биха могли да бъдат белези на една култура, но не и на една цивилизация. За да бъде едно общество истински цивилизовано, трябваше да бъде нещо много повече от творец на машини и идеи.

Усети колко е напрегнат и изпита желание да направи нещо — да кръстосва станцията като затворено в клетка животно, да изтича навън и да крещи като луд, докато остане без дъх, да чупи и да руши, да даде воля на гнева и разочарованието си.

Посегна се и грабна пушката от писалището. Дръпна едно от чекмеджетата, където държеше боеприпасите си, извади една кутия с патрони, разкъса опаковката и изсипа съдържанието й в джоба си.

За момент остана неподвижен, с пушката в ръка, и усети как тишината в стаята отеква като гръм в ушите му; почувства нейната неприветливост и студенина и отново остави пушката върху писалището.

Що за детинщини, каза си той, да излива яда и негодуванието си върху нещо нереално. При това нямаше причини да се ядосва и негодува. Просто трябваше да признае закономерността на събитията и да ги приеме такива, каквито са. Това беше нещо, с което всеки човек трябваше отдавна да е свикнал.

Огледа се и отново почувства тишината в станцията — сякаш самата сграда бе притаила дъх, в очакване на някакво събитие, което щеше да настъпи, когато му дойдеше времето.

Засмя се тихо и отново посегна към пушката.

Реално или не, това все пак беше нещо, което щеше да ангажира съзнанието му, щеше да го откъсне за малко от морето от проблеми, бушуващо около него.

А имаше нужда и да постреля. Вече повече от десет дни не бе ходил на стрелбището.