Междинна станция

28.

Подземието беше огромно. Краят му се губеше в далечината и тънеше в мрак, въпреки че бе запалил светлините. Представляваше плетеница от тунели и помещения, врязани дълбоко в скалата, легнала в основата на целия скат.

Тук се намираха грамадните цистерни с различните разтвори за пътуващите в цистерна; тук бяха помпите и генераторите, чието действие се основаваше на непознат за човечеството принцип на производство на електрическа енергия; а дълбоко под нивото на подземието бяха разположени огромните, пълни с киселина резервоари, в които се съхраняваха желатиноподобните остатъци от телата на онези същества, които пристигаха в станцията и при отпътуването си към някое друго място оставяха непотребните си вече тела.

Инок тръгна по един коридор, мина край цистерните и генераторите и стигна до някаква странична неосветена галерия. Откри електрическото табло, запали светлините и продължи нататък. От двете страни бяха инсталирани метални рафтове, за да има къде да складира безбройните вещи и предмети, и разните подаръци, донесени му от минаващите през станцията пътници. Отдолу догоре рафтовете бяха отрупани с купища джунджурии, пристигнали от всички краища на галактиката. И все пак, каза си той, това съвсем не е склад за непотребни вещи, защото малко са наистина непотребните неща сред тази сбирщина от предмети. Всяко от тях си имаше своето предназначение и своята стойност, било то практическа или естетическа, стига човек да знаеше как да го използва. Макар че може би не всички имаха предназначение което можеше да бъде оценено от земните жители.

В долния край на галерията имаше една етажерка, върху която „артикулите“ бяха подредени по-системно и грижливо. Всеки етикетиран, номериран, с препратка към каталога и определени дати в дневника. Това бяха нещата, които знаеше за какво служат, а в отделни случаи и принципът на действие му бе донякъде понятен. Някои от тях бяха безобидни играчки, други имаха огромна потенциална стойност, а трети нямаха нищо общо, поне в момента, с човешкия начин на живот; но имаше и такива — няколкото белязани с червен етикет — които биха накарали човек да потрепери от ужас само при мисълта за тяхното предназначение.

Продължи надолу по галерията, съпроводен от шума на стъпките си, отекващи високо в това населено с чуждоземни сенки място.

Най-сетне галерията се разшири и той се озова пред една овална зала, чиито стени бяха облицовани с някаква плътна сива материя — тя поглъщаше куршумите и не им позволяваше да рикошират.

Инок отиде до пулта, разположен в дълбока ниша в стената, набра един номер и бързо се върна в центъра на залата.

Светлините в залата бавно изгаснаха, после внезапно грейнаха отново и той вече не беше в залата, а на някакво друго място — място, което никога досега не бе виждал.

Намираше се на върха на невисок хълм, а теренът пред него се спускаше плавно към блатистите брегове на бавнотечаща река. Между подножието на хълма и блатната ивица се простираше истинско море от високи буйни треви. Въпреки че нямаше никакъв вятър, тревата се вълнуваше и той разбра, че вълнообразното движение на тревата е причинено от безбройните гадини, които щъкаха насам-натам. Оттам се чуваше зловещо грухтене, сякаш хиляда разярени свине се бореха около сто корита, за да докопат най-тлъстите късове в помията. А малко по-отдалеч, може би от реката, се носеше дълбок, монотонен рев, който звучеше продрано и уморено.

Инок усети как косата му настръхва и вдигна пушката, готов всеки миг да стреля. Изпита странно чувство — усещане, знаеше, че го грози опасност, а никаква опасност не се задаваше. И все пак дори самият въздух над това място — където и да се намираше — сякаш бе пропит с опасност.

Обърна се и обгърна с поглед гъстите, мрачни гори, които се спускаха по склоновете на веригата от крайречни хълмове и стигаха чак до тревното море, ширнало се около хълма, на който се бе озовал. Отвъд хълмовете се издигаха огромни тъмноморави планини, чиито върхове — също тъмноморави, защото по тях нямаше и следа от сняг — се губеха високо в небето.

Две четириноги същества излязоха тичешком от гората и се спряха до самия й край. Седнаха, подвиха опашки около краката си и му се ухилиха. Приличаха на вълци или на кучета, но не бяха нито едното, нито другото. Никога досега не бе виждал подобни същества. Козината им блестеше на слабото слънце, сякаш бяха намазани с нещо мазно, и покриваше само телата им — от врата нагоре главите и лицата им бяха голи. Напомняха зли старци, тръгнали на маскарад и обвили телата си с вълчи кожи. Но ефектът на дегизировката се разваляше от висналите от устата им червени езици, които лъщяха на фона на мъртвешки бледите им лица.

В гората цареше покой. Само двата звяра седяха на задните си крака и му се хилеха със странната си беззъба усмивка.

Гората беше гъста и мрачна, а листата на дърветата бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха черни. Всички листа лъщяха, сякаш някой нарочно ги бе полирал, за да им придаде специален гланц.

Инок отново се обърна и хвърли поглед към реката — досами тревите се спотайваха цяла сюрия подобни на жаби чудовища, близо два метра дълга и метър високи, телата им бяха с цвят на умряла риба, с едно-единствено око (ако изобщо беше око), което заемаше почти цялото пространство над носа. Очите им бяха фасетни и проблясваха в мъждивата слънчева светлина, досущ като очите на дебнеща котка, с пробягал по тях светлинен лъч.

Дрезгавият рев продължаваше откъм реката, а в промеждутъците от тишина се чуваше някакво слабо, тънко жужене, напомнящо сърдитото и злобно жужене на комар, готов за атака, само че по-пронизително от това на комара.

Инок вдигна бързо глава към небето и в далечината забеляза върволица от точици, но бяха толкова високо, че не бе възможно да се разбере какво представляват.

Той отново сведе поглед към редицата приклекнали, подобни на жаби същества, но с крайчеца на окото си долови някакво леко движение и рязко се обърна към гората.

Съществата с вълчи тела и голи като черепи глави напредваха бързо и безшумно нагоре по хълма. Не можеше да се каже, че тичат, защото движенията им нямаха нищо общо с характерните при тичане движения. По-скоро се движеха тъй, сякаш бяха изцвъркани от туба, като паста за зъби.

Инок вдигна рязко пушката и тя прилепна на рамото му, сякаш беше част от него. Главата на първия звяр кацна в прореза на мерника и мушката покри голото лице. Пушката подскочи, когато натисна спусъка, и без да изчака да види дали е повалил звяра, той насочи цевта към втория, презареждайки в движение; пушката подскочи още веднъж, вторият звяр се преметна във въздуха, после се потътри още малко напред и започна да се свлича надолу по хълма.

Инок отново зареди пушката и месинговата гилза проблесна на слънцето, докато той се завъртя бързо към другия склон.

Подобните на жаби същества вече бяха по-близо. Но в момента, в който се обърна към тях, те се спряха, седнаха на задните си крака и се загледаха в него.

Той бръкна в джоба си, извади два патрона и ги напъха в магазина на мястото на изстреляните.

Ревът откъм реката бе спрял, но сега пък се чуваше някакъв крясък от неизвестна посока. Огледа се внимателно, за да открие източника, но нищо не забеляза. Стори му се, че идва откъм гората, но и там не се виждаше нищо.

Между отделните крясъци се долавяше предишното жужене, но сега сякаш се бе усилило. Вдигна поглед към небето и видя, че точиците са станали по-големи. Вече не се движеха в една редица, а образуваха кръг, който се спускаше спираловидно надолу. Все още се намираха прекалено високо, за да се разбере какво представляват.

Отново се извърна към чудовищните жаби и откри, че са по-близо, отколкото преди. Бяха успели да припълзят малко по-нагоре по склона.

Инок вдигна пушката, но този път не изчака да я нагласи на рамото си, а стреля от хълбок. Окото на най-близкото същество се пръсна, издавайки звук, подобен на плясъка на камък, хвърлен в локва вода. Съществото нито подскочи, нито се катурна, а просто се слегна на земята и се сплеска, сякаш някой бе поставил крака си върху него и бе натиснал точно толкова, колкото е необходимо, за да го спити. Сплесканото му тяло остана да лежи там, а на мястото на окото се появи голяма кръгла дупка, която започна да се пълни с гъста като слуз жълтеникава течност — кръвта на съществото най-вероятно.

Останалите тръгнаха бавно назад, без да го изпускат от очи. Оттеглиха се от хълма и се спряха едва когато стигнаха до високите треви.

Крясъците вече се чуваха по-близо, а жуженето ставаше все по-пронизително. Нямаше съмнение, че крясъците идват откъм близките хълмове.

Инок рязко се обърна и този път го видя — огромен черен балон, крачещ в небето, се спускаше надолу по отсрещния скат, стъпвайки между дърветата и издавайки тъжни крясъци. При всеки крясък туловището се издуваше и свиваше, а при всяка стъпка се полюшваше насам-натам, тъй като висеше между четири прави като върлини крака, които продължаваха над него и се събираха в една обща става, свързваща горната част на тази причудлива двигателна система с разперените навън долни крайници, които го издигаха високо над гората. Пристъпваше сковано, като повдигаше краката си високо над широките корени на дърветата, преди да направи следващата крачка. При всяка крачка се чуваше пращенето на клоните и трясъкът на дърветата, които чупеше и поваляше по пътя си.

Инок усети как кожата на гърба му се опитва да се навие на руло като щора на прозорец, а космите на тила му се изправиха, подчинявайки се на някакъв първичен инстинкт в стремежа си да наподобят настръхнала пред боя грива.

Но както си стоеше, почти парализиран от страх, някаква частица от съзнанието му си спомни, че вече е стрелял веднъж, и пръстите му се спуснаха към джоба, извадиха един патрон и го пъхнаха на мястото на изстреляния.

Жуженето се чуваше още по-силно, преминало бе в по-висока тоналност и се приближаваше с огромна скорост.

Инок вдигна глава и видя, че точиците вече не кръжат в небето, а се спускат надолу към него, подредени една след друга.

Хвърли един поглед към балона, който продължаваше да врещи и да се клатушка върху кокилестите крака. Продължаваше да напредва, но пикиращите точици бяха по-бързи и първи щяха да достигнат хълма.

Инок изнесе пушката леко напред и нагоре, готов всеки миг да я долепи до рамото си, и продължи да следи полета на връхлитащите точици — вече не точици, а зловещи аеродинамични тела, всяко въоръжено с рапира, която стърчеше от главата му. Нещо подобно на клюн, помисли си Инок, защото тези същества сигурно бяха птици, но изглеждаха по-дълги, по-тънки, по-големи и по-страшни от коя да е земна птица.

Жуженето премина в писък, който продължи да се усилва и стана толкова остър, че косите му се изправиха от ужас. И през цялото време като метроном, отмерващ такта, прозвучаваха врясъците на черния балон, закрачил надолу по хълма.

Инок дори не разбра кога ръцете му са вдигнали пушката и са я долепили до рамото му, изчаквайки момента, когато първото от пикиращите чудовища ще е достатъчно близо, за да стреля.

Падаха като камъни от небето и бяха по-големи, отколкото си ги бе представял — големи и прииждащи, като стрели, насочени право към него.

Пушката го ритна по рамото и първата птица се сгърчи, тялото й изгуби стреловидната си форма, прекърши се на две и се понесе право надолу. Зареди и веднага стреля — втората загуби равновесие и се запремята. Отново зареди и натисна спусъка. Тревата се люшна, вятърът пое отпуснатото, разкъсано тяло и като обрулен лист го понесе настрани към реката.

Останалите прекратиха атаката. Завиха леко и поеха право нагоре към небето, размахали огромните си като на вятърна мелница крила.

Върху хълма падна сянка, някъде отгоре се появи могъщ стълб и се стовари встрани от хълма. Земята потрепера, а там, където стъпи кракът, скритата от тревата вода изригна като фонтан.

Крясъците станаха оглушителни, изпълниха цялото пространство и огромният крачещ балон бавно се заспуска надолу.

Инок успя да различи лицето му, ако това уродливо и отвратително нещо можеше да се нарече лице. Имаше остър клюн, под него някакъв смукателен орган вместо уста и още десетина органа, вероятно очите му.

Краката приличаха на обърнати V-та, като вътрешните отсечки бяха малко по-къси от външните. В центъра на тези вътрешни рамена висеше огромният балон — туловището, а лицето се намираше отдолу под него, за да вижда съществото цялото ловно поле под себе си.

Изведнъж разперените навън крака започнаха да се прегъват, оказа се, че имат стави, и туловището приклекна за да сграбчи жертвата си.

Инок не разбра кога е вдигнал пушката и е започнал да стреля, но усети тласъците на приклада върху рамото си. Имаше чувството, че някой друг стреля вместо него, а той стои настрана и наблюдава как онзи държи оръжието и натиска спусъка.

От черния балон се разхвърчаха парчета месо и по туловището му се появиха назъбени пукнатини, от които потече мътна течност, която се изпари и започна да ръси черни капки.

Затворът изщрака на празно — изстрелял бе всички патрони, по нямаше нужда да продължава стрелбата. Огромните крака започнаха да треперят и да поддават, нараненото тяло се затресе конвулсивно сред гъстата мъгла, която излизаше от него. Крясъците бяха престанали и Инок чу трополенето на черните капки върху ниската трева на хълма.

Разнесе се отвратителна миризма, а капките, които падаха върху него, бяха лепкави и приличаха на студено машинно масло. Огромното туловище, издигащо се над него на своите кокилести крака, започна да се свлича на земята.

Внезапно целият този свят помръкна и изчезна от погледа му.

Инок отново се озова в овалната зала, сгряна от приглушената светлина на лампите. Усещаше се задушливият мирис на барут, а навсякъде около краката му се въргаляха лъскавите празни гилзи, изхвърлени от пушката.

Намираше се в подземието — упражнението по стрелба бе приключило.