Междинна станция

9.

Инок остави пушката и пакета с пощата върху прашната трева и грижливо загъна статуетката в парчето амбалажна хартия. Щеше да я постави, реши той, или на полицата над камината, или може би още по-добре, на малката масичка за кафе до любимия си стол в ъгъла до писалището. Искаше му се, призна си той с известно неудобство, да е близо до него, тъй че винаги, когато пожелае, да може да й се любува или да я вземе в ръка. Учуди се колко дълбоко го трогна, как му стопли душата подаръкът на пощаджията.

Не че рядко получаваше подаръци — едва ли минаваше седмица, през която междузвездните пътешественици да не му оставят няколко. Къщата беше пълна с тях, а долу в огромното като пещера подземие имаше цяла стена с рафтове, отрупани с нещата, които му бяха давали. Може би, каза си той, причината се криеше в това, че този подарък беше от Земята, от представител на човешкия род.

Той пъхна увитата статуетка под мишница и като вдигна пушката и пакета с пощата, пое обратно към къщата, следвайки обраслия с храсталаци път, по който навремето са се движели каруците към фермата.

Гъста трева покриваше пространството между старите коловози, врязани толкова дълбоко в глинестата почва от железните колела на едновремешните каруци, че все още никакво растение не бе успяло да пусне корени в голата, твърда като бетон пръст. Но от двете страни на пътя гъстите буренаци, плъзнали по нивата откъм близката гора, бяха израсли над човешки бой, тъй че сега човек се движеше между две плътни зелени стени.

Но на места, по необясними причини — може би поради характера на почвата или просто природата така бе отредила, — буренакът не бе израсъл толкова високо и тук се образуваха просеки, през които от билото се откриваше поглед към речната долина.

И тъкмо от едно такова място Инок видя как нещо проблесна сред китката дървета в края на старата нива, недалеч от изворчето, където срещна Луси.

Намръщи се и се спря на пътя, очаквайки това да се повтори. Но нищо повече не забеляза.

Знаеше, че това е един от наблюдателите, който следеше станцията с бинокъл. Проблясъкът бе всъщност отражението на слънцето в стъклата му.

Кои бяха те, запита се той. И защо го наблюдаваха? Това продължаваше вече доста време и колкото и да е странно, освен да го наблюдават, нищо друго не предприемаха. Не му натрапваха присъствието си. Досега никой не бе се опитал да се срещне с него, а една такава среща би била съвсем лесна и естествена. Ако те — които и да бяха — желаеха да разговарят с него, не беше трудно да се инсценира уж съвсем случайна среща по време на някоя от сутрешните му разходки.

Но очевидно още не желаеха да разговарят с него.

В такъв случай, запита се той, какво искаха от него? Да го държат под око може би. Що се отнася до това, помисли си, усмихвайки се вътрешно на горчивото си чувство за хумор, още през първите десет дни можеха да се запознаят с установения му начин на живот.

Или може би чакаха да се случи нещо, което да им подскаже с какво се занимава. Ако беше така, не ги очакваше нищо друго, освен пълно разочарование. Хиляда години можеха да си наблюдават и пак нищо нямаше да усетят.

Обърна гръб на гледката и продължи да крачи бавно по пътя, разтревожен и озадачен от присъствието на наблюдателите.

Може би, помисли си той, не правеха опити да се свържат с него, защото са чули някои от историите, които сигурно се разказват за него. Истории, които никой, дори и Уинслоу, не би се решил да му предаде. Какви ли истории, запита се той, бяха съчинени за него и се разнасяха из околността? Какви ли фантастични измислици се разказваха със затаен дъх край камината?

Може би беше по-добре, каза си той, че не знаеше какво приказват за него, макар и да бе почти сигурно, че го одумват. Добре беше и това, че наблюдателите не правеха опити да се свържат с него. Защото, докато не се срещнеха, той беше в относителна безопасност. Докато нямаше въпроси, нямаше да има и отговори.

Наистина ли сте, щяха да го попитат, онзи същият Инок Уолас, който през 1861 година е отишъл да се бие за Ейбръхам Линкълн? Имаше само един отговор на този въпрос, не можеше да има друг. Да, трябваше да каже, аз съм този човек.

И от всички въпроси, които биха могли да му зададат, този беше единственият, на който можеше да отговори правдиво. На всички останали трябваше да отвърне с мълчание или недомлъвки.

Щяха да го попитат как става така, че не остарява — как успява да запази младостта си, когато цялото човечество старее? И той не можеше да им каже, че докато е вътре в станцията, не старее, че старее само когато излезе вън от нея, че остарява с един час на ден по време на всекидневните си разходки, че можеше да остарее с час, час и нещо, докато работи в градината, или с петнайсетина минути, докато седи на стъпалата и се наслаждава на красивия залез. Но когато влезеше вътре, процесът на стареене напълно секваше.

Не можеше да им каже това. Имаше още много неща за които не можеше да говори. Знаеше, че ако един ден все пак се стигнеше до среща с тях, щеше да му се наложи да избяга от въпросите им и напълно да се изолира от света, като се затвори между четирите стени на станцията.

Подобно развитие на събитията нямаше да доведе до никакви физически неудобства, защото можеше да живее в станцията без каквито и да е притеснения. Нищо нямаше да му липсва, защото чуждоземните щяха да го снабдяват с всичко, което му беше необходимо да живее и да се чувства добре. Наистина от време на време си доставяше човешка храна — Уинслоу му я купуваше и докарваше от града, — но само защото понякога зажадняваше за храна от родната си планета, особено за онези обикновени неща за ядене, които помнеше от детските и войнишките години.

Но дори и тези храни, каза си той, можеха да се набавят чрез репродуциране. Би могъл да изпрати парче бекон или дузина яйца на някоя друга станция, където да останат като еталон, тъй че когато пожелаеше, можеше да поръча да бъдат възпроизведени и изпратени до него.

Но имаше едно, което чуждоземците не можеха да му доставят — контактът му с хората, поддържан чрез Уинслоу и пощата. Защото, щом се затвореше в станцията, щеше да е напълно изолиран от света, който познаваше, тъй като вестниците и списанията представляваха единствената му връзка с него. Радиото не работеше вътре в станцията поради смущенията, предизвикани от различните уреди.

Нямаше да знае какво става по света, нямаше вече да получава информация за събитията отвън. Диаграмите му щяха да пострадат от това и да станат, общо взето, безполезни; въпреки че, каза си той, те и сега бяха кажи-речи безполезни, тъй като не можеше да бъде сигурен в правилното използване на факторите.

Но освен всичко друго щеше да му липсва и това малко кътче от външния свят, което обхождаше всеки ден. И тъкмо разходките, помисли си той, може би повече от всичко Друго, му бяха помотали да се запази като човек и гражданин на планетата Земя.

Запита се доколко бе от значение за него да си остане — интелектуално и емоционално — гражданин на Земята и представител на човешкия род. Може би, помисли си той, нямаше никакви причини за това. При положение че бе в досег с космополитизма на галактиката, желанието му да продължи да се отъждествява с родната си планета можеше да се приеме за проява на провинциална ограниченост. И може би губеше нещо от тази си ограниченост.

Но знаеше, че не би могъл да обърне гръб на Земята. Прекалено много я обичаше — обичаше я повече може би от всички други хора, които нямаха представа за онези далечни, неподозирани светове. Човек, каза си той, трябва да принадлежи на нещо и да бъде верен на това, с което се отъждествява. Галактиката бе прекалено голяма за един самотен, лишен от своята самоличност човек.

Една чучулига излетя от треволяците наоколо и се зарея високо в небето. Той спря, очаквайки от гърлото й да бликне кръшна песен и трепетливи трели да огласят синевата. Но песен не последва, тъй като не беше пролет.

Продължи надолу по пътя и скоро пред погледа му се откри строгата фасада на станцията, кацнала на върха на склона.

Странно, помисли си той, че я наричам станция, а не дом, но като станция бе служила по-дълго, отколкото като дом.

Направи му впечатление, че от нея се излъчва някаква мрачна непоклатимост, сякаш сама се бе настанила на върха на склона и възнамеряваше да остане там во веки веков.

И щеше да остане, разбира се, стига някой да искаше и дотогава, докато искаше. Защото нямаше сила, която да я помръдне.

Дори да се наложеше някой ден да остане затворен зад стените й, станцията щеше да издържи на всички опити на човечеството да надзърне или проникне в нея. Не можеха да я одраскат, не можеха да я разбият. Нищо не можеха да направят. Колкото да дебнеха, каквито и догадки и анализи да правеха, хората нямаше да научат нищо повече от това, че на този хълм се издига една необикновено сграда. Защото тя можеше да устои на всичко, с изключение на термоядрен взрив — а може би дори на него.

Влезе в двора и се обърна назад, за да хвърли поглед към дърветата, сред които бе видял онзи проблясък, но не забеляза нищо, което да подсказва, че там има някой.