Междинна станция

13.

Тя бе заявила, че трябва да си кажат в лицето що за същества са в действителност.

А какво бяха те? Не какво той смяташе, че са, а какво наистина бяха. Какво те самите смятаха, че са? Защото сигурно те знаеха много по-добре от него.

Къде отиде Мери? Когато напусна тази стая, в кой ли край на небитието се пренесе? Дали все още съществува? И ако е така, що за съществование би било това? Дали са я приютили някъде, както малкото момиченце приютява куклата си в кутия, забутана в дъното на шкафа при останалите кукли?

Опита се да си представи небитието. Не беше ли това абсолютното нищо? Ако е така, създанията, попаднали там, съществуваха сред една лишена от съществование пустош. В небитието не би могло да има нищо — нито пространство, нито време, нито светлина, нито цвят, нито надежда: просто едно безкрайно нищо, което би трябвало да се намира някъде извън вселената.

Мери! — извика той безгласно. — Какво съм ти сторил, Мери?

Отговорът беше налице — суров и неподправен.

Беше се захванал с нещо, което не познава. Нещо повече, беше допуснал непростимата грешка да си въобразява, че го познава. А всъщност знаеше тъкмо толкова, колкото бе необходимо, за да осъществи идеята си, но не знаеше достатъчно, за да си даде сметка какви могат да бъдат последствията.

Със сътворяването идваше и отговорността, но той не бе способен да поеме нещо повече от морална отговорност за стореното от него зло, а моралната отговорност, ако не е съчетана със способността да предложиш някаква утеха, беше напълно безполезно нещо.

Те го мразеха и го осъждаха, но той не им се сърдеше, защото ги бе повел и им бе показал обетованата земя на човечеството, а след това ги бе върнал обратно. Бе ги дарил с всичко, което едно човешко същество притежава, с изключение на най-важното — способността да съществуват в човешкия свят.

Всички го мразеха, освен Мери, но щеше да е по-добре за нея, ако го мразеше. Защото бе осъдена, благодарение тъкмо на човешката си природа, с която я бе надарил, да обича чудовището, което я бе създало.

Намрази ме, Мери — замоли я той. — Намрази ме като другите!

Мислено ги бе наричал хората сенки, но това бе просто едно име, което бе измислил за свое собствено улеснение, един удобен етикет, който им прикачваше, за да може все някак да ги назовава, когато си мислеше за тях.

Но етикетът не беше точен — те не бяха нито сенки, нито духове. На вид бяха съвсем реални, от плът и кръв. Едва като се опиташ да ги докоснеш, ставаше ясно, че не са от плът и кръв — защото там, където бяха те, нямаше нищо.

Плод на въображението, казваше си той в началото, но сега не беше сигурен. Първоначално те идваха само когато ги повикаше, използвайки знанията и уменията, които бе усвоил при изучаването на работата, извършена от чародейците на Алфард XXII. Но през последните години вече не ги викаше. Просто нямаше нужда — предусещаха желанието му и се появяваха, преди да ги е повикал. Чувстваха кога има нужда от тях, преди той самият да го е почувствал. И бяха тук, очакваха го, за да прекарат един час или една вечер с него.

Разбира се, в известен смисъл бяха плод на въображението му, защото сам ги бе създал, може би без да осъзнава тогава, без да разбира защо ги създава точно такива, но през последните години вече знаеше, макар че се бе опитал да не узнае и щеше да е много по-щастлив, ако не знаеше. Досега бе спотайвал това, което знаеше, избутвал го бе далеч назад и дълбоко в съзнанието си. Но сега, когато всичко бе свършило, когато вече нямаше значение, най-сетне можеше да бъде откровен пред себе си.

Дейвид Рансъм беше самият той — такъв, какъвто бе желал да бъде, какъвто бе мечтал да бъде, но, разбира се, не беше. Дейвид беше безстрашен офицер от армията на Севера, с не толкова висок чин, че да бъде надут и скован, но доста над обикновения войник. Беше строен и елегантен, и непременно луда глава, любимец на всички жени, уважаван от всички мъже. Беше роден водач, но същевременно и голям добряк, който се чувстваше еднакво добре и на бойното поле, и на официален прием.

А Мери? Странно, помисли си той, че винаги я бе наричал само Мери. Тя нямаше презиме. Тя беше просто Мери.

Тя беше най-малко две жени, ако не и повече. Тя беше Сали Браун, която живееше малко по-надолу — а колко отдавна, каза си той, не се бе сещал за нея. Беше толкова странно, че не се бе сещал за нея, че сега просто се изуми при спомена за някогашната си съседка на име Сали Браун. Защото навремето двамата се обичаха, или може би само си мислеха, че се обичат. Защото дори след години, докато все още се сещаше за нея, не бе напълно уверен, въпреки романтичната мъгла, забулила миналото, че това наистина е любов, а не просто сантименталното умиление на войника, който тръгва на война. Това бе една недоизказана любов, плаха и невинна, каквато може да бъде любовта между фермерската дъщеря и сина на съседа фермер. Бяха се разбрали да се оженят, когато се върне от войната, но няколко дена след битката при Гетисбърг получи писмото, написано преди повече от три седмици, с което му съобщаваха, че Сали Браун е починала от дифтерит. Сега си спомни, че скърби за нея, но не помнеше колко дълбоко, макар че сигурно е било дълбоко, защото по онова време беше прието да се скърби дълго и дълбоко.

Така че Мери беше отчасти Сали Браун, но не изцяло Сали. Тя беше и онази висока, величествена дъщеря на Юга, жената, която бе видял само за миг-два, докато маршируваше по прашния път под горещото слънце на Вирджиния. Минаваха край една от онези огромни плантаторски къщи, разположени навътре от пътя, и тя стоеше на портика, до една от високите бели колони, и наблюдаваше как неприятелят дефилира край нея. Имаше черна коса и лице по-бяло от колоната, а стойката й беше тъй изправена и горда, тъй предизвикателна и надменна, че я бе запомнил и носил в мислите и мечтите си — макар да не знаеше името й — през всички прашни, пропити с кръв и пот дни на войната. И докато мислеше и мечтаеше за нея, се питаше дали в мислите и мечти те си не изневерява на Сали. Седнал край лагерния огън, когато разговорите стихнеха, или завит в одеялото, вперил поглед в звездите, той си бе представял как, когато свърши войната, ще се върне при онази къща във Вирджиния и ще я намери. Може и да не живееше вече там, но той щеше да преброди целия Юг и щеше да я открие. Но не се върна; всъщност той изобщо не бе възнамерявал да я търси. Тя бе една мечта, родена край лагерния огън.

Така че Мери беше и двете заедно — и Сали Браун, и непознатата красавица от Вирджиния, застанала до колоната, за да наблюдава марша на войските. Мери беше тяхната сянка, а може би и на много други, все още неосъзнати от него жени — обобщен образ на всичко, което бе познавал, виждал или обожавал у жените. Тя беше един идеал, едно съвършенство. Тя беше неговата съвършена жена, сътворена от неговия ум. А сега, подобно на Сали Браун, потънала в небитието; подобно на онази красавица от Вирджиния, изчезнала в мъглата на времето; подобно на всички онези, които може би са допринеси за нейното оформяне, сега и тя го бе напуснала.

А той наистина я обичаше, защото тя съчетаваше в себе си всички негови любови — едно, тъй да се каже, напречно сечение на всички жени, които някога бе обичал (ако изобщо бе обичал някоя), или на онези, които бе мислил, че обича, макар и абстрактно.

Но че и тя може да го обича, беше нещо, което изобщо не му бе минавало през ума. И докато все още не знаеше, че и тя го обича, бе напълно възможно да таи любовта си дълбоко закътана в сърцето, осъзнавайки, че това е една безнадеждна и невъзможна любов, но единствено достъпната.

Отново се запита къде ли е сега, къде ли е намерила убежище — в небитието, което се бе опитал да си представи, или в някое друго измерение на несъществуванието, очакваща, незнаеща кога отново ще бъде повикана при него.

Вдигна ръце, оброни глава в тях и остана така, обзет от мъка и разкаяние, заровил лице в дланите си.

Тя никога нямаше да се върне. Молеше се да не се връща. И за двамата щеше да е по-добре, ако тя никога не се върнеше.

Ако можеше да бъде сигурен, помисли си той, къде се намира тя сега! Ако имаше как да се увери, че се намира в състояние, подобно на смъртта, и мислите й вече не я терзаят! Защото самата идея, че съзнанието й е будно, му се струваше непоносима.

До слуха му достигна звуковият сигнал, известяващ пристигането на съобщение, и той вдигна глава. Но не стана от дивана.

Ръката му сковано се протегна към малката масичка, върху която бяха струпани някои от по-живописните багатели и джунджурии, подарени му от разни пътници.

Взе един куб, изработен от нещо, което можеше да бъде някакъв странен вид стъкло или прозрачен камък — така и не успя да разбере кое от двете, а можеше да бъде и от нещо друго, — и го обгърна с длани. Взирайки се в него, успя да забележи една миниатюрна, но доста детайлна и стереоскопична картина на някакъв приказен свят. Едно гротескно-красиво място, разположено на нещо като горска поляна, заобиколена от дървета, прилични на цъфнали отровни гъби, а отгоре се сипеше нещо, сякаш част от самия въздух, и много приличаше на сняг от скъпоценни камъни, искрящи и проблясващи във виолетовата светлина на огромно синьо слънце. Някакви същества танцуваха на полянката, но приличаха повече на цветя, отколкото на животни, а движенията им бяха толкова грациозни и изпълнени с поезия, че кръвта заиграваше при тази гледка. После приказната страна изчезна и на нейно място се появи друга — една дива и мрачна страна, където зловещи, голи, урвести скали се издигаха високо на фона на червено и смръщено небе, а нагоре и надолу по скалите прехвърчаха огромни същества, които приличаха на крилати парцали за миене на чинии, докато други бяха накацали в отвратителни пози по рошавите израстъци, които вероятно бяха уродливи дървета, поникнали направо от отвесната стена на скалата. А долу, в бездната, за чиято дълбочина можеше само да се гадае, самотно бучеше буйна река.

Остави куба на масата. Интересно, каза си той, какво беше това, което се виждаше вътре в него. Все едно че прелистваше страниците на книга — всяка страница представляваше картината на един нов свят, но нищо не подсказваше къде се намира този свят. В началото, когато му го подариха, бе направо очарован и с часове наблюдаваше как се сменят картините, докато го държи в ръцете си. Нямаше никаква прилика между отделните картини, а те сякаш нямаха край. Имаше чувството, че това всъщност не бяха картини, а самата действителност се простираше пред погледа му и той всеки момент можеше да се отлепи от мястото, където бе кацнал, и да полети право надолу към тази действителност.

Но накрая му омръзна, защото беше безсмислено да седи и да зяпа тази безкрайна поредица от картини, които нищо не му говореха. Безсмислено за него, разбира се, каза си той, но не и за онзи пътник от Ениф V, който му бе подарил куба. Напълно бе възможно, помисли си Инок, това да е някакъв изключително ценен предмет, притежаваш огромна стойност.

Това се отнасяше за повечето от нещата, които му подаряваха. Знаеше, че дори и тези, които му доставяха удоволствие, не винаги използваше правилно или най-малкото не за това, за което бяха предназначени.

Но имаше и такива — не много на брой, — чиято стойност той разбираше и оценяваше, макар че в повечето случаи изобщо не му вършеха работа. Например миниатюрният часовник, който показваше местното време във всички сектори на галактиката — един интересен, а при дадени обстоятелства изключително необходим уред, който обаче му беше почти ненужен. Или например смесителят на миризми — по-подходящо наименование не можа да измисли, — с чиято помощ човек можеше да сътвори какъвто аромат пожелае. Достатъчно бе да се набере нужната комбинация и стаята ухаеше на този аромат, докато не го изключеше. Спомни си как си игра с него един мразовит зимен ден и след дълга експерименти успя да постигне аромата на ябълков цвят, и цял ден живя сред пролетни ухания, докато навън бушуваше виелица.

Пресегна се и взе едно друго нещо — една много красива вещ, която винаги го бе интригувала, но която така и не разбра за какво служи — ако изобщо служеше за нещо. Защото, каза си той, можеше да бъде просто произведение на изкуството, изящен предмет, предназначен само да радва окото. Но от него лъхаше нещо (ако това бе точната дума), което го караше да мисли, че е възможно да има някакво по-специално предназначение.

Представляваше пирамида от сфери, чиито размери последователно се смаляваха към върха. Съвършено творение, високо около трийсет и пет сантиметра; всяка сфера имаше различен цвят — и то не просто нанесен отгоре, а толкова наситен и чист, че човек инстинктивно усещаше, че цветовете са естествени и присъщи на всяка сфера, че всяка една сфера, от центъра до повърхността, имаше свой характерен цвят.

По нищо не личеше да е използвано нещо като лепило при подреждането на сферите по местата им. Сякаш някой чисто и просто бе нахвърлял сферите една върху друга и те си бяха останали по местата.

Докато я държеше в ръцете си, той се опита да си спомни кой му я бе подарил, но не можа да се сети.

Апаратът за съобщения продължаваше да пищи — работата го зовеше. Не можеше да си седи цял следобед, каза си, и да си пилее времето. Постави пирамидата обратно на масата, стана и се отправи към другия край на стаята.

Съобщението гласеше:

№406302 ДО СТАНЦИЯ 18327. ПЪТНИК ОТ ВЕГА XXI ПРИСТИГА В 16532.82. ЧАСЪТ НА ЗАМИНАВАНЕ — НЕОПРЕДЕЛЕН. БЕЗ БАГАЖ. ОБИКНОВЕНА КАСА, ЗЕМНИ УСЛОВИЯ. ПОТВЪРДЕТЕ.

Сърцето на Инок се изпълни с радост, когато видя съобщението. Щеше да е хубаво да бъде отново с някой Сияен. Последният бе минал през станцията преди повече от месец.

Припомни си деня, в който за пръв път видя Сияен — когато онези петимата пристигнаха. Трябва да е било, помисли си той, през 1914 или може би 1915. Помнеше, че Първата световна война, която всички по него време наричаха Голямата война, бе вече в разгара си.

Сияйният щеше да пристигне горе-долу по същото време с Юлисис и тримата щяха да прекарат една приятна вечер. Не се случваше много често двама добри приятели да го посетят едновременно.

Остана малко изненадан при мисълта, че възприема един Сияен като приятел, защото най-вероятно никога досега не бе виждал това същество. Но това едва ли имаше значение, тъй като всеки Сияен, който и да е Сияен, щеше да се окаже приятел.

Нагласи касата под материализатора и много внимателно провери дали всичко е наред, после се върна при апарата за съобщения и изпрати потвърждението.

И през пялото време се мъчеше да си спомни дали беше 1914 или малко по-късно.

Отиде до шкафа с картотеката, дръпна едно чекмедже и намери Вега XXI — първата отбелязана дата беше 12.07.1915. Откри дневника на рафта; измъкна го и го отнесе на писалището. Прелисти го набързо, докато стигна до тази дата.