Разполагаше с един час. Знаеше, че разполага с час, защото бе наблюдавал Инок Уолас през последните десет дена. От момента, в който излизаше от къщи, до завръщането му с пощата минаваше не по-малко от час. Понякога малко повече, ако пощаджията закъснееше или се разприказваха с него. Но, каза си Луис, можеше да разчита със сигурност само на един час.
Уолас се бе изгубил от погледа му надолу по полегатия скат, поел към скалите, извисяващи се пад отвесния склон, в подножието на който течеше река Уисконсин. Щеше да се изкачи по скалите и да застане там, притиснал пушката с ръка и вперил поглед в безлюдната пустош на речната долина. След това щеше да се върне надолу по скалите и да тръгне бавно по пътеката сред дърветата, докато стигне до мястото, където напролет цъфтят венерини чехълчета, и оттам пак нагоре по хълма към изворчето, което блика от ската точно под старата нива, незасявана повече от век, и после все по склона до пътя, който почти се губи сред тревата, и надолу към пощенската кутия.
През тези десет дена, откакто го наблюдаваше, Уолас ни веднъж не бе променил маршрута си. Вероятно, каза си Луис, не го бе променял от години. Уолас никога не бързаше. Вървеше тъй, сякаш разполагаше с толкова време, колко го желаеше. Спираше по пътя си, за да поднови познанство със стари приятели — някое дърво, катеричка, цвете. Беше як мъж и му личеше, че е бил войник — запазил бе доста от уменията и навиците, придобити по време на тежките походи под предводителството на различни командири. Крачеше с високо вдигната глава и изправени рамене и се движеше с лекотата на човек, свикнал с изнурителни преходи.
Луис излезе от гъстата като джунгла плетеница от дървета — някогашната овощна градина, в която няколко сгърбушени, изкривени и посивели от старост дървета все още раждаха някоя и друга горчива ябълка.
Спря се за малко в края на горичката и отправи поглед нагоре към къщата, стъпила върху хребета. За един кратък миг му се стори, че къщата е обляна от особена светлина, сякаш някаква разредена и по-дестилирана субстанция от слънцето бе прекосила бездните на пространството, за да озари точно тази къща и да я отличи от всички други къщи на света. Окъпана н тази светлина, къщата имаше неземен вид, сякаш наистина бе отделена и избрана като нещо изключително. После светлината, ако изобщо я бе имало, изчезна и къщата сега бе огряна от същата най-обикновена слънчева светлина, която падаше и върху полята и горите наоколо.
Луис разтърси глава и си каза, че сигурно оглупява или има халюцинации. Защото не съществуваше никаква по-особена слънчева светлина и къщата беше най-обикновена къща, макар и учудващо запазена.
В днешно време подобни къщи не се срещаха много често. Беше правоъгълна — дълга, тясна и висока, със старомодна резба по стрехите и фронтовете. Имаше мрачен вид, който нямаше нищо общо с възрастта й — била е мрачна още от деня на построяването й — мрачна, неприветлива и яка, подобно на хората, които са я обитавали. Но колкото и да бе мрачна, изглеждаше спретната и стегната — никъде нямаше олющена боя, следи от овехтяване и западане.
В единия край на къщата имаше малка пристройка, нещо като барака, която стоеше някак чуждо — сякаш някой я бе домъкнал отнякъде и лепнал отстрани, закривайки страничния вход на къщата. Вероятно вратата, помисли си Луис, която води към кухнята. Без съмнение бараката е служила като място, където се оставят връхните дрехи и се събуват галошите и ботушите, с пейка за ведрата с мляко и кофите с вода, вероятно тук е стояла и кошницата, в която са събирали яйцата. От покрива се подаваше около метър и половина кюнец.
Луис се приближи до къщата, заобиколи бараката и отстрани откри открехната врата. Пристъпи към прага, широко разтвори вратата и зяпна от изумление.
Защото това не беше обикновена барака. Очевидно това беше жилището на Уолас.
Печката, чийто кюнец стърчеше над покрива, беше в единия ъгъл. Истинска старинна кухненска печка, по-малка от някогашните готварски печки. Отгоре й бяха наредени кафениче, тиган и една тава. Зад нея, закачени на една дъска, висяха и други кухненски съдове. Насреща до стената беше поставено голямо персон и половина легло с високи табли, застлано с една от онези дебели шарени покривки, които преди век жените обичали да съшиват от многобройни разноцветни парчета плат. В друг ъгъл имаше маса и стол, а над масата — малък стенен шкаф без врати, в който бяха наредени няколко чинии. На масата стоеше газена лампа, поочукана от дългата употреба, но с чисто, сякаш сутринта измито и лъснато, шише.
Нямаше врата към къщата, нямаше дори и следа, че някога е съществувала врата. Дъсчената обшивка на външната стена на къщата беше непокътната и служеше за четвърта стена на бараката.
Невероятно е, каза си Луис, че няма никаква врата, че Уолас живее тук, в тази барака, при положение че разполага с цяла къща. Сякаш имаше някаква причина да не обитава къщата и въпреки това да е принуден да живее близо до нея. А може би изкупва грях, като живее в тази барака, подобно на средновековен отшелник, заселил се в горска колиба или пустинна пещера.
Луис застана насред бараката и се огледа, надявайки се да открие някакво обяснение за това странно обстоятелство. Но не видя нищо, освен голия, неоспорим факт, че тук живее някой, и най-необходимите предмети от първа необходимост — печката, на която готвеше и с която се отопляваше, масата, на която се хранеше, лампата, която му служеше за осветление. Дори една шапка нямаше в повече (всъщност, сети се той, Уолас никога не носеше шапка), нямаше и друга връхна дреха.
Нямаше и следа от списания и вестници, а Уолас никога не се връщаше с празни ръце след срещите с раздавача. Беше абониран за „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Крисчън Саийнс Монитър“ и „Уошингтън Стар“, а също и за много научни и технически списания. Но тук нямаше и следа от тях, както и от многобройните книги, които купуваше. Никаква следа и от подвързаните дневници. Нямаше нищо, на което човек можеше да пише.
А може би, помисли си Луис, тази барака по необясними причини служи само за камуфлаж и не е нищо повече от грижливо подреден декор, който да накара човек да повярва, че Уолас живее именно тук. Може би той все пак живееше в къщата. Но в такъв случай защо бяха всички тези усилия, не особено успешни при това, целящи да накарат човек да повярва обратното?
Луис се обърна към вратата и напусна бараката. Заобиколи къщата и тръгна към верандата, която водеше към главния вход. Спря се под стълбите и се огледа. Не се чуваше никакъв шум. Слънцето бе преполовило пътя си към зенита, започваше да става топло и това затулено кътче на Земята бе утихнало и смълчано в очакване на горещините.
Погледна часовника си — разполагаше с още четирийсет минути, затова се качи по стълбите, прекоси верандата и спря пред вратата. Протегна ръка, хвана облата дръжка и я завъртя — само че нищо не се получи: топката дори не помръдна и стиснатите му пръсти се плъзнаха по нея по посока на завъртането.
Озадачен, той направи още един опит, но и този път не успя да завърти топката. Сякаш беше покрита с някаква твърда, хлъзгава като гладък лед материя, по която пръстите се плъзгаха, без да успеят да упражнят натиск върху топката.
Наведе се и отблизо разгледа дръжката, за да види дали няма следи от някакво покритие, но нищо не откри. Дръжката изглеждаше като нова — дори прекалено нова. Защото беше съвсем чиста, сякаш някой току-що я бе избърсал и лъснал. По нея нямаше нито една прашинка, нито пък времето беше оставило някакъв отпечатък.
Опита се да я драсне с нокът и нокътят се плъзна, без да остави следа след себе си. Прокара длан по повърхността на вратата — дървото също бе хлъзгаво. Не усети никакво триене и ръката му се плъзгаше по вратата, сякаш бе намазана с нещо. Но не се виждаше никаква смазка. Не се виждаше нищо, което да обясни хлъзгавината на дървото.
Луис премести ръка от вратата към дървената облицовка — тя също беше хлъзгава. Докосна я с длан, опита я с нокът и резултатът беше същият. Тази къща беше покрита с нещо, което я правеше гладка и хлъзгава — толкова хлъзгава, че дори прах не можеше да се задържи по повърхността й, нито времето успяваше да я бележи.
Продължи нагоре по верандата, докато стигна до един прозорец. И едва сега, когато застана пред прозореца, осъзна нещо, което не бе забелязал по-рано, нещо, което правеше къщата да изглежда по-мрачна, отколкото беше в действителност. Прозорците бяха черни. Нямаше завеси, нито транспаранти — това бяха просто черни правоъгълници, като празни очи върху голия череп на къщата.
Приближи съвсем до прозореца и залепи лице в него, като засенчи с ръце очите си, за да не му блести слънцето. Но дори и така не успя да види нищо в стаята. Пред погледа му се стелеше море от тъмнина и което беше най-странно, тъмната повърхност не притежаваше отразяващи свойства. Изобщо не виждаше отражението си в стъклото… Не виждаше нищо, освен черен мрак, сякаш попадналата върху прозореца светлина се поглъщаше от него, всмукваше се навътре и оставаше там. Веднъж попаднала върху прозореца, светлината повече не се връщаше обратно.
Напусна верандата и обиколи бавно къщата, като я оглеждаше внимателно. Прозорците до един бяха слепи, черни пространства, които всмукваха и задържаха светлината, а отвън цялата къща беше хлъзгава и твърда.
Заблъска с юмрук по дървената облицовка — все едно, че блъскаше по скала. Огледа внимателно необлицованите каменни основи и откри, че и там стената беше гладка и хлъзгава. Виждаха се дупки в хоросана между камъните, а и повърхността на самите камъни изглеждаше грапава, но когато прокара ръка по стената, не усети никакви неравности.
Върху неравната повърхност на камъка бе нанесено някакво невидимо вещество, и то толкова, колкото да запълни грапавините и дупчиците. Но човек не можеше да го усети, сякаш беше нематериално.
Приключил с разглеждането на стената, Луис се изправи и погледна часовника си. Оставаха му само десет минути. Трябваше вече да тръгва.
Тръгна надолу по хълма към буренясалата овощна градина. Преди да влезе, се спря и погледна назад: сега къщата изглеждаше различно. Вече не беше просто една сграда. Придобила бе своя собствена физиономия, подигравателна, ехидна, сякаш в недрата й се надигаше зловещ смях, който всеки миг щеше да избухне.
Луис се мушна в градината и се запровира сред дърветата. Нямаше пътека и под дърветата тревата и плевелите стигаха до пояс. Навеждаше се, за да избегне увисналите клони, и заобиколи едно дърво, изкоренено от бурята преди много години.
От време на време протягаше ръка и откъсваше по някоя от дребните и стипчиви ябълки, но още след първата хапка я захвърляше, защото нито една не ставаше за ядене, сякаш плодовете бяха поели от занемарената земя някаква присъща й горчилка.
В долния край на градината откри оградата, зад която се намираха гробовете. Тук тревата и бурените не бяха толкова високи и личеше, че оградата съвсем наскоро е била поправяна. В подножието на всеки един от гробовете, срещу трите грубо издялани от местен варовик надгробни плочи, растяха божури, превърнали се в гъста плетеница от стебла, избуяли на воля, защото от години никой не се грижеше за тях.
Застанал пред потъмнелите от времето колове на оградата, Луис проумя, че е попаднал на семейното гробище на Уоласови.
Но тук трябваше да има само две надгробни плочи. Чия беше третата?
Продължи край оградата към провисналата порта и влезе вътре. Застана пред гробовете и разчете надписите върху плочите. Буквите бяха ъгловати и неравни, очевидно изсечени от неумела ръка. Никакви набожни послания или стихове, нито ангелчета и агънца или каквито и да е ритуални фигури, какъвто е бил обичаят през шейсетте години на миналия век. Само имена и дати.
На първата плоча: Аманда Уолас 1821 — 1863.
На втората: Джедедая Уолас 1816 — 1866.
А на третата: –––