Междинна станция

7.

Така започна всичко, помисли си Инок, преди почти сто години. Фантастичното му хрумване край лагерния огън се бе оказало истина и сега Земята фигурираше на галактическите карти като междинна станция, използвана от най-различни хора, пътуващи от една звезда към друга. Едно време ги наричаше чуждоземни, но сега не ги възприемаше като такива. Категорията „чуждоземен“ не съществуваше. Каквато и да беше формата им, каквито и да бяха функциите им, за него всички бяха хора.

Той отново сведе поглед към бележките от 16.Х.1931г. и ги прегледа набързо. Някъде към края на страницата откри следното:

Юлисис твърди, че тубанците от планета VI са може би най-големите математици на галактиката. Разработили са изчислителна система, която е по-съвършена от всички съществуващи и е особено удобна при обработването на статистически данни.

Затвори дневника, но остана отпуснат на стола. Запита се дали статистиците от Мизар Х бяха в течение на работата на тубанците. Нищо чудно, каза си той, защото отчасти математиката, която използваха, беше нетрадиционна.

Бутна настрана дневника, порови в едно от чекмеджетата на писалището и измъкна своите диаграми. Разгърна ги върху бюрото пред себе си и ги разгледа с тревога. Ако можеше да бъде сигурен, помисли си той. Само ако познаваше статистиката на Мизар по-добре! През последните десетина години се бе мъчил над тези диаграми, като непрекъснато съпоставяше всички фактори с тези на Мизарската система, проверяваше отново и отново, за да установи дали факторите, които използва, са тези, които трябваше да използва.

Вдигна юмрук и го стовари върху писалището. Ако можеше да бъде сигурен! Ако можеше да поговори с някого! Но това беше нещо, което бе изключвал като възможност, защото щеше да е равнозначно на разбулване на цялото несъвършенство на човешката раса.

А той все още се числеше към човешката раса. Странно, помисли си, че не бе престанал да бъде човек, че след цял век контакти с тези същества от най-различни звезди, след всичко преживяно не бе престанал да се чувства Човек, жител на Земята.

Защото в много отношения връзките му със Земята бяха прекъснати. Старият Уинслоу Грант беше единственото човешко същество, с което сега разговаряше. Съседите го отбягваха, а други хора нямаше, ако не се броят наблюдателите, пък и тях рядко виждаше — само му се мярваха от време на време или попадаше на местата, където са били.

Само старият Уинслоу Грант и Мери, и другите хора от света на сенките идваха понякога да прекарат някой и друг самотен час с него.

Това беше всичко, което го свързваше със Земята — старият Уинслоу и хората сенки, и полето, което се простираше пред къщата — но не и самата къща, защото тя беше извънземна.

Затвори очи и си припомни как изглеждаше къщата едно време. Тук, в тази част, където сега седеше, беше кухнята с чугунената готварска печка, черна и огромна, разкрила огнените си зъби по протежение на решетката. Масата, на която се хранеха тримата, беше опряна в стената и той си спомни какво имаше на нея: шишенцето с оцет, чашата, в която стояха лъжиците, подносчето с горчица, хрян и червен пипер, заело почетно място насред червената карирана покривка върху масата.

Спомни си една зимна вечер, когато беше на не повече от три-четири години. Майка му се занимаваше с вечерята край печката. Той седеше на пода сред кухнята и си играеше с някакви кубчета. Отвън долиташе приглушеният вой на бродещия по стрехите вятър. Издоил кравите, баща му се върна от обора и заедно с него в стаята влезе бесният порив на снежния вихър. Когато затвори вратата, вятърът и снегът изчезнаха, прокудени вън от тази къща, в безбрежния мрак и пустош на нощта. Баща му постави ведрото с млякото, което носеше, върху кухненската мивка и Инок забеляза, че по брадата и веждите му има сняг, а мустаците около устата са покрити със скреж.

За миг задържа тази картина като в стоп-кадър: и тримата бяха пред очите му като манекени, изложени зад витрината на исторически музей — баща му, със заскрежените мустаци и високите, стигащи до коленете плъстени ботуши; майка му, със зачервено от шетнята край печката лице и с дантелената шапчица на главата; и той самият, заиграл се с кубчетата на пода.

И още едно нещо помнеше, може би по-ясно от всичко останало. На масата имаше голяма лампа, а на стената зад нея висеше календар. Светлината на лампата огряваше като прожектор картината, изобразена върху календара. Ето го добрият Дядо Коледа — препуска на шейната по горската пътека и всички горски обитатели са излезли да го видят. Над дърветата е кацнала огромна луна, а земята е застлана с дебел сняг. Две зайчета, приседнали край пътя, умилено съзерцават Дядо Коледа; до тях е застанала една сърничка, а малко по-нататък — миеща мечка, обвила крачета с шарената си опашка; на един надвиснал клон едно до друго стоят катеричка и синигер. Дядо Коледа ги приветства с високо вдигнат камшик и бузите му са червени, усмивката весела, и елените, които теглят шейната, са бодри, въодушевени и горди.

През всички тези години този Дядо Коледа от средата на деветнайсети век бе препускал по пътеките на времето, размахал весело камшик, за да приветства обитателите на гората. И заедно него бе пропътувала и златистата светлина на лампата, озаряваща и сега стената и карираната покривка на масата.

Ето че, помисли си Инок, някои неща не умират — паметта, съзнанието, детският спомен за топлата и уютна кухня през онази снежна зимна вечер.

Но те живееха единствено в мислите, в душата, защото нищо друго не бе оцеляло. Нямаше я сега кухнята, нито всекидневната със старомодния диван и стола люлка; нямаше я гостната с нейната натруфена елегантност от брокат и коприна; нямаше ги и двете спални — за гости на първия етаж и семейната на втория.

Всичко това бе изчезнало и сега имаше само една стая. Целият втори етаж и всички вътрешни стени бяха премахнати и сега къщата представляваше една огромна стая. В единия край се намираше галактическата станция, а в другия — жилищната площ на оператора на станцията. В единия ъгъл имаше легло и печка, която работеше на непознат на Земята принцип, и един чуждоземен хладилник. Стените бяха заети от шкафчета и рафтове, отрупани със списания и книги.

Едно-единствено нещо се бе запазило от старата къща единственото нещо, което Инок не бе позволил на чуждоземния екип, изградил станцията, да разруши — масивната стара камина, иззидана от тухли и местен камък, която едно време се намираше във всекидневната. И тя все още си стоеше там, единственото нещо, което му напомняше за онези години, единственото нещо, останало му от Земята, със солидната си, поожулена вече дъбова полица, която баща му бе издялал с брадвата от един голям дънер и после бе рендосал и изгладил на ръка.

По полицата над камината, по рафтовете и масата бяха пръснати предмети и вещи, които нямаха земен произход, а някои нямаха и земни названия — това бяха натрупаните през годините подаръци от дружелюбни пътници. Някои имаха предназначение, други просто бяха непригодни за употреба от представител на човешката раса или не действаха при земни условия. Имаше и такива, за чието предназначение изобщо нямаше представа и които бе приемал с притеснение, с много смотолевени благодарности, от добронамерените люде, които му ги бяха донесли.

А на другия край на стаята бяха разположени купищата сложни машинарии, издигащи се чак до нивото на демонтирания втори етаж, с помощта на които пътниците преодоляваха пространствата, разделящи една звезда от друга.

Нещо като крайпътен хан, помисли си той, една спирка на галактически кръстопът.

Нави диаграмите на руло и ги постави обратно в писалището. Дневника върна на мястото му сред останалите дневници на рафта.

Погледна към галактическия часовник на стената и видя, че е време да тръгва.

Бутна стола си напред към писалището и облече куртката, окачена на гърба на стола. Взе пушката от стойката и обърнат с лице към стената, изрече единствената дума, която беше нужно да изрече. Стената се плъзна безшумно встрани, той пристъпи напред и влезе в бараката с оскъдната покъщнина. Зад него стената се върна обратно и по нея не остана никакъв белег, по който да личи, че това е нещо повече от най-обикновена стена.

Инок излезе от бараката. Навън беше хубав летен ден. След две-три седмици, помисли си той, щяха да се появят първите признаци на есента и някаква особена хладина във въздуха. Първите златничета бяха вече цъфнали, а само преди ден-два бе забелязал, че ранните богородични по стария плет бяха започнали да порозовяват.

Зави край къщата и пое към реката през дългата незасята нива, обрасла с лескови шубраци и осеяна тук-таме с групички саморасли дървета.

Това е Земята, помисли си той — една планета, създадена за Човека. Но не само за Човека, защото тази планета принадлежеше и на лисицата, и совата, и невестулката, на змията, скакалеца, рибите, и на всички други живи твари, които изпълваха въздуха и земята, и водата. И дори не само на родените тук, а и на онези други същества, чийто дом се намираше на други земи, на други планети, които, макар и отдалечени на светлинни години, в основата си бяха същите като Земята. Тя принадлежеше и на Юлисис, и на Сияйните, и на всички останали, които, ако се наложеше и ако пожелаеха, биха могли съвсем спокойно, без никакви помощни средства, да живеят на тази планета.

Хоризонтите ни са безбрежни, а не виждаме по-далеч от носа си, помисли си той. Дори и днес, когато огнените ракети, излитащи от Кейп Канаверал, се опитват да разкъсат древните окови, толкова рядко мечтаем за тях.

Отново усети копнежа, все по-нарастващия копнеж, копнежа да разкаже на цялото човечество за онези неща, които бе научил. Не толкова за конкретните неща, макар че някои от тях биха били от голяма полза за човечеството а за общите неща, без подробностите, за най-важното — че има разумни същества из цялата вселена, че Човекът не е сам, че стига да намери пътя, вече никога няма да е сам.

Мина напреки през нивата, прекоси тясната горичка и излезе на широката скала, която увенчаваше стръмния склон над реката. Застана там, както бе заставал и през хиляди други утрини, и се загледа в реката, понесла величествено сребристосините си води през гористата долина отдолу.

Стари, древни води, каза той, обръщайки се безмълвно към реката, вие всичко сте видели — и високите една миля грамади на ледниците, които са дошли, преседели и напуснали, оттегляйки се бавно и неохотно, сантиметър по сантиметър, към полюсите, увличайки със себе си топящите се води от същите тези ледници, превръщайки ги в потоп, залял тази долина с невиждана оттогава вълна; и мастодонта, саблезъбия тигър, големия като мечка бобър, бродили из тези древни хълмове и огласяли нощта със своя рев и вой; и малките групички хора, подтичващи безмълвно из гората или драпащи нагоре по скалите, или плъзгащи се по повърхността ти, превзели горите и водите ти, със слаби тела, но със силна воля и упорити така, както никое друго същество не е било упорито; а съвсем неотдавна и онзи друг род хора със светли идеали в главите и жестоки оръжия в ръцете, и ужасна непоколебимост в сърцата да наложат своята поля. А още по-преди, защото тази земя е древна, и другите форми на живот, и промените в климата, и преобразованията, настъпили със самата Земя.

И какво мислиш за всичко това? — понита той реката. — Защото ти знаеш и миналото, и бъдното, и времето е твое, и би трябвало вече да са ти известни отговорите, или поне част от отговорите.

Така, както и Човек можеше да е получил отговорите, ако бе съществувал няколко милиона години — така, както и той самият би могъл да стигне до отговорите няколко милиона години след тази лятна утрин, ако все още е жив тогава.

Но аз мога да помогна, помисли си Инок. Не мога да дам отговорите, но мога да помогна на Човека в мъчителното търсене на тези отговори. Мога да му дам вяра и надежда, и мога да му предложа цел, каквато досега изобщо не е имал.

Но той знаеше, че няма да се осмели да го направи.

Долу в ниското един ястреб бавно описваше кръгове над речния път. Въздухът беше толкова чист, че Инок си представи как, ако малко си напрегнеше очите, би могъл да различи всяко перце по разперените му крила.

Това място обладава някакво почти приказно свойство, каза си той. Величествената гледка, прозрачният въздух и чувството за пълна откъснатост оставят усещането за душевна възвишеност. Това сякаш беше едно необикновено място, едно от онези необикновени места, които всеки човек сам трябва да открие за себе си и да се чувства щастлив, ако го открие, защото имате такива, които търсеха, но не го намираха. И което беше най-лошото, имаше и такива, които дори не го и търсеха.

Стоеше изправен на скалата, обхванал с поглед долината, и съзерцаваше ленивия летеж на ястреба и неспирния бяг на реката, и зеления килим от дървета, и душата му се извиси, и се зарея из далечните простори, докато му се зави свят. После я накара да се върне обратно.

Обърна се бавно и пое обратно по скалата към горичката, като следваше пътеката, която бе утъпкал през годините.

Мина му през ум да слезе малко по хълма и да хвърли един поглед на полянката с розови венерини чехълчета, да ги види как изглеждат и да се опита да си представи красотата, която отново щеше да му принадлежи през юни. Но реши, че няма смисъл, защото бяха на закътано място, дето човешки крак не стъпваше, и нищо лошо не можеше да им се случи. Някога, преди сто години, те растяха по всички хълмове наоколо и той се връщаше вкъщи с огромни китки, които майка му поставяше в голямата глинена кана и п продължение на ден-два къщата се изпълваше с опияняващото им благоухание. Но сега се срещаха съвсем рядко. Изпотъпкани от добитъка и безогледно унищожавани от любителите на цветя, те бяха изчезнали от хълмовете.

Някой друг ден, каза си той, някой друг ден преди първата слана щеше да ги навести, за да се увери, че през пролетта отново ще бъдат там.

Спря за малко, за да види как една катеричка лудува на един дъб. Приклекна, за да проследи с поглед един охлюв, който бе пресякъл пътеката. Спря се до едно огромно дърво и внимателно огледа обраслия му с мъх дънер. Наблюдава как една бързокрила пойна птичка се рее и прехвръква от дърво на дърво.

Продължи надолу по пътеката и като излезе от гората, тръгна край нивата, докато стигна до изворчето, което бликаше от склона. До изворчето седеше една жена и той позна в нея Луси Фишър, глухонямата дъщеря на Ханк Фишър, който живееше долу край реката.

Спря и се загледа в нея: природата я бе надарила с толкова красота и грация, каза си той, непринудената красота и грация на първичните и самотни същества.

Тя седеше край извора, вдигнала едната си ръка, и с върховете на дългите си чувствителни пръсти държеше нещо, което пъстрееше с различни багри. Държеше лицето си изправено и по него бе изписано някакво болезнено напрежение; стройното й тяло бе изпънато като струна и то също излъчваше безмълвно, почти тревожно напрежение.

Инок пристъпи бавно напред и се спря на не повече от три крачки зад нея — видя, че онова пъстро нещо между пръстите й е пеперуда, от онези големи златисто-червени пеперуди, които се появяват в края на лятото. Едното от крилцата й беше изправено и здраво, но другото се бе прегънало и сгърчило, загубило част от прашеца, който придаваше блясък на цветовете.

Всъщност, забеляза той, тя не държеше пеперудата.

Пеперудата беше кацнала на върха на единия й пръст и от време на време помахваше леко със здравото си крилце, за да запази равновесие.

Но после видя, че е сбъркал, като си е помислил, че второто крилце е прекършено, защото вече му изглеждаше само леко прегънато и някак наведено на една страна. После бавно се изправи, прашецът му (ако изобщо е бил опадал) отново си беше на мястото и то стоеше вирнато нагоре, успоредно с другото крилце.

Мина край девойката и застана пред нея, за да може да го види, и когато го съгледа, тя ни най-малко не се сепна от изненада. Инок си даде сметка, че това е съвсем естествено, защото сигурно бе навикнала да идват откъм гърба й и изведнъж да застават пред нея.

Очите й горяха, а лицето й излъчваше благочестие, сякаш бе изживяла душевен екстаз. И отново се запита, както при всяка среща с нея, как ли се чувства човек като нея, живеещ в свят на пълно мълчание, неспособен да общува с хората. Може би не напълно, но във всеки случай неспособна на онова свободно и естествено общуване, което бе рождено право на всяко човешко същество.

Знаеше, че няколко пъти се бяха опитвали да я настанят в държавно училище за глухонеми, но всички опити бяха завършили с неуспех. Веднъж бе избягала и се бе скитала с дни, докато я открият и върнат вкъщи. При други случаи бе отказвала да се подчинява и да възприема преподаваното.

Докато я наблюдаваше как седи с пеперудата в ръка, Инок си каза, че знае причината. Тя си имаше свой свят, един свят, който принадлежеше само на нея, свят, с който бе свикнала и знаеше как да се оправя в него. В този свят тя не се чувстваше недъгава, каквато със сигурност щеше да се чувства, ако я бяха принудили, макар и отчасти, да заживее в нормалния човешки свят.

Каква полза да научи езика на глухонемите или да разбира по движението на устните, ако това щеше да я лиши от странния й душевен мир?

Тя принадлежеше на горите и хълмовете, на пролетните цветя и есенния прелет на птиците. Тя познаваше тези неща, живееше сред тях и по някакъв странен начин беше част от тях. Тя живееше сама в едно от онези древни, отдавна забравени селения на природата. Обитаваше място, което Човек отдавна бе напуснал, ако изобщо го е заемал някога.

И сега седеше тук, със златисто-червената пеперуда, кацнала на пръста й, и лицето й излъчваше напрежение и очакване, и може би задоволство от извършеното. Тя е жива, каза си той, по-жива от всичко живо на Земята.

Пеперудата разпери криле и литна от пръста й, и се зарея — безгрижна и безметежна — над дивите треви и златничетата по полето.

Тя се изви и я проследи с поглед, докато се изгуби близо до върха на хълма, върху който се простираше старата нива, после се обърна към Инок. Усмихна му се и направи няколко пърхащи движения с ръцете, като пърхането на златисто-червените криле, но с това искаше да изрази и нещо друго — чувството си на щастие и доволство, сякаш му казваше, че по света всичко е наред.

Ако можех, помисли си Ипок, да я науча на универсалния език на моите галактически пътници, щяхме да се разбираме двамата с нея почти толкова добре, колкото ако си служехме с думи. Ако имаше време, каза си той, нямаше да е много трудно, защото галактическият език на жестовете представляваше проста и логична система и се възприемаше почти инстинктивно, стига да се схванеше принципът.

Едно време и на Земята са съществували подобни езици, като най-усъвършенстваният сред тях е бил този, който аборигените на Северна Америка са използвали — независимо от родния си език, американският индианец е могъл да контактува с почти всички племена.

Въпреки това в най-добрия случай езикът на жестовете на индианците е бил като патерица, която дава възможност на човек поне да куцука, щом не може да тича. Докато този на галактиката сам по себе си беше език, пригоден за най-различни форми и начини на изразяване. Развитието му е продължило хилядолетия и много различни народи са участвали в този процес, тъй че през всички тези столетия е ставал все по-точен, прецизен и съвършен и днес представляваше едно средство за общуване с неоспорими качества.

А такова средство беше необходимо, защото в галактиката цареше истинско смешение на езиците. Дори и научно разработеният универсален език на галактиката, колкото и да бе съвършен, не можеше да премахне всички пречки, а в отделни случаи не можеше да гарантира дори елементарното общуване. Защото освен че съществуваха милиони езици, имаше и такива, които нямаха звуков характер, тъй като тези, които ги използваха, не можеха да издават звуци. А и не всички звуци вършеха работа, особено когато речта се предаваше на ултразвукови вълни, недоловими за останалите. Разбира се, съществуваше телепатията, но на всеки народ, притежаващ телепатични способности, се падаха хиляда, които бяха лишени от такива способности. Имаше много народи, които си служеха единствено с езика на жестовете, а имаше и такива, които общуваха само чрез писмени знаци и пиктограми — някои от тях имаха химически черни дъски, вградени в телата им. А около загадъчните звезди в далечния край на галактиката живееха едни слепи, глухи и неми същества, които използваха може би най-сложния от всички галактически езици — серия от сигнали, закодирани в нервната им система.

Инок се занимаваше с тази работа почти цял век и въпреки това, каза си той, дори с помощта на универсалния език на жестовете и на машинния преводач — едно доста неефективно (макар и сложно) устройство — понякога му беше доста трудно да разбере какво му казват.

Луси Фишър взе чашата, която стоеше до нея, потопи я в изворчето и му я подаде. Инок направи няколко крачки, за да я поеме, после приклекна и започна да пие. Чашата представляваше навито на фуния парче брезова кора и пропускаше малко вода. Тя потече по ръката му и намокри маншетите на ризата и куртката.

Свърши да пие и й върна чашата. Тя я пое с едната ръка, протегна другата и с върховете на нежните си пръсти го докосна леко по челото, сякаш искаше да го благослови.

Той не каза нищо. Отдавна бе престанал да й говори, усещайки, че движението на устните му, издаващи звуци, които тя не можеше да чуе, би могло да я притесни.

Вместо това протегна ръка и положи широката си длан върху бузата й. Задържа я там за миг, като израз на своята добронамереност и обич. След това се изправи и остана така, загледан в нея. За миг погледите им се срещнаха, после и двамата извърнаха очи.

Той прескочи малкото поточе, което се стичаше от изворчето, и пое по пътеката край гората, мина през нивата и се отправи към требена на хълма. По средата на склона се обърна и видя, че тя продължава да го гледа. Вдигна ръка, за да й махне за сбогом, в отговор тя също му махна.

Бяха минали, припомни си той, повече от дванайсет години, откакто я срещна за пръв път — едно малко, волно като самодива създание на десетина години, едно истинско диваче, лудуващо из горите. Мина доста време, докато се сприятелят, въпреки че я срещаше често, тъй като тя се разхождаше из хълмовете и долината свободно като в собствения си двор.

През всичките тези години я бе наблюдавал как расте и благодарение на честите им срещи по време на всекидневните му обиколки между двамата се бе установило разбирателство — разбирателство между две самотни и отхвърлени от обществото същества. Но то се основаваше и на нещо друго — на факта, че всеки един от двамата живееше в свой собствен свят и това им позволяваше да виждат неща, които останалите рядко забелязваха. Не че някой от двамата бе споменавал — или дори намеквал — пред другия за тези собствени светове, но фактът на тяхното съществуване беше там, в тяхното съзнание и представляваше твърдата основа, върху която се градеше приятелството им.

Спомни си деня, когато я бе зърнал на мястото, където растяха розовите венерини чехълчета. Беше клекнала и им се радваше, без да ги къса. Беше се спрял до нея, доволен, че не бе посегнала да ги къса. Бе почувствал, че при вида на тази красота двамата с нея бяха открили щастие, по-възвишено от самото притежание.

Стигна до билото на хълма и сви по обраслата с трева пътека, която водеше надолу към пощенската му кутия.

А там горе очите не бяха го излъгали, каза си той, независимо от това, какво му се бе привидяло после. Крилото бе прекършено и смачкано, и бе загубило цвета си, защото по него нямаше прашец. Отначало пеперудата беше със счупено крило, а после бе оздравяла и отлетяла.