Междинна станция

5.

Апаратът за съобщения запищя остро, Инок Уолас прибра тетрадката, в която пишеше, и се надигна от писалището. Прекоси стаята и отиде при писукащия апарат. Натисна един бутон, бутна някакво копче и писукането спря.

Апаратът забръмча равномерно и съобщението започна да се оформя върху плаката — отначало съвсем бледо, но постепенно потъмня и се открои съвършено ясно. Известието гласеше:

№406301 ДО СТАНЦИЯ 18327. ПЪТНИК НА 16097.38. ЖИТЕЛ НА ТУБАН VI. БЕЗ БАГАЖ. ЦИСТЕРНА №3. РАЗТВОР 27. ОТПЪТУВАНЕ ЗА СТАНЦИЯ 12892 НА 16439.16. ПОТВЪРДЕТЕ.

Инок вдигна поглед към окачения на стената голям галактически хронометър. Разполагаше с близо три часа.

Докосна един бутон и отстрани на апарата се показа тънък метален лист, върху който бе изписано съобщението. Вторият екземпляр автоматично отиде на съхранение в архива. Апаратът изщрака и плаката се изчисти, готова за следващото съобщение.

Инок измъкна металната плака, внимателно наложи перфорацията върху шпиндела, за да се получи второто копие, после отпусна пръсти върху клавишите и започна да пише: №406301 ПРИЕТ. ПОТВЪРДЕТЕ ВЕДНАГА. Съобщението се появи върху плаката и той го остави там.

Тубан VI? Опита се да си спомни дали по-рано е имал посещение оттам. Щеше да провери в картотеката си веднага щом приключеше със задълженията си.

Пътниците в цистерна, какъвто беше този, бяха по правило най-скучни от всички. Обикновено трудно се разговаряше с тях, защото най-често представата им за език беше прекалено трудна за разбиране. Освен това самият им начин на мислене почти винаги се оказваше прекалено отвлечен, за да намерят обща тема за разговор.

Макар че, спомни си той, това не винаги беше вярно. Преди няколко години имаше един пътник в цистерна някъде от съзвездието Хидра (а не беше ли от Хияди?), с когото беседва цяла нощ и малко остана да забрави да го отпрати навреме, защото им беше тъй интересно, че се надпреварваха да споделят мисли (не може да се каже, че си служеха с думи), и в това кратко време успяха доста да се опознаят, а може би и малко да се сближат.

Той или тя, или то — за това изобщо не стана въпрос — повече не се появи. Обикновено така ставаше, помисли си Инок, малцина идваха за втори път. Повечето просто минаваха оттук.

Но той или тя, или то (това нямаше значение) фигурираше черно на бяло в дневника му, като всички останали, без нито едно изключение, всички бяха в дневника му. Спомни си, че след това почти целия ден прекара приведен над писалището, за да запише всички неща, които бе научил, всички впечатления, които бе натрупал за една далечна и красива, и томително-вълнуваща земя (томително-вълнуваща, защото имаше толкова неща, които не можеше да разбере), за да опише топлината и дружелюбието, установили се между него и това безформено, сгърчено, грозно същество от един друг свят. И сега, когато и да пожелаеше, по всяко време можеше да извади дневника от рафта и отново да преживее онази нощ. Макар че досега не бе го правил. Странно защо, помисли си той, никога нямаше време или все не можеше да се накани да прелисти и препрочете поне част от всичко онова, което бе записвал през годините.

Остави апарата за съобщения и закара цистерна №3 до материализатора, нагласи я точно под него и затегна заключващия механизъм. После издърпа подвижния маркуч и набра върху селектора №27. Напълни цистерната и освободи маркуча, който се прибра обратно в стената.

Върна се при апарата, изчисти плаката и изпрати потвърждението си, че всичко е готово за пристигането на пътника от Тубан, получи двойно потвърждение от другия край, после превключи апарата на неутрално положение, тъй че да е готов да приеме следващото съобщение.

След това отиде до шкафа с картотеката, който се намираше до писалището, и измъкна едно чекмедже, пълно с фишове. Порови малко и откри Тубан VI, с препратка към 22.VIII.1931 г. Прекоси стаята и се насочи към стената, отдолу догоре заета с рафтове, изпълнени докрай с книги, научни и други списания. Намери дневника, който търсеше, и се върна с него при писалището.

22.VIII.1931 г., установи той, когато откри мястото в дневника, е бил един от по-спокойните му дни. Посрещнал бе само един пътник, този от Тубан VI. И въпреки че записките му за този ден изпълваха почти цяла страница с неговия ситен, нечетлив почерк, на посетителя бе посветил не повече от един параграф.

Днес пристигна (зачете се той) едно безформено нещо от Тубан VI. Не зная как може да се опише другояче. Представлява къс материя, вероятно мускулна тъкан, и този къс материя, изглежда, периодично променя формата си, като последователно става ту на кълбо, ту започва да се сплесква, докато се разстели като палачинка на дъното на цистерната. После започва да се свива и да се издува отвътре, докато накрая пак се превърне в кълбо. Тези промени стават доста бавно и определено следват някакъв ритъм, но само в смисъл, че стават в една и съща последователност. Тази ритмичност не се отнася до времетраенето. Няколко пъти засичах времето и не открих никаква закономерност. Най-краткият период, необходим за завършването на един цикъл, бе седем минути, а най-дългият — осемнайсет. Възможно е при по-продължителни наблюдения да се открие такава ритмичност, но аз нямах време. Не успях да установя контакт чрез машинния преводач, но съществото издаде серия от остри като при прищракване звуци, сякаш щракаше с пръсти, макар че, доколкото виждах, нямаше никакви пръсти. Когато направих справка в наръчника по универсална знакова система, разбрах, че се опитваше да ми каже, че е добре, че не се нуждае от нищо и ако обичам, да го оставя на мира. Така и постъпих.

В края на параграфа, в малкото останало място, бе вместена следната препратка: Виж 16.Х.1931 г.

Прелисти страниците, докато попадна на 16.Х., и видя, че това бе един от дните, в които Юлисис бе идвал да инспектира станцията.

Името му, разбира се, не беше Юлисис. Всъщност той изобщо нямаше име. В неговото общество нямали нужда от имена, защото били възприели система за назоваване, много по-експресивна от именната. Но тази система, дори самият й замисъл, беше от такова естество, че не можеше да бъде разбрана, а още по-малко използвана от човешки същества.

— Ще ви наричам Юлисис — припомни си Инок думите, които му каза при първата им среща. — Трябва да ви наричам някак.

— Нямам нищо против — каза странното по онова време (но престанало да му се струва странно) същество. — Но мога ли да попитам защо Юлисис?

— Защото това е името на един от най-великите представители на моя народ.

— Радвам се, че избрахте това име — заяви току-що кръстеното същество. — Звучи ми гордо и величествено и откровено казано, с удоволствие ще го нося. А аз ще ви наричам Инок, защото двамата с вас ще работим заедно в продължение на много от вашите земни години.

Наистина измина много време оттогава, помисли си Инок, отворил дневника на написаното през онзи октомврийски ден преди повече от трийсет години. Години, които го бяха обогатили и удовлетворили по начин, който човек не би могъл да си представи, ако не познава всички факги.

И това щеше да продължи още много години, каза си той, много повече години, отколкото бяха минали досега — още стотици години, може би хиляда. И през тези хиляда години колко ли още неща щеше да научи?

Макар че, помисли си той, знанията може би не бяха най-важното.

Но той знаеше, че всичко това можеше и да не се случи, защото сега можеше да му бъде попречено. Бяха се появили наблюдатели, или поне един наблюдател и който и да беше той, не след дълго щеше да предприеме някакви действия. Но докато не настъпеше този момент, нямаше представа какво да прави или как да реагира на тази опасност. Това беше нещо, което не можеше да не се случи. През всичките тези години бе очаквал да се случи нещо подобно. Дори беше учудващо, каза си той, че не се бе случило по-рано.

Беше предупредил Юлисис за тази опасност още в деня на първата им среща. Тогава седеше на стъпалата, които водеха към верандата, и сега, като се замисли, откри, че помни всичко така ясно, сякаш беше вчера.