Междинна станция

26.

Инок пресрещна раздавача някъде по средата на пътя, който водеше до станцията. Старата таратайка се движеше бързо, подскачайки по обраслите с трева коловози, минавайки със свистене през надвисналите клони на храстите, които растяха край пътя.

Уинс натисна рязко спирачките, когато забеляза Инок, но не слезе от колата.

— Минал си напряко — каза Инок, като се приближи до него. — Или може би си променил маршрута?

— Нямаше те при пощенската кутия — каза Уинс, — а трябваше непременно да те видя.

— Някакво важно писмо ли?

— Не, не е писмо. Заради Ханк Фишър. Слязъл е в Милвил, черпи всички наред в кръчмата на Еди и плещи каквото му падне.

— Не се случва често Ханк да черпи.

— На всички разправя, че си се опитал да отвлечеш Луси.

— Не съм я отвличал — каза Инок. — Ханк се опитал да я нашиба с камшика и аз я прибрах, докато му мине яда.

— Не биваше да правиш това, Инок.

— Може и да си прав. Но Ханк искаше да я пребие от бой. Дори беше успял да я удари един-два пъти.

— Ханк е решил да ти създаде неприятности.

— Знам, закани ми се.

— Казва, че си я отвлякъл, после си се уплашил и си я върнал у тях. Казва, че си я скрил в къщата си и когато се опитал да разбие вратата, за да си я прибере, ударил на камък. Казва, че имаш много странна къща. Казва, че счупил една брадва, когато я стоварил върху прозореца.

— Нищо странно няма в къщата — отвърна Инок. — Ханк просто си измисля.

— Все още няма страшно — успокои го раздавачът. — Посред бял ден никой разумен човек не би се подвел по приказките му. Но като падне нощта и се изпонапият, няма да са толкова разумни и някои от тях могат да тръгнат насам.

— Сигурно им разправя, че дяволът се е вселил в мен.

— Само това да беше — каза Уинс. — Послушах го малко, преди да потегля.

Бръкна в пощенската чанта, извади пакета с вестници и ги подаде на Инок.

— Трябва да ти кажа нещо, Инок. Нещо, което може би не съзнаваш. Няма да е трудно да се насъскат много хора срещу теб — като се има предвид начинът ти на живот и всичко останало. Ти си особен. Не, не искам да кажа, че нещо не ти е в ред — аз те познавам и съм убеден, че си нормален човек, — по някой, който не те познава, лесно може да добие грешна представа за теб. Досега не са те закачали, защото просто не си им давал никакъв повод да те закачат. Но ако с приказките си Ханк успее да ги насъска…

Уинс не довърши мисълта си. Остави я да виси във въздуха.

— За хайка ли намекваш? — попита Инок.

Уинс кимна безмълвно.

— Благодаря — каза Инок. — Признателен съм, че ме предупреди.

— Вярно ли е — попита раздавачът, — че никой не може да влезе в къщата ти?

— Да, вярно е — призна Инок. — Не могат да я разбият, не могат и да я запалят. Изобщо нищо не могат да й направят.

— Щом е тъй, на твое място бих си кротувал тази нощ. Бих си стоял вкъщи. Не бих рискувал да изляза навън.

— Може и да те послушам. Съветът ти ми изглежда добър.

— Е, това беше всичко, струва ми се — каза Уинс. — Помислих си, че е редно да знаеш. Изглежда, трябва да се върна на заден ход до шосето. Изключено е тук да обърна.

— Карай нататък до къщата. Там има място.

— Не е далеч до шосето — каза Уинс. — Ще се оправя.

Колата потегли бавно назад.

Инок остана на мястото си, загледан след нея.

Вдигна тържествено ръка за поздрав, когато колата започна да влиза в един завой, зад който щеше да се скрие от погледа му. В отговор Уинс му махна с ръка и после колата потъна в шубраците, които плътно обгръщаха пътя и от двете страни.

Инок се обърна бавно и с тежки стъпки пое обратно към станцията.

Тълпа, помисли си той, господи, само тълпа ми липсваше!

Една крещяща тълпа от хора пред станцията, блъскаща по вратите и прозорците, обсипваща я с куршуми — това вече щеше да сложи край и на последната искрица надежда, ако все още имаше някаква надежда Галактическата централа да преразгледа решението си за затваряне на станцията. Една такава демонстрация щеше да бъде още един силен аргумент в подкрепа на искането да се прекрати навлизането в този спирален клон.

Защо става тъй, попита се той, че злото никога не идва само? С години нищо не се бе случвало, а сега, в продължение само на няколко часа, се случиха толкова много неща. Сякаш всичко работеше против него.

Ако тук се появеше тълпа, това не само щеше да предреши съдбата на станцията, но щеше да означава, че и на него не му остава друг избор, освен да приеме предложението да стане управител на някоя друга станция. Щеше да му бъде невъзможно да остане на Земята, дори и да го желаеше. И изведнъж се сепна при мисълта, че това би могло да доведе и до оттеглянето на предложението за друга станция. Защото след появяването на една ревяща, жадна за кръвта му тълпа към него самия можеше да бъде отправено същото онова обвинение във варварство, което сега се отправяше срещу човешкия род като цяло.

Може би, каза си той, трябваше да отиде при извора и пак да се срещне с Луис. Може би щеше да се намери някакъв начин да се възпре тълпата. Но знаеше, че ако отиде при него, ще трябва да му дава обяснения и можеше да се наложи да каже прекалено много. Хората можеше и да не повярват на всички приказки на Ханк Фишър и тогава цялата история щеше да отшуми, без да предприемат нещо.

Реши да се затвори в станцията и да се надява, че всичко ще мине добре. Може би в станцията нямаше да има пътник, когато се появеше тълпата — ако наистина се появеше, — и инцидентът щеше да остане незабелязан от Галактическата централа. Ако имаше късмет, можеше и така да стане. А според закона за балансиране на крайностите му се полагаше и малко късмет. През последните няколко дни късметът определено го бе отбягвал.

Стигна до счупената порта, която водеше към двора, и се спря, за да огледа къщата, опитвайки се, кой знае защо, да си я представи като къщата, която познаваше в детството си.

Изглеждаше такава, каквато винаги е била, непроменена, с изключение на това, че едно време на всички прозорци имаше надиплени завеси. Дворът около нея се бе променил с годините: люляците след всяка пролет ставаха все по-гъсти и преплетени, брястовете, които баща му бе посадил, от малки фиданки се бяха превърнали в могъщи дървета, жълтите рози до кухнята ги нямаше, станали жертва на една отдавна забравена зима, цветните лехи бяха изчезнали, а лехата с билки и подправки тук до портата бе обрасла с трева и задушена от бурените.

Старият каменен зид, който навремето се издигаше от двете страни на портата, сега не беше нещо повече от една гърбица върху земята. Сковаващите студове на стотина зими, плъзналите по него треви и бурени и дългите години на немара бяха оставили своя отпечатък, и след още сто години, помисли си той, щеше да се изравни със земята и от него нямаше да остане никаква следа. По-надолу в полето, по протежение на подкопания от ерозията склон, имаше дълги участъци, където зидът бе напълно изчезнал.

Всичко това бе станало отдавна, а той едва сега го забелязваше. Запита се защо тъкмо сега му обръща внимание. Дали не беше защото сега имаше вероятност отново да се върне на Земята, макар и никога да не бе напускал нейната почва, нейното слънце и нейния въздух? Но въпреки че телом никога не бе я напускал, в продължение на повече години, отколкото са отредени на обикновените хора, той бе жител не на една, а на много планети, пръснати сред далечните звезди.

И както си стоеше, огрян от късното лятно слънце, изведнъж потрепера от студения полъх, който сякаш вееше от някое незнайно измерение на нереалността, и за пръв път си зададе въпроса (защото досега не му се бе налагало), що за човек е. Не е ли един несретник, чийто живот не е нито като на извънземните, нито като на земните хора; който дължи вярност и на едните, и на другите; чиито единствени спътници във времето и пространството са сенките на миналото, независимо от това кой живот ще избере — земния или звездния? Един културен мелез, неспособен да разбере нито Земята, нито звездите, длъжник и на едната, и на другата страна, но отказващ да си плати дълговете? Или един бездомник, един скиталец с вързани крака, който не знае що е добро и що е зло, тъй като е виждал толкова абсурдно различни (но напълно логични) варианти на доброто и злото?

Докато се изкачваше по хълма над извора, бе изпълнен с топлото, радостно чувство, че си възвръща мястото сред хората, че отново става член на човешкия род, че заедно с други хора става участник в едно момчешко съзаклятие. Но щеше ли да успее да се нагоди към техните представи за човек — и дори да успееше или да се помъчеше да се нагоди, какво щяха да кажат за почти стогодишната му вярност към Галактическата централа? Изобщо искаше ли, запита се той, да се вмества в техните представи?

Мина бавно през портата, но въпросите продължаваха да измъчват мозъка му, онзи безкрайно дълъг низ от въпроси, за които нямаше отговор. Всъщност това не беше вярно — проблемът беше, че имаше прекалено много отговори.

Може би Мери, Дейвид и останалите щяха да го посетят тази вечер и тогава можеше да обсъди всичко с тях, помисли си той, но изведнъж се сети.

Нямаше да дойдат. Нито Мери, нито Дейвид, нито някой друг. В продължение на години го бяха навестявали, но повече нямаше да идват, защото магията се бе развалила, бляновете бяха разбити и сега беше сам.

Сам, както винаги, каза си той с горчивина. Всичко е било блян, реално никога не са съществували. В продължение на години се бе самозалъгвал — най-охотно и съзнателно се бе самозалъгвал, населявайки този малък кът край камината с творенията на своето въображение. Служейки си с едно чуждоземно изкуство, зажаднял в самотата си за човешки образи и човешки звуци, бе създал същества, които всички сетива, с изключение на осезанието, възприемаха като реални.

Само дето не се вместваха в ничии представи за нравственост.

Полухора, полусенки, каза си той. Бедни, нещастни хора — сенки, които не принадлежаха нито към света на хората, нито към света на сенките.

Хора сред сенките, сенки сред хората.

Мери, ако знаех, само ако знаех, никога нямаше да го сторя. Щях да се примиря със самотата.

Сега вече нищо не можеше да се направи. С нищо не можеше да им помогне.

Какво ми има? — запита се той.

Какво се е случило с мен?

Какво става?

Вече дори не можеше да разсъждава логично. Беше решил да се затвори в станцията, за да избегне евентуалната среща с тълпата, а не можеше да се затвори в станцията — на смрачаване Луис трябваше да върне тялото на Сияйния.

И ако тълпата се появеше по същото време, когато Луис се върне с тялото, тук щеше да настане истински ад. Поразен от тази мисъл, Инок се чудеше какво да прави.

Ако предупредеше Луис за опасността, той можеше да се откаже да върне тялото. А трябваше да го върне. До края на тази нощ Сияйният трябваше да бъде положен в своя гроб.

Реши да поеме риска.

Тълпата можеше и да не се появи. Пък и да се появеше, щеше да намери начин да се справи с нея.

Щеше да измисли нещо, каза си той.

Трябваше да измисли нещо.