Младите лъвове

Глава тринадесета

Стаята беше изпълнена с мека утринна светлина. Ноа отвори очи и погледна към жена си. „Спи така, сякаш пази някаква тайна — помисли си той. — Хоуп, моята Хоуп! Навярно е била едно от ония сериозни девойчета, които винаги вървят забързани по бялата дървена улична настилка, като че ги чака важна работа. И сигурно е имала свои тайни ъгълчета в стаята си, където е крила разните си дреболии — пера, изсушени цветя, старомодни гравюри от «Харпърс базар», рисунки на жени с турнюри и други такива неща.“ Всъщност Ноа не знаеше нищо за живота на младите момичета; друго, разбира се, би било, ако имаше сестра. Да, жената идва при мъжа от някакъв съвсем непознат свят. Непознат като планините на Тибет или френски девически манастир. Какво ли е мислила Хоуп, разхождайки се унесено край църковното гробище, под чиято трева лежаха цели поколения Плаумъновци, в ония дни, когато той пушеше тайно под покрива на „Военната школа“ на полковник Дръри („Ние вземаме сина ви дете и ви го връщаме мъж“). Ако съществуваше предопределение, Хоуп още тогава се е готвела за срещата си с него, Ноа, готвела се е за минутата, когато ще спи редом с него в тоя ранен утринен час. Следователно и самият той се е готвел за нея — ако имаше предопределение в този живот. Да, това беше просто невероятно! Ако Роджър не се бе запознал с нея (А как ли е станало това? Трябва непременно да го попита!), ако Роджър не беше решил, ей тъй на шега, да уреди оная забава, за да му помогне да си намери момиче, ако бе довел някоя друга от десетките свои познати жени, тая сутрин двамата не биха лежали заедно в леглото! Случайност — единственият сигурен закон в живота… Роджър! „Да се веселиш и любиш, умееш, умееш да правиш чудесни бонбони; но мили, умееш ли да печелиш пари? Това ми кажи!“ Роджър — запилян там, някъде на Филипинските острови или на Батаан, ако изобщо беше още жив! А ето, те живеят в неговата стая, спят на неговото легло, защото е по-удобно от стария креват на Ноа, който се е килнал надясно. Всичко започна с това, че той свали от рафта в библиотеката сборника на Йейтс „Яйцето на Херн и други пиеси“. Ако бе посегнал за друга книга, не би се блъснал в Роджър, нямаше да живее в тая стая и не би срещнал Хоуп, а самата тя навярно би лежала на друго легло и с друг мъж, който щеше да я гледа, мислейки си: „Обичам я, обичам я.“ Ако човек се задълбочаваше в подобни мисли, би могъл наистина да полудее. Не, нямаше предопределение в нищо! Нито в любовта, нито в смъртта, ни в боя, нито в нещо друго. Човекът и неговите постъпки бяха всъщност само резултат на случайност. Не, той не би могъл да приеме това! Трябваше да има някакво предопределение, но то бе замаскирано грижливо — както развоят на интригата у добрия драматург. Само когато настъпи часът на смъртта, може би само тогава на човека всичко става ясно и той възкликва: „А, сега разбирам защо този герой беше въведен в първото действие!“

Батаан! Ноа трудно можеше да си представи, че Роджър отговаря на някого с: „Да, сър.“ Трудно беше да си представи и Роджър с бойна каска. Винаги го виждаше с оная килната и смачкана кафява филцова шапка. Да, трудно му беше да си представи Роджър проснат в някаква мръсна дупка. Човек, който умее да свири Бетховен — да стане прицел на скрития в джунглите враг! Не, Роджър не можеше да пропадне, дори във война. Той бе роден победител, защото никога не придаваше особено значение на победата, защото победата беше нещо като развлечение за него. На Ноа се струваше просто невероятно, че Роджър може да бъде разкъсан от мина, че може да падне с вик, пронизан от куршум. Той не можеше да си представи, че Роджър е в състояние да се предаде в плен. Сякаш го виждаше как лукаво се усмихва на японеца, който го подканва да хвърли оръжието си, и му отговаря: „За бога, шегувате ли се?“ Не можеше да си представи Роджър убит и заровен там, някъде под палмите; нито пък черепа на Роджър, оголен и оглозган от влажната пръст на джунглата… Дали някога Роджър бе целувал Хоуп? Вероятно. И колцина други бяха целували неговата Хоуп? Лицето до него на леглото пазеше ревниво своите тайни. Да, един съвсем непознат свят! Колко други мъже бе харесвала Хоуп и за какво беше мечтала в своето самотно моминско легло във Върмонт и в Бруклин? А колцина от тия нейни ухажори лежаха вече мъртви на дъното на Тихия океан? Колцина от живите — младежи и мъже на зряла възраст, — до които се е докосвала, за които е мечтала и копняла, щяха да загинат тая или следващата година някъде по широкия божи свят?…

Колко ли беше часът? Шест и четвърт. Още пет минути в леглото. Тоя ден щеше да бъде нещо като празник. Далеч от оглушителния трясък на чуковете, далеч от вятъра по скелето, далеч от съскащия ослепителен пламък на оксиженистите в корабостроителниците в Пасаик. Днес той трябваше да се яви в наборния пункт и да отиде на нов преглед на Губернаторския остров. Процедурата при военните власти се повтаряше, тъй както разсеяният банков служител повтаря изчисленията си на едни и същи цифри. Още една реакция Васерман, още едно грубо опипване на тестикулите („Кашляйте, нямате херния“) и пак същият въпрос на отегчения психиатър: „Имали ли сте сношения с мъже?“ Колко вулгарно поставен въпрос! Във войската господстваше убеждение, че връзките на един мъж с друг могат да бъдат само противоестествени. Какво биха казали например военните за неговите отношения с Роджър или пък с Винсент Мориарити, майстора на неговата смяна в корабостроителницата, който го черпеше бира и се хвалеше, че на Великден през 1916 година бил свалил британското знаме от пощата в Дъблин? Ами за отношенията му с неговия тъст, който му беше пратил за сватбен подарък своя екземпляр от събраните съчинения на Емерсън22? А за отношенията му с неговия собствен баща, който, тръгнал от Одеса, бе обиколил половината земно кълбо, като развратничеше, пророкуваше и мамеше всички, а сега представляваше купчинка прах в малка кутия, захвърлена по рафтовете в някой дом на покойниците в Калифорния? Какво биха казали и за отношенията му с Хитлер и Рузвелт, с Томъс Джеферсън и Шекспир и с полковник Дръри в онова грохнало сиво здание, който изпиваше всеки следобед повече от литър уиски и който веднъж беше казал пред абитуриентския клас: „За мен съществува само една добродетел — храбростта. За мен е мъж този, който реагира и на най-малката обида.“ Какво биха казали най-после за неговите отношения със собствения му син, незаченат още, но притаен в утробата на това ранно утро тук, на брачното легло? Дали неговият син ще реагира и на най-малката обида? Но всъщност на каква обида? И кой ще го обиди, по какъв повод и какво ще последва от всичко това? Дали и него го очакваше незнаен гроб на някой далечен остров? Имаше ли излят куршум, който ще повали неродения му още син? Имаше ли на друг континент незаченат още човек, който един ден ще се прицели в сърцето на неговия син? И към кой бог ще се обърне свещеникът на неговото погребение? Към Христа, към Йехова? Към кого? Може би и към двамата — колкото и неестествено да изглеждаше това, — като предпазлив играч, залагащ на два коня. „Който и да си ти, приеми, о, боже, тоя убит младеж в царството небесно, което управляваш!“ Каква безсмислица наистина е да лежиш до жената, която току-що е станала твоя съпруга, и да се тревожиш за това как ще погребат сина ти, който още не е дал признак на живот! В началото, разбира се, ще изникнат редица други въпроси. Дали ще го кръстят? Дали ще го обрежат? „Ах ти, обрязано куче!“ — казваше някой от героите в романа „Айвънхоу“, който беше чел още в първи гимназиален клас. През погрома в Будапеща в 1920 година след сваляне на революционната власт тълпата смъкваше гащите на всички, които подозираше, че са евреи и убиваше всеки обрязан. Между загиналите имаше и християни, обрязани по хигиенични съображения; тия нещастници може би мразеха евреите не по-малко, отколкото собствените им убийци, но падаха жертва на същата ненавист… Не, не биваше да мисли повече за евреите. Достатъчно беше да се замислиш по-сериозно, независимо по какъв въпрос, и неизбежно се връщаш към този проблем. Имало ли е изобщо време, когато евреите не са били преследвани? Може би през петия век преди Христа…

Шест и половина часът. Време беше да стане. На зеления остров вече чакаха лекарите, параходчето с името на генерала, рентгеновите лаборанти и гуменият печат с надпис „Негоден“. Как ли са преглеждали новобранците в някогашните войни? Сигурно без рентгенови апарати. Колко ли хора са воювали при Шайлоу, без да знаят, че някога са боледували от туберкулоза? Колцина със стомашни язви са се сражавали при Бородино? И колцина при Термопилите, които наборното бюро днес би отхвърлило поради изкривен гръбначен стълб? Колцина негодни за военна служба са паднали под Троя?… Да, време беше да става.

Хоуп се размърда в леглото до него; после в просъница сложи ръка върху гърдите му и прокара бавно пръсти надолу по стомаха му.

— Приятно е в леглото — промърмори тя, все още във властта на съня. Той й се усмихна и я притегли към себе си.

— Колко е часът? — прошепна тя отново с устни до самото му ухо. — Сутрин ли е вече? Трябва ли да отиваш?

— Да, сутрин е и трябва да отивам — усмихна се Ноа отново, като притисна стройното й тяло, което познаваше вече толкова добре, — но смятам, че властта може да почака петнадесет минути!

Хоуп си миеше главата, когато чу, че вратата се отключва. Прибрала се от работа, преди Ноа да се завърне от Губернаторския остров, тя се беше разтакавала безцелно известно време в летния здрач из стаята, без да запали лампа, заслушана за неговите стъпки.

Сега, с наведена над легена глава и затворила очи, за да не потече в тях сапунена пяна, Хоуп чу как Ноа влезе в антрето.

— Ноа, тук съм! — извика тя и като омота главата си с кърпа, се обърна към него както си беше, съвсем гола. Неговото съсредоточено лице беше съвсем непроницаемо. Той я притисна леко към себе си и я целуна нежно по мократа още шия.

— Взеха ли те? — попита Хоуп.

— Да.

— А рентгенът?

— Изглежда, че нищо не е показал. — Ноа говореше тихо, но спокойно.

— Каза ли им за миналия преглед? — попита тя.

— Не.

Хоуп искаше да го попита защо, но се въздържа отгатвайки смътно причината.

— А не им ли каза, че работиш във военно мобилизирано предприятие?

— Не.

— Тогава аз сама ще им кажа! — възкликна тя. — Ще отида лично. Човек, които е боледувал от туберкулоза, не може да бъде…

— Шшт, шшт — опита се да я успокои той.

— Но това е много глупаво — възрази Хоуп, като се стараеше да говори убедително. — Каква полза ще имат от болен човек? Само ще влошиш още повече здравето си и ще се превърнеш в тежест за войската. Няма да направят от тебе войник…

— Но могат поне да опитат — усмихна се Ноа. — Да, могат поне да опитат. Във всеки случай единственото, което съм в състояние да сторя за тях, е да им дам тая възможност. — И като я целуна зад ухото, добави — Така или иначе въпросът е уреден. В осем часа тая вечер положих клетва.

Хоуп неволно отстъпи.

— Какво търсиш тогава тука?

— Дадоха ми две седмици, за да уредя работите си.

— Има ли някакъв смисъл да споря с тебе? — попита Хоуп.

— Не — отвърна той меко.

— Господ да ги убие! — възкликна Хоуп. — Защо тогава не те взеха още първия път? Защо? — повтори тя, проклинайки сякаш и наборната комисия, и военните лекари, и бойните командири, и политиците от целия свят, и самата война, и бъдещите дни, изпълнени със страдание и мъка. — Защо не постъпват като разумни човешки същества?

— Стига — спря я той. — Разполагаме само с две седмици, които не бива да губим. Вечеря ли?

— Не. Мих си главата.

Ноа седна на ръба на ваничката и се усмихна уморено.

— Оправи си косата — каза той — и ще отидем да хапнем вън. Чух, че на Второ авеню имало някакво ресторантче, където правели най-вкусните пържоли в света. По три долара порцията, но били…

Хоуп се наведе поривисто и го прегърна през коленете, като се притисна силно в него.

— О, мили — възкликна тя, — о, мили мой!…

Ноа я погали нежно по голите рамене, сякаш се стараеше да запомни завинаги образа й.

— През следващите две седмици — каза той почти с твърд глас — ще живеем само за собствено удоволствие. Ето как ще уредим моите работи! — И добави с усмивка: — Ще отидем в Кейп Код, ще плуваме, ще караме велосипед и ще ядем само от тридоларовите пържоли. Хайде, хайде, мила, престани да плачеш.

Хоуп стана и примига.

— Добре — обеща тя. — Ето, престанах. Няма повече да плача. След петнадесет минути съм готова. Ще ме почакаш ли?

— Разбира се — рече той. — Но побързай. Умирам от глад.

Хоуп свали кърпата от главата си и изсуши косата си. Ноа я наблюдаваше мълчаливо, без да става от края на ваната. На моменти Хоуп зърваше в огледалото слабото му уморено лице. Тя знаеше, че дълго, много дълго няма да забрави това лице, разстроено и скъпо, че ще го запомни така, седнал на ръба на фаянсовата вана в разхвърляната, ярко осветена стая.

Те прекараха тия две седмици в Кейп Код в дома за туристи, който блестеше от чистота. Пред зданието имаше малка морава, сред която се издигаше стълб с американското знаме. На обед ядяха печени раци и миди със сланина и лук, изтягаха се с часове на белезникавия пясък, а вечер ходеха на кино и мълчаливо, без да коментират, гледаха кинопрегледите върху бляскавия екран, от който обвинителни гласове говореха прочувствено за смърт, поражения и победи. Наемаха велосипеди, яздеха лениво по крайбрежните пътища и се смееха весело, когато минаващите край тях на камиони войници се заглеждаха в хубавите крака на Хоуп и подсвирквайки с уста, подхвърляха: „Ей, че хубаво парченце! Кога излиза наборният ти номер, драги? Хайде, до скоро виждане!“

Носовете им се обелиха, косите им станаха лепкави от морската сол, а вечер, когато се връщаха в покрития с летви туристически дом и си лягаха в безупречно чистите чаршафи, телата им дъхаха приятно на океан и слънце; не приказваха почти с никого и двете седмици сякаш продължиха през цялото лято, през цялата година, през всичките лета на техния живот. И двамата изпитваха чувството, че вечно ще се скитат така по пясъчните пътеки сред нискостеблените ели, облени от блясъка на лятното слънце, което искреше по игривите вълни, и от звездното сияние на хладните летни вечери, когато свежият вятър подухваше от Вайнярд, Нантъкет и от слънчевия океан, чийто покой се нарушаваше само от чайките, от платноходките и от летящите над водата риби.

Но двете седмици изтекоха и те се върнаха в града. Хората тук изглеждаха бледи и изтощени, посърнали от лятната жега, в сравнение с тях Хоуп и Ноа преливаха от енергия и здраве.

Най-после настъпи последният ден. В шест часа сутринта Хоуп приготви кафе. Двамата седнаха един срещу друг и изпиха на малки глътки горещата възгорчива течност в големите чаши, които представляваха първите им общи домакински принадлежности. После тя го придружи по тихите слънчеви улици, запазили още част от нощния хлад, до грозната небоядисана търговска сграда, заета сега от наборното бюро.

Целунаха се, всеки потънал в мислите си, сякаш бяха вече откъснати един от друг. Ноа влезе в сградата и се присъедини към мълчаливата група мъже около бюрото на някакъв възрастен човек, който служеше на своята родина в тоя тежък час, като ставаше рано два пъти на месеца, за да даде последни указания и да раздаде безплатни билети на хората, които тръгваха от наборния пункт към бойното поле.

Ноа излезе заедно с петдесетте други новобранци, които в неравен строй повлякоха крака през три квартала към гарата на метрото. Минувачите, заети със своите работи и забързани — едни към магазина или кантората си, за да печелят пари, други към пазара, за да купят продукти за новия ден, — ги изглеждаха с любопитство и страхопочитание, сякаш наблюдаваха чуждестранни поклонници, които минаваха по улиците на техния град на път към някакво тайнствено и необикновено религиозно празненство.

От преддверието на метрото Ноа забеляза на отсрещната страна на улицата Хоуп. Тя стоеше пред един цветарски магазин. Зад нея търговецът, един възрастен човек, подреждаше лениво във витрината саксии с мушкато и големи сини вази с гладиоли. Хоуп беше облечена в синя рокля на бели цветчета, която утринният ветрец развяваше леко. Слънчевите лъчи, които се отразяваха в стъклата на витрината, не позволяваха на Ноа да разгледа добре лицето й. Той внезапно реши да отиде при нея, но назначеният от бюрото старши на групата тревожно завика: „Моля ви се, момчета, не се пръскайте!“ Ноа остана на мястото си и се задоволи само да й помаха с ръка. Какво всъщност можеха да си кажат двамата в тоя момент? В отговор Хоуп също вдигна ръка. При това движение лицето й за миг остана в сянка и той забеляза, че очите й са сухи.

„Чудесно — помисли си Ноа, — тя дори не плаче!“ И тръгна надолу по стълбата към метрото редом с двама други новобранци: някакъв младеж на име Темпеста и един тридесет и пет годишен испанец, когото наричаха Нунцио Агилар.