Младите лъвове

Глава шеста

Ноа беше неспокоен. За първи път в живота си уреждаше забава и сега се стараеше да си спомни как изглеждаха тия забави във филмите и как ги описваха в книгите и списанията, които бе чел. Два пъти вече бе ходил в малката кухничка, за да провери дали не са се стопили трите дузини ледени кубчета, които с Роджър бяха купили от аптеката. От време на време поглеждаше часовника си с надежда, че Роджър и момичето му ще се върнат от Бруклин, преди да пристигнат гостите. Боеше се, че ще извърши някоя ужасна глупост тъкмо когато ще трябва да се държи, непринудено и спокойно.

Той живееше в Ню Йорк, недалеч от Ривърсайд Драйв, в съседство с Колумбийския университет, в една стая заедно с Роджър Кенън. Стаята беше голяма, с камина (която всъщност винаги отказваше да гори), а от прозореца на банята, ако човек се понаведеше, можеше да се зърне Хъдзън.

След смъртта на баща си Ноа известно време се бе скитал безцелно из страната. Той винаги бе искал да види Ню Йорк. И понеже нямаше връзки в никой друг град, потърси работа тук и само два дена след като пристигна, си намери служба, а след известно време се запозна с Роджър в градската библиотека на Пето авеню.

Сега Ноа трудно можеше да повярва, че е имало време, когато не е познавал Роджър — време, когато по цели дни е бродил из улиците, без да размени с някого дума, без приятели и без някоя жена да спре поглед на него; време, когато всички улици са му били чужди и часовете са текли монотонни и сиви.

Спомняше си как бе стоял унесено пред библиотечните рафтове, загледан в редицата книги с потъмняла подвързия. Протягайки ръка за една книга — той още я помнеше; една творба от Кийтс, — Ноа бе блъснал човека до себе си и се бе извинил. После двамата се заговориха и излязоха заедно на улицата в дъжда, продължавайки разговора си. Роджър го покани в един бар на Шесто авеню, където изпиха по две бири, и преди да се разделят, се уговориха да вечерят заедно на другия ден.

Ноа никога не бе имал истински приятели. През скитническите дни на своето неспокойно детство, когато живееше по няколко месеца ту на едно, ту на друго място сред равнодушни и студени хора, той не се бе привързал към никого, а мъчителната му стеснителност, подсилена от убеждението, че е скучно и необщително дете, го бе направила още по-затворен. Роджър беше с пет години по-възрастен от Ноа; висок и слаб, с изящна глава и късо подстригана черна коса, той притежаваше оня самоуверен и небрежен маниер, който е присъщ на възпитаниците на по-добрите колежи и на който Ноа завиждаше с цялото си сърце. Всъщност Роджър не бе учил в колеж, но беше от тия хора, които сякаш се раждат с непоколебима увереност себе си. Той гледаше на целия свят с някаква хладна снизходителна насмешливост, на която Ноа се мъчеше с отчаяни усилия да подражава.

Не знаеше какво намира у него Роджър, но той действително му симпатизираше. Може би всъщност Роджър го бе просто съжалил, виждайки в негово лице един самотник в големия град — бедно облечен, несръчен, нерешителен и болезнено стеснителен младеж. Във всеки случай след две-три срещи на чашка в отвратителните барове, които, изглежда, бяха особено скъпи на Роджър, и след няколко обеда в евтини италиански ресторанчета, Роджър с характерния си спокоен и малко небрежен тон го запита:

— Доволен ли си от квартирата си?

— Не особено — откровено отвърна Ноа. Той живееше в една жилищна сграда на 28-а улица, в малък и мрачен сутерен с влажни стени и гъмжащ от всевъзможни буболечки, над който почти непрекъснато бучаха канализационните тръби.

— Аз разполагам с голяма стая с две легла — добави Роджър. — Премести се, ако искаш, при мен. Само трябва да знаеш, че обичам от време на време да свиря посред нощ на пиано.

Благодарен и изненадан, че в тоя шумен многолюден град се е намери човек, който смята, че би имал някаква полза да дружи с него, Ноа се премести веднага в голямата разхвърляна стая близо до реката. В лицето на Роджър той откри едва ли не оня въображаем приятел, когото самотните деца си измислят през дългите нощи. Роджър се държеше непринудено дружелюбно и учтиво. Той не изискваше от никого нищо и очевидно изпитваше удоволствие да се занимава от време на време по своя безцеремонен и непретенциозен начин с възпитанието на по-младия си приятел. Разговаряше непринудено с Ноа, като прескачаше от тема на тема, говорейки за книги, музика, живопис, политика и жени. Той беше ходил във Франция и Италия и говореше за техните древни и очарователни градове и градчета лениво, с рязък новоанглийски акцент по начин, който ги правеше някак си близки и познати на слушателя. Обичаше да говори — със суха ирония — и за Британската империя, и демокрацията в Съединените щати, за съвременната поезия и балет, за филмите и войната. Роджър, изглежда, нямаше никакви определени стремежи. От време на време работеше, без да се пресилва, в някаква рекламна фирма. Не държеше много на парите и не се привързваше за дълго към приятелките си, към които се отнасяше с леко отегчение, без да изпитва някакви по-дълбоки чувства. Обличаше се с небрежна елегантност, а по устните му почти винаги играеше леко иронична, но сдържана усмивка. С една дума, беше един от ония редки за съвременна Америка хора, които имат свой собствен индивидуален облик.

Роджър и Ноа обичаха да ходят край Хъдзън и из университетското градче. Чрез свои познати Роджър бе намерил на приятеля си хубава служба: завеждащ спортното игрище на един голям жилищен блок в Ийст Сайд. Ноа печелеше по тридесет и шест долара на седмица — повече от когато и да било преди. Често двамата се разхождаха бавно до късна вечер из пустите улици около брега на реката, зад която се очертаваха хълмовете на Джърси; Ноа вървеше бавно, загледан в светлините на параходчетата долу по реката, и като човек, който неочаквано открива някакъв чуден и нов свят, жадно и възторжено слушаше своя приятел. „Край Антиб — разправяше Роджър — живееше един разпопен свещеник, който всеки следобед ходеше в кафенето на хълма, поръчваше си кварта уиски и превеждаше Бодлер…“; „Лошото на нашите американки е, че ако не могат да свирят в семейството си първа цигулка, веднага се развеждат. Това се обяснява с факта, че в Америка придават прекомерно голямо значение на целомъдрието. Ако жената си дава вид, че е вярна на мъжа си, смята, че има право да го държи под чехъл. В Европа не е така. Там всички знаят, че няма целомъдрени хора и затова проявяват по-голяма търпимост. Изневярата е нещо като твърда валута в отношенията между половете. Съществува твърд курс на обмяна и когато отидеш на покупки, предварително знаеш какво ще платиш. Лично аз предпочитам покорните жени. Всички момичета, които познавам, твърдят, че имам феодално отношение към жените и може би са прави. Но аз предпочитам жената да се подчинява на мен, а не аз на нея. Друг избор няма и понеже не бързам, рано или късно ще си намеря съпруга по мой вкус…“

Крачейки редом с Роджър, Ноа си казваше, че не би могъл дори да мечтае за по-хубав живот. Беше млад, чувстваше се като у дома си из улиците на Ню Йорк, имаше приятна работа и слагаше в джоба си по тридесет и шест долара на седмица; живееше в стая, претъпкана с книги, от която с малко усилие човек можеше да види реката, и имаше, един културен, възпитан и пълен с всестранни познания другар. Единственото нещо, което му липсваше, беше приятелка, а Роджър бе решил да уреди и този въпрос. Тъкмо затова бяха устроили и тая забава!

Роджър със смях се бе ровил цяла вечер из своя стар бележник с адреси, търсейки подходяща кандидатка за Ноа. И ето днес щяха да дойдат шест бивши негови приятелки, без да се смята момичето, което той щеше да доведе лично. Разбира се, на забавата щеше да има и други мъже, но Роджър умишлено беше избрал или грозни, или скучни хора, които не биха представлявали опасна конкуренция за приятеля му. Оглеждайки затоплената, приятно осветена стая, цветята във вазите, гравюрата от Брак на стената, бутилките и чашите, които блестяха като на истински аристократичен прием, Ноа с примряло от вълнение сърце си повтаряше умилено, че тая вечер най-после ще си намери приятелка.

Той чу как ключът на вратата се обърна и се усмихна щастливо — беше избавен от мъчителната необходимост да посрещне първите гости самичък. Това беше наистина Роджър с приятелката си. Ноа пое палтото й и успя да го закачи благополучно, без да се препъне или да изкълчи ръката на гостенката. Той се усмихна на себе си, когато от антрето чу момичето да казва на Роджър: „Каква очарователна стаичка! Според мен тука не е стъпвал женски крак от двеста години.“

Ноа се върна в стаята. Приятелят му беше отишъл в кухничката за лед, а девойката, с гръб към него, разглеждаше картината на стената. Иззад паравана долиташе тихият носов глас на Роджър, който непрекъснато повтаряше една и съща песничка:

Младата жена беше облечена в тъмносиня блуза и пола на богати дипли от блестящ плат. Сега тя стоеше в непринудена поза пред камината и очевидно се чувстваше като у дома си. Имаше хубави, макар и малко пълни крака и тънка, стройна талия. Косата й беше вчесана назад и стегната в кок, като на хубава учителка във филм. Присъствието на девойката, смешната наивна песничка, която долиташе иззад паравана, и подрънкването на ледените кубчета — всичко това придаваше на цялата вечер и на самата стая някаква чудно уютна, топла и малко тъжна атмосфера. След минута гостенката се обърна към Ноа. Той беше премного зает и развълнуван, за да я разгледа добре, когато бе влязла, и в момента дори не можеше да си спомни името й. Сега обаче я видя с такава яснота, сякаш гледаше някакъв размазан образ, който изведнъж е бил докаран на фокус.

Девойката имаше мургаво заострено лице и сериозни очи. Ноа почувства, че премалява, сякаш го бяха ударили с някакъв тежък предмет. За първи път в живота си изпадаше в такова състояние. Беше като трескав, изпитваше необяснимо чувство за вина и същевременно схващаше, че изглежда смешен.

Както се разбра по-късно, девойката се казваше Хоуп Плаумън. Преди две години бе дошла в Ню Йорк от някакво малко градче във Върмонт и сега живееше у една леля в Бруклин. Хоуп имаше навик да изказва мнението си решително и откровено, не употребяваше никакъв парфюм и работеше като секретарка на собственика на малък завод за полиграфични съоръжения недалеч от Канал Стрийт. Узнал всички тия подробности, Ноа през цялата вечер се ядосваше на своята глупост — той не можеше да си прости, че една провинциалистка, една проста секретарка, която вършеше съвсем прозаична и скучна работа и живееше в Бруклин, му беше направила такова дълбоко впечатление. Както всички млади стеснителни хора, чиито възгледи за живота се оформят в библиотечните читални и които познават любовта само от сборниците поезия, стърчащи вечно от техните джобове, той просто не можеше да си представи Изолда да пътува с брайтънския влак и Беатриче да се храни в кафе-автомати. „Не — повтаряше си Ноа, докато приветстваше новите гости и разнасяше чаши, — не, аз няма да си позволя да се сближа с нея. Преди всичко тя е приятелка на Роджър и дори сама да реши да остави този красив, чудесен човек заради един неловък и стеснителен младеж като мене, аз пак не бих и помислил да се отплатя на неговото безкористно приятелство с черна неблагодарност даже и под формата на неизказано желание.“

Ноа се движеше сред гостите изтерзан, сякаш насън, без да забелязва някого и нещо. Впил жаден поглед в девойката, той следеше трескаво всеки неин спокоен и уверен жест и всяка извивка на гласа й звучеше в душата му като истинска музика, пораждайки мъчително чувство на срам, примесено с възторг. Чувстваше се като войник в първия бой; като човек, получил милионно наследство; като отлъчен от църквата верующ; като тенор, току-що дебютирал в ролята на Тристан в Метрополитън Опера; чувстваше се като човек, заловен в хотелска стая със съпругата на най-добрия си приятел; като генерал, повел войската си в превзет град; като лауреат на Нобеловата премия; като престъпник, когото водят на бесилката; като боксьор от тежка категория, сразил всичките си съперници; като плувец, който потъва среднощ в студеното море; като човек, който е открил еликсир за човешкото безсмъртие…

— Мис Плаумън — продума той, — не искате ли да пийнете нещо?

— Не, благодаря. Не пия.

Ноа се оттегли в ъгъла, за да размисли и да реши дали това е хубаво или лошо, дали му дава някакви надежди, или не.

— Мис Плаумън — заговори я той отново малко по-късно, — отдавна ли познавате Роджър?

— О, да. От около година. („Около година! Никаква надежда, никаква!“) Той ми е говорил много за вас. („Какъв прям поглед в тия черни очи, какъв мек и приятен глас!“)

— Какво ви е разправял? („Колко съм неловък и прибързан! Не, няма никаква надежда.“)

— Той ви обича много. („Измяна, измяна!… Предателство към приятеля, който те измъкна — тебе, един бездомен скитник — от библиотечните шкафове, който те нахрани, приюти и обикна…“)

И ето, същият този приятел сега се смееше безгрижно сред веселите гости, подрънкваше леко на пианото и пееше с културния си приятен глас: „Исус Навин в боя под Йерихон, Йерихон, Йерихон…“

— Роджър ми казваше… — прозвуча отново опасният вълнуващ глас — казваше ми, че вие ще станете един прекрасен човек, когато окончателно се разбудите… („О, боже, става все по-лошо и по-лошо! Ето, господа, крадеца, за когото поръчителства най-добрият му приятел! Ето прелюбодееца, комуто съпругът дава доверчиво ключа от спалнята на собствената си жена!“)

Ноа наблюдаваше девойката с безпомощен и страдалчески поглед. Без сам да знае защо, той почувства, че започва да я мрази. Едва преди час — в осем часа — той беше щастлив, изпълнен с увереност и надежди човек, имаше свой приятел, дом, работа, неопетнено минало и бляскаво бъдеще. А в девет беше вече беглец, затънал в бездънно тресавище; краката му кървят, чува се вече лаят на кучета, които го преследват, и името му се намира в списъка на най-големите престъпници в страната. А виновницата за всичко това стои целомъдрено пред него с такъв спокоен вид, сякаш не бе сторила нищо, не знаеше нищо и не отгатваше нищо! Една малка, скромна провинциалистка, която — видите ли — не се стеснява да стенографира, седнала преспокойно върху коленете на собственика на завода за полиграфически съоръжения недалеч от Канал Стрийт!

— „… и рухнаха тогава стените…“ — Гласът на Роджър и мощните акорди на старото пиано до стената изпълниха сякаш цялата стая.

Ноа ужасен обърна гръб на девойката. В стаята имаше още шест млади жени — жени с бяла кожа и блестящи коси, с мека плът и приятни топли гласове… Те бяха доведени тук, за да може самият той да си избере една от тях, и ето сега всички тия жени му се усмихваха предизвикателно и мило. Какво обаче представляваха за него те? Съвсем нищо! Все едно, че бяха шест манекена на витрина, шест цифри на книга, шест дръжки за врата. Такова нещо можеше да се случи само с него. Да, целият му живот беше такъв — безсмислен, трагичен и същевременно комичен.

„Не — реши Ноа, — аз съм длъжен да я изтръгна от сърцето си, дори ако това ме сломи и унищожи, дори ако никога в живота си не докосна жена!“ Той не можеше да остане по-дълго в една стая с девойката. Отиде до гардероба, в който неговите дрехи висяха редом с тия на Роджър, посегна за шапката си. Ще излезе от къщи и ще скита, докато забавата свърши, веселите гости се разотидат, пианото млъкне, а мис Плаумън се намери под крилата на своята леличка, там зад моста в Бруклин. Неговата шапка лежеше на рафта заедно със старата, елегантно смачкана кафява шапка на Роджър, на която той хвърли виновен и същевременно умилен поглед. За щастие повечето от гостите стояха около пианото и Ноа се добра незабелязано до вратата. На Роджър щеше да се извини някак си по-късно. Но мис Плаумън го забеляза. Седнала с лице към вратата, тя разговаряше с едно от момичетата и го видя тъкмо когато той й хвърляше от прага прощален и пълен с отчаяние поглед. По лицето на девойката се изписа недоумение, тя стана и се отправи към него. Шумоленето на роклята и прозвуча в ушите му като артилерийска стрелба.

— Къде така? — попита тя.

— Ние… ние… — запелтечи Ноа, проклинайки вързания си език. — Трябва ни още малко сода и аз отивам…

— И аз ще дойда с вас.

„Не! — искаше да извика Ноа. — Останете! Не мърдайте!“ Обаче не каза нищо, наблюдавайки я мълчаливо, докато тя слагаше палтото и шапката си. Това бе една проста шапка, която не й отиваше и той усети, че сърцето му прелива от гореща вълна на съчувствие и нежност към нея — толкова млада и бедна. Девойката отиде до седналия пред пианото Роджър, наведе се към него, опирайки се на рамото му, и му прошепна нещо. „Ето — помисли си мрачно Ноа, — сега всичко ще се разкрие. Всичко е свършено!“ Той едва се сдържа да не хукне вън в тъмната нощ. Обаче в тоя момент Роджър се обърна и му помаха усмихнато с едната си ръка докато с другата продължаваше да свири басовата партия. Девойката отново прекоси стаята с типичната си непринудена походка и се приближи до Ноа.

— Аз казах на Роджър — рече тя.

„Казала била на Роджър! Но какво именно? Да се пази от хора, които не познава добре? Никого да не съжалява, никога да не бъде великодушен и да изтръгва любовта от своето сърце като плевел от градина?“

— Вземете си палтото — посъветва го тя. — Когато дойдохме, валеше дъжд.

С подкосени крака Ноа се отправи мълчаливо към гардероба и си взе палтото. Девойката го чакаше на прага. Двамата влязоха в тъмното антре и затвориха зад себе си вратата. Бавно, почти докосвайки рамене, те слязоха по стълбата и се намериха на мокрия тротоар, сподирени от песните и смеха в стаята, които се чуваха вече съвсем слабо.

— А сега накъде? — попита девойката, когато застанаха нерешително с гръб към затворената външна врата на къщата.

— Как накъде? — объркано възкликна Ноа:

— Нали тръгнахме за сода? Къде продават сода?

— Ах, да… — Ноа погледна разсеяно наляво-надясно по лъсналата от дъжда улица. — Да, да… Не зная… Всъщност на нас не ни трябва никаква сода.

— Мисля, вие казахте…

— Това беше само предлог. Тая забава просто ме умори. Всъщност подобни забави винаги ме отегчават. — Вслушвайки се в собствения си глас, със задоволство откри, че говори с тона на човек, преситен и уморен от повърхностни и леки светски забавления. „Тъкмо така трябва да се държа! — реши Ноа. — Учтиво, хладно и любезно, като си давам вид, че това момиченце просто ме забавлява и нищо друго.“

— А на мен забавата ми харесва много — рече тя сериозно.

— Нима? — нехайно подхвърли Ноа. — Не виждам какво сте намерили в нея.

„Чудесно го казах! — с мрачно задоволство си помисли той. — Човек трябва да напада, а не да се брани.“ Най-добре беше да се държи равнодушно, малко разсеяно, със студена учтивост, като английски барон след нощен гуляй. От това би могъл да има двояка полза. Най-напред няма да се покаже вероломен към своя приятел; и, второ (при тая мисъл изпита приятен трепет на надежда, помрачен само от известно угризение на съвестта), ще порази тая малка простодушна секретарка от Бруклин със своите редки и необикновени качества.

— Моля да ме извините, че ви подмамих да излезете в тоя дъжд — рече той.

Девойката се огледа наоколо.

— Всъщност вече не вали — забеляза тя делово.

— Да — Ноа едва сега забеляза, че дъждът е спрял. — Имате право — добави той, чувствайки облекчение, че е налучкал подходящия тон.

— Какво смятате да правим сега?

Ноа за първи път в живота си си позволи да повдигне рамене.

— Не зная — отвърна той. — Може да се поразходим. („Ето че вече започвам да говоря съвсем като героите на Голсуърди!“) Аз често се разхождам нощем. Намирам, че е много приятно да скиташ из пустите улици.

— Но часът е само единадесет! — възкликна девойката.

— Да? — промърмори той и реши, че не бива да отговаря повече все с това „да“. — Ако искате да се върнете при другите гости…

Мис Плаумън се поколеба. От забулената с мъгла река долетя ниският трепетен звук на сирена, който подейства като удар с камшик върху възбудените му нерви.

— Не, ще дойда с вас — реши тя.

Стараейки се да не се докосват, те тръгнаха един до друг надолу по засадената от двете страни с дървета улица, която се простираше край реката. Сред обвитите в мъгла брегове се чернееше Хъдзън, от чиито води лъхаше дъх на пролет и сол, донесена от океана с вечерния прилив. Далеч на север, над моста в Джърси, се точеше цяла гирлянда от светлинки, а на другия бряг на реката се извисяваха тъмните Палисади — скалистите грамади, които напомняха средновековен замък. Наоколо нямаше жива душа. Само от време на време профучаваше кола, чиито гуми свистяха жаловито по паважа, придавайки на нощта, на реката и на самите тях, вървящи бавно под настъпилите клони на лъсналите от дъжда дървета, нещо призрачно и тайнствено.

Вървяха така, без да говорят, надолу край реката и само звънкият шум на самотните им стъпки нарушаваше тишината. „Три минути помисли си Ноа, загледан в обувките си. — Четири… пет минути вече, откакто мълчим!“ Обхвана го истинско отчаяние. В това мълчание се криеше някаква греховна близост; в техните отекващи стъпки, в начина, по който се стараеха да сдържат дъха си и да не се докосват с рамене, с лакти или с ръце, докато вървяха по неравния паваж във всичко това се криеше някакъв страстен копнеж и нежност. Мълчанието се превръщаше във враг, в предател. Ноа чувстваше, че ако то продължи още един миг, тая спокойна девойка, която крачеше до него с такъв коварен и многозначителен израз, ще разбере всичко — така ясно, както би разбрала, ако той се качеше на парапета, който разделяше улицата от реката, и произнесеше едночасова реч за своята любов.

— Ню Йорк сигурно изглежда много страшен за момиче от провинцията — рече той дрезгаво.

— Не — отвърна тя. — Никак.

— Работата е там — с отчаяние продължи Ноа, — че хората надценяват прекалено много тоя град. Всъщност той прилича на човек, който се старае с всички сили да се представи за обигран космополит, а по сърце си остава неизменен провинциалист. — Той се усмихна, доволен, че бе употребил така умело думата „неизменен“…

— Не съм съгласна с вас — възрази девойката.

— Какво?

— Не смятам, че прилича на провинциалист, особено след като човек познава Върмонт.

— О… — усмихна се снизходително Ноа. — Върмонт…

— А в кои градове сте ходили вие? — поиска да узнае тя.

— В Чикаго — отвърна Ноа, — в Лос Анджелис, Сан Франциско… къде ли не. — Той махна небрежно с ръка, с вид на човек, видял целия свят, които дава да се разбере, че е споменал само първите дошли му наум градове и че ако реши да изброи целия списък, без съмнение ще включи и Париж, и Будапеща и Виена.

— Все пак трябва да призная — продължи Ноа, — че в Ню Йорк има хубави жени. Да, доста привлекателни. Макар че се обличат твърде предизвикателно. („Ето — със задоволство си помисли той, поглеждайки тревожно към момичето, — ето че пак добре го казах!“) — Разбира се, американките са най-интересни, когато са млади. Минат ли години… — Той отново се опита да повдигне небрежно рамене и отново успя. — Лично аз предпочитам европейките, които наближават зрялата си възраст. Те са особено интересни в ония години, в които нашите американки се превръщат в дебели фурии, готови по цял ден да играят на бридж. — Той я погледна малко смутено, но изражението на девойката не се бе променило. Тя беше откършила едно клонче от някакъв храст и сега го влачеше разсеяно по каменния парапет, сякаш размишляваше над думите му. — На тая възраст европейките вече знаят как да се отнасят с мъжете — продължи Ноа, мъчейки се трескаво да си припомни някоя позната чужденка. Да, например пияната жена, която бе срещнал в бара в деня на смъртта на баща си. Може би тя беше полякиня. Наистина Полша не беше кой знае каква романтична страна, но все пак се намираше в Европа.

— И как се отнасят европейките с мъжете? — попита девойката.

— Те умеят да се покоряват. Жените, които познавам, твърдят, че съм имал средновековно отношение към тях… („О, приятелю, мили приятелю, който в тоя час седиш спокойно пред пианото, прости ми за това плагиатство! Някой ден ще ти се отплатя многократно за него.“)

От този момент нататък разговорът стана по-непринуден.

— Изкуството ли? — разприказва се Ноа. — Аз не съм съгласен с модерното схващане, че тайната на изкуството не можела да се овладее, а художникът бил нещо като наивно и безотговорно дете… Бракът? Бракът е едно трагично доказателство от страна на човешкия род, че мъжете и жените не са способни да водят съвместен живот… А театърът? Американският театър? Той има известни качества — жизненост и очарователен наивитет, каквито има впрочем у всяко дете, но да се гледа на него сериозно, като форма на изкуството през двадесетия век… — Ноа се засмя снизходително. — Не, лично аз предпочитам Уолт Дисни.

Неочаквано те откриха, че са минали тридесет и четири квартала, разположени покрай потъмнялата река, че е вече много късно и че отново вали. Ноа драсна клечка кибрит и я заслони с шепите си от вятъра, за да погледне часовника си; беше застанал съвсем близо до девойката и вдъхваше с наслада лекия аромат на нейната коса, примесен с аромата на реката. Изведнъж той реши, че не бива да казва нито дума повече — толкова мъчително беше да води тоя празнословен разговор и да играе ролята на предвзет и опитен млад дилетант.

— Късно е — рязко каза той. — Време е да се връщаме.

Обаче и тоя път се изкуши да направи впечатление на девойката и махна небрежно към едно такси, което се движеше наблизо. За първи път вземаше кола в Ню Йорк и докато се настаняваше на задната седалка, се спъна в предните столчета. Разбира се, той седна колкото можеше по-далече от смълчаната девойка, доказвайки с това, че е истински джентълмен и човек, който знае как би трябвало да се държи, когато придружава дама. Ноа схващаше, че бе направил силно впечатление на спътницата си и от радост даде на шофьора двадесет и пет цента бакшиш, макар че целият курс струваше само шестдесет.

Те отново се намираха пред затворения вход на къщата, в която живееше Ноа. Погледнаха към горния етаж. Иззад закритите със завеси прозорци не долитаха нито разговори, нито смях, нито музика.

— Отишли са си — рече Ноа със свито сърце. Роджър щеше вече да разбере, че са откраднали приятелката му! — Всички са си отишли.

— Така изглежда — отвърна момичето спокойно.

— Какво да направим? — попита той, чувствайки се като уловен в някакъв капан.

— Май че ще трябва да ме изпратите до къщи.

„Бруклин!“ — с отчаяние помисли Ноа. Дотам и обратно имаше няколко часа. А Роджър щеше да го чака гневен в полумрака на разхвърляната стая, дето до преди малко се бяха веселили. Да го чака, за да скъса безмилостно с него заради вероломната му постъпка! А вечерта беше почнала толкова прекрасно, с такива надежди. Спомни си момента, когато бе сам в стаята и чакаше гостите, преди Роджър да се върне; спомни си с какви радостни предчувствия беше оглеждал бедната, задръстена с рафтове книги стая и колко уютна и привлекателна му се бе сторила тя.

— Не можете ли да се приберете сама? — попита той унило. Тя стоеше пред него хубава, малко пребледняла, с измокрени от дъжда коса и палто.

— Как се осмелявате да предложите такова нещо? — с рязък и властен глас възкликна девойката. — Аз не мога да си отида сама. Тръгвайте!

Ноа въздъхна. Ето че на всичко отгоре младата жена му се бе разсърдила.

— И не въздишайте като мъж под чехъл — добави остро тя.

„Боже мой, какво се случи? — питаше се замаян Ноа. — Как попаднах в такова положение и с какво право ми говори така?“

— Добре, аз тръгвам — заяви девойката и се обърна решително, отправяйки се към станцията на подземната железница. Той я погледна с объркан израз и забърза след нея.

От мокрите дрехи на пътниците в метрото лъхаше влага и спарена миризма. Въздухът беше застоял и имаше някакъв лек вкус на желязо, а гърдестите момичета по рекламите за зъбни пасти, слабителни препарати и сутиени изглеждаха жалки и смешни в мътната светлина на прашните лампи. Останалите пътници, които се връщаха кой знае от каква работа и от какви срещи се полюляваха сънливо на мръсните жълти седалки.

Девойката седеше мълчалива, със стиснати устни. Когато трябваше да сменят влака, тя стана и излезе на платформата със същия строг и укорен израз на лицето, като остави Ноа да се влачи смутено зад нея.

Трябваше да сменят още няколко влака и да чакат дълго на пустеещите перони. През цялото време от пропуканите дъждовни тръби се стичаше вода, която капеше по мръсните сиви стени и ръждясалите железни конструкции на тунелите. „Това момиче, изглежда, живее в самия край на града — с тъпа враждебност си мислеше Ноа, — най-малко на петстотин ярда от метрото, някъде сред бунищата и гробищата!“ Бруклин — колко дълъг беше тоя Бруклин, проснат под нощния покров от Ийст Ривър до Грейвсенд Бей, от покритите с петрол води на Грийнпойнт до рововете за смет в Канърси. Бруклин, подобно на Венеция, беше ограден почти отвсякъде с вода, само че тук Големият канал беше заменен с метрото „Четвърто авеню“.

„Каква настойчива и самоуверена е тая девойка! — продължи да размишлява Ноа, като гледаше с яд спътничката си. — Да помъкне със себе си един почти непознат човек през мръсния, изпълнен с оглушителен шум лабиринт на местната подземна железница! Какво щастие наистина ще е за мен, ако се наложи нощ след нощ да припкам по тия мрачни перони, нощ след нощ да пътувам сред закъснели чистачки, крадци и пияни моряци от търговската флота — сред цялата тая публика, която пълни метрото в зори.“ При тая мисъл той неволно изкриви лице. На две крачки от него живееха милиони жени, а ето, той се беше свързал с едно раздразнително, упорито момиче, което се бе изхитрило да живее в най-далечния и най-отвратителен край на най-големия град в света.

„Леандър12 — помисли си Ноа — преплувал Хелеспонт заради една девойка, но не е бил длъжен да я изпраща нощем и да чака на гарата «Дьо Калб авеню» сред кофи смет и плакати, които забраняват да се плюе и да се пуши.“

След цяла вечност те слязоха на една спирка и девойката го поведе нагоре по стъпалата на някаква улица.

— Най-сетне! — рече Ноа и това бяха първите думи, които произнасяше от един час насам. — Мислех, че ще пътуваме под земята през цялото лято.

Девойката се спря на ъгъла.

— А сега трябва да вземем трамвая — студено заяви тя.

— Господи! — възкликна Ноа и после се разсмя. Тук, сред витрините на треторазредните магазинчета и мръснокафявите каменни огради, смехът му прозвуча съвсем безсмислено и неуместно.

— Ако смятате да се държите, така отвратително — рече девойката, — можете да си вървите.

— Щом съм дошъл дотука — отвърна Ноа, като престана да се смее, — ще ви изпратя до края.

Той се приближи и застана до нея мълчалив, със сериозно лице. Бяха се спрели под една улична лампа, като се стараеха да се защитят от острите пристъпи на студения влажен вятър, който идеше от мръсните пристанища и брегове на океана, носейки се над покривите на милиони градски постройки и над струпаните на купчини къщурки във Флетбуш и Бенсънхърст с техните безброй изнурени обитатели, ненамерили в своя тежък житейски път по-добро място, където да подслонят глава.

Петнадесет минути по-късно в далечината се появи светлото око на трамвая, който с дрънкане и грохот се приближи до тях. На дървените пейки дремеха само трима души с измъчени лица и Ноа седна до спътницата си, без да я погледне. Осветеният вагон се носеше със скърцане по тъмните улици и на младия човек се струваше, като че се намира върху някакъв сал с непознати хора, чийто кораб е претърпял крушение през зимата сред северните острови. Девойката седеше със студено изражение, загледана пред себе си, с ръце върху коленете, и той изпита чувството, че изобщо не я познава и че ако се реши да я заговори, тя ще извика полицай, за да я защити от него.

— Пристигнахме — най-сетне каза момичето и стана. Ноа я последва. Трамваят спря, вратата се отвори, скърцайки, и те слязоха на мокрия паваж. Колата потегли отново с шумно стенание, сепвайки неспокойния сън на хората, които бяха наблъскани в бедняшките къщурки. Двамата се отдалечиха от трамвайните релси. Тук-таме по мръсните улички стърчеше по някое раззеленено дърво — доказателство, че пролетта се беше осмелила да надзърне най-после и по тия места.

Момичето свърна в едно циментирано дворче и се приближи до обкованата с желязна решетка врата под една висока каменна стълба. Тя пъхва ключа в ключалката и решетката се отвори.

— Ето ме вкъщи — рече мис Плаумън сухо и се обърна към Ноа.

Той свали шапка. Лицето на девойката се белееше слабо в тъмнината. Тя също свали шапката си. Разпиляната й коса подчертаваше още повече матовия блясък на страните и челото й. Застанал до нея в слабата сянка на къщата, Ноа беше готов да се разплаче, сякаш бе загубил всичко, което му е било скъпо.

— Искам… искам да ви кажа — прошепна той, — че нямах нищо против…, че ми беше приятно… Радвам се… радвам се, че можах да ви изпратя до къщи.

— Благодаря — също с шепот, но лаконично отговори девойката.

— Колко е сложно всичко това — добави Ноа и безпомощно разпери ръце. — Ако знаехте само колко е сложно… Исках да кажа, че ми беше много приятно. Наистина…

Тя стоеше съвсем близо до него — така млада и крехка, така бедна и нещастна, тъй смела и самотна… Той протегна ръце като някакъв слепец, улови нежно главата й и я целуна. Устните й бяха сочни, твърди и леко овлажнели от мъглата.

В следващия миг тя го удари по лицето и ехото от плесницата прозвуча сякаш насмешливо под каменната стълба. Страната му изтръпна леко от удара. „Толкова нежна на вид, а така силна!“ — помисли си замаяно Ноа.

— Какво ви накара да допуснете, че можете да ме целунете? — студено попита тя.

— Аз… не зная.

Той сложи ръка на страната си, за да поуспокои болката, но веднага я свали, засрамен, че проявява слабост в подобен момент.

— Аз тъй… просто ви целунах.

— Можете да си позволявате подобни волности с другите момичета, но не и с мене — остро добави Хоуп.

— Аз не целувам другите момичета — плачевно продума Ноа.

— О! Така ли? — възкликна Хоуп. — Значи, само с мен се държите така? Съжалявам, че съм ви се сторила толкова леснодостъпна.

— Не, не — рече съвсем отчаян Ноа. — Не исках да кажа това.

„О, боже мой, ако можех само да й обясня какво чувствам! Сега тя ще ме сметне за развратен безделник, готов да сграбчи първата жена, която би му позволила това“ — помисли си той и преглътна с усилие, сякаш в гърлото му бе заседнал камък.

— Моля да ме извините — едва успя да измърмори Ноа.

— Навярно вие се мислите за такъв блестящ, привлекателен и умен мъж — каза язвително Хоуп, — че всяка жена трябва да се почувства на седмото небе, щом се докоснете до нея.

— Боже мой! — Ноа отстъпи крачка назад вече съвсем ужасен, спъна се в двете стъпала, които водеха от дворчето към пътя и едва не падна.

— За първи път срещам такъв нахален, самоуверен и самодоволен младеж — продължи неумолимо девойката.

— Спрете най-после… — простена Ноа! — Не мога повече да понасям.

— А сега, мистър Акерман, ще ви кажа лека нощ — заяви хапливо тя.

— Не, не — прошепна Ноа. — Почакайте. Вие не можете току-така да си отидете.

Хоуп ядосано дръпна вратата и острият скърцащ звук на пантите отекна болезнено в ушите му.

— Почакайте — замоли се той. — Изслушайте ме…

— Лека нощ. — Тя се обърна и след миг се намери зад желязната решетка, която се хлопна с шум зад гърба й. После, без да го погледне, отвори дървената врата на къщата и изчезна от очите му. Ноа втренчи тъпо взор в двете прегради — желязната и дървената, — обърна се бавно и тръгна сломено надолу по улицата.

Едва изминал обаче стотина крачки, той се спря, все още с шапка в ръка, без да забележи, че вали отново и че по косата му се стичат дребни капки дъжд. Огледа се смутено, обърна се и се отправи отново към дома на Хоуп. В прозореца с желязната решетка на нивото на улицата светеше и зад спуснатите завеси се движеше някаква човешка сянка.

Ноа се приближи до прозореца, въздъхна дълбоко и почука. След миг завесата се оттегли и той видя Хоуп, която се взираше в тъмнината. Ноа приближи лице до самото стъкло и жестикулирайки комично, се опита да й обясни, че иска да поговори с нея. Тя поклати ядосано глава и му махна с ръка, сякаш го гонеше, но той повиши глас и почти извика:

— Отворете. Трябва да поговоря с вас. Не мога да си намеря пътя, разбирате ли? Заблудих се, загубих се.

През зацапаното от дъжда стъкло той видя, че Хоуп го наблюдава колебливо. След момент тя се усмихна и изчезна. Вътрешната врата се отвори и девойката се появи зад решетката. Ноа въздъхна облекчено.

— Толкова се радвам, че излязохте! — рече той.

— Нима наистина не можете да се оправите? — попита Хоуп.

— Да, загубих се и никой вече не може да ме спаси.

Хоуп се засмя.

— Вие сте един ужасен хлапак.

— Вярно — съгласи се той покорно. — Ужасен.

— И така — рече тя, застанала зад желязната решетка и добила отново строгия си израз, — ще преминете първите два квартала вляво и там ще чакате трамвая, който ще дойде от лявата ви страна и който ще ви отведе от Ийстърн Паркуей. Оттам…

Тя продължи да му обяснява делово пътя, по който трябваше да мине, за да стигне в града, но на Ноа думите й звучаха като истинска музика. В същото време той забеляза, че Хоуп бе събула обувките си и откри, че е значително по-ниска, отколкото му се беше сторила, по-нежна и някак още по-мила.

— Слушате ли ме? — неочаквано попита тя.

— Бих искал да ви кажа нещо — почти извика Ноа. — Аз съвсем не съм такъв нахален и самонадеян човек…

— Шшт! — предупреди го тя. — Леля ми спи.

— Нещо повече, аз съм ужасно стеснителен — прошепна той, — никога не съм имал самостоятелно мнение и не зная защо ви целунах. Просто… просто не можах да се сдържа…

— Не говорете толкова високо — помоли го тя. — Нали ви казах — леля ми спи.

— Исках само да ви направя впечатление — зашепна той отново. — И не познавам никакви европейки. Целта ми беше да ви се представя за опитен и светски човек. Боях се, че ако се покажа такъв, какъвто съм си, вие няма дори да ме погледнете… Така неловко се чувствах през цялата вечер — добави отчаяно той. — Никога не съм преживявал подобно нещо. Вие бяхте напълно права да ми ударите плесница. Напълно. За урок! — Ноа прилепи лице до студената желязна решетка, съвсем близо до Хор. — Един чудесен урок… Сега сам не зная какво изпитвам към вас. Може би някой друг път, но… — Той млъкна за момент. — Вие сте приятелката на Роджър, нали?

— Не — отвърна Хоуп. — На никого не съм приятелка.

Ноа се разсмя, с налудничав остър смях.

— Леля ми — предупреди го тя отново.

— Значи — прошепна Ноа, — с трамвая до метрото. Лека нощ. Благодаря ви. Лека нощ.

Но не се помръдна, от мястото си. Двамата се гледаха така, мълчаливо, осветени от призрачната бледа светлина на уличната лампа.

— О, боже мой — рече той тихо, с мъченически глас. — Вие нищо не знаете. Просто нищо не знаете.

Ноа чу как ключалката щракна, решетката се отвори и той направи крачка напред. Целунаха се, обаче съвсем не както първия път. Той почувства, че сърцето му бие лудешки, но въпреки това си мислеше с тревога, че в следващия миг тя може да се отдръпне и пак да го удари.

Хоуп отстъпи бавно, погледна го със загадъчна усмивка и каза:

— Внимавайте да не се заблудите по обратния път!

— Трамвая — прошепна той, — трамвая до метрото, а след това… Обичам ви. Чувате ли? Обичам ви.

— Лека нощ — рече тя. — Благодаря ви, че ме придружихте до къщи.

Ноа излезе на улицата и решетката се затвори след него. Хоуп се обърна и пристъпвайки внимателно по чорапи, влезе вкъщи. След миг вратата също се затвори и улицата опустя. Той тръгна към трамвайната спирка. Чак два часа по-късно, когато се намираше вече пред прага на собствената си врата, Ноа се сети, че за първи път през своите двадесет и една години беше произнесъл думите „Обичам ви“.

В стаята беше тъмно и се чуваше спокойното равномерно дишане на Роджър. Ноа се съблече бързо и се мушна тихо в своето легло, което се намираше срещу Роджъровото. Известно време лежа неподвижно и втренчил поглед в тавана, ту си спомняше с наслаждение за целувката с Хоуп, ту си мислеше с ужас за онова, което ще трябва да каже сутринта на Роджър.

Тъкмо когато се унасяше в сън, той чу гласа на Роджър:

— Ноа!

— Да, Роджър? — отвърна Ноа, отваряйки очи.

— Наред ли е всичко?

— Да.

Мълчание.

— Изпрати ли я до къщи?

— Да.

Ново мълчание в тъмнината.

— Ние излязохме да купим сандвичи — продължи Роджър — и сигурно сме се разминали с тебе.

— Сигурно.

Пак мълчание.

— Роджър…

— Да?

— Мисля, че трябва да ти обясня нещо. Нямах намерение — честна дума. Излязох самичък и после… Не си спомням добре… Роджър, буден ли си?

— Да.

— Роджър, тя ми каза нещо…

— Какво точно?

— Каза ми, че не ти била приятелка.

— Така ли?

— Каза, че не била приятелка на никого. Но ако ти е близка или ако искаш да ти стане близка… аз… никога няма да я видя отново. Кълна ти се, Роджър. Още ли си буден?

— Да, да. Хоуп действително не е мое момиче. Не отказвам, че от време на време съм си мислил за нея, но, дявол да го вземе, кой би се съгласил три пъти седмично да се влачи чак до Бруклин?

Ноа избърса изпотеното си чело.

— Роджър…

— Да?

— Обичам те.

— Дявол да те вземе, я по-добре заспивай.

В тъмнината се разнесе смях и стаята отново потъна в тишина.

През следните два месеца Ноа и Хоуп си размениха четиридесет и две писма. Двамата работеха близо един до друг, срещаха се редовно за обед и почти всеки ден за вечеря. Когато времето биваше слънчево, те се измъкваха от работа, за да се разходят край пристанището, и наблюдаваха корабите, които пристигаха и тръгваха. За два месеца Ноа направи тридесет и седем безкрайни пътувания до Бруклин и обратно, но техният истински живот се изразяваше в писмата, които пощата на Съединените щати беше така добра да разнася.

Даже в най-тъмните и притулени кьошета — и там даже Ноа се решаваше да й каже само: „Колко си хубавичка!“; „Очарован съм от начина, по който се усмихваш“; „Ще отидем ли на кино в неделя вечер?“ Обаче при вида на чистата хартия той се чувстваше обхванат от такава дързост, че с благосклонната помощ на раздавача се осмеляваше да пише: „Мисълта за твоята красота не ме напуска ни денем, ни нощем. Когато погледна сутрин небето, то ми се струва още по-ясно, защото зная, че се простира и над твоята глава; когато погледна моста над реката, той ми изглежда най-здравият мост в света, защото сме минавали заедно с тебе по него; когато погледна лицето си в огледалото, то ми се струва по-хубаво, отколкото е всъщност, защото ти си го целувала предишната вечер.“

А Хоуп — със своята суровост на типична представителка на Нова Англия, която я караше да изразява така сдържано и осторожно своята любов по време на свиждания — му пишеше: „Ти току-що си отиде и аз си представям как крачиш из пустите улици, как чакаш трамвая в пролетния полумрак, а след това се прибираш с метрото вкъщи. Аз ще бъда с тебе през целия път. Мили, ти сега пътуваш, а аз седя в притихналата къща, в която свети само една лампа, и си мисля за тебе. Аз вярвам в тебе — вярвам, че си добър, силен и справедлив човек. Аз зная, че те обичам, както зная, че имаш хубави очи, една печална малка гънка около устата и ловки изящни ръце…“

Обаче при новата среща те се осмеляваха само да се гледат, мислейки си със сладостен трепет за разменените писма, и говореха съвсем обикновени неща. „Имам два билета за театър тая вечер. Искаш ли да отидем, ако не си заета?“

Късно вечерта, развълнувани от спектакъла, изнемогнали от любов и изтощени от постоянно недоспиване, двамата стояха прегърнати в студения хол на къщата на Хоуп (в дневната те не се осмеляваха да влизат, защото нейният свако имаше ужасния навик да чете там библията до ранни зори) и се целуваха, докато ги заболят устните. В такива минути онова, което изживяваха чрез писмата, се сливаше с действителността в мъчителните и бурни пориви на страстта.

Обаче те не стигаха до интимни отношения. Преди всичко в този шумен и огромен град, с милиони стаи, нямаше нито едно място, което можеха да нарекат свое и в което биха могли да влязат с открити чела. Освен това в душата на Хоуп се таеше дълбоко религиозно чувство и всеки път, когато пълното сближение изглеждаше неизбежно, тя се отдръпваше уплашено и шепнеше: „Не, не сега!… Някой друг път.“

— Но ти просто ще се побъркаш от незадоволени страсти — подсмихвайки се, каза Роджър. — Това е дори противоприродно. Какво става с това момиче? Нима не може да проумее, че принадлежи на новото следвоенно поколение?

— Стига вече, Роджър — отвърна смутено Ноа. Той седеше до масата и пишеше на Хоуп, а Роджър лежеше проснат на пода, защото пружините на кушетката се бяха скъсали още преди пет месеца и човек с висок ръст трудно можеше да се изтегне на нея.

— Бруклин — непозната и тайнствена земя! — Решил, че веднъж легнал на пода, не бива да губи времето си, Роджър се зае с гимнастически упражнения за укрепване на коремните мускули и три пъти бавно вдигна и спусна краката си. — Достатъчно — заяви той. — Сега се чувствам като истински борец… Любовта — това е нещо като плуването. Или трябва да се хвърлиш с главата напред, или изобщо да не влизаш. Нагазиш ли само до колене, вълните ще те изпръскат и ти ще започнеш да трепериш и да кихаш. Ходи още един месец с това момиче и ще се озовеш направо в психиатрията! Така пиши и й кажи, че това са мои думи.

— Непременно — отвърна Ноа. — Ще й пиша.

— И внимавай — добави Роджър, — защото няма да усетиш как ще се ожениш!

Ноа престана да пише. Усилената кореспонденция го принуди да купи машина на изплащане.

— Няма подобна опасност. Дори и не мисля да се женя. — В действителност истината беше, че той честичко си мислеше за женитба и даже бе намекнал за това на Хоуп в писмата си.

— Всъщност може би това няма да е толкова лошо — забеляза Роджър. — Тя е чудесно момиче, а женитбата ще ти помогне да отложиш военната си служба.

Досега и двамата се бяха старали да отбягват въпроса за военната служба. За щастие Ноа бе изтеглил един от последните номера13. Въпреки това мисълта за неизбежната военна служба помрачаваше тяхното бъдеще като тъмен облак някъде все още далеч на хоризонта.

— Аз нямам нищо против самото момиче — продължи да разсъждава Роджър. — Съществуват обаче две неща, с които не мога да се съглася. Преди всичко заради нея ти системно не си доспиваш. Второ… впрочем за него ти сам се сещаш. И все пак, общо взето, срещите ти с нея се оказаха необикновено полезни за тебе.

Ноа погледна с признателност приятеля си.

— Въпреки това — добави Роджър — тя е длъжна да легне в леглото с теб.

— Престани!

— Знаеш ли какво? Тоя уикенд ще се махна от къщи и ще оставя стаята на твое разположение. — Роджър седна на пода. — По-хубаво от това, здраве му кажи, а?

— Благодаря — рече Ноа. — Ако се наложи, ще се възползвам от предложението ти.

— А може би аз, като твой добър и грижлив приятел, би трябвало да поговоря лично с нея. „Моя драга, млада госпожице — ще й кажа аз, — вие навярно не съзнавате това, но нашият Ноа е вече в такова състояние, че всеки миг може да скочи от прозореца!“ Дай ми една монета и веднага ще й се обадя.

— Аз сам ще се оправя — без особена убедителност рече Ноа.

— Какво ще кажеш за тая неделя? — попита Роджър. — Чудният месец юни и така нататък, хубавото лятно пълнолуние и прочие.

— Тая неделя е изключено — Отклони предложението Ноа. — Отиваме на сватба.

— Чия? — поиска да узнае Роджър. — На вашата?

Ноа се засмя пресилено.

— На едни нейни приятели от Бруклин.

— Чудесно, венчайте се тогава заедно, с намалена такса. — Роджър отново се просна на пода. — Аз си казах думата и повече няма да говоря.

Той помълча няколко минути, докато Ноа продължаваше да пише.

— Още един месец и после направо в кабинета на психиатъра! Помни ми думите.

Ноа се разсмя и стана.

— Предавам се — рече той. — Да вървим, ще те почерпя една бира.

Роджър скочи от пода.

— Мили приятелю! — възкликна той. — Мой мили, девствен Ноа!

Двамата се засмяха и след минута се намериха вън, в мекия здрач на тихата лятна вечер, крачейки към треторазредния бар на Кълъмбъс авеню, който беше любимото им свърталище.

Сватбата стана в неделя, във Флетбуш, в една голяма къща с градина и малка морава отпред, от която се излизаше на засенчена от дървета улица. Младоженката беше много хубавичка, свещеникът делови, а след обеда поднесоха шампанско.

Времето беше топло и слънчево и по лицата на гостите играеше оная мека и безсрамна чувствена усмивка, която човек вижда на всички сватби. След церемонията по-младите започнаха да се уединяват дискретно в притулените кътчета на голямата къща. Хоуп беше облечена в нов жълт тоалет. През последната седмица тя беше прекарала дълго време на чист въздух и кожата й беше загоряла; косата й, прибрана в нова прическа, изглеждаше още по-черна на фона на меко златистия цвят на роклята й. Ноа стоеше настрана, пиеше на малки глътки шампанското си и я наблюдаваше с гордост, примесена с известно безпокойство. От време на време той разговаряше тихо и малко стеснително с веселите гости, а някакъв вътрешен, изпълнен с любов глас повтаряше неспирно: „Каква коса, какви устни, какви крака!“

Ноа целуна младоженката — едно създание, цялото потънало в бял сатен, тюл и портокалови цветчета — и усети дъха на червило и парфюм. После без дори да забележи нейните блестящи влажни очи и полуотворена уста — погледна към Хоуп, която го наблюдаваше от другия край на стаята, и трепетният глас на сърцето му отново се обади: „Каква шия, каква талия!“ Хоуп се приближи до него.

— Как ми се искаше да те прегърна! — каза той, обвивайки с ръце тънката й гъвкава талия, стегната в корсажа на новия й тоалет, и почувства как по тялото му пробягват леки тръпки. Хоуп очевидно схвана желанието му, наведе се към него и го целуна нежно. Ноа не се смути, макар че някои от гостите ги бяха видели, защото на сватба всеки имаше право да целува когото пожелае. При това той за първи път пиеше шампанско през такъв горещ ден.

Ноа и Хоуп наблюдаваха как брачната двойка, замеряна по обичая с ориз, се качи в колата, която беше украсена с дълги развяващи се серпантини. Застанала на прага, майката на младоженката плачеше тихо, а младоженецът, зачервен и смутен, се усмихваше от задното прозорче на колата. Ноа и Хоуп се спогледаха и той разбра, че и двамата мислят за едно и също нещо.

— А защо и ние не… — прошепна Ноа.

— Шшт! — закри тя устата му с ръка. — Ти пи прекалено много шампанско.

Сбогуваха се с домакините и тръгнаха под сянката на високите дървета, сред морави, оросявани от многоцветните блестящи пръски на автоматичните поливачки; въздухът на замиращия ден беше наситен със свежия дъх на прясна зеленина. Двамата вървяха бавно, хванати за ръце.

— Къде отиват? — попита Ноа.

— В Монтери в Калифорния, за един месец — отвърна Хоуп. — Там живее един негов братовчед.

Тясно притиснати един до друг, те вървяха сред фонтаните на Флетбуш, мислейки си за плажовете на Монтери на брега на Тихия океан, за белите мексикански къщи, залени от южното слънце, за двамата млади хора, които навярно вече се бяха качили на влака на гарата Гранд Сентрал и в момента заключваха вратата на своето купе.

— Знаеш ли — усмихна се Ноа, — просто ми е жал за тях.

— Защо?

— Да останат за първи път насаме в нощ като тая!… Та това е една от най-горещите нощи през цялата година.

Хоуп си дръпна ръката.

— Ти си съвсем невъзможен — рече тя рязко. — Колко долно и вулгарно!

— Но, Хоуп — запротестира той, — аз го казах просто така, на шега.

— Не обичам такива шеги — почти извика тя. — На теб всичко ти изглежда смешна.

Ноа с удивление откри, че тя плаче.

— Моля ти се, недей, мила. — Той я прегърна, без да обръща внимание на двамата малчугани и голямото рунтаво куче, които ги наблюдаваха с любопитство от една морава.

Хоуп се изплъзна от прегръдката му.

— Не ме докосвай! — извика тя и тръгна бързо напред.

— Моля ти се, почакай — рече той, стараейки се да не изостава. — Позволи ми да ти обясня.

— Можеш да направиш това в следното си писмо — подхвърли тя разплакана. — Изглежда, ти пазиш цялата си романтика за пишещата машина!

Ноа я настигна и тръгна мълчаливо редом с нея. Беше смутен, объркан и се чувстваше като корабокрушенец, който — попаднал внезапно сред безкрайното море на женското безразсъдство — се оставя водата да го влече с надежда, че вятърът и вълните ще го изведат до спасителния бряг. Обаче Хоуп оставаше непоколебима и през целия път в трамвая до къщи седеше мълчалива, стиснала упорито и презрително устни. „О, боже мой! — мислеше Ноа и от време на време поглеждаше боязливо към нея, докато вагонът се носеше с дрънчене напред. — Тя ще престане да се среща с мене!“

Но Хоуп отключи двете врати и му позволи да влезе.

Вкъщи нямаше никого. Лелята и свакото бяха отишли с двете си малки деца на тридневна почивка вън от града и в тъмните стаи цареше необикновена атмосфера на тишина и спокойствие.

— Гладен ли си? — попита сурово Хоуп. Тя беше застанала посред дневната стая и Ноа се канеше вече да я целуне, когато видя израза й и се въздържа.

— Мисля, че е най-добре да се прибирам — продума той.

— Можеш най-напред да се нахраниш — отвърна тя. — В хладилника има нещо за вечеря.

Ноа я последва покорно в кухнята и се залови да й помага, като се стараеше да не я дразни с нищо. Хоуп извади малко студено пиле, напълни кана с мляко и приготви салата. После сложи всичко на подноса и като сержант, който командва на взвода, рече сухо: „На двора!“

Ноа изнесе подноса в задната градина на къщата. Тая градина представляваше правоъгълник, заграден от двете страни с висок дървен стобор и опиращ в дъното в голата тухлена стена на един гараж, целият обрасъл в дива лоза. Тук растеше голяма кичеста акация, а в единия край имаше малък затревен участък земя, осеяна с камънаци, която даваше илюзия за планинска поляна, няколко лехи с обичайните цветя, дървена маса със свещи под абажурчета и дълга, подобна на кушетка люлка с обтегнат над нея брезент. В разсеяния синкав полумрак Бруклин приличаше на някакво мъгляво привидение, чиито контури ставаха все по-неясни, и Ноа и Хоуп изпитваха чувството, като че ли се намират в обградена с каменни стени градина някъде в Англия или Франция, а може би и сред планините на Индия.

Хоуп запали свещите и двамата с мрачни лица седнаха един срещу друг, нахвърляйки се лакомо на храната. Почти не приказваха и само от време на време си разменяха учтиви молби, искайки ту сол, ту мляко. Накрая сгънаха салфетките си и се изправиха, всеки при своето място.

— Не ни трябват вече свещи — обади се Хоуп. — Ще бъдеш ли така добър да изгасиш тая, която е до тебе?

— Разбира се. — Ноа се наведе над малкия абажур във форма на лампено шише, а Хоуп над другата свещ. После духнаха едновременно, неволно докосвайки глави, и във внезапно настъпилата тъмнина Хоуп прошепна: „Прости ми. Аз съм най-отвратителното момиче в света.“

След това всичко тръгна добре. Притиснати един до друг, те седяха на люлката и наблюдаваха потъмнялото, обрамчено от клоните на акацията небе, по което трепкаха вече първите звезди. Далече от тях бяха и трамваите, и камионите; далеч бяха и лелята, и свакото, и двете деца; далеч бяха и вестникарчетата, които крещяха някъде там зад гаража; далече там, някъде отвъд стените на градината, в която те седяха, беше и целият останал свят…

— … Не, не бива — молеше се Хоуп. — Страхувам се, боя се… — и след малко: — О, мили мой, мили мой… — След това те продължиха да лежат така, потресени и омаломощени от непреодолимата сила на своите чувства, които ги бяха тласнали в прегръдките един на друг. Ноа беше едновременно и замаян, и смутен, и тържествуващ, и обхванат от някаква боязън. Той се боеше, че сега, когато бяха направили голямата крачка, Хоуп ще го намрази; а тя продължаваше да мълчи все по-заплашително и тогава неочаквано се засмя тихо и каза:

— Виждаш ли, не беше толкова горещо! Никак не беше горещо…

По-късно, когато Ноа трябваше вече да се прибере, те влязоха вкъщи, като примигваха на светлината и избягваха да се погледнат. Ноа се приближи до радиоприемника и го включи, защото не знаеше какво друго да направи.

Предаваха концерт за пиано от Чайковски; хубавата и тъжна мелодия сякаш беше написана и изпълнявана специално за тях — тия две големи деца, които за първи път бяха познали любовта. Хоуп се приближи до Ноа, който все още стоеше надвесен над апарата, и го целуна по врата. Той се обърна, за да отвърне на целувката й, когато внезапно музиката спря и говорителят оповести със сух делови тон: „Предаваме специално съобщение на «Асошиейтед прес». Германското настъпление продължава по целия руски фронт. По бойната линия между Финландия и Черно море са влезли в действие голям брой нови танкови дивизии.“

— Какво, какво? — възкликна Хоуп.

— Германците — отвърна Ноа, мислейки си колко често се произнасяше напоследък тая дума, колко позната беше станала на всички. — Германците са нападнали Русия. Ето какво са крещели вестникарчетата.

— Загаси го. — Хоуп протегна ръка и сама изключи апарата. — Стига ни за тая вечер.

Ноа я прегърна и усети как изведнъж сърцето й бурно заби. „През целия ден — помисли си той, — докато бяхме на сватбата, докато ходехме по улиците, и през цялата вечер, докато седяхме в градината, от Финландия до Черно море са гърмели оръдия и са умирали хора.“ Ноа мислеше за това машинално, като за обикновен факт, без да се отдава на разсъждения — така както човек чете крайпътен плакат, край който прелетява с кола.

Те седнаха на изтърканата кушетка в потъналата в тишина стая. Вън беше вече много тъмно и виковете на вестникарчетата долитаха съвсем слабо от далечните улици.

— Какъв ден е днес? — попита Хоуп.

— Неделя. Ден за почивка.

— Да, зная. Но коя дата?

— Юни — рече той. — Двадесет и втори юни.

— Двадесет и втори юни — прошепна девойката. — Никога няма да забравя тая дата. Денят, в който за първи път станахме свои.

Роджър още не беше заспал, когато Ноа се върна. Застанал пред вратата на стаята в притихналата къща, той се опита да си придаде непринуден и спокоен вид, за да не издаде с нищо преживяното през тая вечер; Роджър импровизираше на пианото върху някаква тъжна джазова мелодия, чийто оригинален текст трудно можеше да се разпознае. Ноа постоя в малкото антре няколко минути така, заслушан, после отвори вратата и влезе. Роджър му махна с ръка, без да вдигне глава, и продължи да свири. Ноа се отпусна бавно на старото, тапицирано с кожа кресло край прозореца, и стаята осветена само от лампата в ъгъла, му се стори още по-голяма и тайнствена. Вън, зад затворения прозорец, градът спеше и улиците тънеха в мрак. Нощният вятър полюшваше леко завесите. Ноа притвори очи и се заслуша в плавните тъжни акорди. Внезапно той изпита някакво странно усещане, като че ли всяка клетка на умореното му тяло трептеше в унисон с музиката. Неочаквано Роджър престана да свири, без да довърши музикалната фраза. Остана така известно време, сложил дългите си пръсти върху клавиатурата и загледан в полираното издраскано дърво на стария инструмент; после ненадейно се обърна към Ноа.

— Стаята е вече изцяло на твое разположение — рече той.

— Какво? — Ноа отвори широко очи.

— Утре заминавам — добави Роджър, сякаш продължаваше някакъв разговор, който водеше от часове със самия себе си.

— Какво, какво? — повтори Ноа и се взря в лицето на приятеля си, за да види дали не е пиян.

— Отивам в армията. Балът завърши. Допряха вече и до такива като нас.

Ноа се почувства като зашеметен, сякаш не можеше да проумее думите на приятеля си. „Утре може би ще бъда в състояние да го разбера — каза си той, — но тая вечер се случиха прекалено много неща и не мога повече да мисля.“

— Предполагам — рече Роджър, — че новината е стигнала даже и в Бруклин.

— Имаш пред вид войната в Русия?

— Тъкмо това имам пред вид.

— Да, стигна.

— Е, добре, аз смятам да отида в помощ на руснаците — добави Роджър.

— Какво? — рече Ноа поразен. — Ти възнамеряваш да постъпиш в Червената армия?

Роджър се разсмя, приближи се до прозореца и като дръпна завесата, втренчи поглед към улицата.

— Не — отвърна той. — В армията на Съединените щати.

— И аз ще дойда с тебе — внезапно реши Ноа.

— Благодаря, но моля ти се, не се дръж като идиот. Почакай, докато ти пратят повиквателна.

— Ти също не си получил повиквателна — възрази Ноа.

— Не съм, но нямам повече търпение. — Роджър разсеяно завърза на възел края на една от завеските и после отново го развърза. — При това аз съм по-възрастен от тебе… По-добре чакай реда си. И не се страхувай — няма да те забравят!

— Ти говориш, като че си осемдесетгодишен старец — рече Ноа.

Роджър отново се засмя.

— Прощавай, синко — каза той шеговито и после сериозно добави: — Досега се стараех да не мисля за онова, което става. Днес обаче, когато чух новините по радиото, разбрах, че не бива да стоя повече настрана. Ако искам да запазя достойнството си на човек, трябва да отида да се бия. От Финландия до Черно море… — произнесе той и Ноа неволно си спомни гласа на говорителя. — От Финландия до Черно море, до река Хъдзън и до Роджър Кенън… Ние и без това скоро ще влезем във войната, така че аз само ускорявам тоя момент за себе си, нищо друго. Цял живот съм оставял събитията да ме влачат и ето сега искам да ги изпреваря, да направя сам първата крачка. Дявол да го вземе, та нали най-после произхождам от войнишко семейство — усмихна се Роджър. — Моят дядо е дезертирал при Антиетъм, а баща ми оставил три незаконородени деца в Суасон.

— Мислиш ли, че с постъпката си ще принесеш някому полза? — рече Ноа.

— Не ме питай за това, синко — каза със смях Роджър. — Никога не ми задавай подобни въпроси. — После със сериозен израз добави: — Може би тъкмо това ще направи от мене човек. Досега, както навярно сам си забелязал, аз нямах никаква определена цел в живота. А това е нещо като болест: в началото се появява някакво съвсем дребно страдание, нещо като едва забележима пъпка, но минават три години и ти ставаш инвалид. Може би в армията ще намеря цел в живота. — Роджър отново се усмихна. — Например да остана жив или да стана сержант, или да спечеля там някаква война… Имаш ли нещо против да посвиря малко?

— Разбира се, че не — глухо отвърна Ноа. „Той ще бъде убит! — обади се някакъв вътрешен глас. — Роджър ще умре, ще го убият.“

Роджър седна до пианото, докосна замислено клавишите и засвири нещо, което Ноа никога не беше чувал.

— Във всеки случай — обади се неочаквано Роджър, без да престава да свири — радвам се, че Хоуп най-после се е решила…

— Какво? — объркано възкликна Ноа, като се стараеше да се сети дали не се е издал с нещо пред приятеля си. — За какво говориш?

— Всичко е изписано по лицето ти с ей такива букви! — усмихна се Роджър. — Като на светлинна реклама. — И той засвири на басовите клавиши някакъв дълъг музикален пасаж.

На следващия ден Роджър постъпи в армията. Той не разреши на приятеля си да го изпрати до наборния пункт и му остави всичките си принадлежности — мебели, книги и дори дрехите си, макар че бяха много големи за Ноа.

— Няма да взема нищо от тия неща — каза Роджър, оглеждайки критично онова, което беше събрал в продължение на двадесет и шест години.

— Всъщност всичко това е истински боклук. — Той натъпка в джоба си един брой от „Ню Рипъблик“, който смяташе да прочете в метрото на път за Уайт стрийт, и добави усмихнат: — Ето с какво крехко оръжие започвам! — После махна с ръка на Ноа, нахлупи шапката си — както винаги под ъгъл — върху ниско подстриганата си коса и излезе завинаги от стаята, в която беше живял цели пет години. Ноа го проследи с поглед и усети, че гърлото му се свива; той чувстваше, че никога вече няма да има приятел и че най-хубавите дни от живота му са свършени.

От време на време Ноа получаваше иронични и сухи писъмца от някой военен учебен център в южната част на страната, а веднъж в плика намери циклостилно копие от заповедта по ротата, с която се оповестяваше, че Роджър Кенън е повишен в чин редник от първи клас, после след дълъг интервал — от Филипинските острови пристигна писмо на две страници, което описваше публичните домове в Манила и някакво момиче с бирмано-холандска кръв, върху чийто корем бил татуиран американският боен кораб „Тексас“. В послепис Роджър бе добавил със своя разкривен почерк: „Стой далеч от войската. В нея няма място за човешки същества!“

Заминаването на Роджър все пак даде на Ноа едно преимущество, от което той се възползва с гузна радост. Сега двамата с Хоуп имаха свое собствено гнездо и не им се налагаше вече да бродят из града нощем, зажаднели за ласки, да чакат в хладния вестибюл, докато влюбеният в библията свако реши да си легне; те не бяха вече двама бездомни любовници, две комични и печални деца, залутани из асфалтираните улици на Ню Йорк. През месеците, които последваха заминаването на Роджър, Ноа за първи път след толкова години откри, че има тяло от плът и кръв. Това тяло се оказа по-силно, отколкото бе предполагал, и по-пригодено за любов, отколкото бе очаквал. Той дори започна да се оглежда в огледалото зад вратата и насърчен от одобрителния поглед на Хоуп, накрая реши, че е много по-строен и по-мъжествен, отколкото се бе осмелявал да мисли. „О, повтаряше си той с радост, като наблюдаваше голия си гръден кош, какво щастие, че нямам никакви косми!“

Намерила се в свое собствено гнездо, Хоуп неочаквано се прояви като много страстна жена. Тук, през меките летни нощи, които се спускаха над големия град, нейният студен върмонтски пуританизъм се изпаряваше бързо и те се отдаваха един на друг с равностойна жажда и страст. И за нея, и за Ноа замаяни от приливите и отливите на своята любов и скрити в бедната си стаичка, в която бяха приютили най-съкровената и най-дълбока тайна на своя живот и уличният шум под прозореца, и виковете по уличните ъгли, и оживените дебати в сената, и артилерийската канонада по другите континенти нямаха почти никакво значение, сякаш всичко това представляваше глух отзвук от някаква далечна музика, от някакви далечни оръдия, които гърмяха в един съвсем друг свят.