Младите лъвове

Глава двадесета

— Да ви кажа откровено — рече Коукли, — аз наистина съжалявам, че се връщате. Вие сте позор за ротата и, според мене, от вас няма да стане войник дори след сто години. Кълна се обаче, че ще се опитам да направя нещо от вас, дори ако трябва да ви пречупя на две.

Ноа наблюдаваше белезникавото петно върху трепкащия край на капитанския нос. Тук нищо не се бе променило, същата ярка светлина в ротната канцелария, същата изтъркана шега върху лист хартия на стената точно над бюрото на старшия сержант. „Телефонният номер на свещеника е 145. Който има оплаквания, може да му се обади.“ Същият беше и гласът на Коукли, самият той говореше сякаш все едни и същи неща, а в канцеларията се усещаше същият мирис на сурово дърво, прашни книжа, потни униформи, смазочно масло и бира. На Ноа му се струваше, че никога не е отсъствал оттука, че нищо особено не се бе случило, нито пък променило.

— Естествено вие нямате вече никакви привилегии — бавно и важно продължи Коукли, заслушан с наслада в думите си. — Няма да получавате нито седмични, нито домашни отпуски. През следващите две седмици ще бъдете на ежедневен наряд в кухнята, а след това — всяка събота и неделя. Разбрано ли е?

— Да, сър — отговори Ноа.

— Ще вземете предишното си легло. Предупреждавам ви, Акерман, че трябва да бъдете поне пет пъти по-добър войник от другите в поделението, ако искате изобщо да останете жив. Разбрано ли е?

— Да, сър.

— А сега — махайте се оттука. Не желая да ви виждам повече в ротната канцелария. Това е всичко.

— Разбирам, сър. Благодаря, сър. — Ноа отдаде чест и излезе.

Той тръгна бавно по уличката към старото си помещение, но на петдесет ярда от него се спря и почувства, че невидима ръка стиска гърлото му: зад осветените прозорци се бяха мярнали няколко познати фигури.

Дочул някакъв шум, той се обърна рязко. Тримата, които вървяха зад него, се спряха. Ноа ги позна веднага: Донъли, Райт и Хенкел. Видя дори, че се усмихват. После и тримата запристъпяха към него с безшумна, заплашителна походка, като вървяха на известно разстояние един от друг.

— Ние сме комитет по посрещането — обади се Донъли. — Ротата реши, че според обичая се налага да ти устроим радушен прием и ето, идем да те приветстваме.

Ноа бръкна в джоба си и измъкна пружинения нож, който бе купил в града на път към лагера. Натисна копчето и шестинчовото острие блесна зловещо в ръката му. Тримата се спряха, забелязали ножа.

— Първият, който ме пипне — тихо рече Ноа, — ще получи подарък това нещо. Ако някой от ротата ме докосне отново, ще бъде убит. Съобщете думите ми на останалите.

Той стоеше изправен, насочил ножа напред, на височина на хълбока си.

Донъли погледна ножа, после се обърна към другите.

— Хайде — рече той, — да го оставим на мира. Засега. Виждам, че не е с всичкия си. — Тримата се отдалечиха бавно. Ноа остана неподвижен, с ножа в ръка.

— Засега! — високо извика Донъли. — Не забравяй какво казах — засега!

Ноа се усмихна и ги проследи с очи, докато се скриха зад ъгъла. После погледна дългото зловещо острие, затвори ножа и го мушна в джоба си. Докато вървеше към казарменото помещение, той изведнъж разбра, че най-после е открил начин да запази живота си.

И все пак се колеба дълго пред вратата, преди да прекрачи прага. Вътре някой пееше: „Тогава ще те уловя за ръката и ти ще разбереш…“

После той отвори решително вратата и влезе. Райкър, който беше най-близо, го забеляза пръв.

— Боже мой! — възкликна той. — Вижте кой иде!

Ноа мушна ръка в джоба си и усети хладната костена дръжка на ножа.

— Ха, та това е Акерман! — извика Колинс от другия край на помещението. — Как ви се струва това?

В следващия миг всички се струпаха около него. Ноа отстъпи към стената, за да не може никой да застане зад гърба му, опипвайки малкото копче, което освобождаваше острието на ножа.

— Как беше там, Акерман? — попита Мейнард. — Добре ли прекара? Обиколи ли всички нощни барове?

Останалите се разсмяха и Ноа почервеня от гняв, но като се заслуша внимателно в смеха им, постепенно откри, че в него няма нищо заплашително.

— Боже мой, Акерман — обади се Колинс, — да беше видял лицето на Коукли в деня, когато ти офейка! Само за това си заслужаваше да бъде човек в армията. И как направи Рикит на бъзе и коприва! — Всички се разсмяха гръмогласно, спомняйки си с удоволствие тоя славен ден.

— Колко време отсъства, Акерман? — попита Мейнард. — Два месеца?

— Четири седмици — отвърна Ноа.

— Четири седмици! — удиви се Колинс. — Четири седмици отпуска! Ей богу, бих искал да имам твоята дързост да постъпя така.

— Та ти изглеждаш чудесно, момченце — тупна го по рамото Райкър — Отпуската ти е била от полза.

Ноа впи очи недоверчиво в него. Очевидно това беше някаква нова шега и той неволно стисна ножа.

— След като ти офейка — рече Мейнард, — трима други те последваха и се изпариха. Ти даде пример на всички, знаменит пример. Дойде полковникът и направи Коукли на нищо пред всички. Искаше капитанът да му обясни каква била тая негова рота, в която хората се надпреварвали да прескачат оградата, заяви, че ротата била най-лошата в целия лагер, и какво ли не още. Мислех, че Коукли ще си пререже гърлото.

— Вземи — рече Бърнекер, — намерихме това под казарменото помещение и аз го запазих. — И той му подаде едно малко, завито в грубо платно пакетче.

Ноа го отвори и с недоумение погледна широко ухиленото бебешко, лице на Бърнекер. Вътре лежаха трите книги, малко плесенясали, но все още годни за четене.

Ноа поклати бавно глава.

— Благодаря — рече той, — благодаря ви, момчета. — После се обърна, да прибере книгите и остана известно време така, защото се боеше, че хората може да забележат разстроеното му лице. Той съзнаваше смътно, че помирението с армията е постигнато. Това примирие беше изградено върху безумни условия, дължеше се на заплахата на ножа и на неговия смешен престиж на човек, който се е опълчил срещу официалните власти, но все пак беше реално. Стоеше така, загледан с премрежени очи в измачканите книги върху леглото и заслушан във високата глъч на гласовете зад гърба му, разбирайки постепенно, че това примирие навярно ще бъде трайно, че дори би могло да се превърне в боен съюз.