Младите лъвове

Глава девета

Майкъл се събуди от силното бръмчене на някаква тревокосачка. Известно време остана да лежи така, в чуждото легло, като вдишваше аромата на калифорнийската трева. Постепенно той си спомни къде се намира и какво се бе случило предишния ден. Вчера сценаристът, с когото приказваха край плувния басейн в Палм Спрингс, му беше казал: „Да, седи си човек така у дома и си пише нещо. И ето прислужникът донася в градината чая и пита: «С лимон или с крем?»“ След това изприпква малката деветгодишна дъщеричка с куклата си в ръце и казва: „Татко, моля ти се, оправи радиото.“ Не мога да чуя детския час. Постоянно говорят за Пърл Харбър. „Татенце, близо, ли е тоя Пърл Харбър до дома на баба?“ После детето навежда куклата си и тя проплаква: „Мама!“

„Глупаво — помисли си Майкъл, — но правдоподобно. Тъкмо така узнаваме за големите събития. Изглежда, световните бедствия винаги настъпват в нашето всекидневие в най-неочакван момент. Ето и сега например катастрофата настъпи тъкмо в неделя, когато хората си почиват след обилния празничен обед или пък току-що са се върнали от църква, след като са избъбрили своите обичайни молитви, просейки от бога да ги дари с мир. Неприятелят, изглежда, изпитва някакво особено удоволствие да избере за своите най-варварски действия тъкмо неделния ден — след като в събота вечерта хората са блудствали, пиянствали и гълтали сода бикарбонат, а на сутринта са се молили богу, — сякаш иска да покаже какви зли шеги е способен да изиграе на християнския свят!“

Сам Майкъл тоя ден игра тенис под жаркото калифорнийско слънце с двама войници от военноучебния център в Марч Фийлд. По време на играта от клуба излезе някаква жена.

— Елате да чуете радиото — повика тя. — Предаванията са много лоши, но доколкото разбрах, японците са ни нападнали.

Двамата войници се спогледаха, оставиха ракетите си и отидоха в клуба, където прибраха вещите си и тръгнаха веднага към Марч Фийлд. Както на бала в навечерието на битката при Ватерло преди повече от сто години! Валсуващите млади галантни офицери целуват своите широко деколтирани дами, грабват сабите и се мятат на разпенените си коне, които нетърпеливо бият с копита по земята, понасяйки се с развети пелерини във фландърската нощ към своите оръдия… Може би всичко това беше измислица, но все пак Байрон бе успял да създаде от него една величава картина. Как ли би описал той сега тая сутрин Хонолулу и следващото утро, тук, в Бевърли Хилс?

Майкъл бе възнамерявал да остане в Палм Спрингс още три дни, но след играта на тенис плати сметката си и незабавно се отправи към града. Сега нямаше нито развети пелерини, нито запенени коне, а само един нает форд с подвижен гюрук, който се сваляше просто с натискане на едно копче. Пред него пък — никаква битка, а само квартирата на първия етаж с изглед към плувния басейн, наема на която предплащаше в началото на седмицата.

Бръмченето на тревокосачката нахлуваше с неприятна острота през френските прозорци, които гледаха към малката поляна. Майкъл се обърна и погледна към косачката, а после към самия градинар — дребен петдесетгодишен японец, прегърбен и изнемощял от дългогодишен труд из чуждите градини. Той се влачеше като автомат зад косачката, стиснал силно дръжката със своите мършави костеливи ръце.

Майкъл неволно се усмихна. В това наистина имаше нещо необикновено — да се събудиш сутринта на другия ден, след като японските летци са бомбардирали американската флота, и да откриеш, че… един петдесетгодишен японец се приближава към тебе с една тревокосачка! След като го разгледа по-внимателно обаче, Майкъл престана да се усмихва. По лицето на градинаря беше застинал унил израз, сякаш човекът страдаше от някаква хроническа болест. Спомни си как едва преди седмица японецът подкастряше олеандровия храст под неговия прозорец с весела и приветлива усмивка, тананикайки си от време на време нещо под носа.

Майкъл стана от леглото и се приближи до прозореца, закопчавайки блузата на пижамата си. Беше чудесно златисто утро и въздухът бе наситен с оная ободрителна свежест, която всъщност представлява най-характерният и най-ценен елемент на южнокалифорнийската зима. Моравата изглеждаше необикновено яркозелена и на нейния фон дребните червени и жълти гергини блестяха като лъскави копчета. Японецът поддържаше всичко в съвършен порядък, сякаш ваеше някаква източна скулптура, и самата градина приличаше на колекция от цветни чаши, пръснати върху билярдна маса.

— Хубава утрин — обърна се към него Майкъл. Той не знаеше името на градинаря и въобще не можеше да помни никакви японски имена. Освен едно: Сесуе Хайякава, стария киноартист. Какво ли правеше тая сутрин старчето Сесуе Хайякава?

Градинарят спря косачката и отърсвайки се от печалния си унес, погледна към Майкъл.

— Да, сър — рече японецът. Гласът му беше писклив и звучеше неприветливо. Но малките черни очички на керемиденочервеното му набръчкано лице се сториха на Майкъл умолителни и смутени. Изпита желание да каже нещо утешително и любезно на тоя старец емигрант, който неочаквано се бе намерил в лагера на противника и сигурно се чувстваше донякъде виновен за вероломното нападение, извършено на три хиляди мили оттука.

— Много лошо, нали? — рече Майкъл.

Градинарят го изгледа в недоумение, сякаш не разбра думите му.

— Говоря за войната — обясни Майкъл.

Градинарят повдигна рамене.

— Не е толкова лошо — отвърна той — Всички викат: „Лоша Япония, проклета Япония!“ Но тя не е толкова лоша. По-рано Англия искаше нещо и хоп — вземаше си го. Америка искаше нещо и хоп — вземаше си го. А ето че сега и Япония иска нещо — той изгледа студено и предизвикателно Майкъл — и си го взема.

Градинарят се обърна, пусна отново косачката и тръгна бавно по моравата; около краката му захвърча окосена благоуханна трева. Майкъл го сподири с очи, оглеждайки покорно превития му гръб, необикновено здравите му крака със запретнати до коленете скъсани груби панталони и набръчканата му загоряла шия, която стърчеше над избелялата, пропита с пот риза.

Майкъл повдигна рамене. Може би във военно време всеки добър гражданин бе длъжен да съобщи, където следва, за подобни изказвания. Може би тоя възрастен градинар в парцаливи дрехи беше всъщност капитан от японските морски сили, който ще се прикрива до момента, когато пред пристанището Сан Педро се появят корабите на имперската флота… При тия мисли той неволно се усмихна. Ето влиянието на киното върху съвременния човек — влияние, от което никой не може да се спаси.

Майкъл затвори прозореца и започна да се бръсне, като през цялото време се мъчеше да реши какво да предприеме занапред. В Калифорния беше дошъл заедно с Томъс Кахун, който се опитваше да събере артисти за една нова театрална постановка. Същевременно те бяха преговаряли с драматурга Милтън Слийпър, за да внесат известни изменения в неговата пиеса. Слийпър можеше да се занимава с пиесата си само нощем, защото през деня работеше като сценарист в киностудията „Братя Уорнър“. „Изкуството — казваше иронично Кахун — се намира в голям разцвет през двадесетия век. Гьоте, Чехов и Ибсен са се потили над своите пиеси по цели дни, а Милтън Слийпър работи над творбите си само през нощта!“

„Струва ми се — мислеше си Майкъл, докато прекарваше бръснача по страните си, — че когато родината воюва, човек би трябвало да изпитва нужда да извърши нещо крайно решително и голямо. Например да нарами карабината или да постъпи във военната флота, или да скочи в самолета и да прелети поне пет хиляди мили, или пък да се спусне с парашут в столицата на врага…“

Но Кахун имаше нужда от него, за да поставят пиесата. При това — нямаше защо да си криви душата — той се нуждаеше от пари. Ако отиде в армията сега, родителите му навярно ще гладуват, а трябваше да плаща и издръжката на Лора. Този път Кахун му бе обещал и процент от сбора. Наистина тоя процент не беше голям, но ако пиесата се харесаше, на публиката, за година-две би могъл да получи доста пари. Може би войната нямаше да продължи дълго и тия пари щяха да му стигнат. Ако пък пиесата имаше изключителен успех, да речем, като „Ирландската роза на Ейби“ или „Тютюнев път“, то войната можеше, ако ще, да продължава безкрайно. Все пак беше ужасно дори да допусне, че тая война би могла да продължи толкова дълго, колкото се играеше „Тютюнев път“.

Жалко наистина, че нямаше сега пари. Толкова хубаво би било — след като бе узнал за началото на войната — да отиде в най-близкия наборен пункт и да се запише доброволец в армията. Човек би могъл цял живот да си спомня с гордост такъв решителен и недвусмислен жест. Но той имаше в банката само шестстотин долара, финансовите агенти търсеха от него подоходен данък още за 1939 година, а Лора беше проявила необикновена алчност по време на развода. Той трябваше да й плаща пожизнено (освен ако се омъжеше отново) по осемдесет долара седмично, а при това тя бе измъкнала всичките му налични пари от банковата му сметка в Ню Йорк. Интересно е да се узнае дали човек плаща издръжка, ако постъпи в армията! Може би в окопите някъде в Азия ще припълзи военната полиция и потупвайки го по рамото, ще каже: „Тръгвай с нас, войниче, отдавна те търсим!“ Майкъл си спомни един епизод от предишната война, който негов приятел англичанин му бе разправил. На третия ден от битката при Сома, когато почти цялата рота била избита и нямало никакви изгледи за помощ, приятелят му получил писмо. С разтреперани ръце и почти разплакан, човекът го отворил и в него намерил… съобщение от данъчните власти. „Многократно ви уведомяваме вече, че дължите тринадесет лири и седем шилинга за фискалната 1914 година. Длъжни сме да ви предупредим, че това е последно напомняне. Ако в най-скоро време не погасите задължението си, ще пристъпим към съдебни мерки.“ Целият изкалян, оглушен от артилерийската стрелба, с хлътнали очи и разкъсана униформа, англичанинът — едва ли не единственият оцелял от ротата — старателно написал напреко на листа: „Елате да си ги получите. Военното министерство с удоволствие ще ви даде моя адрес!“ След това подал плика на ротния писар да го изпрати при първа възможност и се обърнал отново срещу напиращите немци.

Обличайки се, Майкъл се опита да отклони мисълта си в друга насока. Имаше нещо твърде безславно наистина в такова знаменателно утро да седиш с натежала от снощното пиянство глава в тая безвкусно мебелирана и драпирана с розов шифон стая, подредена като холандски публичен дом, и да размишляваш унило върху материалното си положение като уплашен счетоводител, който е задигнал петдесет долара от касата и сега не знае как да ги върне, преди да пристигнат финансовите ревизори. Хората, които стояха зад оръдията си там, в Хонолулу, бяха навярно по-зле материално и от самия него, но тая сутрин сигурно не се тревожеха за това. И все пак би било неразумно да отиде веднага в наборния пункт и да се запише във войската. Изглеждаше жалко, но беше факт, че патриотизмът, както почти всички други благородни прояви, беше по-достъпен за богатите хора.

Преди да се дооблече, Майкъл чу, че в съседната стая влезе негърът прислужник и се залови шумно да подрежда бутилките на бюфета. „Обявяването на войната не го е променило никак — помисли си Майкъл — и не му пречи да краде от джина!“

Завърза връзката си и влезе в дневната стая. Прислужникът чистеше килима с прахосмукачка. Беше застанал в средата на стаята с втренчени в тавана очи и тикаше небрежно със замах прахосмукачката в различни посоки. Във въздуха се носеше силен мирис на джин и негърът се олюляваше леко.

— Добро утро, Брус — поздрави го любезно Майкъл. — Как се чувстваш?

— Добро утро, мистър Уитикър — унесено отвърна Брус. — Чувствам се както обикновено.

— Ще те вземат ли в армията? — попита Майкъл.

— Мене ли? — Брус изключи прахосмукачката и поклати глава. — Всеки друг, но не и стария Брус. Ако кажат: „Хайде, братко, в казармата!“, Брус няма да отиде. Стар човек съм аз, пък имам и ревматизъм. Но и да бях млад като жребче и силен като лъв, пак нямаше да участвам в тая война. В следващата — може, но не и в тая. Не, сър!

Майкъл неволно отстъпи, защото в своята възбуда Брус залитна към него и го лъхна с пиянския си дъх. Той винаги се чувстваше смутен и някак си виновен в присъствие на чернокожи и никога не можеше да разговаря простичко и естествено с тях.

— Не, сър — добави Брус, като продължаваше да се олюлява, — в тая война аз няма да участвам, ако ще да ми дадат пушка от чисто сребро и шпори от чисто злато. Както е казано в Стария завет, тая война е нечестива и аз няма да вдигна ръка, за да причиня болка на своя ближен.

— Но, Брус, на фронта убиват американци — рече Майкъл. Той смяташе, че в ден като днешния човек е длъжен да разисква този въпрос с хората около себе си и сега се опитваше да се изразява с най-прости думи, които биха проникнали в помътеното съзнание на негъра.

— Може и да убиват. Самият аз не съм видял и не твърдя обратното. Зная само онова, което пишат вестниците на белите. Може би японците наистина убиват американци, ако са ги предизвикали. Може би японците са искали да влязат в някой хотел, а белите са казали, че в него няма място за жълти; тогава жълтите са се ядосали и накрая са рекли: „Щом белите не ни пускат, хайде да вземем насила хотела!“ Не, сър… — Брус енергично прекара четката два пъти по килима и отново се облегна на прахосмукачката. — Тая война не е за мене. Виж, следващата — това е друго нещо.

— И кога ще бъде според тебе следващата война? — попита Майкъл.

— През хиляда деветстотин петдесет и шеста — отговори Брус, без да се замисли. — В Армагедон17. Войната на расите. Цветните против белите. — И негърът с пиянска набожност погледна към тавана. — Тогава аз още първия ден ще се представя в наборното бюро и ще кажа на цветнокожия генерал: „Генерале, поставям на ваше разположение своята силна десница!“

„Калифорния! — помисли си смутено Майкъл. — Само в Калифорния можеш да срещнеш такива хора.“

И той излезе, оставяйки негъра потънал в мрачни мисли, облегнат така върху дръжката на прахосмукачката в центъра на стаята.

Отсреща на улицата върху един издигнат незастроен участък два военни камиона бяха стоварили зенитно оръдие и група войници с каски, които сега копаеха земята. И оръдието, което бе насочило дългото си, покрито с калъф тяло към небето, и войниците, които работеха с такова усърдие, сякаш се намираха вече под огън, се сториха на Майкъл нелепи и смешни. Навярно и това беше типично само за Калифорния. Едва ли в други части на страната армията разиграваше подобни мелодраматични спектакли. Както на повечето американци, войниците и пушките се струваха на Майкъл като принадлежности на някаква скучна игра за възрастни, а не като елементи от реалния свят. Оръдието пък стърчеше смешно между проснатото на тел понеделнишко пране на някаква жена — сутиени, копринени чорапи и колани-гащета — и задната врата на едно бунгало в испански стил, на чийто праг все още се мъдреше бутилката с мляко.

Майкъл тръгна по булевард Уилшиър към кафенето, където обикновено закусваше. Пред входа на една банка на ъгъла стоеше опашка от хора, които чакаха да отворят вратите. Млад полицай поддържаше реда и повтаряше неуморно: „Лейди и джентълмени, лейди и джентълмени! Пазете си местата. Не се тревожете. Всички ще си получите парите.“

Майкъл се приближи до полицая.

— Какво става тука? — попита той с любопитство.

Представителят на закона го погледна ядосано.

— Наредете се в края на опашката, мистър — отвърна той и посочи с ръка.

— Не възнамерявам да влизам — отвърна Майкъл. — Нямам влог в тая банка. — И добави усмихнато: — Нито в която и да било друга.

Полицаят също се усмихна, сякаш това признание за бедност внезапно ги бе сближило.

— Искат да си изтеглят парите — кимна той към опашката, — преди върху касите да се изсипят бомби.

Майкъл се вгледа в хората. Те му отвърнаха с враждебен поглед, сякаш подозираха, че всеки, който приказва с полицая, крои заговор да ги ограби. Всички бяха облечени добре и голяма част от тях бяха жени.

— Бягат към изток — с театрален шепот и без да скрива презрението си, обясни полицаят. — Щом си вземат парите, и тръгват към изток. Доколкото ми е известно — повиши той глас, за да го чуят от опашката, — в Санта Барбара са слезли вече десет японски дивизии. Утре Американската национална банка ще бъде превърната в главна квартира на японския генерален щаб.

— Аз ще се оплача от вас — обърна се към полицая сурова на вид попрезряла жена в розова рокля и широкопола синя сламена шапка. — Ще видите, на всяка цена ще се оплача.

— Казвам се Маккарти, мадам — задоволи се да отвърне полицаят.

Майкъл се усмихна и продължи към кафенето, крачейки замислено край огледалните витрини на магазините — някои от тях бяха вече облепени с ивици лейкопласт за защита срещу въздушни сътресения, които можеха да повредят сребърните чаени подноси и вечерните рокли в тях. „Богатите са по-чувствителни към бедствията — помисли си Майкъл. — Има какво да губят и лесно изпадат в паника. Беднякът не би дори помислил да бяга от западното крайбрежие само затова, че някъде в Тихия океан се водела война. Може би не от патриотизъм или от храброст, а просто защото не може да си позволи такъв разкош.“ При това богатите бяха свикнали да се откупват от черната работа и въобще от неприятните, задължения, а войната беше най-тежкото и най-отвратителното задължение от всички. Той си спомни за градинаря, който живееше в тая страна от четиридесет години, за опиянения от джин и пророчески видения Брус, чийто дядо — получил свободата си в Южна Каролина през 1863 година, и за студения напрегнат израз по лицата на жените на опашката пред банката; спомни си също как самият той седеше на края на застланото с розова покривка легло, потънал в тревожни мисли за данъци и съпружески издръжки. „Нима това са хората, които Джеферсън и Франклин възпитаха за велики дела? — питаше се той. — Това ли са суровите фермери, ловци и занаятчии, които пребродиха Дивия Запад и се бориха с такава ярост за свобода и справедливост? Това ли е новият свят на великани, възпети от Уитман?“

Майкъл влезе в кафенето и си поръча портокалов сок, препечен хляб и кафе.

В един часа се срещна с Кахун в прочутия ресторант на Бевърли Хилс. Под влияние на холивудските архитекти голямата тъмна зала беше обзаведена в крещящ ултрамодерен стил. „Това прилича — помисли си Майкъл, като наблюдаваше, застанал до бара, тълпата цивилни, сред които изпъкваше със своята униформа един висок сержант пехотинец, — това прилича на баня, която продавачка от Уулуърт18 е подредила за някоя царица.“ Сравнението му хареса толкова много, че започна да разглежда с по-голяма симпатия изгорелите от слънцето пълни мъже в сака от туид и елегантните, напудрени и красиви жени с екстравагантни шапки, които следяха внимателно от масите си всеки нов посетител. В залата цареше задушевна празнична атмосфера; хората се потупваха по гърба, разговаряха по-оживено и по-високо от обикновено и се черпеха едни други. Обстановката напомняше на Майкъл часа за коктейл в модните барове срещу Нова година, когато всички бързат да хапнат нещо в очакване на веселата нощ.

От уста на уста се носеха вече слухове и анекдоти за войната. Един известен режисьор обикаляше из залата с безстрастно лице и шепнеше съвсем доверително ту на един, ту на друг познат, че в Тихия океан нямало нито един американски боен кораб, а на триста мили от брега на Орегон била съзряна цяла японска флота. Един сценарист пък чул лично в бръснарницата на „Метро Голдуин Майър“ как някакъв режисьор заявил, плюейки сапунената пяна: „Така съм побеснял срещу тия дребни жълтокожи мерзавци, че ми се ще веднага да се откажа от работата си и да отида… да отида… — тук човекът се поколебал, търсейки най-силната дума, която би изразила гнева и чувството му за дълг — във Вашингтон — завършил той накрая.“ Историйката на сценариста има голям успех. Той ходеше от маса на маса и когато хората избухваха в гръмогласен смях, отдалечаваше се бързо на лов за нови слушатели.

Кахун беше мълчалив и разсеян и Майкъл разбра, че пак се е обадила язвата му. Въпреки това режисьорът настоя „да пийнат по едно“, преди да седнат на маса. Майкъл за първи път виждаше Кахун да пие алкохол.

Те седнаха в едно от сепаретата в очакване на Милтън Слийпър, автора на пиесата, над която Кахун работеше сега, и на киноартиста Кърби Хойт, когото режисьорът се надяваше да привлече за постановката.

— Това е една от най-неприятните особености на тоя град — изръмжа Кахун. — Тук всички са свикнали да разискват делови въпроси по време на обяд. И бръснарят не ще те обръсне, преди да си напълни търбуха.

В залата влезе усмихнат Фарни и се отправи с ленива царствена походка към сепаретата, като се усмихваше и ръкуваше ту с един, ту с друг. Той беше импресарио на сто и петдесет от най-високоплатените артисти, сценаристи и режисьори в Холивуд и този ресторант представляваше за него нещо като лично кралско владение, а времето за обед — тържествен час за аудиенции. Фарни познаваше добре Майкъл и неведнъж му бе предлагал да се заеме сериозно с режисьорска работа, като му обещаваше слава и богатство.

— Здравейте! — рече Фарни, като се ръкува с тях и се усмихна с добродушна наглост, която — той бе разбрал това — правеше силно впечатление на хората и ги караше да плащат на клиентите му повече, отколкото смятаха първоначално. — Е, как ви харесва това, което става? — попита той с такъв тон, сякаш войната беше негова лична филмова постановка, с която се гордееше особено много.

— За първи път участвам в такава очарователна малка войничка — отговори в същия тон Майкъл.

— На колко години сте, Уитикър? — Фарни изпитателно го погледна.

— На тридесет и три.

— Ако желаете, бих могъл да ви снабдя с две нашивки, във флотата. В отдела по печата. Информация за радиото. Искате ли?

— Господи! — възкликна Кахун. — Нима и флотата си има свои импресарии?

— Имам един приятел, капитан — рече Фарни, без да се обиди. — Е, какво ще кажете? — обърна се той отново към Майкъл.

— Още не — отговори Майкъл. — Налага се да почакам два-три месеца.

— След три месеца — ухили се Фарни и погледна две блестящи хубавици в съседното сепаре, — след три месеца вие вече ще се разхождате в градините на Йокохама!

— Откровено казано — Майкъл се помъчи думите му да прозвучат съвсем простичко, — аз искам да постъпя във войската като редник.

— Не ставайте глупак — рече Фарни. — Какво ви е прихванало?

— Това е дълга история — каза смутено Майкъл, схванал, че все пак се е държал предвзето. — Друг път ще ви я разправя.

— Знаете ли какво представлява редникът в армията? — усмихна се широко Фарни. — Един обикновен котлет и нищо повече, шепа кълцано месо с мъничко тлъстинка. Е хайде, воювайте със здраве! — Той им помаха с ръка и продължи нататък край сепаретата, от които постоянно го поздравяваше ту един, ту друг от посетителите.

Кахун наблюдаваше замислен двама комици, които си пробиваха път към бара, като се смееха високо и се ръкуваха почти с всички.

— Какъв град! — продума той. — С удоволствие бих дал на японското главно командване петстотин долара и по два билета за всички мои премиери, ако нареди още утре да го бомбардират. — И добави, без да погледне събеседника си: — Майк, бих искал да ти кажа нещо, макар че то може да ти прозвучи много егоистично.

— Говори.

— Не постъпвай във войската, преди да свършим тая постановка. Много съм уморен, за да работя самичък. А ти участваш в нея от самото начало. Слийпър е ужасен мошеник, но тоя път е написал хубава пиеса.

— Не се безпокой — меко отвърна Майкъл и си помисли гузно, че в името на приятелството е намерил благовиден предлог да се отърве от войната за още един сезон. — Няма да те оставя.

— Армията ще мине и без тебе още два месеца — добави Кахун. — Всъщност ние и без това ще спечелим войната.

Той млъкна, защото забеляза Слийпър, който се приближаваше към тяхното сепаре. Бе облечен като преуспял млад писател в тъмносиня работна блуза с кривната настрана връзка. Той беше хубав, едър и арогантен човек, който преди няколко години бе написал две остри и вълнуващи пиеси за живота на работническата класа. Слийпър седна, без да им подаде ръка.

— Господи! — изръмжа той. — Защо трябва да се срещаме в такова ужасно място?

— Срещата ни беше определена от твоята секретарка — меко рече Кахун.

— Моята секретарка има две амбиции: да спи с един унгарски режисьор от студията „Универсал“ и да направи от мене джентълмен. Тя е от тоя тип момичета, които винаги намират кусур на ризите ти. Познавате ли тоя вид жени?

— Всъщност и аз не харесвам много твоите ризи — рече Кахун. — Ти печелиш по две хиляди долара на месец и няма защо да носиш подобни боклуци.

— Двойно уиски — обърна се Слийпър към келнера. После каза високо:

— Чичо Сам най-после реши да вдигне лапата си в защита на човечеството.

— Преписа ли втората сцена? — запита Кахун.

— За бога, Кахун! — възкликна Слийпър. — Мислиш ли, че човек би могъл да пише в такова време?

— Аз само така — попитах за всеки случай.

— Кръв! — издекламира Слийпър („Като герой от негова пиеса!“ — помисли си Майкъл.) — Кръв по палмите, кръв по радиоапаратите, кръв по палубите на корабите, а той ме пита за втората сцена! Ние живеем в изключителен момент. Недрата на земята се тресат от грохот. Човешкият род се гърчи, страда и кърви, обхванат от мъчителен кошмар…

— Запази тия думи за финалната сцена — прекъсна го Кахун.

— Остави тези евтини бродуейски шеги — рече ядосано Слийпър, като сви хубавите си гъсти вежди. — Тяхното време мина, Кахун. Завинаги мина. Първата хвърлена бомба вчера разби на прах последния анекдот. Къде е оня свински бут? — Той се огледа нервно, като почукваше с пръсти по масата.

— Хойт каза, че ще закъснее малко — обади се Майкъл. — Но сигурно ще дойде.

— Трябва да се върна в студиото — заяви Слийпър. — Фреди иска да се отбия там следобед. Смятат да правят филм за Хонолулу, с който искат да разбудят американския народ.

— А ти какво мислиш да правиш? — попита Кахун. — Ще имаш ли време да завършиш пиесата?

— Разбира се. Нали ти обещах.

— Да, но то беше, преди да влезем във войната. Предполагах, че може би ще искаш да постъпиш в…

Слийпър изсумтя.

— Какво бих могъл да върша в тая война? Да охранявам някой виадукт в Канзас-сити? — Той отпи голяма глътка от уискито, което келнерът бе сложил пред него. — Човекът на изкуството не е роден за военна униформа. Задачата на такъв човек е да поддържа неугасимия пламък на културата, да разяснява за какво се води войната, да повдига настроението на хората, които се сражават със смъртта. Всичко останало е сантименталност. В Русия за човека на изкуството няма място във войската. Властта там казва: „Вашата работа е да пишете, да рисувате и композирате.“ Страна, в която управляват хора със здрав ум, не хвърля своите национални съкровища на бойните линии. Какво бихте помислили, ако французите пратят „Мона Лиза“ и „Автопортрет“ от Сезан на линията Мажино? Ще речете, че са се побъркали, нали?

— Разбира се — съгласи се Майкъл, защото Слийпър бе втренчил в него сърдития си поглед.

— Е добре! — извика Слийпър. — За какъв дявол тогава трябва да пратим на фронта един нов Сезан или един нов да Винчи? Дори немците не пращат на бойните линии своите артисти! Боже мой, колко са ми дотегнали тия разговори. — Той допи уискито си и ядосано огледа залата. — Не мога повече да чакам тоя свински бут, който вечно закъснява. Ще си поръчам обед.

— Фарни би могъл да ти намери две нашивки за флотата — подхвърли леко усмихнат Кахун.

— Дявол го взел тоя Фарни! — възкликна Слийпър. — Тоя сводник и провокатор… — И поръча на келнера: — Шунка с яйца, аспержи с холандски сос и двойно уиски.

Хойт влезе в момента, когато Слийпър говореше на келнера, и се приближи бързо към масата, като по пътя успя да се ръкува само с пет души.

— Моля да ме извините, стари приятелю — рече той, като седна на тапицираната със зелена кожа скамейка. — Съжалявам, че закъснях.

— Защо, дявол го взел, никога не идвате навреме? — попита войнствено Слийпър. — Не вярвам това да се харесва много на вашите почитатели.

— Днес в студиото беше истинска лудница, стари приятелю — отвърна Хойт. — Просто не можах да се измъкна. — Той говореше с твърд английски акцент, който не се бе променил никак през седемте години живот в Съединените щати. Хойт беше взел американско поданство още в началото на войната, но си беше останал все същият елегантен, хубав и даровит млад човек, роден в покрайнините на Бристол и получил шлифовка в Пел Мел в Лондон, какъвто през 1934 година беше слязъл от парахода на американска земя. Сега Хойт изглеждаше разсеян и възбуден и си избра съвсем лек обед. Алкохол не поръча, защото следобед му предстоеше усилена работа. Играеше ролята на командир на английска ескадрила и трябваше да се снима в близък план в една трудна сцена с горящ самолет над Ламанша, обстрелван с халосни патрони.

Обедът мина в натегната атмосфера. Хойт бе обещал на Кахун да препрочете пиесата в края на седмицата и сега да даде окончателен отговор дали ще играе в нея. Той беше добър актьор, подхождаше много за тая роля, и ако откажеше, щеше да бъде трудно да се намери друг. Слийпър пиеше намръщен чаша след чаша двойно уиски, а Кахун побутваше отегчено храната в чинията си. До една маса на другия край на залата Майкъл забеляза Лора в компания с две жени и й кимна хладно. За първи път я виждаше след развода. „Осемдесетте долара седмично няма да й стигнат за дълго — помисли си Майкъл, — ако сама си плаща обедите в такива ресторанти!“ Той се ядоса на нейната разточителност, но в следващия миг изпита раздразнение към самия себе си — какво го интересуваше всичко това! Тя изглеждаше много добре и той просто не можеше да повярва, че някога му е принадлежала и че е изпитвал ненавист към нея. „Ето още един човек — тъжно си помисли Майкъл, — който кара сърцето ми да се свива печално, когато го срещна.“

— Препрочетох пиесата, Кахун — неочаквано и малко припряно рече Хойт, — и трябва да ти кажа, че много ми хареса.

— Чудесно! — Лицето на Кахун се разля в усмивка.

— Но — побърза да добави Хойт — боя се, че няма да мога да участвам в нея.

Усмивката на Кахун изчезна, а Слийпър изруга нещо.

— И защо не можеш? — попита Кахун.

— Виждате ли — усмихна се примирително Хойт, — с тая война и всичко останало… Моите планове се промениха, стари приятелю. Работата е там, че ако участвам в някоя пиеса, ония кръвопийци ще ме тикнат във войската. Докато тука… — Той натъпка устата си със салата и продължи: — Докато тука, в киното, работата е по-друга. В студиото ме уверяват, че ще ми издействат отсрочка. Във Вашингтон смятали, че дейността на филмовата индустрия е от национална важност и кинодейците няма да подлежат на военна повинност… Не зная как ще бъде с театрите, но не бих искал да рискувам. Нали ме разбираш…

— И още как — рече сухо Кахун. — Естествено.

— Боже мой — продума Слийпър и стана. — Тогава отивам в студиото, за да участвам в отбраната на страната. — И се отдалечи с тежка, малко несигурна крачка.

Хойт погледна след него смутено.

— Никога не съм обичал тоя човек. Не е джентълмен — забеляза той и продължи да дъвче усилено салатата си.

До масата се приближи Роли Вон, зачервен и широко усмихнат, с чаша коняк в ръка. Той също беше англичанин, малко по-възрастен от Хойт, с когото участваше във филма като командир на въздушен полк. Днес обаче нямаше снимки и можеше спокойно да пие.

— Това е най-паметният ден за Англия — заяви Вон, обръщайки се със същата широка усмивка към Хойт. — Дните на пораженията свършиха, настъпват вече дните на победите. За Франклин Делано Рузвелт! — Той вдигна чашата си и от вежливост останалите последваха примера му. Майкъл се опасяваше, че Роли, който сега служеше в английските въздушни сили, макар и само в киностудията на „Парамаунт“, ще запрати чашата си в камината. Но Вон се задоволи да каже: „За Америка“ и отново вдигна чаша.

„Всъщност — помисли си ядосано Майкъл — Вон пие наздравица за японската флота, която ни въвлече във войната. Но естествено ние не можем да се сърдим на един англичанин за това.“

— Ще се бием по бреговете — задекламира високо Роли, — ще се бием по планините. — После седна и продължи: — Ще се бием по улиците… Никакъв Крит вече, никаква Норвегия… Няма вече да ни гонят от една страна в друга.

— На ваше място, стари приятелю, не бих говорил така — укори го Хойт. — Неотдавна имах поверителен разговор с един човек от Адмиралтейството. Вие бихте се изненадали много, ако ви кажа името му. Той ми обясни целия случай с Крит…

— И какво ви обясни за Крит? — Роли погледна с лека враждебност съотечественика си.

— Всичко е станало съгласно общия стратегически план, стари приятелю — отвърна Хойт. — Ние нанасяме удар на противника и после се изтегляме. Страшно умен план! Нека врагът завземе Крит! Кому изобщо е нужен тоя Крит?

Роли се изправи с величествен вид.

— Не мога повече да остана тука — заяви той остро с блеснали очи — и да слушам как един англичанин-ренегат оскърбява британските въоръжени сили.

— Хайде, хайде — опита се да го успокои Кахун. — Седнете!

— Но какво всъщност казах, стари приятелю? — разтревожи се Хойт.

— Англичаните проливат кръвта си — Роли стовари юмрука си върху масата, — водят отчаяна безмилостна борба, за да защитят земята на един съюзник. Англичаните гинат с хиляди… а тоя тук ми дрънка, че всичко ставало съобразно някакъв си план! „Нека врагът завземе Крит!“ Аз ви наблюдавам от доста време, Хойт, и се старая да ви преценя безпристрастно, но боя се, че трябва да повярвам онова, което хората говорят за вас.

— Слушайте, стари приятелю — Хойт почервеня силно и гласът му прозвуча високо и пискливо. — Струва ми се, че вие сте жертва на някакво ужасно недоразумение.

— Ако бяхте в Англия — рече озлобено Роли, — щяхте да пеете съвсем друга песен. Щяха да ви дадат под съд, преди да сте изрекли и десетина думи. Вие сеете униние и паника, а трябва да знаете, че във военно време това е голямо престъпление.

— Е хайде, хайде — промърмори едва чуто Хойт. — Роли, стари приятелю…

— Бих искал да зная кой ви плаща за такива, думи. — Роли издаде войнствено брадичка, застанал до самия Хойт. — Много бих искал да зная. И не си мислете, че всичко това ще си остане тук, в ресторанта. Всички англичани в тоя град ще чуят за вашите изказвания — бъдете спокоен! „Нека противникът завземе Крит!“ Така ли? — Вон шумно остави чашата си на масата и се върна при бара.

Хойт обърса с кърпичка изпотеното си чело и се огледа тревожно, за да види колцина от съседните маси са чули тая жлъчна тирада.

— Боже мой — продума той, — нямате представа колко трудно е през тия дни да бъдеш англичанин. Навсякъде неврастеници и налудничави хора: човек просто не смее да отвори уста… — И ставайки, добави: — Надявам се, че ще ме извините, но трябва веднага да се върна в студиото.

— Разбира се — отвърна Кахун.

— Страшно съжалявам, че не мога да участвам в пиесата, но вие сами виждате какво е положението.

— Да — успокои го Кахун.

— Всичко хубаво.

— Довиждане — рече Кахун с безстрастно лице.

Двамата с Майкъл наблюдаваха мълчаливо хубаво очертания гръб на артиста, който получаваше по седем хиляди и петстотин долара седмично. Хойт мина край бара и край защитника на Крит, забързан към студиото „Парамаунт“, където на десетина мили от един холивудски Дувър го очакваше запаленият самолет-макет на фона на няколко изкуствени облака.

— Ако нямах язва, сега навярно щях да я получа — рече с въздишка Кахун и поиска сметката от келнера.

В този момент Майкъл забеляза, че Лора се приближава към тяхната маса. Той наведе глава и се зае усърдно да разглежда чинията си, но Лора се спря пред него.

— Покани ме да седна — рече тя.

Майкъл я погледна равнодушно, но Кахун се усмихна и каза:

— Здравей, Лора. Няма ли да ни направиш компания?

Лора се настани срещу бившия си съпруг.

— Всъщност аз трябва вече да си вървя — добави Кахун, преди Майкъл да успее да възрази нещо, плати сметката и стана. — До тая вечер, драги — рече той и тръгна бавно към изхода. Майкъл го изпрати с поглед.

— Би могъл да бъдеш и по-учтив — подхвърли Лора. — Фактът, че сме разведени, не ни пречи да останем приятели.

Майкъл погледна втренчено сержанта, който пиеше при бара. Тоя човек бе наблюдавал Лора, докато тя прекосяваше залата и сега я гледаше с нескрито желание.

— Не съм голям привърженик на така наречените приятелски разводи — рече Майкъл. — Ако хората решат да се развеждат, между тях не може да има никакво приятелство.

Клепките на Лора трепнаха. „О, господи — помисли си Майкъл, — все още не е отвикнала да плаче за щяло и не щяло.“

— Дойдох само за да те предупредя — каза Лора с колеблив глас.

— Да ме предупредиш — за какво? — попита изненадан Майкъл.

— Да не извършиш някоя неразумна постъпка. Говоря с оглед на войната.

— Нямам подобно намерение.

— Предполагам, че би могъл да ми предложиш нещо за пиене — рече тихо Лора.

— Келнер, две уиски със сода — поръча Майкъл.

— Чух, че си бил в града.

— Така ли? — Майкъл отново погледна втренчено сержанта, който все още не сваляше очи от Лора.

— Надявах се, че ще ми се обадиш.

„Тия жени! — каза си Майкъл. — Играят си с чувствата като истински акробати. Не успеят ли да уловят халките, падат от високо и веднага скачат на крака, читави и здрави!“

— Бях много зает — рече той. — Как вървят твоите работи?

— Не мога да се оплача. Сега ми правят пробни снимки във „Фокс“.

— Желая ти успех.

— Благодаря — отвърна Лора!

Сержантът при бара се извърна, за да може да наблюдава Лора, без да извива врата си. В строгата си черна рокля и мъничката шапка, бутната към тила, тя наистина изглеждаше очарователна и Майкъл не обвиняваше младежа, че я оглежда така. На неговото лице се четеше израз на самотност, обърканост и потиснато желание — израз, който се подчертаваше още повече от военната му униформа.

„Ето един човек, увлечен от водовъртежа на войната — каза си Майкъл, — когото може би утре ще пратят да умре на някой незнаен, покрит с джунгли остров, или пък да гние месец след месец, година след година в някой забравен от бога гарнизон, където никога не стъпва женски крак. Навярно той не познава в града нито едно момиче, а ето че тук, в тоя луксозен ресторант, открива някакъв цивилен само малко по-възрастен от него в компания с красива жена… Може би въпреки своя израз на обърканост и печал, този човек си представя как аз безгрижно пиянствам из скъпите барове с различни жени, как се любя с тях върху чисти бели чаршафи, докато той се облива в пот, плаче и умира далеч от родна земя…“

През ума на Майкъл мина налудничавата мисъл да отиде при сержанта и да му каже: „Чуйте, аз отгатвам какво се върти в главата ви, но вие много грешите. Аз нямам намерение да спя с тази жена, нито тая, нито която и да било друга нощ. Ако зависеше от мен, довечера бих я изпратил при вас. Кълна ви се.“ Но той не можеше да направи подобно нещо. Можеше само да седи на мястото си, изпълнен с чувство за някаква вина, сякаш бе получил награда, спечелена от друг. Той знаеше, че случайната среща с тая прелестна жена, негова бивша съпруга, ще вгорчи още повече живота му; всеки път, когато изобщо влезе в ресторант с момиче и забележи самотен войник, ще се почувства виновен; че всеки път, когато се докосне с копнеж и нежност до някоя жена, ще изпита чувство, че неговата ласка е била купена с чужда кръв.

— Майкъл — продума нежно Лора, като го наблюдаваше с лека усмивка над ръба на чашата си, — какво ще правиш тая нощ?

Майкъл отвърна поглед от сержанта.

— Ще работя — отвърна той. — Свърши ли уискито си? Трябва да си тръгна.