Младите лъвове

Глава четвърта

Християн седеше с каска на глава в малката разузнавателна кола, която летеше безгрижно по шосето, засадено от двете страни с дървета. Той се чувстваше обхванат от особена неловкост, като човек, който се старае да се представи за друг. Седеше така, небрежно отпуснал автомата на колене, и ядеше череши, които бяха набрали от някаква градина край Мо. Някъде оттатък, зад зелените хълмисти възвишения, се намираше Париж. Християн знаеше, че в очите на французите, които навярно го наблюдават иззад спуснатите капаци на своите каменни къщички край шосето, той беше завоевател, суров войн, разрушаващ всичко след себе си. Впрочем той все още не бе чул нито един изстрел, а ето че войната по тия места бе вече свършила!

Християн се обърна към Бранд, който седеше зад него, с намерение да подхване разговор. Бранд — военен фотограф в една от пропагандните роти — се бе присъединил към разузнавателния отряд на Християн още в Мец. Той беше слаб, интелигентен на вид човек, който до войната рисуваше посредствени картини. Християн се сприятели с него в Австрия, където Бранд бе дошъл една пролет да се пързаля на ски. Лицето на фотографа беше покрито с яркочервен загар, очите му сълзяха от вятъра, а каската му придаваше вид на някакво момче, което си играе на войници в задния двор на бащината си къща. Християн го погледна и неволно се усмихна. Бранд седеше свит на задното място, притиснат в ъгъла от грамадния ефрейтор от Силезия, който се бе изтегнал блажено върху краката му и фотографските принадлежности на тясната седалка.

— На какво се смееш? — попита Бранд.

— На цвета на носа ти — отвърна Християн.

Бранд предпазливо докосна изгорелия си олющен нос.

— Това е седмата кожа! — рече той. — С такъв нос човек просто не може да се покаже навън. Побързай, подофицер, защото трябва час по-скоро да стигна в Париж. Ужасно съм жаден.

— Търпение — каза Християн. — Малко търпение. Нима не знаеш, че сме на война?

Ефрейторът от Силезия избухна в гръмогласен смях. Той беше весел, простодушен и наивен младеж, който се стараеше винаги да угоди на началството. От минутата, когато бе стъпил на френска земя, нищо не можеше да помрачи чудесното настроение на тоя човек. Предишната вечер, когато лежеше до Християн върху одеялата край пътя, той съвсем сериозно беше изказал надежда, че войната няма да свърши скоро, за да можел да убие „поне един французин“. Неговият баща бе загубил крака си при Вердюн в 1916 година и Краус (така се наричаше ефрейторът) си спомняше как на седемгодишна възраст, връщайки се от коледната служба, бе застанал по войнишки пред еднокракия си родител, заявявайки: „Аз няма да умра спокойно, преди да убия поне един французин!“ Това беше преди петнадесет години. Сега Краус се озърташе по улиците на всеки град с надежда, че накрая ще намери французин, който ще бъде така любезен да му окаже тая услуга. В Шанли той изпадна в дълбоко униние, когато пред кафенето се яви един френски лейтенант с бяло знаме и без нито един изстрел се предаде заедно с шестнадесет войници.

Християн отвърна очи от комичното олющено лице на Бранд и погледна назад към другите две коли, които се движеха по равния път на разстояние седемдесет и пет метра една от друга. Лейтенантът му беше предал трите коли, а самият той заедно с останалата част от взвода бе продължил по друг, успореден път. Те бяха получили заповед да се движат към Париж, който — както ги уверяваха — нямало да се отбранява. Християн се усмихна, обхванат от гордост при мисълта, че изпълнява първата си самостоятелна задача и носи отговорност за три коли и единадесет войници, въоръжени с десет карабини и автомати и една тежка картечница.

Той се обърна на мястото си и отправи поглед напред. „Хубава страна! — помисли си. — Колко грижливо са обработени тия нивя, оградени с тополи и покрити с равни редове посеви…“

„Всичко стана така неочаквано и мина така гладко — спомни си след малко Християн. — Внезапният блестящ щурм през Европа след дългото зимно затишие… Съкрушителният жив валяк…“ Всичко бе обмислено до последната подробност, не бяха забравени дори таблетките сол и тубите със салварзан. (В Аахен преди похода всеки войник получи по три туби неприкосновен запас и Християн остана изненадан от правилния начин, по който медицинските служби бяха оценили френската съпротива). И ето сега всичко вървеше като по часовник. Депата, картите и запасите от вода се намираха точно там, където се предполагаше; числеността на противника и силата на неговата съпротива, състоянието на шосетата — всичко отговаряше на предварителните оценки. „Да, само германци — реши Християн, спомняйки си мощния поток от хора и машини, който се разливаше из Франция, — само германци могат да постигнат такова нещо“.

Звук на самолет заглуши шума на мотора. Християн вдигна глава и неволно се усмихна. Зад тях, на около двадесет метра над шосето, се носеше бавно една щука. Колко грациозна и уверена изглеждаше тя, с двете си колела, които подобно на стръвни ястребови нокти стърчаха под корпуса й! Любувайки се на откроените на фона на небето крила, той съжали, че не бе постъпил в авиацията. Летците бяха любимците на армията и на населението. Дори по време на война те се ползваха от редица привилегии и живееха като в първокласни курортни хотели. Летците бяха славни момчета, елитът на страната — млади, безгрижни и самоуверени. Християн ги беше срещал из баровете, където пръскаха пари с шепи. Събирайки се на тесни, недостъпни за чужди хора групички, те на своя особен жаргон споделяха впечатленията си от полетите над Мадрид, бъбреха за бомбардировките над Варшава, за момичетата в Барселона, за новия модел месершмит, и сякаш никой от тях не мислеше за смърт и поражение, като че ли тия понятия не съществуваха в техния затворен, аристократичен, опасен и весел свят.

Щуката летеше сега точно над колата. Пилотът се наведе от кабинката и се усмихна, Християн също се усмихна и помаха с ръка. Пилотът вдигна крилата и се понесе нататък — млад, безгрижен и арогантен — над засаденото от двете страни с дървета шосе, което се простираше пред тях чак до Париж.

Християн се излегна непринудено на предната седалка на колата. Заслушан в равномерния спокоен шум на мотора и напоения с дъх на треви вятър, който си играеше с косата му, неволно си спомни една мелодия, която бе чул на концерт в Берлин по време на отпуска. Квинтет за кларинет от Моцарт — вълнуваща и тъжна мелодия, като песен на девойка, която оплаква в летен следобед край брега на бавна река своя загубен любим. Притворил очи, в които от време на време проблясваха златисти искрици, Християн неочаквано си спомни кларинетиста — нисък плешив човек с печално лице и увиснали светли мустаци като „мъж под чехъл“ в карикатура.

„Всъщност — помисли си развеселен Християн — в такъв час би трябвало да си тананикам не Моцарт, а Вагнер. Тоя, който днес не пее «Зигфрид», е почти предател спрямо великия Трети райх.“

Християн не обичаше много Вагнер, но си обеща да се позанимае и с него, щом свърши с квинтета. По този начин може би щеше да се отърси от сънливостта си. Той отпусна глава и неусетно заспа, дишайки равномерно, със застинала на устните усмивка. Шофьорът го погледна и дружелюбно ухилен го посочи с палец на фотографа и силезийския ефрейтор. Великанът се разсмя, сякаш Християн бе извършил нещо необикновено остроумно и забавно специално заради него.

Трите коли се носеха бързо по безлюдния, залян от слънцето път: тук-таме само се мяркаха някоя и друга крава, пиле или патица, сякаш всички селяни бяха решили да се повеселят, като отидат на панаир в съседния град.

Първият изстрел се стори на Християн като рязка нота в мелодията, която продължаваше да звучи в неговото съзнание.

Следните пет изстрела, острото скърцане на спирачките и чувството, че пада, когато колата свърна настрани и изпълзя в канавката, го разбудиха. Замаян, той скочи навън и залегна зад колата. До него, дишайки тежко и зарили глава в праха, се таяха останалите. Известно време Християн лежа мълчаливо, очаквайки да види какво ще стане по-нататък. Той се надяваше, че някой ще му подскаже какво да предприеме, но след миг забеляза, че войниците гледат тревожно и въпросително към него. „Когато командва бойна част — спомни си Християн, — подофицерът е длъжен незабавно да прецени обстановката и да издаде ясни и разбрани разпореждания. Той е длъжен да запази пълно самообладание, да действа уверено и смело.“

— Има ли ранени? — попита шепнешком той.

— Не — отвърна Краус. Силезиецът бе сложил пръст върху спусъка на карабината си и надничаше възбудено иззад предното колело на колата.

— Исусе, Исусе Христе! — нервно мърмореше Бранд, сваляйки трескаво предпазителя на автомата си, сякаш за първи път боравеше с оръжие.

— Не пипай предпазителя! — остро рече Християн. — Не го сваляй — може да убиеш някого от нас.

— Да се махаме оттук — предложи Бранд. Каската му се бе изхлузила от главата и косата му беше цялата в прах. — Иначе всички ни ще избият.

— Мълчи! — извика Християн.

Отново затрещяха изстрели. Няколко куршума попаднаха в колата, една от гумите експлодира.

— Исусе — продължи да мърмори Бранд, — Исусе Христе!

Християн запълзя предпазливо към задната част на колата, прескачайки проснатия на земята шофьор. „Тоя тип — помисли си той машинално — не се е къпал от деня, когато нахлухме в Полша.“

— Дявол да го вземе — рече той, — защо не се миеш?

— Виноват, господин подофицер — отвърна покорно шофьорът.

Намерил се под закрилата на задните колела, Християн повдигна глава. Право пред него поклащаха главички няколко маргаритки; от толкова близо те приличаха на някаква праисторическа гора. Нататък, проблясвайки слабо под ярките слънчеви лъчи, се простираше шосето.

На пет-шест метра от Християн кацна някаква птичка и заподскача по пътя, улисана в своите занимания, издавайки от време на време пронизителен вик като припрян купувач в магазин, от който продавачът е излязъл за минутка.

На стотина метра по-нататък се издигаше самата барикада. Християн внимателно я огледа. Тя се намираше на̀преко на пътя — там, където от двете страни на шосето теренът се издигаше почти отвесно като язовирна стена по средата на поток. Шумолящите дървета образуваха нещо като арка над пътя и хвърляха гъста сянка над самата барикада. Отвъд нея беше тихо и не се забелязваше никакво движение. Християн погледна назад. На известно разстояние пътят правеше завой и другите две коли не се виждаха. Но той не се съмняваше, че са спрели веднага, щом са чули гърмежите. „Какво ли правят сега?“ — попита се Християн и мислено се изруга, задето бе заспал и попаднал в такова положение.

По всичко личеше, че барикадата е била издигната набързо — две отсечени дървета с листака, една прекатурена каруца, няколко пружини и дюшеци и камъни от съседната ограда. Но мястото беше избрано добре. Клоните на дърветата я закриваха от окото на самолетите и човек можеше да я забележи едва когато се натъкне на нея, както се бе случило сега.

Имаха щастие, че французите бяха стреляли преждевременно. Християн чувстваше гърлото си пресъхнало и изпитваше ужасна жажда. Не стигаше това, но и от изядените череши внезапно го защипа върхът на езика, раздразнен вече от цигарения дим.

„Ако тия французи имат капка ум — помисли си той, втренчил очи в загадъчно тъмнеещите се повалени дървета на стотина метра от него, — в този момент вече трябва да ни ударят във фланг и да ни ликвидират! Как можах да допусна това? Как можах да заспя? Ако имат в гората минохвъргачка или картечница, всичко ще се свърши за няколко секунди.“ Но барикадата както преди мълчеше и до слуха му достигаше само острият неприятен глас на птичката, която продължаваше да подскача върху асфалта зад маргаритките.

Нещо изшумоля зад гърба му и той се обърна. Беше Мешен, един от войниците в другите две коли, който сега пълзеше към тях през храсталака Мешен се движеше предпазливо, по всички правила, както го бяха обучавали на занятия, прегърнал карабината в ръце.

— Как е там при вас? — попита го Християн. — Има ли ранени?

— Не — отвърна Мешен, едва поемайки дъх. — Оставихме колите на страничния път. Всички са невредими. Подофицер Химлер ме изпрати да видя дали сте живи.

— Живи сме — мрачно рече Християн.

— Подофицер Химлер ми нареди да ви предам, че ще се върне в щаба на батареята, за да съобщи, че сте влезли в допир с неприятеля и да поиска два танка в подкрепа — добави Мешен отчетливо, все така по устава, който му бяха втълпявали в главата през дългите уморителни часове на обучение.

Християн погледна с присвити очи ниската барикада, загадъчно стаена в зеленикавия полумрак на дърветата. „Защо тъкмо с мен трябваше да се случи това! — горчиво си помисли той. — Ако открият, че съм заспал, ще ме изправят пред военен съд.“ Той си представи безстрастните неумолими лица на офицерите, седнали зад съдийската маса, по която шумоляха книжа, и видя себе си, застанал неподвижно пред тях в очакване на суровата присъда. „Няма що да се каже, хубава услуга ми направи Химлер! Той ще отиде за подкрепа, а на мен ще даде възможност да получа куршум в корема.“

Химлер беше шумен и весел човек, който само се усмихваше и си придаваше загадъчен вид всеки път, когато го питаха дали е роднина на Хайнрих Химлер. Неизвестно защо, в батареята се мълвеше упорито от уста на уста, че двамата са родственици — чичо и племенник навярно — и всички се отнасяха към подофицер Химлер с трогателно внимание. Навярно в края на войната, когато благодарение на това съмнително родство Химлер станеше полковник (той беше съвсем посредствен войник и никога не можеше да се издигне със свои собствени сили), щяха да открият, че двете имена са били просто съвпадение.

Християн поклати глава. Налагаше се да реши какво да предприеме по-нататък, а това бе толкова трудно! Най-малката неправилна стъпка можеше да им струва живота, а той беше седнал да мисли за Химлер и неговата кариера, за миризмата на непрано бельо, която се излъчваше от шофьора, за малката птичка, която подскачаше по шосето, за страха на изгорелия от слънцето Бранд и за смешния начин, по който фотографът бе зарил уста в земята, сякаш искаше да си изкопае със зъби окоп.

А барикадата продължаваше да мълчи и само вятърът от време на време шумолеше в листата на повалените върху шосето дървета.

— Не излизайте от прикритието — заповяда шепнешком Християн.

— И аз ли трябва да остана тука? — попита с тревога Мешен.

— Да, ако нямате нищо против — сопна се Християн. — Чая сервираме в четири часа.

Смутен и разтревожен, Мешен се зае да издуха праха от затвора на карабината си.

Християн провря дулото на автомата си през стъбълцата на маргаритките и се прицели в барикадата. „За първи път! — въздъхна той дълбоко. — Първият ми изстрел в тая война…“ После даде два кратки откоса. Гърмежите прозвучаха някак си особено оглушително и зловещо сред околните дървета, а маргаритките заклатиха възбудено глави. Зад гърба му се чу някакво плачливо сумтене. „Бранд — сети се Християн, — военният фотограф…“

В продължение на миг-два нищо не се случи. Птичката беше отлетяла, маргаритките престанаха да клатят глави и ехото от изстрелите заглъхна в гората. „Естествено — помисли си Християн, — не са толкова глупави да останат зад барикадата. Това би било прекалено наивно.“

В тоя момент той забеляза как през пролуките в горната част на барикадата се появиха дулата на няколко карабини. Затрещяха изстрели и куршумите със злобен писък прелетяха над главата му.

— Не, не, моля ви се, не бива… — Това беше гласът на Бранд.

„Какво друго, дявол го взел, може да се очаква от един пейзажист на средна възраст!“ — помисли си Християн.

Когато от барикадата откриха отново огън, Християн си наложи да не затваря очи и преброи противниковите карабини. Шест, може би седем. Това беше всичко. Стрелбата спря така внезапно, както беше започнала.

„Чудесно! Дори невероятно! — помисли си Християн. — Сигурно зад барикадата нямат офицери. Навярно това са половин дузина хлапаци, които лейтенантът е изоставил, и сега, уплашени, са готови да се предадат.“

— Мешен!

— Слушам, господин подофицер.

— Върнете се при подофицер Химлер и му кажете да изведе колите на шосето. Оттук няма да ги видят, така че не рискуват нищо.

— Слушам, господин подофицер.

— Бранд! — с рязък и презрителен тон извика Християн, без да се обърне. — Бъди добър да млъкнеш.

— Добре — отвърна Бранд. — Разбрано. Не ми обръщай внимание. Ще изпълня всичко, което наредиш. Уверявам те. Можеш да разчиташ на мен.

— Мешен — рече Християн.

— Слушам, господин подофицер.

— Предайте също на Химлер, че аз ще се придвижа надясно през тая горичка и ще се опитам да обходя барикадата. Нека той вземе поне петима войници, да излезе на шосето и да тръгне вляво. По мое мнение зад барикадата има не повече от шест-седем души, въоръжени само с карабини. Смятам, че при тях няма офицер. Запомнихте ли всичко?

— Да, господин подофицер.

— След петнадесет минути ще дам изстрел с автомата — продължи Християн — и ще поискам да се предадат. Смятам, че няма да се съпротивляват, ако открият, че ги обстрелват откъм тила. Ако пък решат да се бият, Химлер веднага да открие огън. Ще оставя един човек тук, в случай че французите се опитат да се прехвърлят през барикадата. Запомнихте ли всичко?

— Да, господин подофицер.

— Добре. А сега вървете.

— Слушам, господин подофицер. — Мешен запълзя обратно с израз на решителност и съзнание за отговорността, която носи.

— Дистл! — обади се Бранд.

— Да? — отвърна Християн хладно, без да се обърне. — Ако искаш можеш да отидеш с Мешен. Ти не си мой подчинен.

— Предпочитам да вървя с теб — отвърна спокойно Бранд. — Оправих се вече. Бях се само поуплашил. — Той се засмя. — Просто не бях свикнал да стрелят по мене. Ти каза, че ще предложиш на французите да се предадат. Вземи ме тогава и мен. Никой от тях, няма да разбере твоя френски език.

Християн го погледна и двамата се усмихнаха. „Сега всичко е наред — каза си Християн. — Най-после дойде на себе си.“

— В такъв случай да вървим — рече той, — смятай се за поканен.

Те запълзяха надясно през папратта и навлязоха в гората. В едната си ръка Бранд държеше „Лайката“, а в другата автомата, чийто предпазител беше благоразумно поставил. В тила се движеше нетърпеливият Краус. Папратта беше мека и издаваше дъх на влага, а земята беше мочурлива и скоро униформите им се покриха със зеленикави петна. На тридесет метра пред тях се издигаше малко възвишение. Те го преодоляха пълзешком, станаха и под неговото прикритие продължиха приведени напред.

Гората шумолеше тихо. Две катерички, изскочили от гъсталака, се понесоха с остър писък от дърво на дърво. Тримата се движеха предпазливо успоредно на пътя, закачайки обущата и панталоните си в клоните на храсталаците.

„Няма да успеем — мислеше си Християн, — всичко ще се провали. Не може да са толкова наивни. Това е чисто и просто клопка и аз попаднах с двата крака в нея. Армията, разбира се, ще стигне в Париж, но аз няма никога да стигна. В тоя пущинак трупът ми може да се търкаля десетина години и никой освен бухалите и горските животни няма да го открие.“ Докато лежеше на шосето и после, когато пълзеше, Християн бе станал просто вир-вода, но тук в тъмната гора беше хладно и потта започна да лепне по кожата му. Той стисна силно зъби. Гората навярно гъмжеше от изпълнени с омраза французи, които може би дори в тоя момент се промъкваха зад дърветата в гъсталака, който сигурно познаваха като дланта си, обхванати от радост, че им се пада случай да убият още някой и друг германец, преди да капитулират. Бранд, живял винаги по уличните паважи, сега се провираше из храсталака с такъв шум, сякаш през него минаваше цяло стадо добитък.

„Боже мой — помисли си Християн, — защо всичко трябваше да стане именно по такъв начин?“ Това беше първият му бой, а ето че цялата отговорност падаше на неговите плещи, защото лейтенантът тъкмо сега бе решил да мине по друг път! Досега лейтенантът не се отделяше от взвода, гледаше презрително Християн над дългия си нос и постоянно сипеше язвителни забележки: „Подофицер, така ли са ви учили да командвате?“; „Подофицер, така ли смятате, че трябва да се попълни формуляр за заявка?“; „Подофицер, когато заповядвам десет души да се явят тук в четири часа, аз имам пред вид четири часа, а не четири и две, четири и десет или четири и петнадесет минути. «Четири часа, подофицер! Ясно ли е?» И ето сега лейтенантът пътуваше безгрижно в бронираната си кола, натъпкан с какви ли не тактически познания. Клаузевиц, диспозиции на войскови части, обходни операции, сектор на обстрела, движение с помощта на компаса по непознат терен, — сега всичко това му беше съвсем излишно, сега той имаше нужда само от една туристическа карта и няколко резервни литра бензин. А Християн — всъщност един цивилен, току-що облечен в униформа — трябваше заедно с още двама новаци да се провира из тая предателска гора с безумната надежда да се справи с един силно укрепен противник! Това беше истинска лудост. Лудост, която нямаше да доведе до нищо. Той с удивление си спомни, че едва преди малко, там на шосето, беше съвсем уверен в успеха.

— Това е самоубийство — възкликна той неволно, — истинско самоубийство!

— Какво? — прошепна Бранд и в тихо шумолящата гора неговият глас прозвуча като удар на гонг. — Какво рече?

— Нищо — отвърна Християн. — Мълчи!

Той продължи да се взира във всеки лист, във всяка тревичка и след малко почувства, че очите го заболяха.

— Пазете се! — изкрещя като луд Краус. — Пазете се!…

Християн се хвърли зад едно дърво, последван от Бранд, който почти се строполи върху него, и куршумът се заби в дънера над тях. Обърна се рязко и видя как фотографът, примигвайки уплашено зад стъклата на очилата си, се мъчи трескаво да свали предпазителя на автомата; на две крачки от него пък Краус подскачаше комично на един крак, като се опитваше да освободи заплелия се в клоните ремък на карабината. Раздаде се нов изстрел и Християн усети, че нещо го парна по главата. Той падна, но веднага се привдигна, даде откос по притаилата се зад един голям, камък фигура, която току-що бе забелязал през зеления листак. От камъка, където бяха попаднали куршумите, се разлетяха отломки. Забелязал, че патроните от автомата са изстреляни, Християн се отпусна на земята, извади резервен пълнител и задърпа трескаво новия, още неразработен затвор. Отляво се чу нов изстрел и Краус се развика: «Улучих го, улучих го!» («Като момче на първия си лов» — помисли си неволно Християн.“) В следващия миг той видя как французинът зад камъка се свлече бавно с лице върху тревата. Краус се спусна към падналия, сякаш се боеше, че някой друг ще предяви права над него. В тоя момент се разнесоха още два изстрела и Краус се просна с целия си ръст върху един храст, чиито жилави клони го задържаха почти изправен. Силезиецът потрепери, като че ударен от електрически ток, и след малко замря. Бранд най-после бе успял да свали предпазителя на автомата си и сега стреляше безпорядъчно по храсталака. Християн забеляза, че ръцете на фотографа треперят и едва държат оръжието, сякаш бяха от памук; той седеше на земята, с изкривени върху носа очила, като хапеше побелелите си от страх устни, и с лявата ръка поддържаше десния си лакът, мъчейки се да се успокои. Християн сложи новия пълнител и продължи да стреля. Неочаквано от храсталака излетя една карабина и след нея изскочи човек с вдигнати ръце. Християн прекрати огъня. В гората отново настъпи тишина и той внезапно усети острия, сух и неприятен мирис на изгорял барут.

— Venez! — извика Християн. — Venez ici8 — Главата му бучеше, ушите му пищяха от стрелбата, но той изпита неволна гордост, задето бе успял да се изрази на френски.

Все още вдигнал ръце, човекът се приближи бавно към тях. Униформата му беше изцапана и отворена при яката, а на позеленялото от страх лице стърчеше гъста четина. Той вървеше с отворена уста, облизвайки сухите си устни.

— Дръж го под обстрел — заповяда Християн на Бранд, който за негово изумление вече бе насочил фотоапарата си към приближаващия се французин.

Бранд стана и заплашително вдигна автомата си. Французинът се спря с вид на човек, който след миг ще рухне на земята. Минавайки край него по посока на храста, на който висеше Краус, Християн забеляза в очите му ужас и няма молба. Клоните на храста вече не се движеха и Краус изглеждаше мъртъв. Християн го положи на земята. Лицето на силезиеца беше застинало в гримаса на изненада и нетърпение.

Залитайки от умора, Християн се отправи към французина, когото Краус беше застрелял. Главата го болеше от удара на куршума и по ухото му капеше кръв. Човекът лежеше по корем. Той го повдигна. Беше много млад, не по-възрастен от Краус; куршумът бе попаднал между очите, обезобразявайки лицето. Християн отдръпна бързо ръката си. „Колко кръв са способни да пролеят тия неопитни войници — помисли си той. — Четири изстрела и — двама души убити!“

Християн опипа драскотината на сляпото си око; тя беше престанала да кърви. Върна се при Бранд и чрез него заповяда на пленника да отиде веднага при барикадата и да съобщи на останалите, че са обградени и трябва да се предадат, защото в противен случай ще бъдат избити. „Първото ми сражение от началото на войната — помисли си Християн усмихнат, докато Бранд превеждаше думите му, — а ето вече давам ултиматуми като генерал!“ Неочаквано се почувства отмалял и замаян и за минута сам не знаеше дали след миг ще се разкикоти, или ще се разплаче.

Французинът слушаше внимателно, енергично кимайки глава, после отговори бързо нещо, което със своите слаби познания по френски Християн не успя да разбере.

— Обещава, че ще съобщи всичко — обясни Бранд.

— Предай му — рече Християн, — че ще го следим и ще го застреляме веднага, ако направи някоя глупост.

Бранд преведе и пленникът отново закима енергично глава, сякаш заплахата на Християн му се струваше най-естественото нещо в света. Всички навлязоха в гората и се отправиха към барикадата, оставяйки зад себе си мъртвия Краус. Той имаше вид на човек, който си почива на тревата; от лъчите на слънцето, което се провираше през листака, каската му бе добила тъмнозлатист цвят.

Французинът вървеше на десет крачки пред тях и скоро се спря до една ниска каменна ограда в края на гората — там, където теренът се издигаше на около три метра над шосето.

— Емил — извика французинът. — Емил… аз съм, Морел! — Той се прехвърли през оградата и изчезна от очите им.

Християн и Бранд се приближиха предпазливо до каменната стена и се стаиха зад нея. Долу, на пътя зад барикадата, те видяха своя пленник, който говореше бързо на седем войници, кой приклекнал, кой легнал на шосето. Французите поглеждаха боязливо към гората и очевидно спореха за нещо с тих и неспокоен глас. Даже в униформи и с карабини в ръце, тия хора приличаха на селяни, събрани в общината, за да разгледат някакъв важен въпрос. Християн недоумяваше какво би могло да тласне тия безпомощни, изоставени от офицерите си войници към такава безсмислена и неорганизирана съпротива — отчаяние, дързост или изблик на патриотизъм. Той се надяваше, че французите ще се предадат. Не искаше да избива тия изтощени шепнещи хора в кални изпомачкани униформи.

Техният пленник се обърна и махна с ръка към Християн.

— C’est fait! — извика той. — Nous sommes finis!

— Казва, че всичко е наред — преведе Бранд. — Предават се.

Християн се изправи и с жест заповяда на войниците да хвърлят оръжието си. В този миг от другата страна на шосето се разнесоха три безпорядъчни автоматни откоса. Французинът, който беше водил преговорите, падна, а останалите, стреляйки в движение, хукнаха назад по шосето и един след друг изчезнаха в гората.

„Това е Химлер! — помисли си горчиво Християн. — И, разбира се, в най-неподходящия момент. А когато ти дотрябва, няма го никакъв.“

Той се прехвърли през оградата и се спусна по насипа към барикадата. От другата страна на пътя продължаваха да стрелят, макар че това беше вече безсмислено. Французите бяха изчезнали, а Химлер със своите хора очевидно не възнамеряваше да ги преследва.

Когато Християн се озова на шосето, раненият французин се размърда. После се надигна и впери очи в Християн. Няколко мига той седя изтощен така, облегнат на поваленото дърво, след това опипа стоящото до него сандъче с бомби, измъкна непохватно една и потегли безсилно вентила. Християн се обърна към него и когато човекът, без да го изпуска от поглед, се опита да измъкне запалката със зъби, натисна спусъка на автомата. Французинът се строполи назад по гръб, а бомбата се търколи на земята. Християн се хвърли към нея, грабна я и я запрати в гората. После приклекна зад барикадата до мъртвеца и зачака експлозията, но нищо не последва. Очевидно войникът не беше успял да изтегли цялата запалка.

— Всичко е наред — извика Християн, като ставаше. — Химлер, елате тука.

Чупейки клоните пред себе си, Химлер и неговите войници се спуснаха на шосето. Християн продължаваше да разглежда убития. Бранд вече бе фотографирал трупа: снимки на убити французи все още бяха рядкост в Берлин.

„Ето че убих човек! — помисли си Християн. — Но не изпитвам нищо особено.“

— Какво ще кажете на това, а? — тържествуващо възкликна Химлер. — Ето как трябва да се воюва! Готов съм да се обзаложа, че за такова нещо могат да ти дадат и Железния кръст!

— О, млъкни за бога! — рече Християн.

Той повдигна убития и го довлече до канавката. После заповяда на войниците да разрушат барикадата, а сам заедно с Бранд се отправи към гората, където лежеше Краус.

Когато двамата донесоха Краус на шосето, Химлер и хората му бяха вече разбили по-голямата част от барикадата. Убития в гъсталака французин оставиха да лежи там, където беше паднал. Християн бе станал много нетърпелив и искаше час по-скоро да продължи напред — нека други след него отдадат последни почести на падналия неприятел.

Той внимателно отпусна Краус на земята. Силезиецът изглеждаше съвсем млад и пълен със сили; на устните му все още личаха червени петна от череши, като на малко момче, което гузно излиза от килера, където е изгребало буркана със сладко. „Ето — помисли си Християн, загледан в едрия простодушен младеж, който така заразително се кискаше на неговите шеги, — ето, ти уби своя французин!…“ В Париж той щеше да пише на бащата на Краус как е загинал синът му. „Безстрашен и жизнерадостен — ще пише, синът ви посрещна гордо смъртта като истински германски войник.“ Християн поклати глава. Не, трябваше да измисли нещо по-умно. Това приличаше на ония идиотски писма от миналата война, които — нямаше защо да се крие — предизвикваха сега само усмивка. Нещо по-оригинално се полагаше на Краус, нещо по-лично: „Неговите устни все още бяха изцапани с череши, когато го погребахме. Той постоянно се смееше на моите шеги и падна сразен само защото проявяваше пламенна храброст…“ Не, и това не можеше да се каже. Но така или иначе, налагаше се да напише нещо.

Чувайки, че двете коли се приближават бавно по шосето, Християн се отвърна от Краус и със самодоволна, леко презрителна усмивка отправи поглед към тях.

— Хайде, мили дами! — извика той. — Не се плашете, мишките вече избягаха от стаята.

Колите ускориха ход и след минута се спряха пред барикадата с незагасени мотори. В една от тях беше и шофьорът на Християн. Тяхната машина била извадена от строя — доложи той, — моторът бил превърнат на решето, а гумите били надупчени… Зачервеното лице на шофьора, кратките му несвързани фрази и тежкото му дишане издаваха ясно голямото му вълнение, което всъщност не беше оправдано, защото през време на престрелката той бе лежал в безопасност в канавката. Християн разбра, че тоя човек, който се беше държал спокойно през цялата акция, се беше изплашил и загубил самообладание сега, когато всичко бе свършено.

— Мешен, — каза Християн, вслушвайки се в собствения си глас, — вие ще останете тук, докато мине следващата бойна част. — Той със задоволство откри, че говори съвсем спокойно и всяка дума звучи ясно и енергично. Беше превъзмогнал изпитанието и вече можеше да разчита на себе си. — А сега вървете в гората, донесете убития французин и го поставете при другите двама… — Християн посочи към Краус и малкия французин, когото беше убил. — Сложете ги така, че да ги открият и да ги погребат. — После се обърна към останалите: — Това е всичко. Да вървим!

Войниците заеха местата си и колите потеглиха бавно през прохода, който бяха разчистили. Тук-таме по пътя личаха петна от кръв и се търкаляха парцали от дюшеци и стъпкани листа, но въпреки това зеленият гъсталак наоколо изглеждаше спокоен както преди, а двамата мъртви войници върху гъстата трева край шосето приличаха на двама градинари, полегнали да си подремнат след ядене.

Колите увеличиха скорост и се измъкнаха от сянката на дърветата. Тук, сред откритите и обрасли в свежа зеленина поля, нямаше вече никаква опасност от снайперисти. Слънцето приличаше и всички се потяха леко, но след горския хлад това беше даже приятно. „Да, успях да се справя — отново си помисли Християн, срамувайки се малко от своята самодоволна усмивка. — Успях! Командвах цяла операция. Заслужих заплатата си.“

На около три километра пред тях в подножието на едно възвишение се показа някакво градче. Над хаоса от каменни къщи с избелели стени се издигаха кулите на две средновековни църкви. Градчето имаше спокоен и безгрижен вид, като че ли отдавна нищо не бе нарушавало мирното съществуване на неговите жители. Когато наближиха първите сгради, шофьорът намали скоростта и озадачено погледна към Християн.

— Продължавай — нетърпеливо го подкани той. — Тук няма нищо опасно.

Шофьорът послушно натисна педала.

Отблизо градчето съвсем не изглеждаше така хубаво и приветливо. Къщите бяха олющени и изпоцапани, а наоколо се усещаше някаква остра неприятна миризма. „Колко мръсни са всички тия чужденци!“ — мина му през ум.

Улицата сви встрани и скоро колите се намериха на градския площад. На стъпалата на църквата и пред кафенето, което за изненада на германците беше отворено, стояха хора. „Ловец и рибар“ — прочете Християн на фирмата над кафенето. Край масите бяха насядали пет-шест души, на двама от които келнерът току-що бе сервирал на чинийки чаши с напитки. Християн неволно се усмихна. Що за война бе това!

На църковните стъпала стояха три момичета в светли поли и блузи с дълбоки деколтета.

— Охо! — възкликна шофьорът. — О ла-ла!

— Спри тука — заповяда Християн.

— Avec plaisir, mon colonel9 — рече шофьорът и Християн го погледна усмихнато, изненадан от познанията на войника по френски.

Шофьорът спря колата пред църквата и погледна дръзко към момичетата. Едната — черноока с пищни форми особа, с букет градински цветя в ръка — се закикоти. След нея се закискаха и другите две, оглеждайки с нескрит интерес войниците.

Християн слезе от колата.

— Да вървим, преводачо — обърна се той към Бранд. Фотографът го последва с неизбежния си апарат в ръка.

— Bonjour, mademoiselles10 — поздрави Християн, приближавайки се към момичетата и галантно, съвсем не по войнишки свали каската си.

Девойките се закикотиха отново и оная с букета възкликна:

— Колко добре говори френски!

Поласкан наивно от похвалата, Християн реши да мине без услугите на Бранд, който знаеше френски много по-добре от него.

— Кажете ми, госпожици — рече той бавно, търсейки подходящите думи, — минаха ли много ваши войници напоследък оттука?

— Не, мосю — усмихнато и кокетно отвърна пълното момиче, — нас всички ни изоставиха. Нали вие няма да ни причините някакво зло?

— Ние не мислим да причиняваме никому зло — рече Християн, особено на такива хубавици.

— Чуйте го — възкликна Бранд на немски, — чуйте го само!

Християн се усмихна. Имаше нещо много приятно във всичко това да стоиш пред църквата в този старинен град, огрян от утринното слънце, да се любуваш на пълната гръд на тая чернокоса девойка в прозрачна блуза и да флиртуваш с нея на чужд език. Ето нещо, за което дори не беше мечтал, когато тръгваше на война!

— Гледай ти! — каза усмихнато мургавата. — И на това ли ви учат във вашите военни школи?

— Войната е свършена — отвърна тържествено Християн — и вие ще се уверите, че ние сме истински приятели на Франция.

— Така ли? Я виж какъв чудесен пропагандатор! — Мургавата го изгледа предизвикателно и за миг той изпита дръзкото желание да остане за един час в града. — А ще видим ли други мнозина като вас?

— Още десет милиона.

Девойката вдигна отчаяно ръце.

— О, боже мой! — Тя плесна ръце в комично отчаяние. — Какво ще правим с всичките тия хора?… Вземете. — Тя му поднесе цветята, които държеше. — Вие сте първите гости.

Християн изненадано погледна букета и внимателно го пое. „Колко непринудено и по човешки! — помисли си той. — И колко обещаващо…“

— Госпожице… аз не зная как да се изразя… — обърка се окончателно той — но… Бранд!

— Господин подофицерът иска да каже — бързо и без да се запъва, заговори Бранд на своя хубав френски език, — че е безкрайно признателен и взема цветята като символ на нерушимите връзки между нашите два велики народа.

— Да, да — рече Християн, завиждайки на лекотата, с която се бе изразил Бранд. — Точно така.

— Я гледай ти — възкликна девойката, — та той е офицер. — Тя още по-ласкаво се усмихна на Християн и той със задоволство реши, че всъщност тия момичета с нищо не се различават от немкините.

Зад гърба на Християн по калдъръма се разнесоха нечии звънки стъпки и преди той да се обърне, някой го удари бързо и леко, но рязко по пръстите. Цветята паднаха в краката му и се разпиляха по мръсния паваж.

Пред него с бастун в ръка стоеше възрастен французин със зеленикава мека шапка на главата, облечен в чер костюм с военна лентичка на ревера. Старецът гледаше Християн втренчено и с нескрита злоба.

— Вие ли направихте това? — попита той.

— Аз не разговарям с немци — отвърна остро французинът.

От стойката му Християн отгатна, че пред него стои запасен кадрови офицер, навикнал да командва. Това впечатление се засилваше от вида на неговото набръчкано, загрубяло и обрулено от вятъра лице. Старецът се обърна към девойките.

— Кучки! — рече той. — Какво чакате, че не легнете? Вдигайте полите и всичко ще се нареди!

— Вие по-добре си мерете думите, капитане — озъби се мургавата. — Минало е времето, когато сте командвали.

Християн се почувства много неловко. Но не знаеше какво да предприеме. Подобно „положение“ не се предвиждаше във военните устави и при това, разбира се, не можеше да се употреби насилие срещу един седемдесетгодишен старец.

— И това ми било французойки! — плю на земята старият човек. — Цветя на немците! Те избиват вашите братя, а вие им поднасяте букети!

— Но те са само прости войници — възрази девойката. — Откъснати от родината си и толкова млади и хубави в своите униформи! — Тя им се усмихна безсрамно и Християн неволно се засмя при тия чисто женски доводи.

— Хайде, старче — обърна се той към французина, — ти ни отне вече цветята и можеш да се върнеш при чашката си.

Християн приятелски сложи ръка на рамото на старика, но той яростно я отблъсна.

— Не се докосвай до мене, шваба! — изкрещя старецът и тръгна по площада, тракайки гневно по калдъръма с обувките си.

— О ла-ла! — неодобрително поклати глава шофьорът на Християн, когато французинът минаваше край колата.

Старецът дори не го погледна.

— Французи, французойки! — закрещя той, отправяйки се към кафенето, сякаш се обръщаше към жителите на целия град… — Трябва ли да се учудваме, че швабите ни сгазиха сега? Ние загубихме и мъжество, и твърдост. Един изстрел, и всички бягаме в гората като зайци. Една усмивка, и нашите жени са готови да легнат с цялата германска армия! Ние не работим, не се молим, не се сражаваме — умеем само да се предаваме. Да се предаваме на фронта, да се предаваме в спалнята… От двадесет години Франция се готви за това и сега надмина самата себе си.

— О ла-ла! — отново възкликна шофьорът на Християн, който разбираше френски. Той се наведе, небрежно вдигна един камък и го запрати към французина. Камъкът прелетя край стареца и попадна във витрината на кафенето. Чу се остър звук от разбито стъкло и в миг целият площад притихна. Старецът дори не се озърна, а се отпусна мълчаливо на стола и като се опря на бастуна си, погледна безпомощно и гневно към германците.

Християн се отправи към шофьора.

— Защо направи това? — попита той тихо.

— Защото вдигаше прекалено много шум — отвърна човекът — здрав, грозен и нахален мъжага, типичен шофьор на берлинско такси, когото просто не можеше да търпи. — Това ще ги научи да уважават малко германската армия.

— Не си позволявай да направиш пак такова нещо — рече остро Християн. — Ясно?

Шофьорът застана малко по-прилично, гледайки го с тъпия си нагъл поглед.

Християн се обърна.

— Хайде — извика той, — на път!

Притихналите момичета мълчаливо изпратиха с поглед немските коли, които прекосиха площада и излязоха на пътя към Париж.

Когато спряха пред кафявата, украсена със скулптурни орнаменти грамадна арка Сен Дени, Християн почувства известно разочарование. Просторният площад около арката беше вече задръстен от бронирани коли, по асфалта седяха войници в сиви униформи и ядяха закуска, приготвена в походната кухня, също както в баварски гарнизон, който се готви за парад в деня на национален празник. Християн никога не беше идвал в Париж и си бе мечтал да завърши войната, като влезе един от първите в древната столица на врага.

Лавирайки сред разпръснатите наоколо войници и пирамидите от карабини, колата стигна до арката и Християн направи знак на Химлер, който се движеше зад тях, да спре. Това беше сборният пункт, където трябваше да чакат останалата част от ротата. Той свали каската си, въздъхна дълбоко и се протегна. Неговата задача беше изпълнена.

Бранд скочи от колата и се зае да снима войниците, които ядяха, опрели гръб на цокъла на арката. Даже в униформа и с черния кожен кобур до кръста той приличаше на банков чиновник в отпуска, който прави снимки за семейния албум. Бранд имаше свои теории за обектите, които трябва да се снимат. От редниците и подофицерите той подбираше обикновено по-хубавите и русокоси младежи. „Моята задача бе казал Бранд на Християн — е да популяризирам войната в родината.“ Очевидно тая теория наистина имаше успех, защото за своята работа той бе представен за офицерски чин и постоянно получаваше похвали от командването на пропагандните части в Берлин.

Между войниците се движеха срамежливо две деца — единствените представители на парижкото население по улиците тоя следобед. Бранд ги заведе до малката разузнавателна кола, върху чийто капак Християн сега почистваше своя автомат.

— Хайде — обърна се към него Бранд, — направи ми една услуга. Снимай се с тия деца.

— Потърси някой друг — отвърна Християн. — Аз не съм артист.

— Искам да те прославя — рече фотографът. — Наведи се към тях и им предложи бонбони.

— За съжаление нямам бонбони — отвърна Християн.

Децата — момче и момиче на около пет години — стояха край колата и наблюдаваха печално Християн с черните си очи.

— Ето, вземи. — Бранд извади от джоба си парче шоколад и го подаде на Християн. — У добрия войник трябва да има всичко необходимо.

Християн въздъхна, сложи настрана цевта на автомата и се наведе към малките симпатични дрипльовци.

— Чудесни типове — промърмори Бранд, като коленичи и вдигна апарата към очите си. — Децата на Франция: хубави, недохранени, печални и доверчиви. Щедрият, сърдечен, атлетически сложен немски подофицер: красив, дружелюбен и фотогеничен…

— Върви по дяволите — рече Християн.

— Продължавай да се усмихваш така, хубавецо. — Бранд щракаше усилено снимка след снимка. — И не им давай шоколада, преди да ти кажа. Дръж го така, че да ги накараш да посягат към него.

— Не забравяй, ефрейтор — усмихна се Християн, гледайки надолу към сериозните замислени детски лица, — че аз все още съм твой командир!

— Изкуството преди всичко — отвърна Бранд; — Лошото е, че не си блондин. Ти си чудесен тип на германски войник, но за съжаление си с тъмна коса. И в тоя момент ми приличаш на човек, който непрекъснато се мъчи да си опомни нещо.

— Струва ми се — в същия тон рече Християн, — че се налага да донеса за вашите изказвания, които позорят честта на германската армия.

— Художникът стои над всички съображения от подобен род — парира Бранд.

Той продължи да щрака бързо и скоро завърши снимките си.

— Това е всичко!

Християн даде шоколада на децата. Те не казаха нищо, само вдигнаха замислените си очи към него и като тикнаха подаръка в джобовете си, се отдалечиха ръка за ръка, провирайки се сред стоманените машини, войнишките обуща и прикладите на карабините.

На площада изпълзя бавно бронирана кола, следвана от три разузнавателни машини, и се спря близо до войниците на Дистл. Когато откри, че това е лейтенантът, Християн изпита леко съжаление. Неговото време като командир беше минало. Той отдаде чест и в отговор лейтенантът му козирува. Наистина никой не умееше да козирува така хубаво, както лейтенантът! Вдигнеше ли ръка към фуражката си, на човек му се струваше, че чува звън на мечове и дрънкане на шпори чак от дните на битките на Ахил и Аякс до днес. Дори и сега, след дългия поход от Германия, всичко у него блестеше и изглеждаше безупречно, сякаш се връщаше от последните си изпити в Шпандау, стиснал диплома в облечените си в бели ръкавици ръце. Християн не обичаше лейтенанта и винаги се чувстваше неловко пред лицето на такова изумително съвършенство. Лейтенантът беше много млад — двадесет и три, двадесет и четири годишен, — но когато поглеждаше надменно наоколо със своите студени и властни светлосиви очи, всички сякаш се превръщаха в жалки некадърни бюрократи. Малцина можеха да накарат Християн да се чувства непълноценен и лейтенант Харденбург беше именно един от тези малцина.

Харденбург енергично скочи от колата. Застанал в положение „мирно“, Християн си преповтаряше бързо думите на своя доклад, внезапно обхванат — за кой ли път вече? — от чувството, че е виновен за всичко, което се бе случило в гората, от съзнанието, че бяха попаднали в капана поради неговата непростима нехайност.

— Да, подофицер? — Лейтенантът говореше с рязък и нетърпелив тон, тон, с който навярно би говорил самият Бисмарк в някое военно училище. Харденбург не поглеждаше настрани. Старинните къщи на Париж не представляваха никакъв интерес за него. Той се държеше така, като че ли се намираше на огромен гол учебен плац край Кьонигсберг, а не в сърцето на френската столица, която не познаваше вражеска окупация от 1871 година до днес. „Какъв рядко противен характер — намръщи се Християн — и какъв ценен човек за армията!“

— В десет часа сутринта — започна Християн — по пътя Мо — Париж влязохме в допир с неприятеля. Укрит зад умело маскирана барикада, той откри огън по нашата предна кола. Заедно с деветимата войници, които се намираха под моя команда, встъпих в бой. Унищожихме двама противникови войници, прогонихме останалите от позициите им и разрушихме самата барикада.

За момент Християн се поколеба.

— Продължавайте рече лейтенантът, без да повиши глас.

— Ние също дадохме жертви — добави Християн, мислейки си: „Ето, сега започват неприятностите!“ — В схватката падна убит ефрейторът Краус.

— Ефрейторът Краус? А изпълни ли ефрейторът своя войнишки дълг?

— Да, господин лейтенант. — Християн си спомни тромавия младеж, който тичаше из гората и крещеше като луд: „Улучих, улучих го!“ — Още с първия изстрел той уби един от неприятелските войници.

— Отлично! — заяви лейтенантът. По неговото лице плъзна студена усмивка, сбръчквайки за миг дългия му извит нос. — Отлично!

„Той е просто възхитен!“ — изненада се Християн.

— Аз съм уверен — каза лейтенантът, — че ефрейторът Краус ще бъде посмъртно награден с орден.

— Господин лейтенант — рече Християн, — аз мисля да пиша на баща му.

— Не — отвърна лейтенантът. — Това не е ваша работа. Това влиза в задълженията на ротния командир капитан Мюлер. Аз ще му съобщя необходимите факти. Известието трябва да се съчини умело, с подходящите изрази. Капитан Мюлер знае как става това.

„Във военното училище навярно имат курс по предмет «Писма до роднините» — един час седмично!“ — иронично си помисли Християн.

— Подофицер Дистл — продължи лейтенантът, аз съм доволен от вас и от вашите хора.

— Ще се старая, господин лейтенант — каза Християн, обхванат от някакво глупаво задоволство.

Бранд пристъпи напред и отдаде чест. Лейтенантът му отвърна хладно.

Той не обичаше Бранд, който дори по външност не приличаше на войник. Лейтенантът не криеше отношението си към ония, които се сражаваха с фотоапарати вместо с карабини. Но нареждането на командването да се оказва всякаква подкрепа на военните фотографи беше съвсем ясно и не можеше да се пренебрегва.

— Господин лейтенант — меко, съвсем по цивилно се обърна Бранд към Харденбург, — наредено ми е незабавно да се явя на площада на Операта, за да предам снимките си, които ще бъдат отнесени със самолет в Берлин. Не бихте ли ми дали кола? Веднага ще се върна.

— Сега ще проверим — отвърна Харденбург. Той се обърна и се отправи към другия край на площада, където капитан Мюлер току-що бе пристигнал със своята кола-амфибия.

— Тоя лейтенант е просто влюбен в мене! — насмешливо рече Бранд.

— Но ще получиш кола — каза Християн. — Той е в много хубаво настроение.

— Знаеш ли, и аз съм влюбен в него — прибави Бранд. — Изобщо съм влюбен във всички лейтенанти. — Той се обърна и огледа къщите около площада, боядисани в пастелносиви цветове, задръстен сега от едри въоръжени мъже в сиви униформи с каски на главите, които бродеха лениво по него — тъй чужди тук, сред френските надписи и затворените кафенета.

— Няма и година, откакто бях в Париж последния път — рече замислено Бранд. — Бях облечен в синьо яке и фланелени панталони. Всички ме смятаха за англичанин и се отнасяха с особено внимание към мене. Помня — беше топла лятна нощ, — заведох с такси една хубава чернокоса девойка в онова чудесно ресторантче ей там, зад ъгъла. Да, заведох я, а после спах с нея. — Бранд мечтателно затвори очи и облегна глава върху бронираната страна на транспортьора. — Тя беше убедена, че единствената задача на жената е да задоволява прищевките на мъжа; имаше глас, който караше човека веднага да я пожелае, и бюст, какъвто рядко ще видиш. Преди вечеря пихме шампанско. В своята тъмносиня рокля изглеждаше толкова скромна и млада, че просто не можех да повярвам, че само преди час съм лежал с нея. Седяхме така, държахме си ръцете и, струва ми се, в очите й блестяха сълзи. После ядохме чудесен омлет и изпихме бутилка „Шабли“. Тогава аз изобщо не знаех, че съществува някакъв си лейтенант Харденбург, но знаех, че след час и половина ще бъда пак в леглото с моето момиче и се чувствах на седмото небе.

— Стига, престани! — възкликна Християн. — Престани, защото започвам да се разнежвам.

— Но всичко това беше в доброто старо време — продължи Бранд все още с притворени очи, — когато бях презрян цивилен, а не славен боец.

— Отвори очи — рече Християн — и забрави топлото легло, Харденбург се връща!

Двамата застанаха мирно пред лейтенанта.

— Въпросът е уреден — обърна се Харденбург към Бранд. — Можете да вземете кола.

— Благодаря, господин лейтенант — отвърна Бранд.

— Аз сам ще дойда с вас — добави Харденбург, — заедно с Химлер и Дистл. Говори се, че нашата част ще бъде разквартирувана около площада на Операта. Капитанът ме посъветва да се запознаем с обстановката на място. — Той се усмихна по начин, които очевидно му се струваше особено дружелюбен и топъл. — При това ние напълно заслужихме една малка разходка из града. Да вървим!

Придружен от Християн и Бранд, Харденбург се отправи към една от колите. Химлер беше вече зад кормилото и Бранд и Християн се настаниха на задните места. Лейтенантът седна отпред, изправен като кол — блестящ представител на германската армия и германския райх по булевардите на Париж.

Щом колата потегли, Бранд повдигна рамене и направи гримаса. Химлер направляваше с умела ръка машината към площада на Операта. По време на своите отпуски той на няколко пъти бе идвал в Париж и дори можеше да говори на сносен френски език. Поел върху себе си задълженията на водач, Химлер сочеше на спътниците си всички по-интересни места — кафенетата, които беше посещавал, вариетето, в което бе гледал една американска танцьорка негърка да играе съвсем гола, улицата, на която — според думите му — се намираше най-добре обзаведеният публичен дом в света. Химлер представляваше типичният за всички армии ротен комик и политикан. Той беше любимец на всички офицери и те му разрешаваха волности, заради които всеки друг биваше сурово наказван. Лейтенантът седеше чинно до Химлер, разглеждаше жадно пустите улици и дори си позволи на два пъти да се засмее на неговите шеги.

Прочутият площад на Операта, с неговите извисени колони и широките стъпала на околните къщи, беше буквално задръстен от войници. Те бяха толкова много, че в началото човек не можеше да забележи отсъствието на жени и цивилни лица тук, в самото сърце на града.

Бранд с важен и делови вид се отправи към едно от зданията, а Християн и лейтенантът слязоха от колата и се заеха да разгледат величествената, увенчана с купол сграда на Операта.

— Жалко, че не съм идвал тука преди — рече тихо лейтенантът. — В мирно време сигурно е чудесно.

— Знаете ли, лейтенант — засмя се Християн, — тъкмо това си мислех и аз!

Харденбург се усмихна дружелюбно и Християн се учуди, че толкова се бе страхувал досега от тоя човек, който всъщност беше един простодушен младеж.

След малко Бранд изскочи от сградата.

— Работата е уредена — съобщи той. — До утре следобед съм напълно свободен. Всички са във възторг от мене. Обясних им какви снимки съм направил и едва не ме произведоха полковник!

— Не бихте ли могли — обърна се лейтенантът към Бранд и за първи път, откакто го знаеха всички, в гласа му прозвуча известна нерешителност, — не бихте ли могли да ме фотографирате пред Операта, ще ми се да изпратя една снимка на жена си.

— С удоволствие — отвърна Бранд, добил изведнъж сериозен вид.

— Химлер — рече лейтенантът, — Дистл. Елате с мене.

— Господин лейтенант — каза Християн, — защо не се снимате сам? Вашата жена сигурно не се интересува от нас. — За първи път през своята едногодишна служба при Харденбург той се осмеляваше да му възрази.

— О, не! — Лейтенантът го прегърна през раменете и Християн за миг си помисли, че Харденбург е може би малко пиян. — Не. Аз неведнъж съм писал на жена си за вас и за нея ще бъде много интересно да ви види на снимка.

Бранд се суети дълго, търсейки най-доброто положение: искаше му се „да хване“ по-голямата част от сградата на Операта в дъното. Химлер се усмихваше като шут, а Християн и лейтенантът гледаха напрегнато и сериозно към обектива на апарата, сякаш присъстваха на някакъв особено важен исторически момент.

След снимката всички се качиха отново в колата и се отправиха към арката Сен Дени. В полегатите лъчи на залязващото слънце улиците изглеждаха по-приветливи и някак си по-пусти, особено там, където още нямаше войници и движение на военни коли. За първи път, откакто бяха пристигнали в Париж, Християн почувства някаква смътна тревога.

— Паметен ден — замислено проговори лейтенантът, седнал до шофьора. — Незабравим исторически ден! Когато след години си спомним за него, ще кажем: „Ние бяхме там в зората на новата ера!“

Християн забеляза, че Бранд, който седеше до него, направи малка комична гримаса; но Бранд беше живял дълги години във Франция, където навярно се бе научил да се отнася с цинизъм и насмешка към всички възвишени чувства.

— През четиринайсета година — продължи лейтенантът — моят баща стигнал чак до Марна, на няколко крачки от Париж, но не могъл да види самия Париж. А днес ние прехвърлихме Марна за няколко минути. Исторически ден…

Харденбург хвърли остър поглед към една странична улица. Християн неволно се обърна и погледна безпокойно в същата посока.

— Химлер — обади се Харденбург, — не е ли това улицата?

— Каква улица, господин лейтенант?

— Тая, на която се намира… оня знаменит дом.

„Каква памет! — изненада се Християн. — Всичко запомня. Огневи позиции на оръдията и инструкции за военнополевия съд, начини за обеззаразяване на огазени материални части и… адреса на тоя парижки публичен дом, мимоходом споменат преди цели два часа.“

— Аз мисля — колебливо рече лейтенантът, когато Химлер започна да намалява скоростта, — аз мисля, че в ден като днешния, ден на битки и победи… с една дума, ние напълно сме заслужили едно малко развлечение. Войник, който бяга от жените, не е истински войник. Бранд, вие сте живели в Париж — знаете ли нещо за това заведение?

— Да, господин лейтенант. То се радва на небивала репутация.

— Върнете колата, подофицер! — заповяда Харденбург.

— Слушам, господин лейтенант! — Химлер многозначително се усмихна, ловко обърна колата и я насочи към улицата, която преди малко бе показал на спътниците си.

— Аз съм уверен — с важен вид добави Харденбург, — че мога смело да разчитам на вас да си държите езика зад зъбите.

— Разбира се, господин лейтенант — в хор отговориха всички.

— Всяко нещо на свой ред — и дисциплина, и другарски забавления. Химлер, това ли е мястото?

— Да, господин лейтенант — отвърна Химлер. — Но изглежда затворено.

— Вървете с мен! — Лейтенантът слезе от колата и се отправи към масивната дървена врата, тропайки така силно по паважа, че тясната уличка закънтя от стъпките му, сякаш маршируваха цяла рота войници.

Харденбург почука на вратата и Бранд и Християн се спогледаха усмихнато.

— Не бих се учудил особено — рече шепнешком Бранд, — ако след малко лейтенантът започне да ни продава порнографски снимки!

— Шшт! — предупреди го Християн.

Най-после вратата се отвори и когато Харденбург и Химлер се вмъкнаха вътре, веднага се хлопна зад тях. Християн и Бранд останаха сами в пустата и сенчеста уличка. Започваше да се стъмнява; наоколо беше тихо и съседните къщи се спотайваха зад закритите с капаци прозорци.

— Имах впечатление — рече Бранд, — че лейтенантът кани и нас в заведението.

— Търпение. Той подготвя почвата.

— Когато се отнася до жени — забеляза Бранд, — предпочитам да действам без чужда помощ.

— Да, но добрият командир — рече със сериозен вид Християн — не си ляга, преди да се е погрижил за своите войници.

— Върви горе и напомни на лейтенанта това правило!

Вратата се отвори отново и Химлер им помаха с ръка. Те слязоха от колата и след миг се намериха в къщата. Една лампа в псевдомавритански стил хвърляше пурпурна светлина върху стълбището и окачените по стените гоблени.

— Домакинята ме позна! — съобщи им Химлер, докато се изкачваше тежко по стълбите пред тях. — „Целуни ме!“, „Мое мило момченце“ и други от тоя род. Какво ще кажете, а?

— Подофицер Химлер! — тържествено произнесе Бранд. — Най-популярната личност в публичните домове в пет различни държави! Приносът на Германия в изграждане на европейска федерация!

— Във всеки случай — ухили се Химлер — не съм си губил времето напразно в Париж!… Оттука… В бара. Момичетата още не са готови. Нека най-напред пийнем и забравим ужасите на войната.

Химлер отвори вратата и те видяха лейтенанта. Свалил ръкавиците и каската си, Харденбург седеше на стол, преметнал крак върху крак, и внимателно отлепяше тънкия позлатен варак на бутилка шампанско. Помещението представляваше неголяма стая с гипсова мазилка в бледолилав цвят и с полукръгли прозорци, закрити със завеси, на края с ресни. Зад бара стоеше едра жена с накъдрена коса и силно изрисувани клепки, загърната в шалове с пискюли, която сякаш беше част от обстановката на самото помещение. Тя бърбореше неспирно нещо на френски, а лейтенантът кимаше сериозно с глава, макар че не разбираше нито дума.

— Amis. — Химлер представи Бранд и Християн, прегръщайки ги през раменете. — Braves soldaten!11

Жената излезе иззад бара и стисна ръка на двамата, като ги увери, че се радва много да се запознае с тях. Нека обаче гостите й простят неволното забавяне, но те сигурно разбират, че след такъв тежък ден… Да, девойките скоро, много скоро ще се появят. После тя покани всички да поседнат, за да изпият по чаша вино, и изказа своето възхищение от обстоятелството, че немските войници и офицери пият и се забавляват заедно — нещо, което никога не се срещало във френската армия и което навярно обяснявало блестящите германски победи.

Гостите допиваха третата бутилка, а момичетата все още не идеха, но това вече нямаше особено значение.

— Французите!… Аз презирам всички французи — философстваше лейтенантът. Той седеше на стола изпъчен, сякаш бе погълнал кол, очите му бяха помътнели и добили тъмнозеленикав цвят като изтрито от морските вълни бутилково стъкло. — Французите не желаят да умират и тъкмо затова днес ние пием тяхното вино и любим техните жени — защото не желаят да мрат. Смешно, нали?… — С пиянски жест Харденбург размаха гневно чашата си. — Това не е война, а някаква смешна комедия! Аз изучавам военното изкуство от осемнадесетгодишна възраст, изучавам как трябва да се воюва. Аз познавам като петте си пръста организацията на снабдяването и свързочните служби, ролята на моралното състояние на войника, правилата за избиране на прикрития за командни пунктове, познавам теорията за настъпление срещу противник, който разполага с автоматично оръжие, и значението на изненадата в боя. Аз мога да командвам цяла армия. Пет години загубих, за да дочакам тоя момент. — Харденбург се разсмя горчиво. — И ето великият момент настъпи! Армията се устреми напред. Какво обаче се случи? — Той втренчи поглед в мадам, която, без да разбира нещо, с най-щастлив вид кимаше в знак на съгласие. — През цялото време не чух ни един изстрел и минах с кола шестстотин километра, за да попадна в един публичен дом! Жалката френска армия направи от мен турист. Турист! Войната свърши и аз пропилях цели пет години от своя живот. Край на кариерата ми, аз ще си остана лейтенант до петдесетгодишна възраст. Аз нямам влиятелни хора в Берлин. Нямам никакви връзки, никакви приятели и никакви изгледи да се издигна. Всичко пропадна. Моят баща имаше по-голям шанс. Той стигнал само до Марна, но воювал четири години и на двадесет и шест годишна възраст бил вече майор, а на Сома, след първите двудневни сражения, когато половината офицери били избити, поел командването на цяла дружина… Химлер!

— Да, господин лейтенант — обади се Химлер. Той беше съвсем трезвен и слушаше лейтенанта с лукава усмивка.

— Химлер! Подофицер Химлер! Къде е моята девойка? Искам една френска девойка.

— Мадам обещава, че вашето момиче ще дойде до десетина минути.

— Да, аз ги презирам — промърмори лейтенантът, като отпи от шампанското си. Ръката му леко трепереше и по брадичката му се разля вино. — Презирам всички французи.

В стаята влязоха две момичета. Едната беше пълна, едра блондинка с широка непринудена усмивка… Другата — дребна, стройна и, мургава — имаше печално лице арабски тип, силно гримирано, с ярко начервени устни.

— Ето ги и тях! — ласкаво каза мадам. — Ето ги моите пиленца. — Тя одобрително потупа блондинката по гърба, сякаш беше търговец на коне. — Това е Жанет. Подходящ тип, нали? Уверена съм, че Жанет ще има голям успех сред немците в Париж.

— Аз ще взема оная. — Лейтенантът стана, изпъчи гърди и посочи девойката с арабското лице. Тя го погледна с професионално-загадъчна усмивка, пристъпи към него и го улови под ръка.

Химлер, който досега наблюдаваше с интерес мургавата, веднага отстъпи на своя старши по чин и прегърна блондинката.

— Е, милинка — обърна се той към нея, — какво ще кажеш за един красив и здрав немски войник?

— Има ли тук подходящо помещение? — попита Харденбург на немски. — Бранд, преведете!

Бранд преведе. Мургавата девойка се усмихна на всички и церемониално изведе лейтенанта.

— А сега — рече Химлер, притискайки се още по-плътно към блондинката, сега е мой ред. Надявам се, момчета, че няма да възразите…

— Не, не — успокои го Християн. — И няма защо да бързаш.

Химлер се усмихна широко.

— Знаеш ли, миличка — обърна се той на своя ужасен френски език към блондинката и я поведе към вратата, — твоята рокля много ми допада.

Мадам постави на масата нова бутилка шампанско, извини се и излезе. Християн и Бранд останаха сами в осветения в оранжево бар, обзаведен също с претенции за мавритански стил, загледани мълчаливо в поставената в кофичка с лед бутилка.

Християн отвори бутилката и неволно подскочи, когато тапата изхвръкна със звук, подобен на изстрел, и студеното разпенено шампанско потече по ръката му.

— Посещавал ли си друг път подобни заведения? — попита накрая Бранд.

— Не.

— Войната — каза Бранд — носи големи промени в живота на човека.

— Така е — съгласи се Християн.

— Иска ли ти се едно момиче? — запита Бранд.

— Не особено.

— А какво, би сторил, ако двамата с лейтенанта харесате едно и също момиче? — поиска да узнае Бранд.

Християн замислено отпи от чашата си.

— На този въпрос не желая да ти отговоря — рече той.

— Да, и аз не бих отговорил — съгласи се Бранд, играейки си със столчето на чашата. И след малко попита: — Как се чувстваш?

— Не знам призна Християн. — Някак си странно. Да, малко странно.

— А на мен ми е нещо тъжно — продума Бранд. — Много тъжно. Как се изрази лейтенантът?

— Днес е зората на новата ера.

— На мен ми е много тъжно в зората на тая нова ера. — Бранд напълни отново чашата си. — Знаеш ли, че преди десет месеца аз едва не взех френско поданство?

— Така ли? — рече Християн.

— Във Франция съм живял с малки прекъсвания около десетина години. Някой ден ще отидем с теб на едно място на нормандското крайбрежие, където прекарвах лятото. Работех от сутрин до вечер и създавах по трийсет-четирийсет табла на сезон. Добих даже известно име в тая страна. Някога ще те заведа в галерията, където излагаха моите платна. Може би там още има останали някои — ще ги видиш.

— С голямо удоволствие — учтиво рече Християн.

— Разбира се, в Германия не можех да покажа тия картини. Аз бях привърженик на абстрактната субективистична школа, както я наричат. Нацистите смятат тая школа за декадентска. — Бранд сви рамене. — Навярно аз наистина съм малко декадент. Разбира се, не такъв като лейтенанта, но все пак декадент. А ти?

— Аз съм декадент-скиор — усмихна се Християн.

— Във всеки отрасъл на живота има декаденти — заключи Бранд.

Вратата се отвори и влезе малката мургава девойка. Беше по розов пеньоар, украсен с пера. Девойката се усмихваше леко, сякаш на някои свои мисли.

— Къде е мадам? — попита тя.

— Тук някъде — посочи неопределено Бранд. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Трябва някой да ми превежда — рече момичето. — Вашият офицер иска нещо от мен, а не съм съвсем сигурна, че го разбирам. Изглежда, той желае да го бия с камшик, но не смея да почна, преди да се уверя, че е така.

— Започвай — рече Бранд. — Тъкмо това иска. Зная, той е мой стар приятел.

— Сигурен ли сте? — Момичето погледна колебливо към Бранд и Християн.

— Напълно — увери я Бранд.

— Добре тогава. — Тя повдигна рамене. — Ще опитам. — После се отправи към вратата, но се спря и с лека насмешка добави: — Все пак това е малко странно. Войник от победоносната армия… В деня на победата… Не намирате ли, че той има малко странен вкус?

— Ние изобщо сме странни хора — отвърна Бранд. — Скоро ще се увериш сама в това. Хайде, върви си гледай работата.

Момичето го изгледа гневно, но веднага се усмихна и излезе.

— Разбра ли? — обърна се Бранд към Християн.

— Да, достатъчно.

— Дай да пием. — Бранд напълни двете чаши. — Въпреки всичко се отзовах на призива на родината.

— Какво? — недоумявайки попита Християн.

— Войната беше вече въпрос на часове, а аз продължавах да рисувам декадентски абстрактни пейзажи на френското крайбрежие и очаквах френско поданство. — С чаша в ръка, Бранд затвори очи, спомняйки си тревожните смутни дни през август 1939 година. — Французите са най-прекрасните хора в света. Умеят да се хранят добре и имат независим дух; рисувай каквото ти се ще — никой нищо няма да ти каже. Те имат блестяща военна история, но съзнават, че не са в състояние вече да постигнат нещо значително на бойното поле. Те са разумни и пестеливи — нещо, което оказва благотворно въздействие върху изкуствата. И въпреки това в последната минута аз предпочетох да постъпя в армията и да се превърна в ефрейтора Бранд, чиито картини не би окачила нито една немска галерия! Кръвта… вода не става, така ли беше? И ето ни днес в Париж, приветствани от всички проститутки! Знаеш ли какво ще ти кажа, Християн. В края на краищата ние ще загубим войната. Всичко това е просто отвратително. Варварите от Елба ядат наденици на Елисейските полета!

— Бранд — опита се да го спре Християн. — Бранд…

— Ето ти зората на новата ера, която вермахтът посреща в публичния дом с нашарен от камшика гръб! Утре ще взема наденици и ще отида, да ги изям на площад Етоал…

Вратата се отвори и влезе Химлер. Беше по риза и с разкопчана яка, а в ръцете си държеше зелената рокля на блондинката, с която бе излязъл.

— Следващият! — извика той, хилейки се дяволито. — Дамата чака!

— Не искаш ли да заместиш подофицер Химлер? — обърна се Бранд към Християн.

— Не — отвърна Християн.

— Не искаме да те обидим, Химлер, но ние още не сме доизпили бутилката си — каза Бранд.

Химлер ги погледна сърдито и обичайното лукаво добродушно изражение за миг изчезна от лицето му.

— Аз нарочно не се бавих — рече нацупено той. — Не исках да карам приятелите си да чакат.

— Много мило — каза Бранд. — Много мило от твоя страна. Особено в такъв ден…

— Момичето не е лошо — рече Химлер. — Едро и с мека плът. Наистина ли не желаете?

— Наистина — увери го Християн.

— Добре — заяви Химлер. — Тогава ще отида пак!

— Но какво търси роклята й в ръцете ти? — попита Бранд. — Да не си я смъкнал от гърба й?

— Не — усмихна се широко Химлер, — купих я. За деветстотин франка, макар че тя искаше хиляда и петстотин. Ще я пратя на жена си — тя носи почти същия размер. Пипнете само… Той поднесе роклята на Християн. — Истинска коприна!

— Да, истинска коприна — потвърди Християн със сериозен вид, опипвайки плата.

Химлер се отправи към вратата, но при прага се обърна.

— За последен път ви питам: искате ли?

— Не, не. Все пак благодаря за любезността — отвърна Бранд.

— Както желаете заключи Химлер. — Ваша работа.

— Химлер — обади се Християн, — ние си отиваме. Ти почакай лейтенанта и го отведи с колата. Ние ще се върнем пеша.

— Не смятате ли, че може би ще има някакви заповеди за вас? — попита Химлер.

— Едва ли някой би казал, че в тоя случай се намираме в бойна обстановка — успокои го Християн. — Ще си отидем пеша.

Химлер повдигна рамене.

— Рискувате да получите куршум в гърба, ако се движите сами из улиците — предупреди ги той.

— Тая вечер не — отвърна Бранд. — По-нататък може би, но тая вечер не.

Той стана, последван от Християн, и двамата излязоха.

Градът беше старателно затъмнен, никъде не се виждаше светлина. Но луната вече се бе издигнала над покривите и къщите хвърляха резки геометрични сенки върху залетите с мека светлина улици. Нямаше никакъв вятър, въздухът беше топъл и над града цареше някакво спотаено безмълвие, нарушавано само нарядко от неприятното скърцане на гъсеничните стоманени машини, което ту се засилваше, ту заглъхваше сред лабиринта на тъмните улици.

Бранд вървеше напред. От време на време той се оглеждаше, но се ориентираше бързо и уверено крачеше по посока на арката Сен Дени.

Двамата вървяха мълчаливо, рамо до рамо, тропайки звънко с подкованите си обуща по паважа. Някъде в тъмнината се затръшна прозорец и на Християн се стори, че в далечината плаче дете. Скоро те свърнаха по широк пуст булевард и минаха край няколко затворени кафенета със спуснати жалузи, пред които бяха натрупани столове и маси. Далече надолу по булеварда проблясваха светлинки — доказателство, че немската армия, която тая вечер бе нахлула в самото сърце на Франция, се чувстваше в пълна безопасност. Християн крачеше равномерно до Бранд по посока на тия светлинки и мечтателно се усмихваше; под влияние на шампанското те му се струваха особено дружелюбни и приятни.

Осветен от младата луна, Париж му изглеждаше необикновено изящен и някак си крехък. Той чувстваше, че е просто влюбен в тоя град. Влюбен в изтърканите му паважи и тесните виещи се улици от двете страни на булеварда, които сякаш водеха към някакво минало столетие; влюбен в църквите, които се издигаха сред баровете, публичните домове и бакалските магазини; влюбен в столовете с вретеновидни крака, поставени грижливо с лице към масите под сенките на брезентовите навеси над кафенетата; влюбен в хората, които се криеха сега зад спуснатите завеси; влюбен в реката, без която не можеше да си представи Париж и която все още не беше видял; влюбен в ресторантите, които все още не бе посещавал, влюбен в младите жени, които още не беше срещнал, но които на следващия ден — когато страхът от нощта ще е изчезнал — щяха да излязат, облечени предизвикателно в чудесните си тоалети, за да се разходят из улиците, потраквайки по паважа със своите високи токчета; влюбен най-после в легендата, която хората бяха създали за този град — град, който единствен в света отговаряше на предварителната представа за него. Сега Християн с удоволствие си спомняше, че му се бе наложило да се сражава по пътя и да убие човек, за да завоюва правото си да влезе в тоя град; на него му се струваше дори, че обича убития малък окъсан французин и лежащия до него толкова далеч от родния силезийски чифлик ефрейтор Краус с петна от черешов сок по устните. Той се радваше, че е преживял такова изпитание на пътя и в гората и че смъртта го е пощадила; радваше се и на войната, защото тя бе най-доброто средство да се провери какво струва човек, но същевременно беше доволен, че тя ще свърши скоро, понеже не му се искаше да умира. Християн гледаше с надежда на бъдещето, защото то щеше да бъде безоблачно и красиво, а всичко онова, заради което сега рискуваше своя живот, щеше да се осъществи, да стане неизменен закон и тогава щеше да започне новата ера — ера на благоденствие и порядък. Той си казваше още, че обича и Бранд (който сега вървеше до него почти без да залита), защото там, на пътя, беше успял да надделее ужасния си страх и се бе сражавал рамо до рамо с него, макар и да придържаше с ръка треперещия си лакът, когато стреляш през пролетния листак срещу човека, който, ако можеше, не би се поколебал да убие самия Християн. Християн беше очарован от тихата лунна нощ, под чийто покров двамата с Бранд — новите владетели на града — вървяха рамо до рамо по хубавите пусти улици. В края на краищата той беше разбрал, че не е живял напразно, че не се е родил, за да пропилее безсмислено всичките си дни, като обучава на ски деца и богати курортисти. Той беше полезен и хората бяха използвали неговия труд — какво повече можеше да очаква човек от този живот?

— Погледни! — възкликна Бранд, като се спря и посочи нещо.

Християн се вгледа натам, където сочеше фотографът, и видя обляната в лунна светлина стена на някаква църква, на която неизвестна ръка беше написала едро с тебешир! „1918“. Християн примига и поклати глава. Той чувстваше, че тая цифра има някакво значение, но в момента не можеше да се сети какво.

— Хиляда деветстотин и осемнайсета година — продума Бранд. — Да, те още помнят. Французите помнят!

Християн отново погледна към стената и изведнъж почувства някаква печал и умора. Беше станал още в четири часа сутринта, а денят се бе оказал много изтощителен. Пристъпи тежко до стената, вдигна ръка и започна бавно и старателно да трие с ръкав едрите, изписани с тебешир цифри.