Младите лъвове

Глава седма

Християн трябваше да полага истински усилия, за да следи онова, което се разиграваше върху екрана. А всъщност филмът не беше никак лош; в него се представяше едно военно поделение, когато през 1918 година, на път от Източния фронт към Западния, попада за един ден в Берлин… Лейтенантът има строга заповед да не пуска войниците си от влака, но той разбира, че хората му, които неотдавна са водили кръвопролитни битки на изток, а утре ще бъдат хвърлени в нова касапница на запад, жадуват да видят своите съпруги и любими. И той разпуска войниците по домовете им, макар и да съзнава, че ако някои не се върнат на гарата навреме, ще бъдат изправени пред военен съд и може би разстреляни… По-нататък филмът проследяваше поведението на разпуснатите войници. Някои от тях се напиват, други се изкушават от лукавите уговорки на евреи и пораженци да останат в Берлин, а трети — под влияние на своите жени — едва ли не решават да дезертират. Така в продължение на известно време съдбата на благородния лейтенант виси на косъм. В последната минута обаче, когато влакът вече тръгва, на гарата дотичва и последният войник. По този начин войниците оправдават доверието на своя командир и всички заминават за Франция като дружна и сплотена група… Филмът беше направен много добре. Наситен с хумор и патос, той убеждаваше зрителя, че войната е била загубена не от армията, а от страхливците и предателите в тила.

Играта на актьорите успя да развълнува искрено дори войниците, които бяха изпълнили сега военния кинотеатър. Разбира се, лейтенантът беше прекалено добър — Християн никога не бе срещал такъв офицер в своя живот. „Харденбург не би загубил нищо, ако гледа няколко пъти тоя филм!“ — помисли си той горчиво. Истината бе, че след гуляя в публичния дом в Париж Харденбург — озлобен от затягането на войната — беше почнал да става все по-ожесточен и суров. Техният полк бе получил заповед да сдаде всичките си бронирани части и след това бе преместен в Рен. Тук те изпълняваха главно полицейски функции, а междувременно войната с Русия вече бушуваше и другарите на Харденбург получаваха постоянно повишения на Източния фронт.

Една сутрин той едва не побесня, когато прочете, че някакъв младеж, който бе следвал офицерската школа и когото заради мудния му ум наричаха Вола, бил произведен в Украйна в чин подполковник. Харденбург беше безутешен — наистина той държеше двустаен апартамент в един от най-хубавите хотели в града, имаше две любовници, които живееха на същия етаж, и правеше добри пари, като шантажираше няколко спекуланти на месо и млечни продукти, но все пак си оставаше само лейтенант. „А един безутешен лейтенант може лесно да отрови живота на един подофицер“ — мислеше си мрачно Християн.

Добре беше, че неговата отпуска започваше на другия ден. Ако трябваше да търпи още една седмица хапливия сарказъм на лейтенанта, може би щеше да загуби окончателно самообладание и да извърши някаква опасна постъпка на неподчинение. „Дори сега — горчиво си мислеше Християн, — когато знае, че утре сутринта в седем заминавам с влака за Берлин, дори сега ми даде наряд.“ Беше заповядано един патрул да задържи в полунощ няколко млади французи, които се криеха, за да не отидат на работа в Германия, и Харденбург не бе пожелал да възложи тая задача на Химлер или на Щайн, или пък на който и да било друг. Усмихвайки се злобно и студено, лейтенантът беше казал: „Сигурен съм, Дистл, че няма да имате нищо против. Това ще ви помогне да не скучаете през последния си ден в Рен. Свободен сте до полунощ.“

Филмът свърши с образа на симпатичния млад лейтенант, който оглежда с ласкава и замислена усмивка своите хора, докато влакът се носи към запад. Войниците в залата заръкопляскаха дружно.

След това представиха кинохрониката. На екрана се заредиха: Хитлер по време на реч; немски самолети, които сипеха бомби над Лондон; Гьоринг, който окачваше медал върху гърдите на летец, свалил стотния си вражески самолет; настъпваща към Ленинград пехота на фона на горящ колхоз.

Християн машинално отбеляза усърдието и прецизността, с които войниците изпълняваха възложените им задачи. „До три месеца те ще влязат в Москва — мрачно си мислеше той, — а аз все още ще си бъда в Рен, ще търпя хулите на Харденбург и ще арестувам бременни французойки, които си позволяват да оскърбяват из кафенетата нашите офицери.“ Скоро цяла Русия щеше да бъде покрита със сняг, а той — един от най-добрите скиори в Европа — щеше да играе ролята на полицай и да се наслаждава на мекия климат на Западна Франция. Да, армията, разбира се, бе един чудесен инструмент, но имаше и своите сериозни слабости.

Един от войниците на екрана падна. Трудно можеше да се каже дали бе залегнал, или беше ранен, но повече не стана и кинокамерата го отмина. Християн почувства, че очите му овлажняват. Той изпитваше известен срам от себе си винаги когато гледаше филми, в които немците се сражаваха, а не седяха като него в безопасност и удобства на хиляди километра от фронта, и винаги в такива моменти имаше желание да заплаче. След такива случаи той дълго време не можеше да се избави от чувството на вина и безпокойство и изливаше раздразнението си върху своите подчинени. Разбира се, не беше негова вината, че продължава да живее, докато други умираха; при това той съзнаваше, че и тук, в Рен, армията изпълнява своите функции. И все пак не можеше да преодолее чувството, че е виновен. Това чувство отравяше даже мисълта за предстоящата му двуседмична отпуска, която щеше да прекара в родината. Младият Фредерик Лангерман беше загубил крака си в Латвия, а двамата синове на Кох бяха паднали убити, докато той се връщаше невредим и охранен с печалната слава, че е водил половинчасов комичен бой пред вратите на Париж, и сигурно всички щяха да го посрещнат със студен и презрителен поглед.

Навярно войната щеше скоро да свърши. При тая мисъл животът преди да постъпи във войската, спокойните приятни дни по заснежените планини и времето, през което не познаваше още лейтенант Харденбург, му се сториха особено скъпи и желани. „Да — мислеше си Християн, — сметките с руснаците скоро ще се разчистят, англичаните ще се вразумят и аз ще забравя тия скучни и безцветни дни във Франция. Два месеца след края на войната хората ще престанат да говорят за нея, а писарят, който в продължение на три години е събирал цифри в интендантството в Берлин, ще бъде уважаван не по-малко от войниците, които са щурмували бункери в Полша, Белгия и Русия.“ Тогава може би един прекрасен ден той ще срещне Харденбург все още с чин лейтенант, а кой знае, може би — това би било наистина чудесно — дори уволнен поради съкращения във войската! Разбира се, Християн ще използва тоя случай да го заведе самичък някъде в планината и… Той се усмихна кисело, спомняйки си, че не за първи път, се отдава на подобни детски мечти. Колко ли дълго ще го държат във войската, след примирието? Тогава наистина ще настъпят най-трудните дни — когато войната свърши, а човек ще трябва да чака, докато огромната, бавна бюрократична военна машина го освободи от служба.

Кинохрониката свърши и на екрана се появи образът на Хитлер. Зрителите станаха, отдадоха чест и запяха „Deutschland, Deutschland uber Alles.“

Лампите светнаха отново и Християн тръгна бавно към изхода заедно с тълпата. „Всичките тия хора — горчиво си мислеше той — бяха минали първата си младост и изглеждаха хилави, болни. Презрени гарнизонни войски, оставени в една мирна страна, докато по-добрите синове на германския народ се биеха за родината на хиляди километри оттук; а сред тия второкласни войски се намираше и самият той!“ Християн поклати ядосано глава. Не биваше да мисли повече за това, защото можеше да стане неврастеник като Харденбург.

По тъмните улици все още се срещаха французи и французойки, които, щом го зърваха, бързаха да слязат от тротоара в канавката. Това обстоятелство още повече ядосваше Християн. За него боязливостта беше едно от най-отрицателните качества на човешката природа. При това тая боязливост беше почти неоправдана. Той не възнамеряваше да им стори зло и изобщо армията беше получила строги нареждания да се държи коректно и съвсем вежливо с французите. „Германците… — помисли си Християн, забелязвайки как някакъв старец се препъна, когато слизаше от тротоара, — германците никога не биха се държали така, ако в родината им има окупационна войска. Каквато и да било окупационна войска.“

— Хей, старче! — извика той, спирайки се.

Французинът се закова на мястото си. Неговите приведени рамене и неспокойни движения издаваха дори в тъмнината, че е ужасно уплашен.

— Заповядайте — отвърна старецът с леко разтреперан глас, заповядайте, господин полковник?

— Аз не съм никакъв полковник — рече Християн. Какво наивно ласкателство, което можеше да вбеси човека!

— Простете ми, мосю. Но в тая тъмнина…

— Няма защо да слизате от тротоара заради мене — продължи Християн.

— Да, сър — отвърна французинът, без да помръдне.

— Елате тука остро рече Християн. — Качете се на тротоара.

— Слушам, сър. — Французинът стъпи боязливо на тротоара. — Ето ми пропуска. Документите ми са напълно редовни.

— Не ми трябват вашите проклети документи — възкликна Християн.

— Както кажете, сър — рече покорно французинът.

— Хайде — продума Християн. — Вървете си вкъщи.

— Слушам, сър.

Французинът заситни напред и Християн продължи пътя си. „Ето, ти тая нова Европа! — насмешливо си помисли той. — Могъща федерация на жизнеспособни държави! Само че не с хора като тоя. Господи, дано войната свърши по-скоро! Или поне да ме изпратят там, дето гърмят оръдията.“ Цялото нещастие се състоеше в това, че той беше принуден да води гарнизонен живот — полуцивилен, полувоенен, с всичките недостатъци и на единия, и на другия. Тоя живот покваряваше душата, убиваше всичките му стремежи, подкопаваше вярата му. Но може би Берлин ще удовлетвори молбата му да бъде приет в офицерската школа; може би ще го произведат лейтенант, ще го пратят в Русия или Африка и тогава със сегашния му живот ще бъде окончателно свършено. Той беше подал молба преди три месеца, но досега не бе получил никакъв отговор. Навярно тя лежеше под купища книжа на масата на някой тлъст ефрейтор от военното министерство.

Господи, колко се различаваше всичко това от надеждите, които го бяха вълнували в деня, когато напускаше родния си дом и даже в часовете, когато влизаше в Париж!… Християн си спомни разказите за миналата война. Нерушимата, искрена войнишка дружба, възникнала под огъня на оръдията, суровото съзнание за изпълнен дълг, изблиците на възторг. Спомни си и края на „Вълшебната планина“14. 1914 година… Ханс Касторп се носи напред по осеяното с цветя поле, пеейки Бетховен, а французите го обстрелват от всички страни… Само че романът не биваше да свърши така. Трябваше да се прибави още една глава, която да опише как три месеца по-късно Касторп отмята по списък обуща в интендантския склад в Лиеж, без, разбира се, тоя път да пее!

Другарството във войната — какъв мит беше това! По пътя за Париж му се беше сторило, че би могъл да се сближи с Бранд; същото беше допуснал за миг дори по отношение на Харденбург, когато се движеха с колата по булевард де з’Италиен на път към Операта. Обаче Бранд беше повишен, станал бе важен млад офицер със самостоятелна квартира в Париж и сега сътрудничеше на едно армейско списание. Що се отнася до Харденбург — той се бе оказал дори по-лош, отколкото беше допускал през дните на обучение. Останалите пък — те бяха истински свини и човек просто не можеше да се спаси от тях. Те благодаряха денонощно на бога, че се намират в Рен, а не пред Триполи или пред Киев; и всички спекулираха с французите и трупаха, купища пари, за да се осигурят срещу евентуална инфлация след войната. Как можеше човек да се сближи с подобни хора? Дезертьори и лихвари във военна униформа! Винаги когато възникваше опасност някой от тях да бъде изпратен на фронта, той пускаше в ход връзките си, подкупваше полковите писари и изобщо полагаше всички усилия да остане в тила. Християн служеше в една десетмилионна армия и все пак никога не се бе чувствал така самотен, както сега. Той реши да отиде през време на отпуската си във военното министерство в Берлин, да намери един свой познат полковник, с когото бе работил още преди Аншлуса, и да поиска да го преместят в някоя действаща част. Дори ако това би означавало да се откаже от офицерската школа.

Християн погледна часовника си. До момента на явяването му в канцеларията на ротата оставаха още двадесет минути. На отсрещната страна на улицата имаше някакво отворено кафене и той изведнъж изпита желание да пийне нещо.

Отваряйки вратата, видя на една маса четирима войници, които пиеха шампанско. Зачервените им лица показваха, че пият отдавна. Униформите им бяха раздърпани, а двама от тях не бяха бръснати. Шампанско! Шампанско, което сигурно не плащаха с войнишките си заплати. Навярно продаваха на врага крадено немско оръжие. Наистина французите не употребяваха още това оръжие, но кой можеше да каже какво ще се случи в бъдеще? Даже и французите можеха да си възвърнат смелостта. „Армия от спекуланти на кожи, боеприпаси, нормандско сирене, вино и телешко месо! — помисли си Християн горчиво. — Останат ли още две години тука, по нищо няма да се различават от самите французи — освен, разбира се, по униформата.“ Да, това бе една жалка, но коварна победа на галския дух!

— Вермут! — обърна се Християн към собственика на кафенето, който го наблюдаваше тревожно иззад бара. — Не, по-добре един коняк.

Той се облегна на бара и втренчи поглед във войниците. Шампанското навярно беше отвратително. Бранд му беше казал, че французите слагат етикети от най-скъпи вина върху най-долнокачествени напитки. По този начин си отмъщаваха на германците, които не можеха да разберат измамата, проявяваха своя патриотизъм, като го съчетаваха с материалната облага.

Четиримата войници забелязаха, че Християн ги наблюдава и обхванати от известно смущение, побързаха да снишат гласове. Един от тях прокара виновно ръка по небръснатото си лице. Собственикът на заведението постави коняка пред Християн, който започна да пие на малки глътки, без да отклонява мрачния си студен поглед от войниците. Единият извади кесията си, за да поръча нова бутилка шампанско, и Християн видя, че е натъпкана с франкове. Боже мой, нима немската армия щурмуваше руските позиции заради такива мръсни бандити? Нима немските летци гинеха над Лондон заради тия жалки търговчета?

— Ей, ти! — извика Християн към войника с кесията. — Ела тука.

Човекът погледна смутено към другарите си, но те седяха притихнали, забили поглед в чашите си. Тогава той се надигна бавно и мушна кесията в джоба си.

— Мърдай по-живо! — извика Християн гневно. — Приближи се!

Войникът пребледня и повлече крака към Християн.

— Така ли се стои? Застани мирно!

Изплашеният войник изопна тяло и замръзна на мястото си.

— Как се казваш? — рязко попита Християн.

— Редник Ханс Ройтер, господин подофицер — избъбри войникът.

Християн извади молив и листче хартия и записа.

— Част?

Ройтер преглътна с усилие.

— Сто четиридесет и седма пионерска дружина — отвърна той.

Християн отново записа.

— Следващият път, когато решиш да пиянстваш, редник Ройтер — каза той, — не забравяй да се обръснеш и да закопчаеш куртката си. И помни, че когато говориш на началника си, трябва да застанеш мирно. Ще съобщя за тебе, за да ти наложат дисциплинарно наказание.

— Слушам, господин подофицер.

— Свободен си.

Ройтер въздъхна облекчено и се върна при масата.

— И вие също — рязко извика Християн към останалите, — приведете в ред униформите си!

Войниците мълчаливо закопчаха куртките си.

Християн им обърна гръб и погледна собственика.

— Още един коняк, господин подофицер?

— Не.

Той допи коняка си, хвърли няколко монети на бара и излезе, без да погледне четиримата войници в ъгъла.

Харденбург седеше в канцеларията с фуражка и надянати ръкавици. Изпъчен, сякаш яхнал кон, той разглеждаше окачената на срещуположната стена карта на Русия. Тая карта, издадена от министерството на пропагандата, показваше фронтовите линии от миналия вторник и беше нашарена с победоносни черни и червени стрелки. Канцеларията се намираше в едно старо полицейско здание и в помещението се носеше дъх на минали дребни престъпления и на немити френски полицаи, който никакви усилия на чистоплътните немски войници не бяха успели да премахнат. На тавана светеше една-единствена лампа, въздухът беше задушен, защото затъмнените прозорци бяха затворени, и в спарената атмосфера сякаш все още витаеха духовете на всички ония дребни престъпници, които са били бити тука.

Влизайки в канцеларията, Християн забеляза до прозореца някакъв дребен, с неприятно лице човек в униформа на френската полиция, който пристъпваше нервно от крак на крак и от време на време поглеждаше към лейтенанта. Християн застана мирно и отдаде чест. „Не, не може да продължава вечно така — помисли си той. — Рано или късно с това ще трябва да се свърши!“

Харденбург не му обърна никакво внимание, но Християн познаваше вече добре командира си и беше сигурен, че е забелязал присъствието му. Затова остана неподвижен до вратата, втренчил поглед в лейтенанта.

Изведнъж той почувства, че мрази тоя човек повече от най-големите си врагове, повече, отколкото Чърчил и Сталин, повече, отколкото английските и руските танкисти и минохвъргачи.

Харденбург погледна часовника си.

— Аха — рече той, без да вдигне глава, — подофицерът се явява навреме.

— Тъй вярно, господин лейтенант.

Харденбург се приближи до покритата с книжа писмена маса и седна пред нея. После взе една папка и каза:

— Ето имената и снимките на тримата, които търсим. Миналия месец тия хора бяха призовани на работа в Германия, но досега не са се явили. Този господин… — той кимна леко и студено към французина в полицейска униформа — този господин твърди, че знае къде може да ги намерим.

— Тъй вярно, господин лейтенант — побърза да потвърди французинът. — Напълно вярно, господин лейтенант.

— Вземете наряд от пет души — продължи Харденбург, сякаш французинът не се намираше в стаята — и арестувайте тия хора. В двора чака камион с шофьор, а войниците са вече на местата си.

— Слушам, господин лейтенант.

— А вие — обърна се Харденбург към французина — излезте.

— Слушам, господин лейтенант — отвърна задъхан от усърдие човекът и побърза да излезе.

Харденбург се втренчи отново в картата на стената. В стаята беше толкова топло, че Християн започна да се поти. „В германската армия има хиляди лейтенанти — помисли си той, — а на мен се падна тъкмо Харденбург!“

— Свободно, Дистл! — рече Харденбург, без да откъсне очи от картата.

Християн пристъпи от крак на крак.

— Наред ли е всичко? — попита лейтенантът с тон, сякаш продължаваше разговор. — Взехте ли си всички отпускарски книжа?

— Да, господин лейтенант — отвърна Християн. „Ето сега — помисли той, — сега ще отмени отпуската ми! Това е просто нетърпимо.“

— На път към къщи вие ще се отбиете в Берлин, нали?

— Да, господин лейтенант.

Харденбург кимна, все още с очи към картата.

— Щастливец! Две седмици сред германци, далеч от тия свини! — Той кимна рязко с глава към мястото, дето преди минута беше стоял французинът. После добави горчиво: — От четири месеца правя опити да получа отпуска, но това се оказва невъзможно. Виждате ли, бил съм крайно необходим тука! — Харденбург почти се засмя. — Кажете, бихте ли могли да ми направите една услуга?

— Разбира се, господин лейтенант — отвърна веднага Християн и се изруга мислено, задето бе проявил такова усърдие.

Харденбург измъкна от джоба си връзка ключове, отвори едно от чекмеджетата на писалището, извади някакво грижливо завързано пакетче и внимателно заключи чекмеджето.

— Моята жена живее в Берлин. Ето адреса й. — Харденбург подаде на Християн листче хартия. — Аз успях… да се сдобия с един чудесен дантелен шал. — Той чукна с пръсти по пакета. — Прекрасна черна брюкселска дантела. Жена ми много обича тия неща. Надявах се да й го предам лично, но моята отпуска… — Той повдигна рамене и като поклати глава, добави: А пощата… Изглежда, всички крадци в Германия днес работят в пощенските служби. След войната — разгорещи се внезапно той — ще трябва да се проведе щателно обследване. Както и да е… мислех си, ако това няма да ви затрудни много… Жена ми е на две крачки от гарата…

— С удоволствие ще ви услужа — рече сдържано Християн.

— Благодаря. — Харденбург му подаде пакета. — Предайте на жена ми най-нежните ми поздрави. — Той се усмихна студено. — Може дори да й кажете, че постоянно мисля за нея.

— Слушам, господин лейтенант.

— Чудесно. А сега за тия трима души. — Той чукна с пръсти лежащия пред него лист. — Зная, че мога да разчитам на вас.

— Разбира се, господин лейтенант.

— Получих указание, че занапред в подобни случаи можем да проявяваме малко повечко строгост. Като назидание за останалите. Нищо сериозно, нали разбирате — малко дрънкане на оръжие, малко по-остър език, някой друг плесник с опакото на ръката…

— Разбирам, господин лейтенант — отвърна Християн, опипвайки машинално, мекия пакет, който държеше внимателно в ръка.

— Това е всичко, подофицер. — Харденбург се обърна отново към картата. — Желая ви да прекарате добре времето си в Берлин.

— Благодаря, господин лейтенант. — Християн отдаде чест. — Хайл Хитлер!

Но Харденбург мислено се движеше вече с танковете по вълнообразните равнини към Смоленск и едва повдигна ръка. Християн излезе, като натъпка дантеления шал в джоба на куртката си и закопча всичките копчета, да не би пакетът да падне.

Първите двама французи от списъка се бяха укрили в един изоставен гараж. При вида на въоръжените войници те се усмихнаха уплашено и не оказаха никаква съпротива.

Вторият адрес, на който го заведе френският полицай, се намираше в един от крайните квартали. В къщата миришеше на канализация и чесън. Момчето, което войниците измъкнаха от леглото, се беше притиснало отчаяно в майка си и двамата избухнаха сега в истеричен плач. Жената ухапа един от войниците и той с удар в корема я повали на земята. До масата седеше някакъв старец, който плачеше, хванал главата си с ръце. Изобщо цялата сцена беше крайно неприятна. В същата квартира войниците откриха в гардероба един човек, който беше, както се стори на Християн, евреин. Документите му се оказаха пресрочени, а самият той беше така уплашен, че просто не можеше да отговаря на въпросите. В началото Християн реши да го остави на мира. В края на краищата от него се искаше да арестува тримата младежи, а не да задържа всички подозрителни лица; ако се окажеше, че този човек е наистина евреин, щяха да го изпратят в концентрационен лагер, където навярно щяха да го ликвидират. Обаче френският полицай не изпускаше Християн от очи и шепнеше упорито: „Juif, juif!“15. Тоя тип сигурно щеше да съобщи всичко на Харденбург, който навярно щеше да лиши Християн от отпуска и да го обвини в неизпълнение на служебния дълг.

— Ще трябва да дойдете и вие — обърна се Християн колкото можеше по-меко към евреина.

Човекът бе напълно облечен и очевидно бе спал даже с обуща, готов да избяга и да се укрие при най-малка тревога. Той огледа с блуждаещ израз стаята, спря очи на жената на пода, която стенеше с ръце върху корема си, на старика, който плачеше приведен на масата, и на разпятието над бюрото, сякаш се прощаваше с последното си убежище и знаеше, че смъртта го дебне вече зад вратата. Накрая се опита да каже нещо, но само раздвижи побелелите си устни и от тях не излезе никакъв звук.

Християн предаде с чувство на облекчение арестантите на дежурния офицер в полицейската казарма и седна до масата на Харденбург, за да напише рапорта си. Задачата не се бе оказала толкова трудна — беше му отнела само малко повече от три часа. Когато дописваше рапорта си, някъде от дъното на зданието долетя силен писък. „Варвари! — помисли си Християн намръщен. — Щом човек стане полицай, се превръща в садист.“ Той реши да отиде да прекрати изтезанието и дори стана от стола си, но се разколеба. Може би присъстваше някой офицер, който можеше да го обвини, че се меси в неща, които не го засягат.

Християн остави рапорта на масата на Харденбург, за да може лейтенантът да го види още щом пристигне сутринта, и излезе от зданието. Беше чудесна есенна нощ и на небето, високо над сградите, светеха ярки звезди. Нощем градът изглеждаше още по-хубав, а осветеният от луната, голям и правилно очертан, пуст в тоя час площад пред кметството беше дори красив. „Всъщност тук не е толкова лошо — мислеше си Християн, докато крачеше бавно по паважа. — Можех да попадна и в много по-лоши места.“

Недалеч от крайбрежния булевард сви в една уличка и позвъни в дома на Корин. Портиерката, сънлива и мръсна, отвори вратата, мърморейки нещо, но като го видя, почтително млъкна.

Християн изкачи скърцащите стъпала на старата стълба и почука. Вратата се отвори веднага, сякаш Корин не си беше легнала и го очакваше. Тя го целуна импулсивно. Беше с полупрозрачна нощница и привличайки я към себе си, Християн почувства едрото й тяло, още топло от леглото.

Корин бе съпруга на френски капрал, който бе паднал в плен през 1940 година при Мец и сега се намираше в трудов лагер някъде край Кьонигсберг. Тя беше едра жена с боядисана коса, сплетена на дебели плитки. Преди седем месеца, когато се бе запознал с нея в едно кафене, тя му се беше сторила чувствена и необикновено привлекателна. Всъщност Корин се бе оказала съвсем обикновена жена — привързана, добродушна и не особено страстна, и Християн, легнал до нея в огромното легло на френския капрал, понякога си казваше, че не е заслужавало да дойде чак във Франция за такава любовница. В Бавария и Тирол навярно имаше пет милиона такива дебели, с корава плът и муден темперамент селянки. Прочутите французойки — остроумните, живи момичета, споменът за които ускоряваше пулса на всеки мъж, обикалял блестящите улици на Париж и френските градове на юг, — сякаш се бяха изплъзнали до едно от ръцете на Християн. „Да — помисли си той, като се отпусна в тежкото гравирано орехово кресло в спалнята на Корин и събу обущата си, — изглежда, че тия жени са определени само за офицери!“ Спомни си с яд за своята молба да бъде приет в офицерската школа, която навярно лежеше загубена някъде в канцеларските дебри на бюрократичната армейска машина, и едва успя да прикрие гримасата на отвращение, докато наблюдаваше как Корин се настанява прозаично, като отдавна омъжена жена, в леглото. Той загаси лампата и се почувства малко по-добре. После отвори прозореца, макар че Корин, както всички французи, изпитваше ужас от хладния нощен въздух. Легна до нея. В същия миг далече някъде в потъмнялото небе се разнесе глухото бръмчене на мотори.

— Cheri16… — продума Корин.

— Шшт! — прекъсна я той. — Слушай!

Двамата се ослушаха в звука на самолетите, които се връщаха от набразденото от прожектори небе над Лондон, от студените и мрачни небесни простори над Англия, от битката с балонните баражи, с нощните изтребители и експлодиращите шрапнели. Корин постави върху него тежката си ръка. Християн почувства, че е готов да заридае както в кинотеатъра, когато бе видял как войникът пада на руска земя.

Корин стана първа и приготви закуската — хубав бял хляб, който Християн беше донесъл от армейската лавка, и рядко черно кафе, което той изпи с кисела гримаса в полутъмната кухня. Сънлива, раздърпана и с разрошена коса, Корин се движеше из кухнята и сервираше на любимия си с неочаквана за пълнотата й сръчност и лекота. Най-после тя седна на масата срещу него и през разтворения й пеньоар той видя загрубялата бледа кожа на тялото й.

— Cheri! — каза Корин, сърбайки шумно кафето си, — ти няма да ме забравиш в Германия, нали?

— Не.

— И ще се върнеш след три седмици, нали?

— Да.

— Сигурно?

— Да, сигурно.

— И ще ми донесеш нещичко от Берлин, нали? — опита се да кокетничи непохватно тя.

— Да, ще ти донеса нещичко.

Лицето на Корин се разля в широка усмивка. Всъщност тя винаги искаше нещо — рокли, месо от черната борса, чорапи, парфюми, някой и друг франк за нова тапицерия на канапето… „Когато капралът се върнеш Германия — мислеше си злобно Християн, — ще открие, че жена му е обзаведена с всичко. А като отвори шкафовете, сигурно ще пожелае да й зададе някой и друг неудобен въпрос!“

— Cheri — продължи Корин, като дъвчеше енергично и равномерно натопения в кафето хляб, — уговорих с моя девер да се срещне с тебе, когато се върнеш.

— Какво значи това? — Християн я погледна озадачено.

— Но аз вече съм ти разправяла за него. Става дума за брата на мъжа ми — тоя с чифлика. Мляко, яйца, сирене — нали знаеш. Той получи от един посредник в града много хубаво предложение и може да направи цяло състояние, ако войната се затегне.

— Браво! Радвам се, че работите на семейството ти процъфтяват.

— Cheri… — Корин го погледна укорно. — Не бъди толкова лош. Работата не е така проста.

— Какво иска деверът ти от мене?

— Въпросът е как да се внесат продуктите в града — отвърна Корил, сякаш се оправдаваше за нещо. — Ти сам знаеш — патрули по шосетата и входовете на града, проверки дали стоката не подлежи на реквизиране. Въобще, нали разбираш…

— Е, после?

— Деверът ми ме попита дали познавам някой немски офицер…

— Аз не съм офицер.

— Той смята, че и подофицер може да свърши това — изобщо някой, който би бил в състояние да вземе пропуск, три пъти седмично да посреща камиона му и да влиза заедно с него вечер в самия град. — Корин стана, заобиколи масата и започна да го гали по косата. Християн трепна леко, уверен, че тя е забравила да изтрие ръцете си от маслото. — Деверът ми е готов да дели печалбата наравно — продължи Корин, като се умилкваше около него. — А по-късно, ако успееш да доставиш бензин и той може да използва още два камиона, ти направо ще забогатееш. Всички вършат това. И твоят лейтенант…

— Зная за моя лейтенант — прекъсна я Християн.

„Боже мой — помисли си той, — съпругът на тая жена гние в лагера, а брат му иска да търгува с един немец, който е любовник на снаха му! Ето какви прелести крие семейният живот във Франция.“

— В сделките, cheri, човек трябва да бъде практичен — продължи Корин, обвивайки ръце около врата му.

— Кажи на твоя отвратителен девер — извика Християн, — че аз съм войник, а не черноборсов спекулант.

Корин отпусна ръце.

— Cheri — рече тя студено, — мисля, че не е нужно да обиждаш хората. И другите са войници, но това не им пречи да трупат пари.

— Аз не принадлежа към тия други — изкрещя Християн.

— Струва ми се — разплака се Корин, — че ти не ме обичаш вече.

— О, боже мой! — Християн навлече куртката и грабна шапката си. После дръпна рязко вратата и излезе.

Вън се зазоряваше и хладният чист въздух му подейства успокоително. Все пак той беше прекарал приятно у Корин, а не всеки от другарите му имаше такава възможност. „Добре — реши Християн, — тая работа може да почака, докато се върна от Германия.“

Той тръгна надолу по улицата. Не си беше доспал, но радостното вълнение при мисълта, че в седем часа ще бъде във влака на път към дома, се усилваше с всяка измината минута.

Берлин блестеше под лъчите на есенното слънце. Общо взето, Християн не обичаше много този град, но днес, когато излезе от гарата с пътната си чанта в ръка, откри, че по улиците царува някаква особена атмосфера на сплотеност и самоувереност, че униформите и дори цивилните костюми изглеждат особено спретнати и блестящи и че лицата на хората изразяват енергия и задоволство; всички тия неща контрастираха приятно със сивотата и скуката на френските градове, дето той беше живял през последната година.

Християн извади от джоба си листчето с адреса на фрау Харденбург и неочаквано се сети, че бе забравил да докладва за небръснатия редник. Нищо, щеше да стори това, когато се върне.

Той се подвоуми дали най-напред да си намери стая в хотел, или да занесе веднага пакетчето на съпругата на Харденбург. Накрая реши първо да изпълни поръчението на лейтенанта, а после цели две седмици да бъде напълно свободен, без всички ония задължения, с които бе свързан животът в Рен. Той закрачи по слънчевите улици, обмисляйки лениво програмата си за следните четиринадесет дни. Преди всичко концерти и театри. Имаше специални бюра, където войниците получаваха безплатни билети — човек трябваше да пести парите си! Жалко, че сезонът не беше още за ски, иначе би се забавлявал чудесно. Но Християн не се бе решил да отложи отпуската си. Отдавна вече бе научил, че в армията всяко отлагане представлява загуба и че онзи, който забави своята отпуска, обикновено никога не я получава.

Харденбургови живееха в нова, внушителна на вид сграда. При входа стоеше портиер в униформа, а вестибюлът беше постлан с дебели килими. Докато чакаше асансьора, Християн с изненада се питаше как може жената на един обикновен лейтенант да живее така разкошно.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и Християн позвъни на съответния апартамент. Вратата се отвори и пред него се появи някаква руса жена с разпилени коси, сякаш току-що бе станала от леглото.

— Да? — рече тя със сух и неприязнен глас. — Какво желаете?

— Аз съм подофицер Дистл от ротата на лейтенант Харденбург — каза Християн и си помисли: „Хубаво се живее, когато човек става в единадесет сутринта!“

— Така ли? — рече предпазливо жената, без да отвори напълно вратата. Беше облечена в тъмночервен тигелиран пеньоар; с нетърпеливи грациозни движения тя отхвърли назад косата си, която непрестанно падаше върху очите й. „Бива си я женичката на лейтенанта!“ — помисли си неволно Християн.

— Току-що пристигам в отпуска — рече той бавно, за да може да я разгледа по-добре. Фрау Харденбург беше висока жена, с гъвкава талия и пълен бюст, който се очертаваше ясно дори под пеньоара. — Лейтенантът ме помоли да ви предам един подарък от него.

За момент жената остана мълчалива, като го разглеждаше замислено. Тя имаше големи, хубаво оформени сиви очи, чийто поглед — по мнението на Християн — беше прекалено изпитателен и пресметлив. Накрая фрау Харденбург реши да се усмихне.

— Така, значи! — възкликна тя с топъл и любезен глас. — Сега вече зная кой сте. Мъжът със сериозното лице върху стъпалата на Операта.

— Какво? — рече Християн объркан.

— Не помните ли снимката, която сте направили в деня на падането на Париж?

— Ах, да — сети се Християн и се усмихна.

— Влезте, влезте. — Тя го улови за ръката и го притегли леко. — Внесете куфара си. Много мило, че идете да ме посетите. Влезте…

В голямата дневна стая с огромен с кристално стъкло прозорец, от който се виждаха съседните покриви, цареше страшен безпорядък. На пода се търкаляха бутилки, чаши и угарки от пури и цигари, на масата лежеше счупена винена чаша, а по столовете бяха разхвърляни всевъзможни части от дамски тоалет. Фрау Харденбург огледа стаята и поклати печално глава.

— Господи, какъв ужас, нали? Но днес човек просто няма възможност да държи прислужничка. — Тя премести от една маса на друга някаква бутилка и изсипа в камината пепелника. После отново огледа всичко, възкликна отчаяно: „Не, не мога! Просто не мога!“ — и се отпусна в едно дълбоко кресло протягайки дългите си голи крака в червени кожени домашни пантофки с високи токове.

— Седнете, подофицер — покани го фрау Харденбург, — и не обръщайте внимание на тоя хаос. Утешавам се с мисълта, че за всичко е виновна тая война — засмя се тя. — След войната ще живея съвсем иначе. Ще стана образцова домакиня и всяка дреболия ще има своето място. Засега обаче… — тя махна с ръка — важното е да оцелеем. Хайде, разправете ми нещо за лейтенанта.

— Какво да ви кажа — започна Християн, като се мъчеше да си спомни нещо по-хубаво или забавно във връзка с Харденбург, без, разбира се, да го издаде, че има две любовници в Рен и че е един от най-големите спекуланти в целия Бретан. — Лейтенантът е много недоволен от… но вие сигурно знаете това…

— Ах, как забравих! — възбудено възкликна фрау Харденбург и се наведе към Християн с оживено лице. — Подаръкът! Къде е подаръкът ми?

Християн се засмя малко смутено и отиде до куфара си, чувствайки върху себе си изпитателните очи на фрау Харденбург. После се обърна отново към нея, обаче тя продължи да го наблюдава с откровен и настойчив поглед, който още повече го смути. Той се приближи до нея и й подаде пакета, но тя дори не го погледна, втренчила студени очи в лицето на гостенина си, със загадъчна усмивка на устните. „Прилича на индианка — помисли си Християн, — истинска дива индианка!“

— Благодаря — рече фрау Харденбург най-после и обръщайки се, с бързи нервни движения на дългите си пръсти с лакирани нокти разкъса смачканата кафява обвивка на пакета. — О, дантелен шал — продума тя равнодушно. — От коя вдовица го е задигнал?

— Какво?

Фрау Харденбург се разсмя и докосна Християн по рамото, сякаш за да се извини.

— Нищо — рече тя. — Не желая да подронвам авторитета на съпруга си в очите на неговите подчинени. — После сложи на главата си черния шал, чиито меки дипли подхождаха чудесно на гладката й светла коса.

— Отива ли ми? — попита тя, наклонявайки глава към него. Християн беше достатъчно опитен, за да схване правилно израза на лицето й. Пристъпи към нея, тя вдигна ръце и той я целуна.

След момент фрау Харденбург се отдръпна, обърна се и се отправи към спалнята, без да сваля шала, който се спускаше по гърба й чак до гъвкавата й талия.

„Няма никакво съмнение — помисли си Християн, докато я следваше бавно, — че тая ще бъде по-интересна от Корин.“

Леглото беше разхвърляно. На земята се търкаляха две чаши, а на стената висеше една комична картина: гол овчар, който се люби на някакъв хълм с мускулеста овчарка. Фрау Харденбург се оказа по-добра от Корин, по-добра от всички други жени, с които бе имал връзки; по-добра от американските студентки, които идваха в Австрия, за да се пързалят на ски; по-добра от английските лейди, които се измъкваха тайно от хотела, след като съпрузите им заспят, по-добра от пълногърдите девственици от неговата младост, по-добра от нощните проститутки из парижките кафенета; по-добра изобщо, отколкото си бе представял, че може да бъде която и да било жена. „Бих искал — с мрачна ирония си помисли Християн, — бих искал отнякъде да ме види лейтенантът!“

Уморени и наситени, те се отпуснаха един до друг на леглото, загледани в своите осветени от обедната светлина тела.

— Очаквах те да дойдеш още от деня, в който те видях на оная снимка — рече фрау Харденбург. После се обърна и придърпа полупразната бутилка. — В банята има чисти чаши — добави тя.

Християн стана. В банята миришеше силно на тоалетен сапун, а на пода лежеше купчина непрано розово бельо. Той взе чашите й се върна при жената.

— А сега иди до вратата и се приближи бавно — рече фрау Харденбург.

Неловко усмихнат, Християн се върна до вратата на банята все още с чашите в ръце и тръгна обратно по дебелия килим, внезапно смутен от изпитателния поглед на жената.

— В Берлин има толкова много тлъсти стари полковници — каза тя, — че аз вече забравих как изглежда истинският мъж.

Фрау Харденбург вдигна бутилката и добави:

— Водка. Един приятел ми донесе три бутилки от Полша.

Християн седна на ръба на леглото и вдигна чашите, тя ги напълни и остави отворената бутилка на пода. Силният алкохол опари гърлото му. Жената пресуши чашата си на един дъх.

— Ето, сега се съживихме — рече фрау Харденбург, като се наведе пак за бутилката и мълчаливо напълни чашите. — Много време ти беше необходимо, докато стигнеш в Берлин — добави тя, чукайки се с Християн.

— Ако знаех какво ще се случи, сигурно щях да побързам — усмихнато отвърна той.

Те пиха отново. Жената хвърли чашата си на пода, протегна ръце и го привлече към себе си.

— След един час трябва да изляза — продума тя.

По-късно двамата допиха бутилката, както лежаха, и Християн стана, за да вземе нова от бюфета, който беше пълен с всевъзможни напитки: водка от Полша и Русия, уиски, взето от англичаните през 1940 година, шампанско, коняци и бургундски вина в оплетени със слама шишета, сливовица от Унгария, аквавита, шартрьоз и шери-бренди, бенедиктин и бяло бордо. Той отвори новата бутилка и я сложи на пода, близо до ръката й. Тя го изгледа с полупокорен, полуненавистен поглед.

„Очите й — ето кое най-много вълнува у тая жена — реши Християн внезапно, като се отпусна на леглото до нея. — Най-после войната донесе и на мен нещо възбудително.“

— Колко време смяташ да останеш тука? — попита фрау Харденбург с плътния си глас.

— В леглото?

— Не, в Берлин, подофицер — засмя се тя.

— Аз… — започна Християн и млъкна. Искаше да й каже, че възнамерява да остане една седмица и после да отиде за седем дни вкъщи в Австрия, но се поколеба и добави: — Две седмици.

— Добре — продума замечтано жената, — но не съвсем добре. — Тя прокара нежно ръка по лицето му. — Бих могла да поговоря с някои приятели от военното министерство. Смятам, че няма да е зле да те приведат в Берлин. Ти какво ще кажеш?

— Мисля — отвърна бавно Християн, — че това е блестяща идея.

— А сега да пийнем по още една чаша. Ако не беше войната… — рече тя с лек смях, докато пълнеше чашата му — ако не беше войната, нямаше да зная какво е това водка… Тая нощ, след дванадесет. Можеш ли?

— Да.

— Нали нямаш друга приятелка в Берлин?

— Не, изобщо нямам друга приятелка.

— Бедният ми подофицер! Бедният ми лъжец! А аз имам един лейтенант в Лайпциг, един полковник в Либия, един капитан в Абвил и друг в Прага, един майор в Атина и един бригаден генерал в Украйна. В тая сметка, разбира се, не влиза мъжът ми — лейтенантът в Рен, който има малко странни вкусове.

— Да, зная.

— Всъщност и аз имам малко странен вкус. Но по това ще говорим друг път. Ти… ти си напълно нормален. Ти си жизнен, простодушен и жизнен. Ти си отзивчив. С обещаващи заложби и отзивчив. И така, след полунощ.

— Да.

— Тая война… Тя разпръсна всичките ми приятели. Ти си първият подофицер, с когото се сближавам от началото на войната. Не се ли гордееш с това?

— Не ме разсмивай.

Фрау Харденбург се изкикоти.

— Тая вечер излизам с един полковник, който ми е донесъл самурено палто от Русия. Представяш ли си как би се изненадал, ако реша да му кажа, че вкъщи ме чака един малък подофицер?

— По-добре не му казвай.

— Само ще, му намекна. Нищо друго. Само един мъничък намек. Разбира се, след като облека палтото. Просто един мръсен малък намек. Мисля, че ще трябва да те направя лейтенант. Такъв способен млад човек!… — Тя се закикоти отново. — Я виж, ти се смееш? А аз мога да го направя, и то съвсем лесно. Да пием за лейтенант Дистл!

Двамата вдигнаха чашите си за лейтенант Дистл.

— Какво смяташ да правиш днес? — заинтересува се тя.

— Нищо особено — отвърна Християн. — Ще се поразходя и ще чакам полунощ.

— Загубено време. По-добре иди ми купи някакъв малък подарък. — Фрау Харденбург стана, взе шала от масата и го сложи на главата си. — Една карфица — добави тя, придържайки шала под брадичката си, — една малка брошка за тука няма да е никак лошо, нали?

— Да.

— На ъгъла на Тауенцинщрасе и Курфюрстендам има едно чудесно магазинче. Там продават гранатови карфици. Да, иди да ги видиш.

— Непременно.

— Браво! — Тя се приближи усмихнато с гъвкавата си походка до леглото, отпусна се на коляно и го целуна по врата, като зашепна: — Много, много мило беше от страна на лейтенанта да ми прати тоя дантелен шал. Ще му пиша, че ми е предаден в пълна изправност.

Християн отиде в магазина на Тауенцинщрасе и купи една малка гранатова брошка. Задържа я в ръката си, стараейки се да си представи как би изглеждала на врата на фрау Харденбург, и се усмихна при мисълта, че не знае дори малкото име на тая жена. Брошката струваше двеста и четиридесет марки, но той можеше да икономиса от другите си разноски. Недалеч от гарата намери един малък евтин пансион и остави там куфара си. Пансионът беше мръсен и натъпкан с войници, но той не смяташе да прекара дълго време в него.

На майка си Християн телеграфира, че не ще може да се върне вкъщи и я помоли да му прати двеста марки. Откакто бе навършил шестнадесет години, за първи път се обръщаше към нея за пари, но знаеше, че тая година семейството му е добре материално и сумата няма да ги обремени.

Християн се върна в пансиона и се опита да поспи, но напразно. Въображението му непрекъснато се връщаше към събитията от сутринта и гонеше съня от очите му. Той стана, преоблече се, обръсна се и излезе. Часовникът показваше пет и половина, а вън все още беше светло. Вървеше бавно по Фридрихщрасе и с доволна усмивка се ослушваше в шумната немска реч, която долиташе до ушите му от всички страни. Тук-таме по ъглите на улицата го сподиряха проститутки, но той само леко поклащаше глава. Правеше му впечатление, че тия жени са облечени много добре — в елегантни палта, обшити с истински кожи. „Победата над Франция се е отразила благотворно поне на тая професия!“ — помисли си той.

Разхождайки се с удоволствие така, сред тълпата, Християн се чувстваше по-уверен от всякога, че Германия ще спечели войната. Някогашният сив и унил Берлин му се струваше сега особено весел, оживен и непобедим. „Улиците на Лондон и на Москва сигурно изглеждат съвсем други днес — помисли си той. — Да, войниците би трябвало да прекарват отпуските си в Берлин: това ще окаже благотворно влияние на цялата армия. Разбира се — при тая мисъл Християн неволно се усмихна, — още по-добре ще бъде, ако всеки отпускар получи по една фрау Харденбург и половин бутилка водка, макар че това ще създаде нови грижи на интендантските части.“

Християн купи вестник и влезе в някакво кафене, за да изпие чаша бира.

Докато четеше вестника, в ушите му сякаш загърмя тържествена духова музика. Страниците бяха пълни с победоносни съобщения за пленяване на хиляди руснаци, за немски роти, разбили цели дружини на северния фронт, за набези на бронирани части, които — без връзка с ядрото на армията — по цели седмици громили неприятелския тил. Той прочете и статията на някакъв запасен генерал-майор, който правеше внимателен анализ на положението и предупреждаваше срещу прекален оптимизъм. Русия няма да капитулира по-рано от три месеца — пишеше генералът — и необоснованите слухове за предстоящ разгром могат само да нанесат вреда на морала на фронта и в тила… В уводната статия пък се отправяше предупреждение към Турция и Съединените щати и самоуверено се твърдеше, че американците няма да позволят да бъдат въвлечени във войната, защото разбират прекрасно, че тя не ги засяга. Християн прегледа всичко набързо, като четеше само първия ред на всеки абзац. Сега беше в отпуска и през следните две седмици не желаеше да мисли за подобни неща.

Той пиеше с удоволствие бирата си (макар че, честно казано, тя му се струваше малко водниста), обхванат от приятна умора, и от време на време вдигаше очи от вестника, за да хвърли поглед към веселите двойки около него. До една маса седеше хубава девойка с военен летец с две златни нашивки на гърдите. Християн почувства краткотрайна завист. Колко ли по-приятни са и отпуската, и това кафене за човек, стъпил на твърда земя след ожесточен въздушен бой, отколкото са за самия него, оставил зад себе си само полицейските казарми, двойното легло на Корин, жената на френския капрал, и хапливия език на лейтенант Харденбург! „Трябва да поговоря с полковник Майстер във военното министерство — каза си Християн, без особена увереност впрочем, че ще изпълни решението си. — Ще го помоля да ме преведат на Източния фронт. Да, да, ще отида при него след няколко дни, когато обстановката се поизясни.“

Християн разгърна вестника на страницата с музикалните вести. Тая вечер щяха да се състоят четири концерта и той с някаква тъжна радост откри, че на единия ще се изпълни квинтет за кларинет от Моцарт. „Ето къде ще отида — реши Християн. — Това е най-добрият начин да прекарам времето до полунощ.“

Портиерът във вестибюла на къщата, в която живееха Харденбургови, му съобщи:

— Госпожата не се е върнала още, но ми нареди да ви пусна.

Качиха се в асансьора, и двамата със сериозни и невъзмутими лица. Портиерът отвори вратата със собствения си ключ и каза делово:

— Лека нощ, господин подофицер.

Християн влезе бавно. Завесите бяха спуснати и лампата запалена. След неговото излизане стаята беше разтребена и сега имаше много приятен вид. „Гледайки Харденбург — размишляваше Християн, — човек просто не би допуснал, че може да живее в такава квартира! На характер като неговия много повече подхождат стари и тъмни мебели, твърди столове, кадифе и полиран орех.“

Той седна на кушетката. Чувстваше се уморен. Музиката го бе отегчила, а в претъпканата зала беше горещо и задушно и след първите приятни минути го налегна сън, от който едва успя да се отърси. Изпълнението му се стори скучно и вяло и докато слушаше разсеяно, пред очите му почти непрекъснато се мяркаше стройното тяло на фрау Харденбург. Християн се изтегна с наслада на кушетката и почти веднага заспа.

Събудиха го някакви гласове. Той отвори очи и примига на ярката светлина. До кушетката стояха фрау Харденбург и една непозната жена, които го гледаха усмихнато.

— Горкият ми уморен подофицер! — рече фрау Харденбург и се наведе да го целуне. Беше облечена с тежко кожено палто, а дъхът й миришеше силно на алкохол. Разширените й потъмнели зеници показваха, че е пияна, но въпреки това тя се владееше сравнително добре. — Мили, доведох една приятелка — добави Харденбург и като приседна, опря главата си до неговата. — Елоиза, това е подофицер Дистл.

Елоиза му се усмихна. Нейните очи също блестяха с някаква неопределена и странна светлина. Без да сваля палтото си, тя неочаквано се отпусна в едно голямо кресло.

— Елоиза живее много далече и тая нощ няма да се прибира вкъщи — обясни фрау Харденбург. — Ще спи тук, при нас. Сигурна съм, че ще се харесате. Елоиза знае всичко за тебе. — Тя се изправи и вдигна ръце; меките широки ръкави на палтото се свлякоха назад към лактите й. — Как намираш подаръка? — попита тя. — Чудесен е, нали?

— Прекрасен — съгласи се Християн и седна на кушетката, обхванат от смущение. Той просто не можеше да откъсне очи от изтегнатата в креслото Елоиза. Тя също беше русокоса, но по-пълна и с по-мека плът.

— Здравей, подофицер — рече Елоиза. — Мой хубавичък подофицер!

Християн потърка очи. „По-добре е да се махам оттука — помисли си той. — Това място не е за мене!“

— Просто не би могъл да си представиш колко усилия трябваше да положа, за да попреча на полковника да влезе тука — каза фрау Харденбург и се закикоти.

— При следното му връщане от Русия и аз ще получа кожено палто — обади се Елоиза.

— Колко е часът? — попита Християн.

— Два… три — отвърна фрау Харденбург.

— Четири — рече Елоиза, поглеждайки часовника си. — Време е за сън.

— Аз мисля… — предпазливо каза Християн — мисля, че е по-добре да си вървя.

— Подофицер!… — Фрау Харденбург го погледна с укор и го прегърна. Меката кожа на палтото й погъделичка приятно врата му. — Ти не можеш да постъпиш така с нас, особено след неприятностите, които имахме с полковника! Той ще те направи лейтенант.

— Майор! — обади се Елоиза. — Струва ми се, че обеща да го направи майор.

— Не, само лейтенант — поправи я със сериозен израз фрау Харденбург. — При това ще те командирова към генералния щаб. Всичко е уредено.

— Полковникът е луд по Гретхен — добави Елоиза. — Готов е на всичко за нея.

„Гретхен! — повтори си мислено Християн. Значи, така се казва.“

— А сега трябва да пийнем — заяви Гретхен. — Мили, днес ние сме само на коняк. Ти знаеш къде е бюфетът.

Фрау Харденбург беше сякаш изведнъж изтрезняла и говореше вече съвсем спокойно и разумно. Тя отметна косата, която бе паднала над очите и, и застана в средата на стаята, като че ли още по-висока в разкошното си палто и белия вечерен тоалет. Християн просто не можеше да откъсне жадния си поглед от нея.

— Така… — усмихна се Гретхен и докосна небрежно с върха на пръстите си устните му. — Точно така трябва да се гледа една жена! Донеси коняка, мили.

„Добре, ще пийна една чаша“ — реши Християн и се отправи към стаята, в която се намираше шкафът с напитките.

Ярката светлина го събуди и той отвори очи. Слънцето вече струеше в стаята през големия прозорец. Християн обърна бавно глава и откри, че е самичък в разхвърляното легло. Въздухът бе наситен с дъх на парфюм, който дразнеше гърлото му; болеше го глава и чувстваше жажда. В размътения му мозък започнаха да изникват откъслечни картини от изтеклата нощ. Християн направи болезнена гримаса и отново затвори очи. Беше чувал истории за такива жени и за разпуснатия живот в Берлин след края на предишната война, но съвсем друго е, когато човек участва лично в подобни оргии.

Вратата на банята се отвори и влезе Гретхен. Беше вече напълно облечена. Носеше черен костюм, а косата й бе превързана с черна панделка, като на момиче. Очите й блестяха и под ярката утринна светлина тя изглеждаше съвсем свежа и бодра. Гретхен се приближи усмихнато и седна на леглото.

— Добро утро — поздрави го тя със сдържана любезност.

— Здрасти… — Християн си наложи да се усмихне. Блестящата свежест на Гретхен го караше да се чувства неудобно и някак си мръсен. — Къде е другата дама?

— Елоиза? — Гретхен го погали разсеяно по ръката. — Отиде на работа. Във всеки случай ти й допадаш.

„Да, допадам й! — помисли си мрачно Християн, — но и ти й допадаш. На нея ще й допаднат всички мъже и жени, всички зверове, върху които би могла да сложи ръка.“

— А ти за къде си се облякла така? — поиска да узнае той.

— И аз отивам на работа. Нима допускаш, че мога да безделнича в разгара на войната? — засмя се дяволито тя.

— Къде работиш?

— В министерството на пропагандата. — По лицето на Гретхен се изписа сериозно и строго изражение, каквото Християн виждаше за първи път у нея. — В отдела за работа с жените.

Християн неволно примига.

— И какво правиш там?

— О, пиша речи, говоря по радиото — обясни Гретхен. — Сега например провеждаме една кампания. Много германки — ти би останал изненадан, ако знаеш колко поддържат интимни връзки с чужденци.

— Какви чужденци? — учудено попита Християн.

— Тия, които вземаме за работа във фабриките, във фермите. Наистина, аз не бива да говоря на тая тема, особено с войници…

— Нищо, нищо — усмихна се Християн. — Аз не се заблуждавам по този въпрос.

— Но слуховете стигат до ушите на армията и това се отразява зле върху морала на войниците. — Гретхен говореше като някаква малка добра ученичка, която разправя назубрения си урок. — По този въпрос получаваме дълги поверителни доклади от Розенберг. Да, проблемът е много сериозен.

— Но какво говориш на жените? — Християн изпитваше искрен интерес към тая нова част от дейността на Гретхен.

— О, обикновените неща — вдигна тя рамене. — Нищо ново… Чистотата на немската кръв… Теорията за расовите особености… Мястото на поляците, унгарците и руснаците в европейската история… Затрудненията настъпват, когато трябва да говорим за французите. Момичетата изпитват особена слабост към тях.

— И какво им разправяте за французите?

— Даваме статистики за разпространението на сифилиса в Париж и други подобни неща.

— Имате ли резултати?

— Не особени — усмихна се Гретхен.

— Каква ти е програмата днес?

— Днес имам радиобеседа с някаква жена, която наскоро е родила десетото си бебе. През време на предаването един генерал ще й връчи награда. — Гретхен погледна часовника си и стана. — Трябва да вървя.

— Ще се видим ли довечера?

— Съжалявам, мили — отвърна Гретхен, оправяйки с опитна ръка косата си пред огледалото, — но тая вечер съм много заета.

— Опитай се да се освободиш — рече умолително Християн и веднага се ядоса, задето проявяваше такава слабост.

— Не мога, мили. Трябва да се видя с един стар приятел — един полковник, който току-що се е върнал от Африка. Ще му бъде много мъчно, ако му откажа.

— По-късно тогава. След като се разделиш с него…

— Невъзможно — отривисто рече Гретхен. — Отиваме на една голяма забава и ще останем до късно.

— Тогава утре?

Гретхен го изгледа внимателно и се усмихна.

— Ти имаш голямо желание, нали?

— Да — призна той.

— Доволен ли си от миналата нощ? — Тя застана отново пред огледалото и се зае да довърши прическата си.

— Много.

— Ти си толкова мил! Каква хубава брошка ми подари! — Тя се приближи до него, наведе се и леко го целуна. — Да, брошката не е никак лоша, но в тоя магазин продават чудесни обици, които подхождат много към нея…

— Ще ги получиш — каза студено Християн, като изпитваше презрение към себе си за този явен подкуп. — Утре вечер.

Гретхен докосна устните му с върха на пръстите си, както обичаше да прави.

— Ти наистина си много мил човек.

Християн изпита желание да я прегърне и привлече към себе си, но се опомни и се въздържа.

— Да доведа ли Елоиза? — добави усмихнато тя.

Християн притвори очи, припомняйки си бурните пиянски оргии от предишната нощ. В тях имаше нещо много болезнено и извратено и в друго време той би се срамувал от себе си, но сега…

— Да — отвърна той бавно, — защо не?

Гретхен се закиска.

— А сега трябва да бягам. — Тя се отправи към вратата, но се спря. — Не е зле да се обръснеш. В аптечката има бръснач и американски тоалетен сапун. — После добави с усмивка: — Те са на лейтенанта, но аз зная, че няма да имаш нищо против! — И като му помаха с ръка, забърза навън за срещата си с генерала и жената, която бе родила благополучно десетото си бебе.

Следващата седмица протече за Християн бурно и сякаш в някаква мъгла. Градът, с милионите си забързани за някъде обитатели, грохотът на трамваите и автобусите, плакатите пред вестникарските редакции, чиновниците и генералите в блестящите си униформи, които профучаваха край него по улиците в дълги бронирани коли, тълпите войници — отпускари и на служба — бюлетините за завзети територии и избити противници в Русия — всичко това му се струваше някак си съвсем нереално и далечно. Само квартирата на Тиргартенщрасе, само бялото тяло на жената на лейтенант Харденбург бяха осезаеми и реални. Християн й подари обиците, а после писа отново вкъщи за пари и купи една златна гривна и пуловер от някакъв войник, който ги беше донесъл от Амстердам.

Гретхен свикна да го вика по всяко време от пансиона, където се беше настанил. Той престана да ходи из града и по театри, лежеше по цял ден и чакаше звъна на телефона в мръсния хол на партера, за да изтича при нея.

Квартирата на Гретхен стана за него единствената твърда опорна точка в околния призрачен и недействителен свят. Понякога, когато го оставяше самичък, той обикаляше неспокойно из стаите, разтваряше шкафове и чекмеджета, надничаше в писмата и разглеждаше различните фотографии, които откриваше забутани между книгите. По характер Християн беше затворен човек и уважаваше чуждите тайни, но с Гретхен въпросът стоеше по-другояче. Той искаше да я овладее — и нея, и нейните мисли, и притежанията й, да узнае пороците и желанията й.

Апартаментът беше просто натъпкан със заграбено имущество. Един икономист можеше спокойно да напише историята на немските завоевания в Европа и Африка само по вещите, които бяха разхвърляни небрежно из квартирата на Гретхен — вещи, донесени тук от върволицата важни, окичени с военни отличия и обути в лъснати обуща офицери, които от време на време довеждаха Гретхен със своите тежки служебни коли до главния вход на къщата, докато Християн ги наблюдаваше ревниво, скрит зад прозореца на спалнята.

Освен богатия запас от напитки, които той бе видял още първия ден, тук имаше различни сиренета от Холандия, шестдесет и пет чифта френски копринени чорапи, цял куп шишета с парфюми, обсипани със скъпоценности токи и старинни ками от всички части на Балканите, златотъкани чехли от Мароко, кошници с грозде и круши, донесени със самолет от Алжир, три кожени палта от Русия, една малка скица от Тициан, задигната от Рим, два свински пушени бута от Дания, които висяха в килера зад кухнята, цял рафт с френски шапки (макар че Християн никога не бе виждал Гретхен да носи шапка), чудесен сребърен кафеник от Белград, масивно, тапицирано в кожа бюро, което предприемчивият лейтенант беше задигнал от някаква вила в Норвегия и бе успял да го прехвърли през морето…

Писмата — небрежно захвърлени на пода или забутани под списанията по масите — бяха от най-далечните краища на новата германска империя; макар и написани на най-различен стил — от нежни, лирични излияния на млади учени на служба в Хелзинки, до сухи, порнографски изповеди на стареещи професионални военни под командването на Ромел в Западната пустиня — те всички до едно съдържаха нотки на тъга и признателност. При това всяко писмо обещаваше нещо: ту парче зелена коприна, купена в Орлеан, ту пръстен, открит в някой магазин в Будапеща, ту медальон със сапфири, задигнат от Триполи…

В някои от писмата се споменаваше — кога само с лека ирония, кога с намеци за минали оргии — за Елоиза и някакви други жени. Християн вече смяташе Елоиза почти за нормален човек, във всеки случай поне в сравнение с фрау Харденбург. Със своята рядка красота, сладострастие, и неукротима жизненост Гретхен просто излизаше от рамките на всякаква представа за нормално човешко поведение. Наистина сутрин тя често вземаше бензедрин и други подобни средства за възстановяване на силите, които пилееше така лекомислено и бясно, а понякога си инжектираше сама огромни количества витамин B, който според думите й премахвал веднага умората след нощните оргии…

Най-поразителното в случая беше, че само преди три години Гретхен била — по нейните собствени думи — скромна, стеснителна учителка по география и аритметика в прогимназията в Баден. Харденбург бил първият мъж в живота й и тя му се отдала едва след женитбата. В навечерието на войната той я довел в Берлин и тук, в някакъв нощен бар, тя срещнала една жена-фотограф, която я склонила да я снима за плакатите на министерството на пропагандата. Тая жена не само прославила лицето и фигурата на Гретхен, но успяла и да я поквари. Снимката на Гретхен се появила на хиляди плакати като на образцов тип немска девойка, която доброволно работи наднормено в муниционните заводи, посещава редовно нацистките събрания, прави вноски във фонда за зимната помощ и приготвя вкусни блюда от ерзац-продукти. Тогава започнала и нейната главоломна кариера във висшия свят на военновременен Берлин. Харденбург бил изпратен на служба в някакъв полк още в началото на кариерата на жена си. Сега, когато се бе запознал с живота на Гретхен, Християн разбра защо смятаха лейтенанта за толкова необходим в Рен и защо усилията му да получи отпуска не даваха резултати. Фрау Харденбург била канена на всички официални приеми; два пъти се срещала с Хитлер и била близка с Розенберг (макар че уверяваше тя Християн — нищо сериозно нямала с него).

Християн не искаше да осъжда морала на Гретхен. Излегнат в тъмната си стаичка в пансиона, очаквайки звъна на телефона в долния етаж, той понякога си мислеше за онова, което неговата майка би нарекла смъртния грях на Гретхен. Макар че отдавна вече не вярваше в бога, в душата на Християн бе останало нещо от фанатичната сурова религиозност на майка му, което от време на време надигаше глава и в такива минути той неволно осъждаше рязко поведението на Гретхен. Но Християн бързаше да отпъди подобни случайни безпорядъчни мисли. Гретхен стоеше далеч над всякакви общоприети представи за нравственост. Човек с подобна жизненост, с такава жажда за живот и нестихваща енергия просто не можеше да се окове в дребнавите запрещения на един всъщност остарял и умиращ морален кодекс. Да се съди за Гретхен по повелите на християнския морал е равносилно да съдиш за птицата от гледна точка на охлюва, да осъждаш танкиста за нарушения в боя с оглед на правилата за уличното движение и да обвиняваш пълководеца в убийство съгласно гражданските закони.

Писмата на Харденбург от Рен бяха сухи, безсъдържателни, студени и надути, напомнящи военни документи. Християн се усмихваше неволно, когато ги четеше, защото знаеше добре, че ако лейтенантът оцелее след войната, ще бъде забравен и захвърлен като някаква ненужна вещ в бурното минало на Гретхен. Относно своето собствено бъдеще Християн кроеше известни планове, които не се решаваше да признае открито дори на самия себе си. Една нощ, когато допиваха чашите си, Гретхен му бе заявила между другото, че войната ще свърши след два месеца и че един от големците в Берлин (тя не пожела да му каже името) й предложил някакво имение в Полша — имение със замък от седемнадесетия век и хиляди хектара земя, триста от които се обработвали дори сега.

— Би ли искал да управляваш имението на една дама? — го попита полушеговито Гретхен, излетната върху кушетката.

— Разбира се — отговори той.

— А дали няма да се изтощиш от задълженията си като управител? — добави тя с усмивка.

— О, не, бъди спокойна.

Сядайки до нея, той сложи ръка под главата й и погали хубавата изопната кожа на врата й.

— Ще видим, ще видим… — рече Гретхен. — Ако върви все така добре…

„Да, ето какво ми трябва — започна да си мечтае Християн. — Едно огромно имение, купища пари и Гретхен, господарка на старинния замък…“ Разбира се, те нямаше да се венчават с Гретхен. Това би било излишно. Той ще бъде нещо като принц-съпруг; ще има ръчно направени ботуши за езда и двадесет коня в конюшнята, а от различните столици ще идват на лов управниците и богаташите на новата империя.

„Това беше най-щастливият момент в живота ми — продължи да размишлява Християн, — моментът, когато Харденбург извади пакета с черния дантелен шал от бюрото в полицейската казарма в Рен!“ Той почти не си спомняше вече за Рен. Гретхен му бе казала, че била говорила с един генерал-майор за неговото преместване и производство и въпросът вече се уреждал. Харденбург му приличаше сега на някакъв жалък призрак от миналото, който би могъл да се яви в бъдеще само за един кратък и приятен миг, за да бъде прогонен с няколко сурови унищожителни думи. „Да, това наистина ще бъде най-щастливият ден в моя живот“ — отново си помисли Християн и се обърна усмихнат към вратата, която току-що се беше отворила. На прага стоеше Гретхен в златист тоалет с небрежно метната на раменете пелерина от видрова кожа. Усмихвайки му се мило, тя протегна ръце и възкликна:

— Не е ли чудесно да се върнеш вкъщи след уморителна работа и да откриеш, че някой те чака?

Християн се приближи до вратата, затвори я с крак и прегърна младата жена.

Три дена преди края на отпуската му Християн не се безпокоеше никак, защото Гретхен го уверяваше, че всичко било почти уредено — телефонът в пансиона иззвъня и той изтича на долния етаж. Позна я по гласа и усмихнато каза:

— Да, мила?

— Не говори! — Гласът на Гретхен прозвуча рязко, макар че тя приказваше с шепот. — И не произнасяй името ми по телефона.

— Какво има? — попита той объркан.

— Обаждам ти се от едно кафене. Не ме търси по телефона и не идвай вкъщи.

— Но ти ми каза да дойда в осем часа тая вечер.

— Много добре зная какво съм ти казала. Но ние няма да се видим нито в осем тая вечер, нито някой друг път изобщо. Това е всичко. Не ме търси повече. Сбогом!

Телефонът от другия край на жицата се затвори с шум. Християн втренчи поглед в апарата на стената и бавно окачи слушалката. Върна се в стаята и се изтегна на леглото, но след малко стана, облече куртката си и излезе от пансиона. „Ще вървя — повтаряше си той. — Където и да е, само да не оставам повече тука!“

Тръгна отчаян и замаян по улиците, повтаряйки си непрестанно онова, което му бе казала с шепот Гретхен, като се стараеше да си припомни какво е направил или рекъл, за да я разгневи така. Предишната нощ беше минала както обикновено. Гретхен се бе върнала в един часа почти пияна, но както винаги само малко нервна и без да залита, бяха пили до два часа и после си бяха легнали. Всичко бе минало добре, тя беше заспала, изтегната до него, а на сутринта го беше целунала весело и нежно. „Нека тая вечер се срещнем по-раничко. Ела в осем“ — му бе казала тя, преди да отиде на работа.

Не, в това нямаше нищо нередно. Християн се заглеждаше безсмислено в тъмните фасади на къщите и в лицата на забързаните около него хора. Да, единственото нещо, което можеше да стори, бе да я причака пред дома й и да попита какво значи всичко това.

В седем часа вечерта Християн застана зад едно дърво на улицата, тъкмо срещу входа на жилищната сграда. Беше влажно и ръмеше дъжд. След половин час той беше вече целият измокрен, но това не го разколеба. В десет и половина край него мина за трети път един полицай и го погледна изпитателно.

— Чакам момичето си — Християн се усмихна пресилено, — което се мъчи да се отърве от един майор-парашутист.

— Ах, тая война! Какви ли не трудности създава тая война — ухили се полицаят и отмина, клатейки съчувствено глава.

В два часа сутринта пред къщата спря една от добре познатите на Християн служебни коли, от която слязоха Гретхен и някакъв офицер. Двамата поприказваха малко на тротоара. После влязоха в къщата и колата замина.

Християн се вгледа през тънката мрежа на дъжда в тъмната част на сградата, като се питаше кой е прозорецът на Гретхен, но не можа нищо да различи в мрака.

В осем часа сутринта колата отново пристигна; след малко офицерът излезе, качи се в машината и замина. „Подполковник“ — машинално отбеляза Християн. Дъждът продължаваше да вали.

Той се отправи към къщата и стигна почти до тротоара, когато се разколеба. „Не, това ще провали всичко — реши той. — Тя ще се разсърди, ще ме изгони и край“.

Върна се отново на поста си зад дървото. Очите му се затваряха за сън, униформата му беше мокра, но той не сваляше очи от прозореца на Гретхен, който вече се виждаше ясно в сивата утринна светлина.

Гретхен излезе в единадесет часа. Беше обута в ниски гумени ботушки и носеше лека мушама с колан и капишон, подобна на войнишка маскировъчна пелерина. Изглеждаше свежа — впрочем както винаги сутринта, — а мушамата й придаваше младежки, почти ученически вид. Тя тръгна с бързи крачки надолу по улицата.

Християн я настигна при ъгъла.

— Гретхен — продума той, докосвайки я по лакътя.

Фрау Харденбург се обърна нервно.

— Махай се оттука — рече тя тихо и се озърна страхливо.

— Но какво се е случило? — умолително попита той. — Какво съм ти сторил?

Тя забърза отново. Християн тръгна на няколко крачки зад нея.

— Гретхен, мила…

— Върви си, махни се! Чуваш ли? — рече тя.

— Но аз трябва да зная — настоя той. — Какво се е случило?

— Не бива да ме виждат, че говоря с тебе — рече тя, без да се обръща, загледана пред себе си. — Това е всичко. А сега върви си. Ти прекара добре отпуската си, която впрочем след два дена свършва. Върни се във Франция и забрави всичко.

— Но това е невъзможно, просто невъзможно! Трябва да поговоря с тебе. Когато и където пожелаеш.

От един магазин на другата страна на улицата излязоха двама мъже и тръгнаха успоредно с тях.

— Добре — съгласи се Гретхен. — Вкъщи. Довечера в единадесет часа. И не минавай през главния вход. Използвай задните стълби през сутерена. Входът е от другата улица. Вратата на кухнята ще бъде отключена. Ще те чакам.

— Добре, благодаря. Чудесно.

— А сега ме остави на мира.

Християн се спря и я проследи с очи. Тя вървеше, без да се оглежда; черните ботушки и стегнатата й с колан мушама подчертаваха още повече енергичната й нервна походка. Той се обърна и се отправи бавно към пансиона. Легна си, без да се съблича, и се опита да заспи.

В единадесет часа вечерта Християн се качи по тъмните задни стълби. Облечена в зелена вълнена рокля, Гретхен седеше изпъчена до масата и пишеше нещо. Тя дори не се обърна, когато Християн влезе. „Боже мой — помисли си той, — колко прилича сега на лейтенанта!“ Той се приближи безшумно до гърба й и я целуна по тила, усещайки аромата на парфюмираната й коса.

Гретхен спря да пише и се обърна. Лицето й остана сериозно и студено.

— Трябваше да ме предупредиш — рече тя.

— Какво да те предупредя?

— Можеше да ми причиниш големи неприятности — добави тя.

Християн се отпусна тежко на един стол.

— Какво съм сторил? — попита той.

Гретхен стана и се заразхожда нагоре-надолу из стаята така нервно, че полата започна да се развява около коленете й.

— Това не е почтено. Да ме накараш да изживея такива моменти!

— Какво да изживееш? — извика Християн. — За какво изобщо говориш?

— Не крещи! — озъби се Гретхен. — Господ знае кой може да ни подслушва!

— Бих искал — сниши глас Християн — да ми обясниш какво се е случило.

— Вчера следобед — отвърна Гретхен, застанала пред него — в бюрото ми дойде един човек от гестапо.

— И после?

— А преди това ходили при генерал Улрих — добави многозначително Гретхен.

Християн поклати уморено глава.

— Кой, за бога, е тоя генерал Улрих?

— Един мой приятел. Мой отличен приятел, който може би заради тебе ще има цял куп неприятности.

— Никога в живота си не съм виждал тоя генерал Улрих.

— Говори по-тихо. — Гретхен отиде до бюфета и си наля половин чаша коняк, без да предложи на Християн. — Каква глупачка съм била да те пусна в къщата си!

— Какво общо има генерал Улрих с мене? — попита остро Християн.

— Генерал Улрих — отвърна бавно Гретхен, след като отпи голяма глътка — е човекът, който се опита да ти осигури офицерски чин и да те прехвърли в генералния щаб.

— Е, и после?

— Вчера от гестапо му съобщили, че те подозират в принадлежност към комунистическата партия — обясни Гретхен — и поискали да им каже откъде те познава и защо се интересува от теб.

— Не разбирам какво всъщност искаш от мен — сърдито възкликна Християн. — Аз не съм комунист, а член на австрийската нацистка партия още от тридесет и осма година.

— В гестапо знаят това — рече Гретхен. — Но знаят също, че от тридесет и втора до тридесет и шеста година си бил член на австрийската комунистическа партия. Знаят и че наскоро след Аншлуса си имал куп неприятности с областния комисар Шварц. Освен това знаят, че си имал любов с една американка, която през тридесет и седма година живеела във Виена с някакъв евреин социалист.

Християн се отпусна уморено в креслото. „Колко прецизни са в гестапо! — помисли си той. — И все пак колко неточни им са сведенията!“

— Трябва да знаеш, че в ротата те следят и гестапо получава ежемесечни сведения за тебе. — Гретхен се усмихна пресилено. — Навярно ще бъдеш доволен, ако ти кажа, че в докладите си моят съпруг те характеризира като много способен и предан войник и настоява да те пратят в офицерската школа.

— Дано не забравя да му благодаря, когато го видя — сухо рече Християн.

— Разбира се, ти никога няма да станеш офицер. Дори няма да те пратят срещу руснаците. Ако твоята част бъде прехвърлена на Източния фронт, теб ще те преместят другаде.

„Каква ужасна клопка, от която няма никакъв изход — му мина през главата на Християн. — Каква невероятна и глупава катастрофа!“

— Ето, това е всичко — добави Гретхен. — Разбира се, когато в гестапо узнали, че една сътрудничка на министерството на пропагандата, която поддържа служебни, приятелски и други връзки с редица висши военни и цивилни лица…

— За бога, спри! — възкликна ядосано Християн и стана. — Престани да говориш като полицейски следовател.

— Ти трябва да влезеш в положението ми… — Християн за първи път долови нотки на вина в гласа й. — Хората се пращат в концентрационен лагер и за по-дребни неща. Ти си длъжен да ме разбереш добре, мили.

— Разбирам те много добре — високо рече Християн. — Разбирам и гестапо, и генерал Улрих, и всичко това ме отегчава до смърт. — Той се приближи, надвесвайки се над нея, побеснял от гняв. — И ти ли мислиш, че съм комунист?

— Онова, което аз мисля, няма нищо общо с въпроса, мили — отговори Гретхен уклончиво. — Гестапо те смята за комунист или поне за не съвсем… надежден. Ето кое е важно. Моля ти се, не се сърди на мене. — Тя пристъпи към него и гласът й стана умолителен и мек. — Би било по-друго, ако аз бях обикновена жена и заемах някаква незначителна служба… тогава щях да съм свободна да се срещам с тебе, когато пожелая и където пожелая… Но сега е много опасно. Ти не знаеш нищо. Ти си отсъствал толкова дълго от Германия, че не можеш да си представиш как хората изчезват без никаква вина. Да, за много по-дребни случаи от този. Повярвай ми. И моля ти се, не ме гледай така сърдито…

Християн въздъхна и седна отново. Трябваше му известно време, за да свикне с всичко това. Внезапно той изпита чувството, че не се намира в родината си, че е чужденец, който се движи объркан в непозната и пълна с опасности страна, където всяка дума се тълкува двояко и всяка постъпка може да има неочаквани последици. Спомни си за хилядите хектара земя в Полша, за конюшните, за ловните експедиции в края на седмицата и се усмихна горчиво. Да, той ще бъде щастлив, ако му позволят да стане отново учител по ски!

— Не гледай така тъжно — обади се Гретхен. — Не се отчайвай!

— Прощавай — отвърна Християн. — След малко ще започна да пея от радост.

— Не се дръж така с мене — рече тя. — Аз съм съвсем безсилна.

— Не можеш ли да отидеш в гестапо и да им разправиш всичко? Ти ме познаваш, ти можеш да им докажеш…

Гретхен поклати глава.

— Нищо не мога да им докажа.

— В такъв случай аз сам ще отида в гестапо, ще отида и при генерал Улрих.

— Да не си и помислил! — рече тя остро. — Това значи да ме погубиш. В гестапо ме предупредиха да не ти казвам нищо и просто да престана да се виждам с тебе. Само ще навредиш на себе си, а на мене — бог знае какво ще стане с мене. Обещай ми, че никому няма да разправяш за всичко това.

Гретхен изглеждаше ужасно уплашена. Всъщност тя нямаше никаква вина.

— Добре, обещавам ти — рече Християн бавно и стана, като огледа стаята, с която бяха свързани най-хубавите дни от живота му. — Всъщност — опита се той да се усмихне — не мога да се оплача, че съм прекарал зле отпуската си.

— Така ми е мъчно — прошепна Гретхен, прегръщайки го нежно. — Можеш… да поостанеш малко.

Двамата се усмихнаха.

Обаче един час по-късно на Гретхен се стори, че вън чува някакъв шум. Тя накара Християн да стане и да си отиде по същия път, по който беше дошъл, отговаряйки уклончиво на неговия въпрос за следващата им среща.

Притворил очи, Християн седеше със застинал и разсеян израз в ъгъла на претъпканото купе на влака, който наближаваше вече към Рен. Беше нощ, всички прозорци бяха затворени и затъмнени и въздухът във вагона беше задушен и тежък, наситен с киселия дъх на войници, които се преобличат рядко и с месеци живеят и спят в едни и същи горни дрехи. Неочаквано този дъх предизвика у Християн непоносимо отвращение и още повече обтегна нервите му. „Един културен човек не бива да живее в такава мръсотия — помисли си той. — В двадесетия век всеки би трябвало да има възможност поне да диша чист въздух!“ Отвори очи и погледна мрачно изтегнатите около него хора. Понякога сънят смекчава грубите черти и придава на лицето особена детска нежност. Тия лица обаче бяха съвсем други — подпухнали, грозни, малко пиянски — и в съня изглеждаха още по-лукави, измамни и хитри. „Господи — каза си Християн, чувствайки как мускулите на челюстите му се свиват от обхваналото го отвращение. — Трябва някак си да се измъкна от това положение…“

Той затвори отново очи. Още няколко часа — и отново пак Рен, лейтенант Харденбург, тъпото тлъсто лице на Корин, патрули, хленчещи французи, безделничещи из кафенетата немски войници… отново цялото това отвратително ежедневие… Внезапно Християн изпита желание да скочи и да закрещи. А всъщност — какво можеше да направи? Нищо! Не бе по неговите сили да промени хода на войната, да я продължи или съкрати дори с една минута… И всеки път, когато затваряше очи и се опитваше да заспи, пред него се явяваше образът на Гретхен — съблазнителен, недостижим и вълнуващ… След оная нощ тя бе отказала да се видят отново. По телефона говореше любезно, макар и боязливо, като твърдеше, че с удоволствие би се срещнала с него, но… от Норвегия се бил завърнал един стар неин приятел… (Навярно същият стар приятел, който се връщаше ту от Тунис, ту от Ремс или от Смоленск и винаги със скъп подарък, какъвто Християн не можеше да си позволи!) В края на краищата тъкмо така трябваше да действа и самият той! Да, следващия път ще отиде в Берлин с цял кош пари и ще купи на Гретхен кожено палто, спортен кожен костюм и грамофона, за който беше споменала. „Да, това е разрешението на въпроса — продължи да си мисли Християн, докато седеше сред вонящите войници, заслушан в тракането на колелата на влака, който се носеше в нощта по френска земя. — Повече пари и нищо друго! Ще кажа на Корин да повика девера си. Стига съм се държал като глупак! Следващия път, когато отида в Берлин, джобовете ми ще бъдат натъпкани с пари. Малко бензин — бе казала Корин, — и нейният роднина ще може да работи с три камиона. Деверът ще получи бензин, и то незабавно“ — реши мрачно Християн. Той се усмихна леко и когато влакът навлизаше бавно в Бретан, успя дори да подремне десетина минути.

На следващата сутрин Християн се яви в канцеларията да доложи за пристигането си и завари вътре Харденбург. Лейтенантът беше отслабнал, но изглеждаше още по-бодър, сякаш беше правил усилени гимнастически упражнения. Ходеше напред-назад из стаята с лека енергична крачка и на поздрава на Християн отвърна с любезна усмивка, която беше твърде необичайна за него.

— Добре ли прекарахте? — попита приятелски той.

— Много добре, господин лейтенант — отвърна Християн.

— Фрау Харденбург ми съобщи, че сте й предали пакетчето с шала.

— Да, господин лейтенант.

— Много мило от ваша страна.

— Дребна работа, господин лейтенант.

Харденбург го погледна (с известно стеснение, както се стори на Християн) и попита:

— Тя… добре ли изглежда?

— Прекрасно, господин лейтенант — отговори сериозно Християн.

— Добре, добре. — Харденбург направи нещо като пирует, обръщайки се нервно към картата на Африка, която бе заместила тая на Русия. — Много се радвам. Тя работеше прекалено и рискуваше да се преумори… Много се радвам… — рече той неопределено и живо и след миг додаде: — Имахте щастие, да, имахте щастие, че взехте отпуската си навреме.

Християн не каза нищо. Не се чувстваше в настроение да води с лейтенанта уморителен светски разговор. Той не беше виждал още Корин и бързаше да й каже да влезе веднага във връзка със своя роднина.

— Да, имахте голямо щастие — повтори Харденбург, като се усмихна неизвестно защо. — Елате, подофицер — добави той със загадъчен тон и се приближи до мръсния, обкован с решетка прозорец, като погледна навън. Християн го последва и застана до него.

— Предупреждавам ви — зашепна Харденбург, — всичко това е крайно поверително, секретно. Всъщност аз не бива да ви казвам нищо, но ние с вас отдавна служим заедно и смятам, че мога да ви се доверя.

— Точно така, господин лейтенант — предпазливо рече Християн.

Харденбург се огледа внимателно и се наведе към подчинения си.

— Най-после! — рече той с тържествуващ глас. — Най-после се свърши! Нас ни вдигат оттука. — При тия думи той обърна рязко глава и погледна през рамо. Освен тях двамата в канцеларията беше само писарят, но той се намираше на десетина метра от прозореца. — В Африка — прошепна Харденбург толкова тихо, че Християн едва можа да го чуе. — В Африканския корпус! — По лицето му се разля широка усмивка. — След две седмици. Не е ли чудесно?

— Разбира се — отвърна равнодушно Християн след кратко мълчание.

— Знаех, че ще се зарадвате.

— Разбира се, господин лейтенант.

— През следните две седмици ще бъдем страшно заети и вие ще имате много работа. Капитанът искаше да ви прекрати отпуската, но аз сметнах, че ще бъде полезно за вас да си отдъхнете и после да наваксате загубеното…

— Благодаря ви много, господин лейтенант.

— Най-после! — рече отново Харденбург, като потри самодоволно ръце. — Най-после! — Той погледна унесено навън, вероятно представяйки си вече облаците прах, вдигнати от танковите колони по пътищата в Либия, и чувайки грохота на оръдията по брега на Средиземно море. — Бях започнал да се страхувам — рече тихо Харденбург, — че никога няма да участвам в бой. — Той тръсна глава, като че се пробуждаше от сладък сън, и с обичайния си отривист тон добави: — Свободен сте, подофицер. Ще се явите при мен след един час.

— Слушам, господин лейтенант — отговори Християн и тръгна бързо към вратата, но се обърна. — Господин лейтенант!

— Да?

— Разрешете да доложа името на войника от сто четиридесет и седма пионерска дружина, извършил дисциплинарно нарушение.

— Съобщете на писаря. Аз ще препратя доклада ви.

— Слушам, господин лейтенант.

Християн отиде при чиновника, който записа, че по донесение на подофицер Дистл редникът Ханс Ройтер бил облечен небрежно и не се държал както подобава на войник.

— Лошо го чака — рече авторитетно писарят. — Ще го лишат за месец от градска отпуска.

— Навярно — каза Християн и излезе. Постоя малко пред входа на казармата и после се отправи към дома на Корин, но насред пътя се спря. „Защо? — помисли си той. — Какъв смисъл има вече да я видя?“

Той тръгна бавно назад. След малко се спря пред един златарски магазин. Във високата тясна витрина лежаха няколко малки пръстена с диаманти и един златен пандантив с едър топаз. Големият скъпоценен камък привлече вниманието му. „Ето какво ще се хареса на Гретхен! — каза си Християн. — Интересно, колко ли струва?“