Младите лъвове

Глава четиринадесета

Преди да се събуди, Майкъл сънува, че червенокосата жена, която не се бе решил да целуне преди четири години, сега се наведе усмихната над него и сама го целуна. Той отвори очи и с удоволствие си спомни приятния сън.

Лъчите на утринното слънце бяха успели вече да се промъкнат през жалузите, ограждайки прозореца в златиста рамка. Майкъл се протегна.

Отвън долиташе приглушената глъч от седемте милиона човешки същества, които изпълваха улиците и постройките на града. Той стана, отиде по мекия килим до прозореца и вдигна жалузите.

Беше ранно лято и слънцето заливаше с мека жълтеникава светлина дворните градинки, избелелите тухлени стени на старите сгради, потъналия в прах бръшлян и обезцветените шарени завеси на малките тераси, обзаведени с тръстикови мебели и цветя в саксии. Дребна пълна женица с широкопола оранжева шапка и в стари широки панталони, комично опънати на закръгления й задник, стоеше пред едно мушкато в саксия на терасата тъкмо срещу Майкъл. Тя се наведе бавно, отряза един цвят и го разгледа, поклащайки печално глава. После се обърна — беше здрава, на средна възраст жена — прекоси терасата, като полюляваше игриво бедрата си, и влезе вкъщи през закритите със завеси френски прозорци.

Майкъл се усмихна широко. Той се радваше искрено на хубавото слънце, на целувката на червенокосата и на това, че в градинката отсреща живееше тая мъничка пълна женица с комичния задник, която скърбеше за изсъхналото си мушкато.

Той взе студен душ, надяна си пижамата и мина бос по килима през дневната стая до външната врата. Отвори я и взе от пощенската кутия „Таймс“.

Във вестника, който със своя изискан език винаги му напомняше речите на възрастни, преуспели адвокати на акционерни дружества, на първата страница се съобщаваше, че руснаците понасяли големи загуби, но се държали здраво, че английските бомби предизвикали нови пожари по френското крайбрежие, че Египет се намирал в голяма опасност, че някой си бил открил начин да произвежда изкуствен каучук само за седем минути, че в Атлантическия океан били потопени три кораба, че лондонският кмет поискал да се ограничи консумацията на месо, че се предвиждало женените мъже също да служат във войската, че напоследък японските нападения били постихнали.

Майкъл затвори вратата, седна на кушетката и оставяйки всички тия съобщения за кръвопролитни сражения край Волга, за издавени хора в океана, за ослепени от пясъка войници в Египет, за производство на синтетичен каучук, за пожари във Франция и за ограничения в консумацията на месо в Англия, зачете спортната страница. Въпреки умората и множеството пропуски „Доджърите“23 бяха преживели още един ден от войната, спасявайки се от смъртта, която дебнеше хората на всяка крачка, и въпреки известното объркване в центъра на игрището и бясната противникова атака в осмия рунд, бяха спечелили в Питсбърг.

Телефонът иззвъня. Майкъл отиде в спалнята и вдигна слушалката.

— В хладилника има бутилка портокалов сок — прозвуча гласът на Меги по жицата. — Исках само да знаеш…

— Благодаря — отвърна Майкъл… — Ах, да не забравя, по библиотечните рафтове вдясно открих малко прах, макар че вие, мис Фримантл…

— Голямо чудо! — прекъсна го тя.

— Ето една умна дума! — рече Майкъл, слушайки със задоволство гласа на Меги, толкова близък и приятен. — Карат ли те много да работиш?

— До припадък. Когато излизах, ти дори не благоволи да ме погледнеш. Лежеше по гръб, без никакви завивки. Целунах те и тръгнах.

— Каква славна женичка! Ами аз какво направих?

Меги помълча малко и отговори, вече сериозно и дори малко смутено.

— Закри лицето си с ръце и промърмори: „Не искам, не искам…“

Леката усмивка, която играеше по лицето на Майкъл, изчезна и той потърка замислено ухото си.

— Насън всички издаваме най-безсрамно скритите си мисли.

— Гласът ти беше толкова уплашен — рече Меги, — че просто ме хвана страх.

„Не искам, не искам“ — замислено повтори Майкъл. — Не зная за какво се е отнасяло това „не искам“… Във всеки случай сега не се чувствам никак уплашен. Утрото е прекрасно. „Доджърите“ спечелиха мача, а моето момиче ми е оставило портокалов сок…

— Какво смяташ да правиш днес? — попита Меги.

— Нищо особено. Ще се поразходя. Ще погледам небето. Ще позяпам жените. Ще посръбна. Ще напиша завещанието си…

— О, я млъкни! — възкликна Меги със сериозен глас.

— Прощавай.

— Радваш ли се, че ти се обадих? — попита тя с подчертано кокетен тон.

— Смея ли да отговоря отрицателно — подхвърли уморено Майкъл.

— Ах ти, стари…

— Меги!

Тя се засмя звънко.

— Заслужих ли обеда си днес?

— А ти как мислиш? — попита Майкъл.

— Мисля, че съм го заслужила. Облечи сивия си костюм.

— Той е почти съвсем протъркан на лактите.

— Облечи сивия си костюм, много ми харесва.

— Добре.

— А аз какво да облека? — За първи път по време на разговора гласът на Меги прозвуча неуверено, малко по хлапашки и тревожно.

Майкъл се засмя тихо.

— Защо се смееш? — остро попита Меги.

— Кажи го пак, повтори ми го: „Какво да облека?“

— Защо?

— Защото този въпрос винаги ме развеселява и събужда в сърцето ми нежност към теб и към всички жени изобщо — това „Какво да облека?“.

— Слава богу! — зарадва се Меги. — Виждам, че тая сутрин не си станал с краката нагоре, нали?

— Имаш право.

— И така, какво да облека? Синята басмена рокля или бежовия костюм с кремавата блуза, или…

— Синята рокля.

— Но тя е толкова стара.

— Синята рокля.

— Добре. А косата — прибрана или разпусната?

— Разпусната.

— Но…

— Разпусната!

— Боже мой! — възкликна Меги. — Ще приличам на жена, току-що измъкната от Харлем. Не се ли боиш, че някои от твоите приятели ще ни видят?

— Ще поема риска — отвърна Майкъл.

— И не пий много…

— Слушай, Меги…

— Зная, че сега ще хукнеш да обикаляш добрите си приятели, за да се простиш с тях…

— Меги, кълна ти се…

— Да, те ще те напият здраво и ще те изпратят във войската на четири крака.

— Ще внимавам.

— Радваш ли се, че се обадих? — попита Меги със същия кокетен глас, като гимназистка, която се прикрива закачливо зад ветрилото си на ученическа забава.

— Да, радвам се, че се обади.

— Това е всичко, което исках да чуя. А сега изпий си сока. — И тя прекрати разговора.

Майкъл сложи бавно слушалката, усмихвайки се. И поседя така, като си мислеше за Меги.

След малко стана и отиде през дневната стая в кухнята. Сложи да кипне вода, отмери три пълни лъжички кафе, като вдишваше със задоволство ароматния мирис, и изпи на големи глътки портокаловия сок, докато вадеше бекона и яйцата и режеше хляба, който щеше да препече. И през цялото време си тананикаше някаква песен без думи. Той изпитваше особено удоволствие да приготвя лично закуската си в своя самотен ергенски дом, като се разхожда по пижама и бос по хладния под. Сложи пет парчета бекон в големия тиган и ги постави да се пържат на слаб огън.

От спалнята долетя звънът на телефона.

— По дяволите! — изруга Майкъл. Свали тигана от огъня и мина през дневната стая. Видът на тая стая винаги му правеше приятно впечатление с високия си таван, широките срещуположни прозорци и етажерките край стените, отрупани с книги, чиито поизбелели платнени подвързии образуваха особено нежно и приятно съчетание на багри.

— Ало — каза той, като вдигна слушалката.

— Холивуд, Калифорния, търсят мистър Уитикър.

— Уитикър говори.

От другия край на континента долетя гласът на Лора, нисък и неестествен.

— Майкъл? Майкъл, мили…

Майкъл едва чуто въздъхна.

— Здравей, Лора.

— В Калифорния сега е седем часът сутринта — продължи Лора с лек упрек в гласа, — а аз вече съм станала, за да говоря с тебе.

— Много мило.

— Зная всичко — възбудено рече Лора. — Това е просто ужасно. Да те вземат редник!

Майкъл се усмихна.

— Не е чак толкова ужасно. Има хиляди други като мене.

— Тука почти всички са майори — възрази Лора.

— Зная — каза Майкъл. — Може би тъкмо затова е по-добре да бъда редник.

— Престани най-после да оригиналничиш — възкликна гневно Лора. Тебе просто не те бива за такава служба. Познавам ти стомаха.

— Стомахът ми — отговори сериозно Майкъл — ще трябва да постъпи във войската на равна нога с мене.

— След ден-два ще съжаляваш за думите си.

— Може би — съгласи се Майкъл, като кимна неволно глава.

— А след няколко дена ще се намериш в карцера — извика Лора. — Сержантът ще каже нещо, което не ти харесва, и ти ще го удариш. Познавам те.

— Слушай — спокойно рече Майкъл, — никой не се осмелява да бие сержанти. Нито аз, нито някой друг.

— Майкъл, ти никога не си изпълнявал команди. Познавам те добре. Това всъщност е една от причините, поради които не може да се живее тебе. Във всеки случай аз живях с тебе цели три години и зная по-добре от всички други…

— Имаш право, драга Лора — рече търпеливо Майкъл.

— Може да сме разведени и какво ли не — продължи бързо Лора — но на тоя свят никого не обичам повече от тебе. Това ти е добре известно.

— Вярвам ти, Лора — каза искрено Майкъл.

— Затова не искам да те убият. — И тя заплака.

— Няма да ме убият — рече той меко.

— Нито пък искам някой да те командва. Не би било справедливо…

Майкъл поклати глава, убеждавайки се за последен път колко дълбока пропаст разделя реалния свят от въображаемия свят на жената.

— Драга Лора, не се тревожи за мен — опита се да я успокои. — Много е мило, че ми се обади.

— Слушай — твърдо рече Лора, — реших да се откажа от твоята издръжка.

Майкъл въздъхна.

— Намери ли си работа?

— Не. Но днес следобед имам среща с Макдоналд в „Метро Голдуин Майер“ и…

— Добре. Щом започнеш да работиш, ще прекратя издръжката. — Той побърза да промени темата и без да позволи на Лора да отговори, добави: — Четох във вестника, че ще се омъжиш. Вярно ли е?

— Не. Може би след войната. Той постъпва във флотата и смята да служи във Вашингтон.

— На добър час — промърмори Майкъл.

— В авиацията взеха един от помощник-директорите на „Рипъблик“24 и му дадоха чин първи лейтенант. През цялата война ще остане в Санта Анита. В информационната служба. А ти смяташ да ставаш редник…

— Бъди разумна, драга Лора — прекъсна я Майкъл. — Тоя разговор ще ти струва петстотин долара.

— Ти си странен и глупав човек и винаги ще си останеш такъв.

— Имаш право, мила.

— Ще ми пишеш ли къде ще те изпратят?

— Да.

— Ще дойда да те видя.

— Това би било чудесно! — Майкъл си представи как тича от строя във Форт Сил в Оклахома, за да посрещне своята бивша съпруга във видрово палто, а войниците край тях подсвиркват възхитено при вида на тая хубава, стройна и известна киноартистка.

— Чувствата ми към тебе са толкова объркани — тихо и искрено заплака Лора. — Така беше в миналото и така ще си остане.

— Разбирам те. — Майкъл си спомни как изглеждаше Лора, когато оправяше косата си пред огледалото, когато танцуваше и когато двамата отиваха някъде да се забавляват. За момент дори той се трогна от мисълта за някогашните сълзи на бившата си жена и със скръб си помисли за загубените години, за ония години, когато нямаше война и нямаше раздели.

— Не се безпокой — рече той тихо, — сигурно ще ме пратят в някакъв щаб.

— Ти няма да се съгласиш — изхлипа тя. — Нали те познавам. Няма да се съгласиш.

— Армията не те пита дали си съгласен. Тя заповядва, а ти се подчиняваш. Армията — това не са „Братя Уорнър“, мила.

— Обещай… обещай ми… — Гласът на Лора ту се засилваше, ту заглъхваше, докато неочаквано нещо щракна остро и връзката бе прекъсната. Майкъл се загледа в слушалката и после я постави на мястото й.

След малко стана, върна се в кухнята и довърши приготовленията около закуската си; после отнесе в дневната бекона с яйцата, черното гъсто кафе и препечения хляб и сложи всичко на широката маса пред големия, ярко осветен от слънцето прозорец.

След малко включи радиоприемника. Изпълняваха концерт за пиано от Брамс; музиката изпълни цялата стая — ту нежна и тъжна, ту бурна.

Заслушан с удоволствие в изпълнението, той ядеше бавно, като мажеше дебело хляба с мармалад, наслаждавайки се на вкуса на яйцата и на силното кафе, горд със своите кулинарни способности.

После отвори „Таймс“ на театралната страница, която беше изпълнена със съобщения за безброй пиеси и артисти. Всеки ден театралната страница на „Таймс“ предизвикваше у него все по-голямо униние. Несбъднати надежди, загубени пари, горчиви упреци срещу хората от неговата професия — всичко това будеше в душата му особено безпокойство и го караше да се чувства изпаднал в някакво глупаво положение.

Майкъл остави вестника настрани, запали първата си цигара през тоя ден и допи кафето си. Загаси радиоприемника и мелодията от Респиги заглъхна в утринния въздух. Залятата в слънчева светлина къща потъна в приятна тишина. Той поседя така до масата, като пушеше, загледан мечтателно към градината и улицата, по която вече работеха хора.

След малко стана, обръсна се и се изкъпа. После намъкна старите си фланелени панталони и една износена мека синя риза, която от много пране беше поизбеляла и добила особено приятен цвят. Почти всичките му дрехи бяха вече опаковани, но в стенния шкаф все още висяха две сака. Той постоя пред тях, като се питаше кое да избере, после свали сивото и го облече. Беше старо протъркано сако, меко и удобно на раменете.

Долу пред тротоара го чакаше колата му, лъсната и с блеснали хромирани части, току-що почистена в гаража. Майкъл включи мотора и натисна бутона за сваляне на гюрука. Както винаги той проследи с удоволствие плавното движение на падащия гюрук.

Караше бавно по Пето авеню. Всякога, когато се движеше из града през делник, той изпитваше онова леко злорадо наслаждение, което за първи път бе изпитал, шофирайки по тая улица своята първа кола със свален гюрук и наблюдавайки забързаните за обед трудови хора с чувството на богат безделник-аристократ.

От двете му страни се нижеха разкошни, с вкус подредени, макар и може би мъничко претрупани витрини, които блестяха на утринното слънце.

Майкъл остави колата пред сградата, в която се намираше апартаментът на Кахун, и предаде ключа на портиера. Бяха уговорили Кахун да я използва и да се грижи за нея до завръщането на Майкъл. Разбира се, беше по-разумно да я продаде, но той вярваше, суеверно, че тая малка, боядисана в ярък цвят машина представлява символ на най-хубавите му довоенни години, на дългите пролетни екскурзии из страната, на безгрижните празнични дни и че ако иска да се върне жив и здрав от бойното поле, трябва да я запази като талисман.

Остави със съжаление колата зад себе си и тръгна бавно по улицата. Внезапно денят му се стори съвсем пуст. Влезе в една аптека и позвъни на Меги.

— В края на краищата — каза той, когато чу гласа й — няма закон, който забранява да те виждам по два пъти на ден.

Меги се засмя самодоволно.

— Аз огладнявам към един часа — рече тя.

— Тогава ще обядваме заедно, ако искаш.

— Да, искам — каза тя и после добави: — Радвам се, че се обади. Имам да ти доверя нещо много сериозно.

— Добре — съгласи се Майкъл. — Днес самият аз съм настроен сериозно. И така, в един часа.

Той остави усмихнат слушалката, излезе на осветената от слънцето улица и мислейки си за Меги, тръгна към търговската част на града, където се намираше кантората на адвоката му. Знаеше много добре какво ще бъде онова „сериозно нещо“, което Меги щеше да му каже през обеда. Двамата се познаваха вече от около две години — две незабравими, наситени с изживявания години, макар и малко помрачени от съзнанието, че след всеки ден войната се приближава все повече и повече. Една женитба през тая кървава година, когато бъдещето изглеждаше така неясно, само би разбила сърцето на Меги. Женитби и смърт; гробове и вдовици; съпругът-войник, който носи снимката на жена си в своята раница, която с тая снимка става сякаш сто фунта по-тежка; нежененият мъж, който сред изпълнената с нощни звуци джунгла скърби безутешно за пропуснатия миг, за брачната церемония, която не се е състояла; ослепелият ветеран, който се ослушва за стъпките на прикованата към него съпруга…

— Хей, Майкъл! — Някой го тупна по рамото. Той се обърна. Беше Джонсън, с груба филцова шапка с цветна лента, с чудесна кремава риза и разкошна везана връзка под мекото синьо сако. — Да знаеш откога те търся… Нима никога не си вкъщи?

— Напоследък рядко. Бях на почивка. — Майкъл обичаше да се среща от време на време с Джонсън, да обядва с него и да го слуша как приказва с дълбокия си актьорски глас. Но от часа, в който бяха водили оня ожесточен спор около германо-съветския пакт, той просто не можеше да разговаря спокойно в продължение на цяла една вечер с Джонсън или с неговите приятели.

— Аз ти изпратих едно обръщение — продължи Джонсън, като хвана Майкъл под ръка и го повлече бързо по улицата. Той изобщо вършеше всичко бързо и припряно.

— Какво обръщение?

— Към президента, за откриване на втори фронт. Всички го подписват. — По лицето на Джонсън се четеше искрено възмущение. — Това е истинско престъпление: да оставим руснаците да носят цялата тежест.

Майкъл не каза нищо.

— Ти не си ли за втори фронт?

— Разбира се — увери го Майкъл. — Ако само могат да го открият.

— Могат, могат.

— Така предполагам и аз. Но вероятно се боят, че човешките загуби ще бъдат много големи — рече Майкъл, внезапно осъзнал, че на следващия ден ще бъде облечен в каки и навярно ще трябва да участва в десанта в Европа. — Може би това ще струва живота на милион, милион и половина души…

— Нека струва живота на милион, милион и половина души — почти извика Джонсън и ускори крачките си. — Но това ще ангажира големи вражески сили. Нека струва живота дори на два милиона…

Майкъл изненадано погледна своя приятел, който боботеше разпалено с дълбокия си глас, крачейки енергично по хубавия булевард. Във военната регистрационна карта на Джонсън беше написано съвсем ясно „Негоден“, но това не му пречеше да настоява настървено други да проливат кръвта си, защото далече там, на един друг континент, руснаците се сражаваха като истински лъвове. Какво ли би помислил руският войник при Сталинград, притаил се с граната в ръка зад някоя разрушена стена в очакване на връхлитащия танк, за тоя патриот с мекушав глас и мъхеста шапка, който го наричаше брат тука, на шумната улица на един незасегнат от войната американски град?

— Съжалявам — рече Майкъл. — Аз с готовност бих сторил всичко, което мога, за да помогна на руснаците, но смятам, че трябва да оставим това на професионалните политици.

Джонсън се спря и измъкна ръката си от ръката на Майкъл. По лицето му се четеше гняв и презрение.

— Ще ти кажа нещо съвсем откровено, Майкъл — рече той. — Аз просто се срамувам от тебе.

Майкъл кимна сухо глава, обхванат от неловкост, защото не можеше да каже на Джонсън онова, което беше в душата му, без да го обиди завинаги.

— Отдавна чувствах, че ще се стигне до това положение — продължи Джонсън. — Виждах как омекваш все повече и повече…

— Съжалявам — отвърна Майкъл. — Аз положих клетва като войник на републиката, а войниците на републиката не пращат петиции до своя главнокомандуващ, за да му четат лекции по висша стратегия.

— Това са само увъртания.

— Може би. Довиждане… — Майкъл се обърна и се отдалечи.

Когато бе изминал десетина крачки, Джонсън извика хладно:

— На добър час, Майкъл!

Майкъл му махна с ръка, без да се обърне.

Той си мислеше с раздразнение за Джонсън и неговите приятели. Всички те бяха или невъздържано войнствени, както самият Джонсън, уверени, че нищо не може да ги откъсне от мирновременните им професии, или пък прикриваха под тънкия бляскав пласт на патриотизма своето безразличие и цинизъм. Днес обаче човек не може да бъде безразличен — мислеше си Майкъл. Не бива да отговаря все с „не“ или „може би“. Настъпило е време, когато всеки трябва да каже съвсем ясно „да“. Той бе постъпил правилно, като влезе във войската. Така щеше да се избави от болезнено чувствителните капитуланти, от съзерцателните песимисти и от изтънчените самоубийци. Той беше израсъл във века на критиката, в страна, където хората не се колебаеха да критикуват. Всеки считаше за свой дълг да критикува книги, поезия и пиеси, да критикува правителството и политиката на Англия, Франция и Русия. През последните двадесет години Америка приличаше на общество от театрални критици, които непрестанно повтарят едно и също нещо: „Да, знаем, че при Барселона загинаха три хиляди души, но колко лошо е построено второто действие…“ Век на критици, страна на критици. Майкъл беше почнал да мисли, че живее във век на безсилие, превърнал Америка в безплодна страна. Това бяха години на бурно красноречие, на безпощадна отмъстителност, на мелодраматични кресливци, самонадеяни и самохвални. Бяха години на необуздани и бесни военни фанатици, изпълнени със самоувереност и забравили краткотрайността на човешкия живот. Сред хората около себе си обаче Майкъл не познаваше такива фанатици. Народът виждаше твърде ясно пороците, които носеше войната, за да вярва в нея… виждаше вероломството и предателството на кожодерите, на фермерските, търговски и работнически обединения. Майкъл посещаваше луксозните ресторанти и виждаше как бурно се разраства кастата на големите гастрономи, на всички ония мъже и жени, които печелеха трескаво пари и бързаха веднага да ги пръснат, преди властта да ги обложи с военновременен данък. Да, който оставаше вън от армията, се превръщаше неизбежно в критик на всичко, а Майкъл искаше да критикува само врага.

Майкъл седеше на стола срещу адвоката в облицованата с ламперия стая и четеше завещанието си, обхванат от съзнанието, че е попаднал в твърде глупаво положение. Зад прозореца на високото здание се виждаха блесналият на слънцето град, тухлените комини, извишени в меката синевина на небето, потоците дим, които бълваха параходчетата по реката — същият стар град с неговия неизменен вид, а ето, той, Майкъл, седеше с очила на очите и четеше: „… една трета от гореспоменатото имущество завещавам на моята бивша съпруга Лора Робъртс. В случай че тя се омъжи отново, това дарение се обезсилва и определената в нейна полза сума се присъединява към сумата, оставена на разположение на изпълнителя на завещанието и се разпределя както следва…“

Майкъл се чувстваше толкова здрав и пълен със сили, а езикът на завещанието беше тъй отвратителен и зловещ!… Той погледна към адвоката Пайпър, човек с пълно бледо лице, чиято глава бе започнала да плешивее. Той подписваше купчина книжа, стиснал дебелите си устни. Адвокатът трупаше усилено пари, уверен напълно, че поради трите му деца и хроничния му артрит никога няма да го вземат във войската. Майкъл съжали, че не бе написал завещанието си лично, със собствената си ръка и на свой език. Струваше му се някак си срамно да бъде представен на бъдещото поколение чрез сухите шаблонни думи на един плешив адвокат, който нямаше никога да чуе трясъка на оръдията. Завещанието би трябвало да бъде кратък, красноречив и личен документ, който отразява живота на автора си и който увековечава последните желания и разпореждания на човека. „На майка ми — за любовта, която храня към нея, и за страданията, които тя преживява и ще преживее заради мен и моите братя…

На бившата ми съпруга, която смирено опрощавам и която, надявам се, също ще ме опрости заради хубавите заедно прекарани дни…

На баща ми, който живя тежък и трагичен живот, който така мъжествено води своята борба за съществуване и когото, надявам се, ще видя още веднъж, преди да почине…“

Пайпър обаче беше изписал единадесет страници на машина, изпъстрени с думи като „в случай че“ и „докато“, и „сега — мислеше си Майкъл, — ако умра, потомството ще си състави представа за мене само по сложните условни изречения и многобройните делови пунктове“.

„Може би по-късно — реши Майкъл, — ако има сериозна опасност да бъда убит, ще напиша друго, по-хубаво от това.“ И той подписа четирите екземпляра на завещанието си.

Пайпър натисна бутона на бюрото си и в стаята влязоха две секретарки. Едната носеше печат. Тя подпечата старателно всичките книжа и после и двете се подписаха като свидетели. Майкъл отново почувства, че във всичко това има нещо неестествено и че подписите би трябвало да се сложат от негови близки или приятели, за които смъртта му би представлявала истинска мъка.

Той вдигна очи към календара: тринадесети. По лицето му се изписа лека болезнена усмивка — не беше суеверен, но това съвпадение не му хареса много.

Когато секретарките излязоха, Пайпър стана, стисна му ръката и каза:

— Ще следя внимателно състоянието на вашите работи и всеки месец ще ви уведомявам какво сте спечелили и какви разходи съм направил.

Пиесата на Слийпър, за чиято постановка Кахун му беше дал пет процента от сборовете, имаше голям успех и без съмнение щеше да се филмира и той щеше да получава от нея пари сигурно в продължение на цели две години.

— Аз ще бъда навярно най-богатият редник в американската армия — каза Майкъл.

— Все още смятам — рече Пайпър, — че би трябвало да ми разрешите да вложа тия пари в някакво мероприятие.

— Не, благодаря — отвърна Майкъл. Той неведнъж беше отговарял по същия начин на Пайпър, но адвокатът просто не можеше да го разбере. Самият Пайпър имаше доходни акции в стоманената индустрия и настояваше клиентът му да купи от тях. Но Майкъл изпитваше някаква упорита, макар и малко необяснима неохота да печели пари по спекулативен начин и да извлича облага от чужд труд. Беше се опитал веднъж да обясни това на своя адвокат, но Пайпър бе прекалено здравомислещ човек, за да го разбере, и затова сега се задоволи само да се усмихне и поклати глава. Пайпър повдигна рамене и му подаде ръка.

— Пожелавам ви щастие — рече той. — Сигурен съм, че войната скоро ще свърши.

— Разбира се — отвърна Майкъл. — Благодаря.

Той излезе от кантората бързо, с чувство на облекчение. Когато му се налагаше да разговаря с адвокати или да върши някаква работа с тях, винаги изпитваше някакво безпокойство, сякаш се мъчеха да го хванат в капан, а днес това чувство беше особено силно.

Влезе в асансьора, пълен в тоя час със забързани за обед секретарки, които лъхаха на пудра и говореха оживено като хора, току-що попаднали на свобода. Докато се спускаха от четиринадесетия етаж надолу, той се питаше с изненада как тия млади, весели и жизнерадостни човешки същества се съгласяват да прекарат цял живот между четири стени, сред пишещи машини, книги, печати на нотариуси и разни пайпъровци, които познаваха само сухата фразеология на адвокатското съсловие.

Майкъл тръгна по Пето авеню към ресторанта, в който имаше среща с Меги, и постепенно се почувства по-добре. Беше свършил вече с деловите си работи. Тоя следобед и цялата нощ, до шест и половина сутринта, когато трябваше да се яви в наборния пункт, беше свободен от всякакви задължения. Гражданските власти бяха вдигнали ръце от него, а военните още не го бяха приели в своите редици. Часът беше един. Седемнадесет часа и половина — между един живот и друг!

Чувстваше се леко, волен като птица, и разнежено оглеждаше широката слънчева улица и забързаните хора като плантатор, който след добра закуска обикаля тучните поляни на своето имение. Да, Петото авеню беше неговата поляна, градът — имението, витрините на магазините — хамбарите, Централният парк — оранжерията, а театрите — неговата работилница; всичко беше добре подредено, всички си гледаха работата…

Той си представи как на слънчевото пространство между катедралата и Рокфелеровия център неочаквано пада бомба и внимателно се взря в хората, които се движеха на гъсти тълпи край него, мъчейки се да открие по лицата им някакво предчувствие за подобно бедствие. Но лицата си оставаха непроменени — хората бяха заети с мисли за своите работи, напълно убедени, че бомбите могат да падат на Севил Стрийт, на Вандомския площад, на Унтер ден Линден, на площад Виктор Емануел или на Червения площад, но светът никога няма да се отклони от разумния и установен порядък дотам, че да позволи да се разбие дори една витрина на магазина „Сакс“.

Майкъл мина край сивите стени на катедралата и стигна до Мадисън Авеню. Тук никому не идваше дори наум, че някой ден отгоре могат да завалят бомби. Пред „Колумбия броудкастинг билдинг“ се разхождаха наперено двама новоизлюпени лейтенанти от въздушните сили, облечени в лятна униформа. „Тия двама — помисли си Майкъл — изглежда, съзнават, че на този свят няма неуязвими места, че дори Рокфелеровият център и високият дворец на радиопредавателната компания са застрашени от бомби.“ Но лейтенантите го отминаха бързо и сега по лицата им той прочете само тревога, че момичетата, с които имаха среща, ще решат да си поръчат най-скъпия обед в ресторанта.

Майкъл се спря пред един шапкарски магазин. Беше хубав магазин, в който продаваха филцови шапки по петнадесет и двадесет и пет долара — меки, тъмнокафяви и сиви, с кордели с приятни цветове. Тук обаче човек не можеше да купи нито каски, нито грозните малки кепета, каквито носеха войниците вън от границите на Америка, нито шапки за гарнизонни войски, ни пагони за авиацията или за пехотинските и военносанитарните части. Да, армията трудно щеше да разреши този въпрос. Във войската всички трябваше да носят нещо на главата, а Майкъл никога не бе слагал шапка, дори в дъжд и сняг. Шапките му причиняваха главоболие. И ако войната продължи пет години — нима през тия пет години непрекъснато ще го боли глава?

Той забърза към ресторанта, където Меги навярно вече го чакаше. Колко непредвидени проблеми възникваха през време на война! Както например тоя въпрос с шапките. И всички останали неща. Майкъл винаги спеше леко и неспокойно. Събуждаше се при най-малкия шум и много трудно можеше да спи с други хора в една стая. А в армията в едно помещение спяха най-малко петдесет души… Нима трябваше да чака края на войната, за да се наспи? Ами ужасният проблем с къпането! Както за повечето културни американци в двадесетия век собственото банско помещение с врата, която може да се заключва, представляваше за Майкъл един от основните стълбове на живота. Нима той трябваше да престане да задоволява своите естествени човешки нужди, докато Хитлер капитулира? Представи си как ще наблюдава наклякалите рамо до рамо над откритите клозети войници… Той въздъхна печално, застанал така, на залятия от слънцето булевард. „По-леко ще ми бъде да позволя да ме убият в пропития с кръв окоп, отколкото да вляза в клозета за редниците… Животът днес — продължаваше да се възмущава той — ни подготвя много лошо за изпитанията, които ни поднася!“

Ами половият въпрос! Може би той беше въпрос на навик — както твърдяха мнозина авторитети, — но за съжаление тоя навик беше дълбоко вкоренен в човешката природа. И като ерген, и като женен, Майкъл беше имал множество връзки с жени още от седемнадесетгодишната си възраст — през безгрижните и хубави дни на тридесетте и четиридесетте години. Когато понякога му се случваше по една или друга причина да прекара цяла седмица без близост с жена, той ставаше неспокоен и нещастен, бурните сокове на младостта напираха в тялото му и го правеха раздразнителен и нервен, негоден да работи и неспособен да мисли за друго освен за любов.

В казармата, където живееха цели орди мъже при строг войнишки режим, през време на дългите походи и военни обучения, когато армията всеки път нощуваше в нови непознати места, едва ли имаше жени, които биха подхождали на безименния войник под безименната каска. Джин Тъни, бившият шампион по бокс тежка категория, бе апелирал към американските войници да не се женят, защото — твърдеше той — медицинските авторитети били вече на мнение, че половото въздържание не се отразявало зле на здравето. Какво ли би възразил Фройд на тия думи на победителя на Демпси25? При тая мисъл Майкъл се усмихна. Да, сега той все още можеше да се усмихва, но съзнаваше добре, че по-късно, когато ще лежи по цяла нощ буден в своето тясно легло, заслушан в хъркането на войниците около него, положението едва ли ще му се стори толкова смешно.

„О, мила достойна демокрация, може би в твое име наистина си заслужава да се умре — помисли си Майкъл. — Що се отнася обаче до другите жертви, човек по-трудно би се съгласил с тях.“

След няколко крачки той се намери пред входа на малкия френски ресторант. През прозореца видя, че Меги вече седи до бара.

Ресторантът беше пълен и те се настаниха пред бара до някакъв леко пийнал моряк с яркочервена коса. Както правеше винаги, когато се срещаше с Меги в такава обстановка, Майкъл остана мълчалив, като се задоволи да я наблюдава в продължение на няколко минути, любувайки се на спокойното й одухотворено лице с високо чело и извити вежди, на простата й строга прическа и на изящните й дрехи. Всичко хубаво, което имаше в този град, сякаш намираше отражение в тая висока, стройна и сериозна млада жена… И сега, когато си мислеше за града, той винаги си спомняше неволно улиците, по които двамата се бяха разхождали, къщите, в които бяха влизали, пиесите, които бяха гледали, изложбите, които бяха посещавали, и баровете, в които бяха седели до късно през студените зимни нощи. Наблюдавайки поруменелите й от ходенето бузи, блестящите й от радост очи и дългите й ловки ръце, които тя беше опряла леко върху неговия ръкав. Майкъл просто не можеше да допусне, че нейните чувства един ден ще изчезнат, че ще настъпи време, когато, завърнал се от фронта, няма да я намери тук все същата и непроменена…

И неочаквано, докато я гледаше така, всичките му тъжни и глупави мисли, които го преследваха по пътя от адвокатската кантора, изчезнаха. Усмихна й се леко и като се докосна до ръката й, приближи столчето си до нея.

— Какво ще правиш следобед? — попита той.

— Ще чакам.

— Ще чакаш — какво?

— Да ме поканят.

— Добре тогава, смятай, че си поканена. Коктейл — поръча Майкъл на бармана и се обърна отново към Меги: — Един мой познат е напълно свободен до шест и половина утре сутринта.

— А какво да кажа в службата си?

— Кажи — отвърна сериозно той, — че трябва да участваш в изпращането на една войскова част за фронта.

— Не знам дали ще има полза — рече Меги. — Моят шеф е противник на войната.

— Кажи му тогава, че хората от тая войскова част са също противници на войната.

— Може би най-добре ще бъде нищо да не му обяснявам — реши Меги.

— Аз ще му се обадя лично — рече Майкъл — и ще му съобщя, че за последен път са те видели да залиташ пияна до забрава към Вашингтон скуеър.

— Шефът ми не пие и няма да повярва.

— Твоят шеф — отсече Майкъл — е враг на народа.

Двамата чукнаха тихо чашите си. В този миг Майкъл забеляза, че червенокосият моряк се бе навел към него и гледаше втренчено Меги.

— Точно така — избърбори морякът.

— Ако нямате нищо против — обърна се към него Майкъл, чувствайки, че сега вече има право да говори с хора в униформа, — ние с дамата имаме частен разговор.

— Точно така — повтори морякът, като го потупа по гърба и Майкъл внезапно си спомни сержанта, който се бе взирал жадно в Лора в един холивудски ресторант през втория ден на войната. — Точно така — рече за трети път морякът, — аз се възхищавам от хора като тебе и виждам, че си разбираш от работата. Няма смисъл да целуваш момичетата на градския площад и после да тичаш на фронта. Стой си вкъщи и спи с тях. Точно така.

— Чуйте… — започна Майкъл.

— Моля да ме извините — добави морякът, като хвърли няколко монети на бара и нахлупи чистата си бяла барета на червеникавата си коса. — Просто ми се изплъзна от езика. Точно така. Аз отивам в Ери, в Пенсилвания. — И без да залита, излезе от бара.

Майкъл го проследи с очи и неволно се усмихна. После се обърна към Меги, все още усмихнат:

— Войниците доверяват своите тайни на всеки…

Внезапно той забеляза, че Меги плаче. Седеше изправена на високото столче в своята хубава кафява рокля и сълзите се стичаха бавно по страните й. Обаче не вдигаше ръка да ги изтрие.

— Меги — продума Майкъл тихо, откривайки с облекчение, че барманът стои наведен на другия край на тезгяха с вид, че не е забелязал нищо. „Може би — помисли си Майкъл, докосвайки с ръка Меги — напоследък барманите виждат всеки ден такива сълзи и са се научили как да се държат в подобни случаи.“

— Прости ми — рече Меги. — Започнах да се смея, а ето какво излезе!

В този момент се приближи припряно италианецът метр д’отел и каза на Майкъл:

— Мистър Уитикър, масата ви е готова.

Майкъл взе чашите и последва Меги и метр д’отела до една маса край стената. Когато седнаха, тя бе престанала да плаче, но радостното оживление беше изчезнало напълно от лицето й. Той за първи път я виждаше в такова състояние.

Започнаха обеда мълчаливо. Майкъл търпеливо чакаше, докато тя се успокои напълно. Меги за първи път плачеше пред него и изобщо се държеше много странно. Той винаги си я беше представял като жена, която приема със спокоен стоицизъм затрудненията в своя живот. Никога не се оплакваше, нито пък устройваше истерични сцени както повечето жени, с които бе имал връзки, и затова сега не знаеше как да я успокои или поне да разсее унинието й. От време на време поглеждаше към нея, но тя седеше с упорито наведена над чинията си глава.

— Прости ми — проговори Меги, когато вече пиеха кафето си, — прости ми, че се държах така. Зная, че би трябвало да съм весела и безгрижна, да разцелувам за сбогом младия храбър боец и да кажа: „Върви и си чупи главата, мили, аз ще те чакам с чаша мартини в ръка.“

— Меги — умолително рече Майкъл, — престани!

— Ето моята ръкавица, надени я — упорстваше тя, — когато си дежурен в кухнята и стола!

— Какво ти е, Меги? — глупаво попита той, макар да знаеше предварително отговора й.

— Нищо освен това, че съм върла военнолюбка — остро отвърна тя. — Да, непоправима военнолюбка. — И като се разсмя, добави: — Би било ужасно, ако някой от моите познати не бъде убит във войната.

Майкъл въздъхна. Чувстваше се безпомощен и уморен, но съзнаваше, че не би бил много доволен, ако Меги беше една от ония патриотки, които говорят с такова увлечение за войната, сякаш се готвят за сватба.

— Какво всъщност искаш, Меги? — попита той, мислейки си, че в шест и половина на следващата сутрин ще трябва да постъпи в редовете на американската армия и че други армии по други континенти дебнат вече за него, за да го убият. — Какво искаш от мене?

— Нищо — отвърна Меги. — Ти ми подари две скъпоценни години от своя живот. Какво повече би могла да иска една млада жена? А сега върви, за да те разкъсат на парчета. Аз ще окача „Златната звезда“26 над входа на дамската стая в клуба „Сторк“.

До масата им се приближи келнерът.

— Желаете ли още нещо? — попита той и се усмихна с типична италианска любезност, запазена само за влюбени, които поръчват скъпа храна.

— За мене коняк — отвърна Майкъл. — За тебе, Меги?

— Нищо, благодаря. Нищо друго не ми трябва.

Келнерът се отдалечи… „Ако през двайсета година тоя човек не се бе качил на парахода в Неапол — помисли си Майкъл, — днес по всяка вероятност щеше да се намира на фронта в Либия, а не на 56-а улица в Ню Йорк!“

— Знаеш ли какво бих желала да направя днес следобед? — попита рязко Меги.

— Не, кажи ми.

— Бих желала да се венчая! — Тя го погледна предизвикателно и гневно над малката, изцапана с винени петна маса.

В този момент девойката на съседната маса — ослепителна, блондинка в черен тоалет — казваше с грейнала усмивка на белокосия мъж срещу нея: „Трябва да ме представите на жена си, мистър Копаудър. Уверена съм, че тя е чудесен човек.“

— Чу ли какво казах? — попита Меги.

— Да, чух.

Келнерът се върна и постави на масата една малка чаша.

— Останали са само три бутилки — обясни той. — В тия дни просто не може да се намери коняк.

Майкъл вдигна очи към него. Без сам да знае защо, това мургаво, дружелюбно и глуповато лице го ядоса малко.

— Обзалагам се — рече той, — че в Рим това не би представлявало проблем.

Лицето на келнера трепна и на Майкъл се стори, че чува как човекът си казва съкрушено: „Ето още един, който ме държи отговорен за Мусолини. Тая война, о, тая проклета война!“

— Да, сър, може би сте прав — рече усмихнато келнерът и се отдалечи, като размаха нервно ръце и печално проточи устни, с което сякаш искаше да каже, че мрази и италианската войска, и италианската флота, и италианската авиация.

— Е? — високо рече Меги.

Майкъл пиеше коняка си на малки глътки, без да каже нещо.

— Добре — отсече Меги, — всичко ми е ясно.

— Не виждам никакъв смисъл сега да се оженим — рече след малко Майкъл.

— Имаш пълно право, но да ти кажа откровено, просто до гуша ми е дошло да гледам как убиват ергени.

— Меги! — продума Майкъл, като сложи нежно ръката си върху нейната. — Такова държание никак не ти подхожда.

— А може и да ми подхожда — възрази тя. — Може би досега съм се прикривала. — И добави студено: — Не си въобразявай, че когато след пет години се върнеш със своите проклети медали, аз ще те чакам и ще те посрещна с щастлива усмивка.

— Добре — рече той уморено. — Нека не говорим за това.

— Напротив, ще говорим за това — упорстваше Меги.

— Чудесно, говори тогава — примири се Майкъл.

Той видя, че Меги се мъчи отчаяно да сдържи сълзите си и след минутка лицето й се успокои и отпусна.

— Толкова исках да бъда весела — продума тя с разтреперан глас. — Значи, ти наистина тръгваш на война? Дай тогава да пием… Може би нямаше да си разваля настроението, ако не беше онзи проклет моряк… Знаеш ли, лошото е, че съществува опасност да те забравя. Преди години имах друг приятел, в Австрия, вярвах, че ще го помня до края на живота си. Може би той беше по-добър от тебе, по-смел и по-нежен. И ето, миналата година една братовчедка ми писа от Швейцария, че го убили във Виена. Вечерта, когато получих писмото й, се готвех да изляза с тебе на театър и в първия миг си казах, че не бих могла никъде да отида, обаче ти дойде да ме вземеш и аз просто го забравих. Той беше паднал убит, а аз почти не си го спомнях, макар че веднъж бях предложила и на него да се оженим. Изглежда, че ми върви ужасно много в това отношение, нали?

— Престани! — прошепна Майкъл. — Моля ти се, Меги, престани!

Но Меги продължи да говори, дълбоките и изразителни очи бяха плувнали в сълзи.

— Колко съм глупава! Навярно щях да го забравя, дори да се бяхме оженили, тъй както навярно ще забравя и тебе, ако не се върнеш скоро. Може би това е просто суеверие, но аз чувствам, че ако си женен и знаеш, че трябва да се върнеш тука, в свой дом и при законна съпруга, сигурно ще се върнеш. Смешно, нали?… Той се казваше Джоузеф. Нямаше ни дом, ни близки и затова, естествено, го убиха. — Внезапно Меги стана и рече: — Почакай ме на улицата. След минутка съм при тебе.

И почти изтича навън от малкото полутъмно помещение с барчето край прозореца и окачените по опушените стени стари карти на винопроизводителните райони във Франция. Майкъл остави на масата пари за сметката и за хубава почерпка като извинение за грубостта си към келнера и излезе бавно на улицата.

Застана пред ресторанта, като пушеше замислено цигарата си. „Не — реши той. — Не, не е права. Аз не мога да нося такова бреме, нито ще позволя тя да го носи.“ Ако Меги го забрави, това ще бъде просто допълнителна цена, която човек плаща през време на война, нещо като загуба, която не се взема пред вид при изчисление на човешките и материалните жертви, но която все пак е загуба. Такива загуби просто не могат да се избягнат.

Меги излезе. Косата й блестеше на слънцето, сякаш я беше четкала усилено, а лицето й беше усмихнато и спокойно.

— Прости ми — каза тя, като го докосна по ръката. — Самата аз съм изненадана от това не по-малко от тебе.

— Нищо, нищо успокои я Майкъл. — Днес и аз не се държах особено блестящо.

— Съвсем не мислех онова, което ти наговорих. Нали ми вярваш?

— Разбира се.

— Някой друг път ще ти разправя за този човек от Виена. Интересна история, особено за един войник.

— Добре — учтиво отвърна Майкъл. — С удоволствие ще я чуя.

— А сега — Меги погледна надолу по улицата и направи знак на едно такси, което се приближаваше бавно до Лексингтън авеню — по-добре ще бъде да се върна в службата си и да поработя до края на деня, нали?

— Няма смисъл…

Меги го погледна усмихнато.

— Мисля, че така ще бъде най-добре — увери го тя, — а довечера ще се срещнем, сякаш днес изобщо не сме обядвали заедно. Да, така ще е най-добре. Ти можеш да намериш достатъчно занимания, за да си запълниш деня, нали?

— Разбира се.

— Надявам се, че няма да скучаеш, мили. — Меги го целуна леко. — И довечера облечи сивия си костюм. — След тия думи тя влезе в таксито, без да се обърне: то потегли шумно към Трето авеню, движейки се в сенките, които хвърляха перилата на естакадата, и след минута зави зад ъгъла. Майкъл тръгна бавно по неогряната от слънцето страна на улицата.

Скоро той престана да мисли за Меги — имаше да мисли за толкова други неща. Войната превръщаше човека в скъперник и го караше да отделя за нея всичките си чувства. Майкъл се познаваше достатъчно добре, за да си въобразява, че в продължение на две, три или четири години би могъл да остане верен на снимка, на спомен или на писма, които би получавал веднъж на месеца… Затова и не искаше да предявява никакви права над Меги. И двамата бяха здравомислещи, прями и искрени хора и сега пред тях се поставяше въпрос, който по един или друг начин засягаше милиони човешки същества; те обаче можеха да разрешат тоя въпрос толкова успешно, колкото най-простият и най-неграмотният младеж, оставил своята Кора и слязъл от горските дъбрави, за да надене военната униформа. Той знаеше добре, че двамата няма да говорят повече за това нито тая нощ, нито когато и да било друг път до края на войната, но знаеше също, че през нощите, които му предстои да прекара из чужди земи, миналото ще възкръсва в паметта му и той с мъка ще си спомня за този прекрасен летен следобед, а гласът на съвестта ще му повтаря горчиво: „Защо не направи това, защо, защо?“

Майкъл тръсна глава, за да пропъди тия мисли и тръгна бързо по тая улица с хубави и приветливи кафеникави сгради, огрени от яркото слънце. След няколко крачки отмина един старец, който се подпираше тежко на бастуна си. Въпреки топлия ден човекът беше облечен в дълго тъмно палто, а около врата си носеше шалче. Лицето му беше покрито с морави петна, а кожата на ръцете му, които стискаха бастуна, беше съвсем жълта. Той изгледа Майкъл с воднисти враждебни очи, сякаш всеки младеж, който вървеше бързо по улицата, му нанасяше някаква лична обида — на него, загърнати в шал и куцукащ към гроба старец. Погледът на този човек толкова изненада Майкъл, че той почти се спря, за да го огледа отново — може би беше някой познат, затаил лична омраза към него. Но не, старецът му беше съвсем чужд и Майкъл продължи по пътя си, само че по-бавно. „Глупак — помисли си той, — ти си обядвал по царски — ял си супа, риба, дивеч, печено, салата и сирене, пил си бяло и червено вино, бургундско и бордо, а сега сигурно отиваш за десерта си и чашка коняк, и само затова че сладкото ти се струва горчиво, а виното тръпчиво, мразиш хората, които са започнали да обядват по-късно от тебе. И аз бих сменил, старче, моята младост с изживените от тебе дни, най-хубавите дни на Америка — дните на оптимизма, на кратките войни с малки човешки загуби, на свежата и благотворна атмосфера в началото на двадесетия век. Да, ти си се оженил, в продължение на двадесет години си сядал да обядваш в една и съща къща заедно със своите многочислени потомци и никой не те е принуждавал да воюваш, защото Америка не се е намирала във война. Не ми завиждай, старче, не ми завиждай! Какъв късмет, какъв дар небесен е да бъдеш полумъртъв седемдесетгодишен старец през хиляда деветстотин четиридесет и втора година! Наистина в тоя момент аз изпитвам съжаление към тебе, защото старите ти кости са обременени от тежкото палто, измръзналата ти шия е обвита с дебело шалче, а треперещите ти ръце търсят опора в бастуна… Но може би аз трябва да изпитвам повече съжаление към самия себе си. Сега ми е топло, ръцете ми, са здрави, а крачката твърда, но аз навярно никога няма да почувствам студ през някой летен ден и ръката ми никога няма да затрепери от старост. Аз ще изляза през антракта и никога няма да се върна за второто действие.“

Майкъл чу зад себе си звънливи дамски токчета, обърна се и видя една млада жена. Тя носеше широкопола сламена шапка с тъмнозелена кордела, през чиято периферия върху лицето й се процеждаше мека розова светлина. Светлозелената й рокля беше прилепнала плътно около бедрата й, краката й бяха боси и добили тъмнобронзов цвят от слънцето. Непознатата си даде вид, че не забелязва възхитения, но дискретен поглед на Майкъл, отмина го бързо и тръгна пред него. Той с удоволствие огледа стройната й хубава фигура и се усмихна, когато тя с безпомощно мил жест оправи косата си, очевидно доволна от това, че един млад човек я гледа и я намира привлекателна.

„Не, старче — помисли си той усмихнат, — всичко това беше глупост. Умри благословен, старче. Аз с удоволствие ще седна да обядвам!“

Късно следобед Майкъл тръгна, подсвирквайки си, към бара, дето щеше да се срещне с Кахун, за да се сбогуват, преди да потегли на война.