Глава тридесет и четвърта

Един военен свещеник, който пътуваше с джип, ги взе със себе си отвъд Шато-Тиери. Беше облачен ден; от старите паметници на гробището и телените мрежи, които бяха останали от миналата война, вееше мрачен дъх на запустялост.

Свещеникът, млад човек от южните щати, се оказа много приказлив. Той беше командирован към въздушна изтребителна група и сега отиваше в Реймс като свидетел по делото на един летец, изправен пред военен съд.

— Горкият младеж — каза свещеникът, — трудно бихте могли да си представите такъв симпатичен човек. Има чудесно досие и двадесет и два бойни полета. Унищожил е един немски самолет и се предполага, че е свалил два други. Полковникът настояваше да не свидетелствам, но аз смятам за свой християнски дълг да се явя в съда и да кажа думата си.

— За какво го съдят? — попита Майкъл.

— Задето нарушил благоприличието на някаква забава, уредена от Червения кръст; изпикал се на пода по време на танците.

Майкъл се ухили.

— „Недостойно поведение за един офицер“, отсякъл полковникът — добави ядосано свещеникът. Момчето било пийнало и кой знае какво се е въртяло в ума му. Аз съм заинтересован лично от случая и имах дълга преписка с офицера, който води защитата — един опитен адвокат от Портланд и член на епископалната църква. Да, сър. И полковникът знае отлично, че не е в състояние да ме спре да си кажа думата. Всъщност полковник Бътън с възмущение продължи свещеникът — има по-малко право от всеки друг да дава под съд хората за такова провинение. Аз смятам да разправя в съда за проявите на полковника по време на един танц в Далас, в сърцето на Съединените щати, на който имаше цял куп жени. Може да не ми повярвате, но полковник Бътън, облечен в пълна парадна униформа, се изпика в една саксия с палма в балната зала на хотела в центъра на града. Да, видях го със собствените си очи. Но понеже беше висш офицер, всичко се потули. Сега обаче всичко ще излезе наяве, не се съмнявайте в това.

Заваля проливен дъжд. Водата струеше на потоци над старите землени укрепления и прогнилите дървени стълбове, на които през 1917 година бяха обтегнали бодлива тел. Свещеникът намали скоростта и се взря в пътя през замъгленото предно стъкло на джипа. Ноа, който седеше отпред, задвижи ръчната стъклочистачка. След известно време отминаха второ гробище, в което лежаха десет французи, паднали при отстъплението в 1940 година. Няколко гробове бяха украсени с цветя, а сред тях се издигаше статуетка на светец в застъклена кутия, поставена върху пиедестал от тъмно дърво. Майкъл отклони очи от свещеника, мислейки си как неизбежно се преплитат събитията от различните войни.

Свещеникът спря рязко джипа и го върна назад към малкото гробище.

— Това ще представлява много интересна снимка за моя албум — обясни той. — Бихте ли застанали тука, момчета, пред гробището?

Майкъл и Ноа слязоха от колата и застанаха пред оградата. „Pierre Sorel — прочете Майкъл на един от кръстовете, — soldat, premiere classe, ne 1921, mort 1940“65. Изкуствените лаврови листа, обвити в черна траурна лента, бяха лежали тук под дъжд и жарко слънце в продължение на цели четири години.

— От началото на войната досега съм направил повече от четири хиляди снимки — рече свещеникът, като нагласяваше делово блестящата си „Лайка“. — Да, прекрасна колекция. Моля ви, малко наляво, момчета. Така!… Чудесно апаратче — добави гордо божият служител, щракайки с „Лайката“. — Снима при всякакво осветление. Взех я от един пленен фриц срещу две пакетчета цигари! Само фрицовете умеят да правят хубави фотоапарати. Имат търпение, което на нас ни липсва. А сега, момчета, дайте ми адреса на вашите близки в Щатите, аз ще копирам две допълнителни снимки и ще им ги пратя, за да видят колко добре изглеждате.

Ноа даде на свещеника адреса на Плаумън във Върмонт, който щеше да препрати снимката на Хоуп. Божият служител грижливо го записа в тефтерче в черна кожена подвързия с кръст върху корицата.

— Не се безпокойте за мене — рече Майкъл, който не искаше майка му и баща му да видят в такова състояние сина си, слаб и измъчен, в неподходяща по размери униформа, застанал под дъжда на пътя пред това гробище, където почиваха десет млади французи. — Не бих искал да ви създавам излишни затруднения, сър.

— Глупости, драги — възрази свещеникът. — Все трябва да има някой, който ще се зарадва да ви види на снимка. Няма да повярвате колко топли писма получавам от хората, на които пращам такива снимки. Вие сте симпатичен, дори хубав младеж и сигурно има някоя девойка, която ще се радва да постави снимката ви на нощната си масичка.

Майкъл помисли малко.

— Госпожица Маргарет Фримантл — рече той. — Ню Йорк, Десета улица, номер двадесет и шест. Да, мисля, че тъкмо това липсва на нотната й масичка.

Докато свещеникът записваше адреса в бележника си, Майкъл си представи как Маргарет ще получи в своята тиха и уютна квартира снимката заедно с писъмце от божия служител. „Може би сега вече ще ми пише… — каза си той. — Всъщност какво би могла да ми пише и какво бих й отговорил, ей богу, не зная. Може би: обичам те. Привети от Франция. Доскорошна среща след милион години. И после подпис: твой взаимозаменим и любим Майкъл Уитикър, военноотчетна специалност номер 745. Тая снимка е направена под проливен дъжд пред гроба на Пиер Сорел, ne 1921, mort 1940. Прекарваме чудесно, бих искал ти да…“

Тримата седнаха отново в джипа и свещеникът подкара предпазливо машината по тесния хлъзгав път, набразден от танкови вериги и колелата на хиляди военни камиони.

— Върмонт? — обърна се любезно свещеникът към Ноа. — Твърде скучно място за млади хора като вас, а?

— Аз няма да живея там след войната — обясни Ноа. — Смятам да се заселя в Айова.

— Защо не дойдете в Тексас? — гостоприемно предложи свещеникът. — Там има място за всеки енергичен човек. Имате ли близки в Айова?

— Да — кимна Ноа. — Един мой приятел, Джони Бърнекер. Майка му вече е намерила къща за четиридесет долара на месец, а чичо му има вестник и е обещал да ме вземе в редакцията веднага щом се върнем. Всичко е уредено.

— Журналист, а? — рече многозначително свещеникът. — Виж, това е хубаво нещо и носи купища пари.

— Не. Тоя вестник излиза веднъж седмично и има само осем хиляди и двеста тираж.

— Нищо, за начало не е никак лошо — каза любезно свещеникът. — Трамплин за по-сериозни постижения в големия град.

— На мен не ми е нужен трамплин — рече тихо Ноа. — Аз не желая да живея в голям град и не се стремя към кариера. Искам просто да се заселя в някое градче в Айова и да остана там до края на живота си заедно с жена си, сина си и моя приятел Джони Бърнекер.

— Този живот скоро ще ви омръзне — забеляза свещеникът. — Сега, след като сте видели толкова свят, ежедневието в малкото градче ще ви се стори съвсем скучно.

— Не — отвърна твърдо Ноа и отново задвижи енергично ръчната стъклочистачка. — Такъв живот няма никога да ми стане скучен.

— Виждам, че двамата с вас сме съвсем различни хора — засмя се свещеникът. — Аз съм се родил в малък град, които вече ми е дошъл до гуша. Впрочем, да ви кажа откровено, едва ли има някой да ме чака с особено нетърпение вкъщи. Деца нямам, а когато войната почна и реших, че трябва да постъпя във войската, жена ми каза: „Аштън, избирай: или служба като военен свещеник, или жена си. Аз не смятам да стоя пет години като кукувица вкъщи, докато ти пътуваш по целия свят свободен като птица и се забавляваш с какви ли не жени. Не, Аштън, не се мъчи да ме баламосваш.“ Опитах се да я убедя, че греши, но тя е упорита жена. Готов съм да се обзаложа, че в деня, в който се върна, ще заведе дело за развод. Не, не ми беше никак лесно да се реша. Но в края на краищата — въздъхна той философски — положението ми не се оказа толкова плачевно. В Дванадесета болница има една много мила сестричка, която ми помогна да разсея мъката си. — При тия думи свещеникът се усмихна. — Сестричката и снимките така ме увличат, че почти не ми остава време да мисля за съпругата си. Докато имам жена, която е способна да ме утешава в часове на скръб, и достатъчно филми за моите снимки, мога да гледам смело съдбата в очите…

— Откъде вземате толкова фотоматериали? — попита Майкъл. Свещеникът им беше казал, че прави непрекъснато снимки, а от военните магазини човек не можеше да вземе повече от един филм на месец.

Свещеникът направи хитра гримаса и прокара пръст по носа си.

— В началото имах известни затруднения, но после всичко се уреди. Да, да, всичко се уреди. И сега разполагам с най-хубавите филми в света. Когато момчетата се връщат от бойни задачи, аз искам от инженера на рулата разрешение да отрежа незаснетите краища от лентите на фото-картечниците. Не можете да си представите колко филми събрах по този начин. Последният инженер на групата обаче започна да проявява недоволство по тоя повод и едва не се оплака на полковника, че присвоявам държавно имущество. Просто не можах да се разбера с него. — Божият служител замислено се усмихна. — Но сега всичко е уредено.

— Как успяхте да го убедите? — полюбопитства Майкъл.

— Инженерът излетя на бойна задача. Беше чудесен летец, просто роден летец — с възхищение рече свещеникът. — Свалил един месершмит и обхванат от щастлива радост, се опитал на връщане да прелети над самата радиомачта, но пресметнал разстоянието криво с някакви си две стъпки и се ударил в него. Да, нещастният младеж загина и трябваше да събираме късчета от тялото му по цялото летище. Аз обаче му устроих такова погребение, каквото американската армия не бе виждала. Истинско, първоразредно погребение с речи и какво ли не… — Божият служител се усмихна лукаво. — Сега вече никой не ми пречи да се снабдявам с филми.

Майкъл изумено погледна свещеника, като се питаше дали не е пиян, но той управляваше уверено и леко колата и беше очевидно трезвен като съдия. „Ах, тая армия — неволно си помисли Майкъл, — всеки се старае да извлече от нея някаква облага!“

Изпод едно дърво край пътя излезе някакъв човек и им помаха с ръка. Свещеникът спря колата. Непознатият беше лейтенант от авиацията, облечен в измокрена морска куртка, в ръце държеше автомат със сгъваем приклад.

— За Реймс ли пътувате? — попита лейтенантът.

— Влезте, драги — добродушно рече свещеникът, — седнете отзад. Колата на божия служител е готова да прибере всекиго по пътя.

Лейтенантът се настани до Майкъл и джипът се понесе отново под проливния дъжд. Майкъл погледна непознатия под око. Беше млад човек, но едва се движеше от умора, а дрехите му явно не бяха по мярка. Лейтенантът забеляза изпитателния поглед на Майкъл.

— Навярно се чудите какво търся тука — рече той.

— О не, моля ви — побърза да отвърне Майкъл, който нямаше желание да влиза в нови разговори. — Никак.

— Намирам се в ужасно положение — обясни лейтенантът, — просто не мога да открия моята група безмоторници.

Майкъл не разбираше как човек може да загуби цяла група безмоторници, които при това се намират на земята, но не каза нищо.

— Участвах в оня въздушен десант над Арнем в Холандия — продължи лейтенантът — и ме свалиха зад немските позиции.

— Англичаните, както винаги, провалиха цялата операция — намеси се свещеникът.

— Така ли? — уморено попита лейтенантът. — Не съм чел вестници.

— Как се случи това с вас? — заинтересува се Майкъл. Струваше му се просто невероятно, че този блед юноша с такова нежно лице може да бъде свален зад немските позиции и да оцелее.

— Беше третата ми бойна задача. Преди това участвах в десантите над Сицилия и Нормандия. Бяха ни обещали, че това ще е последната ни задача. — Лейтенантът се усмихна слабо. — Що се отнася лично до мен, те, дявол да го вземе, бяха съвсем близо до истината. — Той повдигна рамене. — Всъщност аз изобщо не им вярвам. До края на войната сигурно ще ни спуснат и над Япония. — Нещастникът потрепери в своите мокри, не по мярка дрехи. — Това никак не ме радва, никак. По-рано смятах, че съм страшно смел летец, от ония, които набират по стотина бойни изпитания, но сега зная, че не съм от такова тесто. Когато за първи път видях зенитен снаряд да се пръска до крилото ми, просто си загубих ума. Обърнах глава и полетях слепешката. И тогава си казах: „Франсис О’Брайън, ти не си роден боец!“

— Франсис О’Брайън — повтори свещеникът. — Вие католик ли сте?

— Да, сър.

— Бих искал да чуя мнението ви по един въпрос — рече свещеникът, приведен над кормилото. — В една нормандска църква, която нашата артилерия бе поочукала доста, открих малък орган с крачен педал и наредих да го превозят на летището за неделните ми служби, а после дадох обява, че търся органист. Единственият органист в групата се оказа някакъв сержант-техник, оръжеен майстор. Беше италианец, католик и свиреше на органа като Хоровиц на рояла. Взех един чернокож младеж да надува меховете и първата неделя проведохме най-сполучливата служба в цялата ми практика. Дори полковникът благоволи да дойде и пя химните като жаба през пролет. Всички останаха много доволни от нововъведението ми. Следващата неделя обаче италианецът не се яви и когато накрая го намерих и го попитах какво се е случило, той ми отговори, че съвестта не му позволявала да свири на органа песни за езически ритуали! Кажете ми сега, Франсис О’Брайън, като католик и офицер, смятате ли, че сержантът е проявил истински християнски дух?

Пилотът въздъхна леко. Беше ясно, че в дадения момент е неспособен да си състави сериозно мнение по такива теософски въпроси.

— Виждате ли, сър — рече той, — отговорът зависи от съвестта на всеки отделен човек.

— Вие свирите ли на орган?

— Не, сър — отвърна пилотът на безмоторници.

— Ето, виждате ли — мрачно рече свещеникът. — А оня макаронаджия е единственият в групата, който може да свири. Откакто ми отказа, неделните ми служби са без никаква музика.

Дълго време пътуваха мълчаливо под хладния дъжд между лозови градини и следи от минали войни.

— Лейтенант О’Брайън — обади се най-после Майкъл, обхванат от внезапна симпатия към този блед и нежен младеж, — не се чувствайте задължен да ми отговорите, но много бих искал да зная как се измъкнахте от Холандия.

— Ще ви кажа — отвърна О’Брайън. — Дясното крило на безмоторника започна да се отделя от корпуса и аз сигнализирах на теглещия самолет, че трябва да се откъсна. Успях някак си да сляза на едно поле и когато се измъкнах от кабинката, всички войници, които пренасях, се бяха вече пръснали в различни посоки, защото ни обстрелваха с картечници от група къщи на около хиляда ярда от нас. Хукнах и аз и по пътя свалих нашивките си, защото хората просто побесняват, когато уловят противников летец. Нали знаете, при бомбардировки често се правят грешки, често пострадват и загиват цивилни. Така че, хванат ли те с нашивки, може лесно да пострадаш. Три дена лежах в една канавка и тогава ме намери някакъв селянин, който ме нахрани. През нощта човекът ме преведе през бойните линии до мястото, където се намираше едно английско разузнавателно поделение. Англичаните ме пратиха в тила. Скоро след това попаднах на един американски разрушител. На него ме снабдиха с тая куртка. Разрушителят снова из Ламанша цели две седмици. Боже мой, никога в живота си не се бях чувствал така зле. Най-после ме стовариха в Саутхамптън. Оттам пътувах със случайни коли и така се добрах до мястото, където преди се намираше нашата група. Оказа се обаче, че преди седмица заминали за Франция. Мен ме бяха обявили за изчезнал и господ само знае какво са съобщили на майка ми; личните ми вещи пък бяха пратили обратно в Щатите. Изобщо никой не прояви интерес към мен. Един пилот на безмоторник представлява бреме за всички, когато не предстои въздушен десант; никой няма пълномощие да ми плаща заплатата, нито да ми дава заповеди и никой не се интересува от мене. О’Брайън се засмя тихо, без, озлобление. — Когато чух, че групата ми е някъде около Реймс, качих се в Шербург на товарен параход, който пренасяше боеприпаси и провизии, и потеглих насам. В Париж останах четирийсет и осем часа за да си поотдъхна, макар че един лейтенант, който не е получавал заплата два месеца поред, рискува да умре от глад в този град… И ето ме сега тука…

— Войната — обади се свещеникът с тържествен глас — е много сложно нещо.

— Аз не се оплаквам, сър — побърза да се оправдае О’Брайън. — Честна дума, не се оплаквам. Дотогава, докато не ме карат да участвам в нови десанти, ще бъда най-щастливият човек в света. Разбера ли, че ще мога да се върна на старата си работа — аз търгувам с детски пелени в Грийн Бей, — не ще имам нищо против да правят с мен каквото решат.

— С какво търгувате? — изненадано попита Майкъл.

— С пелени — отвърна О’Брайън със смутена усмивка. — Двамата с брат ми имаме чудесно предприятие, разполагаме с два камиона. Сега за всичко се грижи само брат ми. Лошото е обаче, че никъде не могат да се намерят памучни материали. Преди десанта в Холандия писах на пет текстилни фабрики в Щатите, за да видя дали биха могли да ни помогнат…

„Ето с какви неща се занимават героите!“ — неволно си помисли Майкъл, когато джипът навлезе в покрайнините на Реймс.

По ъглите стояха военни полицаи, а пред катедралата бяха спрели голяма група коли. Майкъл забеляза, че Ноа, който се намираше на предната седалка, настръхна, очевидно сепнат от мисълта, че може да попаднат сред тая тилова бъркотия. И Майкъл просто не можеше да откъсне очи от барикадираната с пясъчни торби катедрала, чиито цветни стъкла бяха извадени и отнесени някъде на съхранение. Той си спомни смътно, че в първоначалното училище в Охайо беше пожертвал десет цента за възстановяване на тази църква, така силно пострадала в предишната война. Загледан сега от колата на свещеника нагоре към извисената в небето грамада, изпита задоволство, че парите му не са отишли напразно.

Джипът спря пред щаба на зоналната съобщителна служба.

— Слезте тука, лейтенант — каза свещеникът, — влезте вътре и поискайте да ви препратят във вашата група, независимо къде се намира в момента. Бъдете настойчив и не се колебайте да надигнете глас. Ако не получите резултат, почакайте ме тука. След петнадесет минути ще се върна и ще ги заплаша, че ако не ви уредят въпроса, ще пиша чак до Вашингтон.

О’Брайън слезе. При жалкия вид на сградата той доби объркан и уплашен израз, явно загубил вяра в годността на армейския транспортен апарат.

— Може дори да направим нещо още по-хубаво — добави свещеникът. — През два квартала оттук отминахме едно кафене. Вие сте мокър и измръзнал. Идете в кафенето и изпийте един двоен коняк, за да се успокоите. Аз ще ви намеря там. Да, спомних си как се казва… „Aux bons amis.“66

— Благодаря — неуверено рече О’Брайън, — но ако ви е все едно, ще ви почакам тука.

Свещеникът погледна над рамото на Ноа към лейтенанта. После бръкна в джоба си и извади банкнота от петстотин франка.

— Вземете каза той и я подаде на летеца. — Забравих, че отдавна не сте получавали заплата.

О’Брайън взе парите със смутена усмивка.

— Благодаря ви — рече той, — благодаря. — После помаха с ръка и тръгна назад към кафенето.

— А сега — отривисто рече свещеникът и подкара джипа — трябва да отведа тия двама престъпници по-далеч от военната полиция.

— Какво, какво? — глупаво пробъбри Майкъл.

— Тия двама войници, които се намират в самоотлъчка — добави свещеникът, — това е съвсем ясно написано на лицата ви. Хайде, момче, изтрий предното стъкло, че нищо не се вижда.

Майкъл и Ноа се ухилиха и колата се понесе из мрачния старинен град. По пътя си отминаха шест военни патрула, единият от които дори козирува на плъзгащия се по мокрите улици джип. Майкъл с важен израз отвърна на поздрава.

Загрузка...