Младите лъвове

Глава тридесет и седма

Разположен сред широко зелено поле, зад което се издигаха стръмни залесени хълмове, лагерът имаше твърде приятен вид, почти както обикновените военни лагери. Все пак характерът на това общежитие личеше от подобните на бараки постройки и от двойния ред телени мрежи със стражеви кули по ъглите. Както и от миризмата. Тя отравяше въздуха на двеста метра наоколо, беше наситена и плътна като газ, който под въздействието на сложни химически реакции след миг ще се превърне в твърдо тяло.

Християн обаче не се спря. Облян от лъчите на пролетното слънце, той закуцука бързо по пътя към главния вход. Трябваше да намери нещо за ядене и да чуе последните сведения. Може би в лагера поддържаха телефонна връзка с някои действащи щабове или слушаха радио. „Може би — помисли си той с надежда, като си спомни за отстъплението от Франция — ще успея да намеря велосипед…“

Когато наближи лагера, неволно намръщи лице. „Станах вече специалист в такива самотни отстъпления — помисли си той. — Да, ценна придобивка за пролетта на четиридесет и пета година! Станах един от най-добрите немски специалисти по тактика за откъсване от разпадащи се военни части. Мога например да разбера, че полковникът ще се предаде в плен два дена преди самият той да открие какво се е въртяло в съзнанието му.“

Християн не искаше да се предаде в плен, макар че това внезапно беше станало съвсем обичайно нещо и милиони войници се занимаваха сякаш само с въпроса как най-безболезнено да сложат оръжие пред неприятеля. През последния месец всички разговори в армията се въртяха все около тази тема… В разрушените градове, в отделните, обречени на унищожение островчета на съпротива, създадени по главните пътища и подстъпите към големите селища — навсякъде говореха все едно и също нещо. Никаква ненавист към авиацията, разрушила градове, които бяха останали непокътнати стотици години, никакво желание да се отмъсти за хилядите жени и деца, погребани под развалините. Чуваше се само: „Разбира се, най-добре е да се предадеш на американците. След това на англичаните. И накрая на французите, естествено ако не ти остава друго. Попаднеш ли обаче в руски ръце, отиваш направо в Сибир…“ Така говореха и хората с „Железен кръст“ първа степен, и с медала на Хитлер, така говореха хора, воювали и в Африка, и край Ленинград, и през целия път на отстъпление от Сент-Мер-Еглиз… Отвратително!

Християн не споделяше напълно общата увереност във великодушието на американците. Това беше мит, съчинен от лековерни хора за самоуспокоение. Той помнеше мъртвия парашутист, увиснал на дървото там, в Нормандия, с жестоко сурово лице дори в минутата преди смъртта. Помнеше червенокръсткия конвой с мършавите коне, унищожен от самолетите. Летците без съмнение бяха видели червените кръстове и знаеха отлично какво означават, но това не бе спряло ръката им. Американците не бяха проявили особено великодушие и над Берлин, Мюнхен и Дрезден. Не, сега вече Християн не вярваше на митове. При това американците не обещаваха конкретно нищо хубаво. Те постоянно съобщаваха по радиото, че всеки провинил се германец ще заплати за престъпленията си. В най-добрия случай — няколко години в лагер или трудови групи, докато се разгледат следствените материали в цяла Европа. Ами ако някои французи в Нормандия си спомнят името на Християн, ако си спомнят за своите двама съотечественици, които той бе наклеветил след убийството на Беер и които бяха инквизирани в кметската сграда? Кой можеше да каже какви данни имат хората от Съпротивата, с какви факти разполагат? Ами французойката Франсоаз — какво би казала тя? Навярно сега Франсоаз е в Париж и живее с някой американски генерал, комуто нашепва отровни думи срещу германците. Но дори да не го търсят за конкретно деяние — веднъж попаднал в техните лапи, всеки полуумен французин, който случайно го види, би могъл да го обвини в престъпление, което той никога не е извършвал. И кой би повярвал на думите му, кой би могъл да докаже, че е невинен? Никой не би могъл да спре американците да предадат на своите френски съюзници един милион пленници, които ще трябва да възстановяват разрушени градове и мини. Не, само да не попаднеш в ръцете на французите! Ще се мъчиш с години и пак няма да излезеш жив от техните лагери.

А Християн нямаше намерение да умира. През последните пет години бе научил твърде много неща от живота. След войната ще може да бъде много ценен за родината си и не биваше да жертва сега всичко. Разбира се, през първите три-четири години ще трябва да се държи кротко като агне и да любезничи с победителите. Може би в неговото градче ще има отново туристи, които ще се пързалят на ски, може би американците ще построят наблизо почивни домове и той ще бъде ангажиран да учи американски лейтенанти как да правят фигури по снега. А след това… Е, след това ще види. Човек, който се е научил да убива така умело и да се справя така добре с разпалени глави, сигурно би се наредил в живота пет години след войната, ако само съумее да остане жив…

Християн не знаеше какво е положението в родния му град, но ако успееше да се добере до къщи, преди в него да пристигнат американски войски, би могъл да надене цивилни дрехи, а баща му щеше да съчини някаква правдоподобна история… Дотам не беше много далече. Той се намираше в сърцето на Бавария, а отвъд хоризонта се простираха родните планини. „Сега вече мога да воювам спокойно — помисли си с мрачен хумор Християн. — Мога да проведа последния бой и в задния двор на собствения си дом!“

Пред вратата стоеше само един часовой с фолкщурмовска лента на ръкава и карабина в ръце; беше около петдесет и пет годишен, тлъст, дребен човек с унило лице и очевидно се чувстваше съвсем не на мястото си тука. „Фолксщурм! — с презрение помисли Християн. — Как можаха да създадат такова нещо!“ Да, хората с право наричаха тоя фолксщурм „приютът на Хитлер“. Вестниците и радиото отдавна вече тръбяха, че всеки германец — бил той на петнадесет или седемдесетгодишен — е длъжен сега, когато противникът е надвиснал над собствения му дом, да се бие като разярен лъв. Но слабоватите склеротични господа от фолксщурма очевидно не бяха чули, че трябва да се бият като разярени лъвове. Достатъчно беше човек да гръмне във въздуха, за да плени цяла дружина от тия старци със сълзливи очи. Да, това беше също мит — че можеш да измъкнеш възрастни германци от техните канцеларии и невръстни деца от училищните скамейки и за две седмици да ги направиш войници. „Демагогията ни побърка всички“ — мислеше си Християн, докато наблюдаваше измъчения от страх шишко, облечен в неподходяща за ръста му униформа. Демагогия и митове срещу танкови дивизии, хиляди самолети и оръдия, които получаваха боеприпаси и гориво от заводите на цялото земно кълбо! Харденбург отдавна беше разбрал горчивата истина, но Харденбург се бе самоубил. Да, след войната щяха да спечелят само хора, които ще сложат край на демагогията и ще ликвидират всички митове.

— Хайл Хитлер! — поздрави часовоят и несръчно козирува.

„Хайл Хитлер“ — ето още една лоша шега. Християн не си даде труд да отговори на поздрава.

— Какво става тука? — попита той.

— Чакаме. — Часовоят повдигна неопределено рамене.

— Какво чакате?

Часовоят отново вдигна рамене и се усмихна смутено.

— Какви са новините? — попита той, вместо да отговори.

— Американците току-що са капитулирали — каза Християн. — Утре ще капитулират и руснаците.

За момент пазачът почти му повярва. По лицето му пробягна наивна и радостна усмивка. После разбра, че Християн се шегува.

— Виждам, че сте в добро настроение — печално рече той.

— Да, в чудесно настроение — каза Християн. — Току-що се връщам от пролетната си отпуска.

— Мислите ли, че американците ще бъдат тука днес? — с тревога попита часовоят.

— Възможно е да пристигнат след десет минути или след десет дни, или след десетина седмици. Кой може да предвиди какво смятат да правят американците?

— Дано дойдат по-скоро — рече часовоят. — Те са по-добри от…

„Ето още един!“ — помисли Си Християн.

— Зная — рязко каза той. — Американците са по-добри от руснаците и французите.

— Така говорят всички — унило забеляза часовоят.

— Боже мой — сбърчи нос Християн. — Как търпите тая воня?

Часовоят кимна глава.

— Да, вонята е ужасна. Но аз съм тука от седмица и вече не я усещам.

— Само от седмица? — изненада се Християн.

— Тук имаше цяла есесовска дружина, но преди седем дена ги вдигнаха и пратиха нас. Само една рота — скръбно добави часовоят. — Да благодарим, че сме още живи.

— Какви хора пазите там? — Християн кимна към посоката, откъдето идеше вонята.

— Познатата история. Евреи, руснаци, няколко наши политически, югославяни, гърци и други подобни. Преди два дена ги заключихме в бараките. Те усещат, че предстои нещо и стават опасни. А ние сме само една рота. Наумят ли си, могат да се разправят с нас за петнадесет минути — хиляди са. Преди час вдигаха ужасна врява. — Той се обърна и с тревога погледна към заключените бараки. — Сега пак мълчат като риби. Бог знае какво ни кроят.

— Но защо изобщо стоите тука? — попита с любопитство Християн.

Часовоят повдигна рамене и по лицето му се изписа отново предишната болезнено-глуповата усмивка.

— И аз не знам. Просто чакаме.

— Отворете вратата — рече Християн. — Искам да вляза.

— Искате да влезете? — изумено попита часовоят. — Но защо?

— Правя списък за почивни домове на щаба на организацията „Здраве чрез веселие“ в Берлин и ме посъветваха да прегледам и тоя лагер. Хайде, отворете. Трябва да хапна нещо и да видя дали не мога да заема някой велосипед.

Възрастният шишко даде знак на часовоя в кулата, който беше наблюдавал внимателно новодошлия. Вратата се отвори бавно.

— Велосипед няма да намерите — рече първият часовой. — Есесовците отнесоха миналата седмица всичко, което е на колела.

— Ще видим — каза Християн.

Той мина през двойните врати и се отправи към административната сграда — приятна, в тиролски стил постройка от варосани камъни, със зелена морава отпред и висока мачта със знаме на върха, което трептеше на свежия утринен ветрец. Откъм бараките долиташе нисък, приглушен звук на гласове, които сякаш не излизаха от устата на хора. Този звук като че произхождаше от някакъв непознат музикален инструмент, защото беше много неприятен, неопределен и не можеше да се произведе от гласните струни на човешки същества. Всички прозорци бяха обковани с дъски и из двора не се виждаше жива душа.

Християн се качи по старателно измитите каменни стъпала и влезе в сградата.

В кухнята мрачен възрастен готвач във военна униформа му поднесе колбаси с ерзац-кафе.

— Хапни си добре, моето момче — подкани го той. — Господ знае кога пак ще можем да ядем.

В коридорите сновяха тревожно няколко тромави фолксщурмоваци, облечени в раздърпани, не по мярка униформи. Всички държаха оръжието си непохватно, с израз на явно отвращение. И всички, както пазачът, очакваха нещо. Те изгледаха Християн с печални очи и зашепнаха неодобрително; навярно го осъждаха, задето беше млад и задето бе загубил войната. Хитлер винаги се хвалеше, че неговата сила е младежта, и сега тия ерзац-войници, откъснати от своите домове в самия край на войната, кривяха изнурените си лица в пренебрежителни гримаси, с които искаха да покажат какво мислят за сразените млади поколения, които ги бяха довели до такова положение.

Изправил гръб и прихванал леко автомата, Християн мина с хладно и застинало лице край всички тия отчаяни хора. Стигна до канцеларията, почука и влезе. Лагерист в раирана униформа бършеше с парцал пода, зад масата седеше един ефрейтор. Вратата на кабинета беше отворена и ефрейторът направи знак на Християн да влезе веднага щом го чу, че каза: „Искам да поговоря с коменданта на лагера.“

Комендантът се оказа най-старият лейтенант, който Християн бе виждал в своя живот. Изглеждаше отдавна надхвърлил шестдесет години и лицето му сякаш беше моделирано от отделни резени сирене.

— Не, нямам никакви велосипеди — отвърна той с хрипкав глас, когато чу молбата на Християн. — Ни велосипеди, нито нещо друго. Ни дори храна. Есесовците отнесоха всичко. Оставиха само заповед да продължим да охраняваме лагера. Вчера се свързах с Берлин и някакъв идиот ми заповяда да избием всички лагеристи. — Лейтенантът се засмя безрадостно. — Единадесет хиляди души! Лесно е да се каже, нали? От снощи с никого вече не мога да вляза във връзка. — Той изпитателно погледна Християн. — От фронта ли идете?

Християн се усмихна.

— Трудничко би могло да се говори вече за фронт.

Лейтенантът въздъхна и бледото му лице се набръчка още повече.

— В миналата война беше съвсем друго. Отстъпвахме в пълен ред. Моята рота влезе в Мюнхен с цялото си оръжие. Да, тогава имаше много по-голям ред от сега. — В гласа му прозвуча явно обвинение към новото поколение в Германия, което не умееше да губи война както бащите си.

— Е, лейтенант — рече Християн, — виждам, че не можете да ми помогнете. Ще трябва да си вървя.

— Кажете ми — произнесе умолително старият комендант, като се стараеше да задържи Християн още минутка, сякаш се чувстваше самотен в този хубав, старателно изчистен кабинет с цветни перденца на прозореца, с тапициран в груба материя диван и със закачената на обшитата с панели стена светлосиня картина, изобразяваща Алпите през зима, — смятате ли, че американците ще пристигнат днес тука?

— Не зная, лейтенант — отвърна Християн. — Не слушате ли радиото?

— Радиото… — въздъхна комендантът. — Кой може да му вярва? Тая сутрин от Берлин предадоха версия, че американци и руснаци се бият на Елба. Мислите ли, че е възможно? — нетърпеливо попита той. — В края на краищата всички знаем, че рано или късно това ще се случи…

„Мит — помисли си Християн, — все тоя фатален мит!“ А гласно рече:

— Разбира се, лейтенант. Лично аз не бих се изненадал. — Той тръгна към вратата, но чу някакъв глух шум и спря.

Шумът нахлуваше през отворените прозорци и нарастваше бързо, като стихийно наводнение. След това прозвучаха резки изстрели. Християн изтича до прозореца и погледна. Към административната сграда тичаха тромаво двама души във военна униформа. Неочаквано те захвърлиха карабините си още преди да стигнат до входа. И двамата, бяха пълни мъже и представляваха нещо като жива реклама на мюнхенска бира. Иззад ъгъла на една барака се показа човек в арестантски дрехи, после още трима и след миг цяла тълпа, която сподири запъхтените пазачи. Ето откъде идеше необикновеният шум! Първият арестант се спря за момент и вдигна една от захвърлените карабини. Той обаче не стреля, а продължи да преследва пазачите с оръжие в ръка. Беше висок, дългокрак човек и застигаше бягащите с ужасяваща бързина. Размаха карабината като палка и един от шишковците се строполи на земята. Другият, разбрал, че не ще успее да стигне административната сграда навреме, просто легна на земята. Легна бавно, като слон в цирк — свлече се на колене и без да отпусне бедрата си, завря глава в земята, сякаш се стараеше да се скрие в нея. Затворникът отново размаха карабината и с приклада разби черепа на човека.

— Господи! — прошепна лейтенантът при прозореца.

Тълпата обгради убитите. Почти безшумно затворниците започнаха да тъпчат двата трупа и всеки блъскаше съседа си, за да ритне на свой ред мъртъвците.

Лейтенантът се отдръпна от прозореца и разтреперан се облегна на стената.

— Единадесет хиляди души — продума той. — И след десет минути всички ще бъдат свободни!

Откъм входа се разнесоха няколко изстрела и трима-четирима лагеристи паднаха на земята. Никой обаче не им обърна внимание и част от тълпата се втурна към зданието с неясно монотонно ръмжене.

Откъм другите бараки се появиха нови тълпи, като стада бикове в испански филм. Тук-таме те настигаха пазачите и ги ликвидираха с ръце и крака.

Неочаквано от коридора долетяха крясъци. Лейтенантът, който в този миг навярно си спомняше с болка за организираното отстъпление през миналата война, измъкна непохватно пистолета си и излезе да събере хората си.

Християн също се отдръпна от прозореца, опитвайки се трескаво да измисли изход от положението, като се проклинаше, задето бе попаднал в подобен капан. След всичко, което беше преживял, след толкова битки, в които се бе срещал лице срещу лице с танкове, оръдия и първокласни бойци, да попадне по собствена воля в такава безизходица!…

Той отвори вратата на съседната стая. Лагеристът, който миеше пода, стоеше до прозореца. В помещението нямаше никой друг.

— Ела тука — заповяда Християн. Човекът го изгледа с омраза, но влезе бавно в кабинета. Християн затвори вратата и внимателно огледа арестанта. За щастие беше едър на ръст. — Събличай се! — рече той.

Методично, без да каже дума, лагеристът свали широкото си затворническо яке и започна да събува панталоните си. Шумът вън ставаше вече заплашителен и стрелбата се засилваше.

— По-бързо! — извика Християн.

Човекът вече бе свалил панталоните си. Мършавото му тяло беше облечено в мръсно грубо бельо.

— Ела тук! — заповяда му Християн.

Лагеристът се приближи бавно и застана пред него. Християн замахна с автомата. Цевта попадна над очите на човека. Той направи крачка назад и се свлече на земята. Ударът не беше оставил почти никаква следа на лицето му. Християн го сграбчи с две ръце за гърлото и го повлече към шкафа в срещуположния край на стаята. Отвори вратичката и натика вътре жертвата си. В шкафа висяха един шинел и две парадни куртки, които издаваха слаб дъх на одеколон.

Затвори вратичката и се върна при дрехите на лагериста. Започна бързо да разкопчава куртката си, но шумът отвън се засили още повече, в коридора се разнесоха отделни изстрели и той разбра, че няма време да се преоблече. Обу бързо затворническите панталони върху своите и намъкна якето, като го закопча до самия врат. После хвърли поглед в огледалото върху вратичката на шкафа. Униформата му не се виждаше. Огледа бързо стаята, за да види къде да скрие автомата, наведе се и го мушна под кушетката. Там нямаше да го намерят, поне за известно време. Все пак му оставаше кинжалът под затворническото яке, което вонеше ужасно на хлор и на пот.

Християн отиде до прозореца. През разбитите врати на бараките излизаха нови тълпи лагеристи, които тичаха към административната постройка. Те продължаваха да избиват пазачите, които настигаха по пътя си. Откъм другата страна на зданието се разнесоха нови изстрели. На стотина метра от сградата група лагеристи се мъчеха да разбият двойните врати на нещо подобно на хамбар. След минута вратите паднаха с трясък, арестантите нахлуха вътре и скоро започнаха да излизат, дъвчейки сурови картофи и брашно, което покриваше лицата и ръцете им със слой бяла пудра. Християн видя как някакъв огромен мъжага се наведе над пазача, когото бе стиснал между коленете си, и започна да го души. Внезапно той захвърли нещастника настрани и се втурна в склада. След минута се появи отново с цял куп картофи в ръце.

Християн разби с крак стъклото и без да се колебае, прекрачи перваза. Увисна на ръце, остана така секунда и скочи. Падна на колене, но веднага се изправи. Пред сградата имаше стотици хора, всички облечени като него; вонята и врявата наоколо бяха невъобразими.

Той зави зад ъгъла на постройката и се насочи към изхода. На стената стоеше облегнат мършав едноок лагерист, който го гледаше втренчено и тръгна след него. Християн беше уверен, че човекът го подозира и ускори крачка, като се мъчеше да не привлича внимание. Но тълпата пред административната сграда беше станала още по-гъста и едноокият вървеше по петите му.

Войниците в постройката бяха вече капитулирали и сега излизаха на двойки. Освободените лагеристи притихнаха странно, впили очи в бившите си пазачи. После един плешив човек измъкна ръждясал джобен нож, каза нещо на полски, сграбчи най-близкия войник и започна да му реже гърлото. Ножът обаче се оказа тъп и работата не вървеше лесно. Пазачът, когото колеха, нито се съпротивляваше, нито викаше. Сякаш инквизицията и смъртта представляваха тука толкова обичайно явление, че жертвите — които и да бяха те — го смятаха за нещо съвсем естествено. Безполезността на молбите за пощада отдавна бе станала съвсем очевидна и никой не хабеше силите си да се моли. Уловеният пазач — човек на четиридесет и пет години с вид на дребен чиновник — несъзнателно се притискаше в своя палач и го гледаше втренчено в очите, докато накрая ръждясалият нож прониза главната вена, и нещастникът се свлече тихо на земята.

Това даде сигнал за общи екзекуции. Поради липса на достатъчно оръжия мнозина пазачи просто бяха стъпкани с крака. Християн наблюдаваше, като се мъчеше да не издаде с нищо вълнението си, без да смее да се измъкне от тълпата, защото едноокият стоеше през цялото време зад него, притиснат в гърба му.

— Слушай, ти… — започна едноокият. Християн почувства как лагеристът го хвана за ръката, опипвайки военната му куртка под раираното яке. — Искам да поговоря с тебе…

Християн внезапно пристъпи напред. Възрастният комендант стоеше облегнат на стената край главния вход, до който лагеристите още не бяха стигнали. Стоеше така и правеше слаби движения с ръце, сякаш се опитваше да събуди състрадание към себе си. Хората около него бяха толкова слаби и изнемощели, че просто нямаха сили да го убият. Християн се промъкна бързо сред тълпата и хвана коменданта за гърлото.

— О, боже мой! — изпищя високо лейтенантът. Неговият вик прозвуча някак си необичайно, защото всички останали умираха съвсем безшумно.

Християн измъкна ножа си. Притисна с ръка коменданта до стената и преряза гърлото му. Старият човек издаде някакъв писклив клокочещ звук. Християн избърса ръце в куртката му и го пусна на земята. После се обърна, за да види дали едноокият продължава да го следи. Но той беше изчезнал. Очевидно подозренията му се бяха разпръснали.

Въздъхна облекчено и без да прибира ножа си, влезе в административната сграда и тръгна към кабинета на коменданта. По стълбата се търкаляха няколко трупа, а освободените затворници преобръщаха писалищата и разхвърляха книжата по пода.

В кабинета имаше трима-четирима души. Вратичката на шкафа зееше отворена, а полуголият човек, когото Християн беше убил, все още лежеше в първоначалната си поза. Лагеристите пиеха поред коняк от бутилката, която се намираше на масата на коменданта. Когато изпиха всичко, един от хората я запрати върху окачената на стената светлосиня картина, която изобразяваше Алпите през зима.

Никой не обръщаше внимание на Християн. Той се наведе и измъкна автомата изпод кушетката.

Върна се в хола и тръгна към изхода покрай група лагеристи, които се лутаха безцелно нагоре-надолу. Мнозина от тях имаха вече оръжие и той реши, че може спокойно да носи автомата си. Вървеше бавно, като се стараеше да се движи сред тълпата, за да не направи впечатление на някой по-наблюдателен лагерист, че има дълга коса и много повече месо по костите си от хората наоколо.

Най-после се добра до външните врати на лагера. Възрастният часовой, който го беше пуснал в двора, лежеше проснат върху телената мрежа със застинало в странна усмивка лице. Около вратите се тълпяха множество лагеристи, но малцина от тях бяха излезли на пътя. Сякаш чувстваха, че са изпълнили всичко, което е по силите на човека за един ден. Освобождението от бараките беше изчерпало за момента понятието им за свобода. Те просто стояха край отворените врати, отправили очи към зеления пейзаж и към пътя, от който скоро щяха да се появят американците, за да им кажат какво да предприемат. А може би техните най-дълбоки чувства бяха свързани до голяма степен с този лагер, който сега, в часа на спасението, нямаха сили да напуснат и трябваше да останат в него, за да разгледат мястото, където са страдали толкова много и където бяха отмъстили на своите мъчители.

Християн си проби път през групата хора, които се тълпяха около убития фолксщурмовак, и с шмайзер в ръка тръгна бързо по пътя, отдето навярно щяха да се появят американските войници. Не смееше да се отправи в обратна посока, към сърцето на Германия, защото някой при вратата можеше да забележи това и да се усъмни в намеренията му.

Вървеше бързо, като накуцваше леко и дишаше дълбоко свежия пролетен въздух, за да заличи по-скоро вонята от лагера в ноздрите си. Беше много уморен, но не намаляваше крачките си. Когато се намери на безопасно разстояние от лагера и вече не можеха да го видят, свърна настрани от пътя. Направи голям обход през полето и благополучно остави лагера зад себе си. После тръгна направо през гората. Дърветата вече напъпваха, под краката му се стелеха килимчета от розови и виолетови пролетни цветя, а в гърдите му нахлуваше ободрителният дъх на бор. След малко пътят се появи отново пред него, безлюден и огрян на места от слънчевите лъчи. Но Християн беше толкова уморен, че нямаше сили да продължи. Свали напоените с мирис на хлор и пот дрехи на лагериста, свърза ги на вързоп и ги хвърли под един храст. После легна, като използва един корен за възглавница. Младата зелена трева, пробила дебелия килим от миналогодишни листа, дъхаше на пролетна свежест. В клоните над главата му две птички пееха сякаш една на друга и прелитаха от вейка на вейка, проблясвайки като златисти петна на фона на синьото небе. Християн въздъхна, протегна се и заспа.