Младите лъвове

Глава осма

Помещенията бяха изпълнени с млади хора на различна възраст, които сновяха нагоре-надолу, пушеха, плюеха и говореха високо. В мръсния хладен коридор, пропит с дъха на пот и обществен клозет, можеха да се чуят такива откъслеци от разговори на уличния жаргон на Ню Йорк:

— Чичо Сам, ето ме и мен, Винсънт Кели!…

— Слушам си аз мача по радиото и изведнъж някакъв мошеник прекъсва предаването, за да съобщи, че японците бомбардирали Хикъм Фийлд! Така се развълнувах, че се отказах да слушам мача и попитах жената: „Къде, дявол го взел, е тоя Хикъм Фийлд?“ Това бяха първите думи, които произнесох във връзка с войната!…

Някой друг се обади:

— Глупости! Рано или късно — пак ще те вземат! Моят девиз е: Не чакай. Старецът, който миналата война е служил в морската пехота, казва: „Всички нашивки се падат на ония, които отидат първи.“ Така било в предишната война. Нямало нужда от много акъл. Важното било да отидеш още в началото!…

Трети философстваше:

— Нямам нищо против да видя тия острови — зиме Ню Йорк никак не ми понася. През лятото обаче трудно ще ме уловят. Сега съм на служба в една газова компания и работата ми е все по улиците, а това е по-лошо, отколкото да си във войската…

— Дай да пийнем нещо — чуваше се друг глас. — Екстра работа е тая война! Снощи бях с една бамбина и тя ми каза: „Боже мой, ония избиват американски младежи!“ А аз отговорих: „Клара, утре се записвам във войската, за да се бия за нашата демокрация.“ Горката Клара — разрева се. Разбира се, аз използвах случая и я свалих в собствената й стая, пред очите на съпруга, който ни гледаше от снимката в моряшката си униформа.

— По дяволите тая флота! — обади се някой. — Предпочитам да попадна там, където човек би могъл да се окопае в земята…

Ноа стоеше сред всички тия патриоти и чакаше търпеливо реда си, за да се яви пред офицера, който приемаше новобранците. Предишната вечер беше изпратил Хоуп до дома й много късно и между тях се бе разиграла мъчителна сцена, когато той й бе съобщил намеренията си. Затова спа лошо и през цялото време се измъчваше от един сън, който му се беше явявал и по-рано: изправяха го до една стена и го разстрелваха с картечница. Той излезе още по тъмно и отиде на Уайт стрийт, където се намираше наборният пункт, с надежда, че няма да попадне в тълпата, която сигурно щеше да се събере по-късно. Сега, като се огледа наоколо, с изненада се запита защо всички тия хора не са били повикани още в началото във войската. Чувстваше се обаче толкова уморен, че просто нямаше сили повече да размишлява. До нападението на японците Ноа се бе старал да не мисли за бъдещето, но знаеше, че неумолимата му съвест е решила въпроса вместо него. В случай на война той нямаше да се колебае. Като честен гражданин, убеден в справедливостта на войната, като враг на фашизма, като евреин… Ноа поклати глава. Ето пак това съображение — съображението, което не биваше да играе никаква роля. Повечето от тия хора не бяха евреи и все пак бяха дошли в шест и половина сутринта в такова студено време, на втория ден от войната, готови да отидат на смърт. Той знаеше, че те са по-добри, отколкото искаха да се представят. Техните груби шеги, циничните им разсъждения — всичко това беше наивен и нескопосан опит да скрият по-дълбоките чувства, които ги бяха довели тука. Е, добре — тогава той идваше просто като американец. Ноа не желаеше да се причисли в тоя час към никаква определена категория. „Може да поискам — каза си той — да ме изпратят в Тихия океан, а не срещу германците. Това ще им покаже, че съм постъпил в армията не защото съм евреин… Глупости! Ще отида там, където ме изпратят!…“

Една врата се отвори и на прага се появи някакъв тлъст сержант със зачервено от злоупотреба с бира лице.

— Хей, момчета! — извика той гневно. — Не плюйте по пода. Това е държавно учреждение. И престанете да се блъскате. Не се бойте, няма никого да забравим, в армията има достатъчно място за всички! Когато започна да ви викам, влизайте един по един през тая врата. Бутилките оставете навън. Не забравяйте, че ставате войници в армията на Съединените щати!

Прегледите продължиха цял ден. Натовариха Ноа на едно корабче, което носеше името на някакъв генерал и което потегли към Губернаторския остров. Застанал върху претъпканата с млади хора палуба, Ноа наблюдаваше параходите, които браздяха оловносивите води на пристанището. От студа му беше протекъл носът. „Какъв ли дребен героизъм или угодничество бе проявил този генерал, за да му окажат съмнителната чест да нарекат параходчето на негово име?“ — запита се той. На острова кипеше оживена дейност и навсякъде сновяха войници, които държаха карабините си с такъв решителен и мрачен вид, сякаш се готвеха всяка минута да отблъснат десант на японски морски пехотинци.

Ноа беше обещал на Хоуп, че ще се опита да й позвъни в службата в някой час на деня, но се бе отказал, защото не искаше да загуби мястото си в опашката, която се движеше бавно пред отегчените и раздразнени лекари.

— Боже мой! — възкликна човекът, който вървеше редом с Ноа, като разглеждаше дългата върволица голи, кокалести и мършави претенденти за военна слава. — Нима тая пасмина ще защищава родината? В такъв случай можем да смятаме, че войната е вече загубена!

Ноа се усмихна смутено и изпъчи гърди, сравнявайки се тайно с останалите голи младежи. Имаше трима-четирима здрави мъжаги, прилични на футболисти, и един грамаден човек, на чиито гърди бе татуиран бързоходен параход с издути платна, но Ноа с удоволствие видя, че повечето от останалите са по-зле развити от него. Всъщност той беше открил, че има съразмерно тяло едва преди няколко месеца. „Навярно животът в армията ще ми помогне да укрепна физически — каза си той, докато чакаше реда си за рентгеновия преглед. — Хоуп сигурно ще бъде доволна от това. — При тая мисъл по лицето му се изписа лукава усмивка. — Да, много сложен и необикновен път съм си избрал, за да се каля! Трябваше да чакам, докато Съединените щати влязат във война с Японската империя!“

Лекарите не го задържаха дълго. Зрението му беше нормално, не страдаше от хемороиди, херния, гонорея и нямаше плоски ходила; не беше боледувал от сифилис и епилепсия, а от едноминутната беседа с психиатъра се установи, че е напълно нормален с оглед на изискванията на модерната война. Подвижността на ставите му можеше да задоволи дори главния хирург на армията, а зъбната му захапка позволяваше да се мисли, че ще може да дъвче напълно добре армейската храна; по кожата му пък нямаше никакви белези от рани и увреждания.

Ноа с удоволствие облече отново дрехите си, като си мислеше, че на следващия ден ще бъде вече в униформа, и след това се присъедини към опашката, която се придвижваше бавно към жълтата маса, дето някакъв измъчен, с болнав цвят на лицето военен лекар удряше на медицинските картони печати: „Напълно годен“, „Полугоден“, „Негоден“.

„Няма да е зле, ако ме пратят в някой лагер около Ню Йорк — мислеше си Ноа, докато офицерът седеше наведен над неговия картон. — Така понякога ще мога да прескачам в града и да се виждам с Хоуп.“

Лекарят взе един от печатите и го опита няколко пъти върху тампона с мастило; после подпечата картона на Ноа и го тикна към него. Ноа го погледна. Размазаните виолетови букви гласяха: „Негоден“. Той тръсна глава и премига, но надписът „Негоден“ не изчезна.

— Какво?… — започна той.

Лекарят го погледна дружелюбно.

— Дробовете, синко — обясни му той. — Рентгеновата снимка показва фиброзни изменения и на двата дроба. Кога си боледувал от туберкулоза?

— Никога не съм боледувал от туберкулоза.

Лекарят повдигна рамене:

— Съжалявам, синко… Следващият!

Ноа излезе бавно от сградата. Беше вече тъмно и от пристанището духаше остър декемврийски вятър, който се носеше над казармите, над учебния плац и старото укрепление, което охраняваше достъпа до града откъм морето. Самият град — мрежа от милиони светлинки — лежеше отвъд тъмната ивица на водата. От корабите слизаха непрекъснато нови групи наборници и доброволци и влачейки крака, се отправяха към лекарите, които ги очакваха със своите виолетови печати.

Ноа потрепери и вдигна яка, стискайки медицинския си картон, който вятърът се мъчеше да измъкне от ръцете му. Чувстваше се объркан и самотен като пансионер, когото са изоставили срещу Коледа в общежитието, след като всичките му другари са заминали да празнуват в домовете си. Той мушна ръка под палтото и после под ризата си, докосна гърдите си и опипа ребрата си. Ребрата му бяха здрави и твърди, но все пак реши да се изкашля. Да, чувстваше се напълно добре!

Тръгна бавно към пристанището, мина край военния полицай, който стоеше на пост с карабина и зимна шапка с наушници, и се качи на почти безлюдната палуба на парахода. „Все с мен ще се случи нещо, което не се случва с другите“ — горчиво си помисли той, докато кръстеният на името на покойния генерал параход се плъзгаше по тясната ивица черна вода към осветения бряг.

Ноа не завари Хоуп вкъщи. Свакото, който седеше в кухнята по долни дрехи и четеше любимата си библия, погледна враждебно младия човек, към когото изпитваше явна неприязън.

— Аха, ти ли си? — рече той. — Аз пък мислех, че си станал вече полковник.

— Мога ли да я почакам тука? — попита уморено Ноа.

— Можеш, щом искаш — отвърна свакото, като се почеса под мишницата. На масата пред него лежеше библията, отворена на евангелието от Лука. — Само че не зная кога ще се върне. Тъкмо сега пиша на родителите й във Върмонт — пиша им, че Хоуп се държи много лекомислено и е престанала да различава деня от нощта. — Старият човек се усмихна злобно. — А сега, когато нейният приятел отива в армията, както тя поне си мисли, може би е хукнала да му търси заместник!

На печката беше сложен кафеник, а на масата имаше една недопита чаша и Ноа, който не беше хапвал нищо от обяд, поемаше с мъчителна наслада приятния дъх, излизащ от нея. Свакото обаче не му предложи кафе, а той не желаеше сам да си поиска.

Отиде в дневната стая и се отпусна в мекото плюшено кресло, покрито с евтин дантелен калъф. Беше прекарал уморителен ден и кожата на лицето му пламтеше от вятъра и студа. Неусетно той заспа и престана да чува стареца, който сякаш нарочно влачеше шумно крака из кухнята, дрънкаше с чашите и от време на време четеше нещо от библията с носовия си неприятен глас.

Разбуди го познатото скърцане на решетката на вратата. Той стана и примига в момента, когато Хоуп с бавна и тежка стъпка влезе в стаята. Виждайки Ноа застанал така, по средата на стаята, тя се спря като закована. После изтича към него и го притисна до себе си.

— Ти тука? — възкликна тя.

Свакото хлопна силно вратата между кухнята и дневната. Но те не му обърнаха никакво внимание.

Ноа потърка лицето си в косата й.

— Аз пък бях в твоята стая — рече Хоуп. — През всичкото време! Разглеждах вещите ти. Ти не ми се обади през целия ден! Какво се случи?

— Не ме взеха в армията — отвърна Ноа. — Имал съм фиброзирана тъкан. Туберкулоза.

— Господи! — продума Хоуп.