Младите лъвове

Глава тридесет и шеста

— И така, попитали войника: „Какво би направил, ако те пуснат да си отидеш вкъщи?“ — говореше Пфайфър. Той, Ноа и Майкъл седяха при една каменна стена върху голяма греда, наполовина потънала в земята, и ядяха от котелките си: котлети с макарони и компот от праскови. За първи път от три дена насам им даваха топла храна и всички се чувстваха щастливи, че готвачите са успели да докарат кухнята си толкова близо до предните линии. Войниците стояха в опашка на десетина ярда един от друг, така че ако падне снаряд, да избие по-малко хора, и тяхната редица се точеше около група обезобразени от шрапнели букове. Готвачите гледаха по-скоро да раздадат храната и войнишката опашка се движеше бързо край тях.

— „Какво би направил, ако те пуснат да се върнеш вкъщи?“ — повтори с пълна уста Пфайфър. — Войникът се позамислил… Чували ли сте тоя анекдот?

— Не — учтиво отвърна Майкъл.

Пфайфър кимна със задоволство глава.

— „Първо, казал войникът, ще си сваля обущата. После ще дръпна жена си в леглото. Накрая ще сваля раницата от гърба си.“ — Пфайфър се разкикоти с цяло гърло, доволен от анекдота си, но почти веднага попита сериозно: — Наистина ли не сте слушали тая историйка?

— Честна дума, не — увери го Майкъл.

„Остроумен разговор по време на обед в средището на европейската цивилизация! — разфилософства се той. — Ето, сред гостите присъстват няколко представители на изящните изкуства и на армията, дошли да си отдъхнат, след като са изпълнили част от своите задължения на предните позиции. Редникът от първи клас Пфайфър, добре известен в средите на букмейкърите в Канзас, местна знаменитост и редовен клиент на всички съдилища в окръга, занимава гостите си с размишления върху следвоенни проблеми. Един от присъстващите, който представлява нашия театър в Западна Европа, лапа компот от праскови (типичен американски деликатес!) и си мисли, че подобен анекдот сигурно е слушал и редникът Анакреон под стените на Багдад през персийския поход на Филип Македонски; че Кай Публий, центурион в армията на Цезар, е разказвал навярно подобна поучителна историйка два дена след десанта в Англия; че Жулиен Сен-Крик, адютант в корпуса на Мюра, сигурно е разсмял своите другари със същия анекдот — продължаваше да разсъждава нашият историк, като разглеждаше потъналите си в кал обуща и се питаше дали палецът му не е почнал вече да бере — е бил познат навярно и на офицера Робинсън от Уелския сапьорски полк, който се е сражавал при Ипър, и на фелдфебела Фюгелхаймер, участник в битките при Таненберг, и на сержанта Винсент О’Флахерти от първия полк на морската пехота, който го е чул по време на кратък отдих на път към Арагонската гора.“

— Страшно забавна историйка — рече гласно Майкъл.

— Знаех, че ще ти хареса — каза самодоволно Пфайфър и изгреба от котелната останалия на дъното сос. — Да, от време на време човек все трябва да се посмее.

Той старателно остърга котелката с камък, обвит в тоалетна хартия, която винаги носеше в себе си. После стана и тръгна към група войници, които играеха на зарове зад един почернял комин — единствената останка от тази къща, която бе преживяла три войни поред. Групата се състоеше от трима души от ротата на Ноа и един лейтенант с двама сержанти от щаба на зоналната съобщителна служба, които бяха дошли тук с джип за да си отдъхнат за час-два. Очевидно те имаха много пари, които биха се оказали по-полезни, ако попаднеха в джобовете на редниците.

Майкъл запали цигара и се отпусна блажено, доволен от хубавия обед. После размърда пръстите на краката си, за да се увери, че не са премръзнали и в сърцето му нахлу особено приятно чувство при мисълта, че в продължение на цял час няма да се излага на опасност.

— Когато се върнем в Щатите — обърна се той към Ноа, — ще те поканя с жена ти на бифтеци. Знам едно чудесно място на Трето авеню, ресторантче на втория етаж. Ядеш си бифтека и през прозореца гледаш как железницата лети на равнището на масите в заведението. А бифтеците са дебели като юмрука ти и ще ги поръчаме съвсем сурови.

— Хоуп не обича сурови бифтеци — рече сериозно Ноа.

— Тогава ще ги искаме такива, каквито ги предпочита. В началото пикантен ордьовър, после бифтеци, така изпечени, че когато ги натиснеш с ножа, започват да въздишат като живи, и с тях, разбира се, спагети, зелена салата и червено калифорнийско вино; а накрая кейк, напоен с ром, и cafe espresso — черно, с лимонови корички. Да, още първата вечер, след като се върнем вкъщи. На мои разноски. Ако искаш, можеш да доведеш и сина си, ще го сложим на високо столче.

Ноа се усмихна.

— По-добре ще бъде да го оставим вкъщи.

Майкъл се развълнува искрено от усмивката на приятеля си. През тези три месеца, откакто се бяха върнали в старата си рота, Ноа се усмихваше много рядко. Говореше малко и почти не се смееше. Не изказваше гласно чувствата си, но по свой начин се привърза към Майкъл, грижеше се за него с критичните очи на ветерана и го защищаваше с думи и с дела дори тогава, когато се налагаше да мисли преди всичко за себе си, особено когато положението на фронта бе станало тежко; това беше през декември, когато натовариха цялата рота на камиони и ги хвърлиха веднага срещу немските танкове, които изскачаха сякаш от земята. Това сражение се наричаше „Битката за Ардените“ и сега то представляваше вече минало. Но имаше един случай, който Майкъл нямаше да забрави през целия си живот. Той седеше притиснат в окопа, който по заповед на Ноа бе направил две стъпки по-дълбок. Изтощен, Майкъл неволно се беше ядосал на това благоразумие на приятеля си, което намираше за прекалено. Неочаквано обаче на голото поле се появи германски танк, който запълзя бързо към тях. Боеприпасите за базуките бяха свършени, а зад гърба им догаряше самоходното противотанково оръдие и на тях им оставаше само да се свият в дъното на окопа, безпомощни да предприемат нещо… Водачът на танка забеляза как Майкъл изчезва под земята и насочи машината си право към него с намерение да го смаже с гъсеничните колела, защото не можеше да го засегне с картечниците. Последва мъчително дълга минута, ревящият седемдесеттонен танк мина над него, гъсениците заораха земята и върху каската и гърба му се изсипа градушка камъни и пръст. Майкъл закрещя като луд, но гласът му веднага заглъхна в мрачния, приличен на гробница окоп… Когато по-късно се сещаше за този случай, той му напомняше на истински кошмар. Изглеждаше му просто невероятно, че такова нещо е могло да се случи с него — човек на тридесет години; който притежаваше удобна квартира в Ню Йорк, хранеше се в хубави ресторанти, имаше в гардероба си пет чудесни костюма от мек туид и обичаше да шофира бавно своята кола със свален гюрук, огрян от топлото слънце… А когато се случи, изглеждаше му просто невероятно, че може да е преживял подобен кошмар, че стоманените гъсеници са минали само на стъпка от главата му, без да го разкъсат; струваше му се невероятно, че човекът, с когото се е случило това страшно нещо, е доживял да мисли отново за неща като бифтеци, вино и разходки по Пето авеню. Бездушният танк, устремил се към него, за да го смаже в окопа, който по настояване на своя приятел Майкъл бе направил две стъпки по-дълбок, сякаш беше унищожил последния мост, който го свързваше с цивилния живот. Там, на мястото на този мост, сега зееше дълбока мрачна пропаст, запълнена само с халюцинации. Спомняйки си тоя ден сега, Майкъл виждаше как тромавият танк пълзи назад по полето, ограден от фонтани пръст, които американската артилерия издигаше около него, и разбираше, че тъкмо в този час беше станал истински войник. Дотогава той бе просто човек във военна униформа, дошъл от друг живот, за да изпълни една временна задача…

„Битката за Ардените“ — така наричаха сега това сражение в списанието „Старс енд Страйпс“. Много хора бяха загинали тогава, ужасна угроза бе надвиснала над Лиеж и Антверпен, а вестниците пишеха за блестящата съпротива, която армията е оказала на настъпващите немци, и поместваха някои критични дописки за Монтгомъри. Сега той не олицетворяваше вече англо-американското приятелство както на четвърти юли, когато бе закачил „Сребърната звезда“ върху гърдите на Ноа… „Битката за Ардените“ беше донесла на Ноа още една бронзова звезда, приближавайки го с още пет точки към уволнението… Той само си спомняше как Ноа стоеше над него и говореше с рязък, неприятен глас: „Пет пари не давам, че си уморен, копай още две стъпки!“, както и бързо въртящите се, гърмящи вериги на танка над калната му каска.

Майкъл погледна към приятеля си. Ноа спеше седнал, прислонил глава на каменната ограда. Лицето му добиваше младежки израз само по време на сън. Русата му брадица изглеждаше съвсем рядка в сравнение с гъстата черна четина на Майкъл, която му придаваше образ на скитник по пътищата между Ванкувър и Маями. Очите на Ноа, които обикновено гледаха с мрачното упорство на човек, опознал света, сега бяха затворени. Майкъл за първи път забеляза, че приятелят му има меки, завити нагоре ресници с изрусени краища — нещо, което придаваше на горната част на лицето му особено нежен вид. Той неочаквано изпита прилив на признателност и съчувствие към този спящ младеж, закътан в тежкия мръсен шинел и опрял облечените си във вълнени ръкавици ръце на цевта на карабината… Загледан в спящия Ноа, Майкъл изведнъж разбра колко усилия трябва да полага този нежен юноша, за да поддържа своята спокойна самоувереност, да взема подходящи и рисковани решения като опитен войник, да воюва смело и същевременно благоразумно, като спазва всички военни разпоредби, за да остане жив в тия дни, когато смъртта така безжалостно коси хората на фронта. Изрусените краища на миглите на това обезобразено от юмруци лице трепнаха леко и Майкъл неволно си представи с какво умиление и скръб Хоуп е наблюдавала тия момински клепки на мъжа си след неговите ръкопашни битки в ротата. На колко години беше Ноа? Двадесет и две, двадесет и четири? Съпруг, баща и войник… Той бе имал двама приятели, но и двамата бяха загинали… Да, Ноа имаше нужда от приятели така, както другите се нуждаят от въздух. И ето сега, забравил собствените си страдания, той се мъчеше отчаяно да спаси живота на несръчния стареещ войник на име Уитикър, който, изоставен на собствената си съдба и лишен от опитност, сигурно би стъпил на мина, би се изложил на куршумите на немски снайперист или поради ленивостта си би станал жертва на немския танк в плиткия окоп… — Бифтеци и червено калифорнийско вино за негова сметка веднага след като прехвърлят пропастта, в която животът приличаше на халюцинация; да, още първата вечер след края на войната… Това изглеждаше невероятно, и все пак трябваше да стане… Майкъл притвори очи, обхванат от чувство за някаква огромна и мъчителна отговорност.

Откъм играчите на зарове долетяха възгласи: „Залагам хиляда франка!… На девет!“

Майкъл отвори очи, стана тихо и с карабина в ръка се приближи до играчите.

Заровете се намираха в Пфайфър, комуто очевидно вървеше. В ръката му имаше пачка смачкани банкноти. Лейтенантът от снабдителната служба не вземаше участие в играта, но сержантите играеха. Той беше облечен в хубав офицерски шинел от тъмен плат на светли райета. През последния си престой в Ню Йорк Майкъл бе виждал такъв шинел на витрината на „Абъркромби и Фич“. И тримата носеха обуща на парашутисти, макар да беше ясно, че никой от тях не е скачал от нещо по-високо от трикрако столче в бар. И тримата бяха едри, високи мъже, гладко обръснати, свежи и добре облечени; в сравнение с тях брадатите пехотинци приличаха на разпуснати и жалки представители на по-низша раса.

Гостите от тила говореха високо и уверено, а техните енергични движения контрастираха рязко на държането на уморените и мълчаливи войници, които се бяха откъснали за няколко часа от предните позиции, за да хапнат топла храна за първи път от три дена насам.

„Ако съставят елитен полк, който трябва да превземе градове, да отбранява предмостови укрепления и да отблъсква танкове, сигурно най-напред ще изберат тия трима хубави и жизнерадостни мъже“ — помисли си Майкъл. В армията обаче тези въпроси се решаваха малко по-иначе. Тримата самодоволни и уверени в себе си здравеняци служеха в удобни канцеларии на петдесет мили от предните позиции, пишеха формуляри на машини и от време на време хвърляха въглища в нагрятата до червено печка по средата на стаята. Майкъл си спомни думите, с които сержант Хулиан от втори взвод винаги приветстваше новите попълнения. „Ех — казваше той, — защо в пехотата постоянно пращат такива загубеняци? Защо в тила винаги попадат атлети от тежка категория, тласкачи на гюлле и футболисти от националния отбор на Щатите? Кажете, момчета, има ли сред вас някой да тежи повече от сто и трийсет фунта?“ Разбира се, това беше преувеличение, но Хулиан знаеше, че с подобни изказвания ще разсмее новодошлите и ще спечели симпатиите им. И все пак в неговите думи имаше доза горчива истина.

Следейки играта, Майкъл видя как лейтенантът измъкна от джоба си бутилка и отпи няколко глътки. Пфайфър, който го наблюдаваше внимателно, запремята бавно заровете в изпоцапаната си от кал ръка.

— Лейтенант — попита той, — какво виждам във вашия джоб?

Лейтенантът се засмя.

— Коняк — отвърна той, — да, коняк.

— Виждам, че е коняк — рече Пфайфър. — Колко искате за него?

Офицерът погледна банкнотите в ръката на Пфайфър.

— Колко имаш?

Пфайфър преброи парите.

— Две хиляди франка — отговори той. — Това прави четиридесет долара. С удоволствие бих купил бутилчица хубав коняк, за да посгрея старите си кости.

— Четири хиляди франка — невъзмутимо рече лейтенантът. — Ще я получиш за четири хиляди франка.

Пфайфър изпитателно погледна офицера и плю бавно пред себе си. След това заговори на заровете в ръката си: „Мили зарчета, папа има желание да пийне. Папа е страшно жаден…“

После сложи своите две хиляди франка на земята. Двамата сержанти с бляскавите звездички на раменете заложиха съответно.

— Мили зарчета — рече отново Пфайфър, — днес е много студено, а папа иска да се стопли. — След това разклати заровете и ги пусна леко, сякаш пускаше листенца на цвят. — Колко? — попита той, станал изведнъж сериозен — Седем? — И протегна ръка. — Вземете парите, лейтенант, и дайте бутилката!

— С удоволствие. — Лейтенантът подаде бутилката и прибра парите. — Радвам се, че дойдохме тука.

Пфайфър пи дълго. Войниците го наблюдаваха мълчаливо, и доволни, и раздразнени от тая разточителност. Пфайфър внимателно сложи тапата и мушна бутилката в джоба на шинела си.

— Тая вечер ще има нападение рече той войнствено. — Какъв смисъл, дявол да го вземе, има да прегазя реката с четири хиляди франка в джоба си? Ако фрицовете ми видят сметката, ще убият един редник, чийто корем е пълен с коняк. — Пфайфър преметна карабината си през рамо и със самодоволен вид се отдалечи.

— Снабдителна служба — обади се един от пехотинците, който бе наблюдавал играта. — Сега разбирам какво значи снабдителна служба!

Лейтенантът се разсмя добродушно. Очевидно той не се трогваше от критиките. Майкъл отдавна не беше виждал хора да се смеят така чистосърдечно без особени причини, просто от изблик на хубаво настроение. Очевидно така се смееха само хора, които се намират на петдесет мили зад предните позиции. Във всеки случай никой от войниците не се засмя след лейтенанта.

— Ще ви кажа защо дойдохме тука, момчета — рече лейтенантът.

— Лесно е да се отгатне — обади се Крейн, който беше от взвода на Майкъл. — Вие сте от службата за информации и сте донесли някакъв въпросник: „Щастливи ли сте на фронта? Доволни ли сте от дейността на нашата служба? Боледували ли сте от трипер повече от три пъти през последната година?“

Лейтенантът се разсмя отново. „Ето, тоя лейтенант е един истински веселяк!“ — помисли си Майкъл, като наблюдаваше тъжно офицера.

— Не — рече лейтенантът. — Ние сме тука по работа. В службата се говори, че в тия гори могат да се съберат доста трофеи. Аз ходя два пъти седмично в Париж, а там има добър пазар за пистолети „Люгер“, фотоапарати, бинокли и други подобни неща. Ние сме готови да платим хубави пари. Казвайте, момчета, имате ли нещо, което бихте могли да ни продадете?

Войниците около лейтенанта се спогледаха мълчаливо.

— Аз имам чудесна карабина „Гаранд“ — обади се Крейн, — с която съм готов да се разделя срещу пет хиляди франка. Имам и една бойна куртка — с невинен израз добави той. — Малко е износена, но ми е скъпа като спомен.

Лейтенантът се засмя тихо. Очевидно той беше много доволен от обиколката си зад бойните линии. „Сигурно ще пише на приятелката си в Уисконсин за тия чудаци от пехотата — грубоватички, но забавни момчета“ — помисли си Майкъл.

— Смятам, че не ще бъде лошо да се поразшетам сам. Чувах, че миналата седмица тук е имало сражение и околността сигурно е пълна с интересни неща.

Пехотинците се спогледаха равнодушно.

— Да — рече Крейн, — човек може просто да напълни цял джип. Вие ще станете най-богатият човек в Париж.

— Накъде е фронтът? — оживено попита лейтенантът. — Ще отидем да хвърлим едно око.

Отново настъпи студено мълчание.

— Аха, фронтът — обади се Крейн със същия невинен израз, — вие искате да хвърлите око на фронта?

— Да, редник. — Гласът на лейтенанта не звучеше вече така добродушно.

— Вървете по оня път — посочи Крейн. — Нали така, момчета?

— Точно така, лейтенант — потвърдиха войниците.

— Бъдете спокоен, няма да го отминете — добави Крейн.

Очевидно лейтенантът реши, че му се подиграват и се обърна към Майкъл, който през цялото време бе мълчал:

— Слушайте, можете ли да ни обясните как да стигнем до фронтовите линии?

— Как да ви кажа… — започна Майкъл.

— Вървете право нататък, лейтенант — обади се отново Крейн. — След около миля и половина пътят се изкачва по малък горист хълм. От билото му ще видите една река. Това е фронтът.

— Вярно ли е? — недоверчиво попита лейтенантът.

— Да, сър — потвърди Майкъл.

— Добре! — Лейтенантът се обърна към един от сержантите: — Луис, джипът остава тука. Ще походим пеша. Направи каквото трябва, за да не го задигнат.

— Слушам, сър. — Луис отиде при джипа, вдигна капака, извади ротора от разпределителя и скъса няколко проводника. Лейтенантът също се приближи до колата, измъкна една празна офицерска чанта и я преметна през рамо.

— Майк — извика Ноа и помаха с ръка, — хайде, време е да се връщаме.

Майкъл кимна глава. Беше почти решил да каже на лейтенанта да се махне оттука и да се прибере в своята учебна канцелария край топлата печка, но се разколеба. Забърза и скоро настигна Ноа, който влачеше крака по калното шосе към позицията на ротата на миля и половина оттука.

Взводът на Майкъл беше разположен тъкмо под седловината, от която се откриваше широк поглед към реката. Гребенът на хълма беше обрасъл така гъсто с млади дръвчета и храсталаци, че дори сега, когато нямаше листа, представляваше надеждно прикритие и войниците можеха да се движат в безопасност. От върха се виждаше мокрият, на места обрасъл склон, който в подножието преминаваше в тясна поляна, граничеща с реката, а отвъд нея се издигаше друг подобен хълм. Зад него се намираха германците. Над зимния пейзаж тегнеше безмълвие. Тъмният и мътен порой на реката се носеше между скованите в лед брегове. Тук-таме във водата гниеха стволове на дървета, около които маслиненозелените води образуваха малки водовъртежи. Срещуположните хълмове, покрити с мръсни петна сняг, тънеха в мълчание. Нощем понякога избухваха краткотрайни ожесточени престрелки, но през деня откритата местност ограничаваше действията на патрулите и между воюващите се бе установило своеобразно негласно примирие. Разстоянието между позициите на противниците беше около хиляда и двеста ярда — така поне беше отбелязано на картите в онова отдалечено и безопасно място, което се наричаше щаб на дивизията.

Взводът на Майкъл се намираше тук вече от две седмици и ако не се смятаха редките нощни престрелки (последната беше преди три нощи), противникът с нищо не издаваше присъствието си. Майкъл допускаше дори, че германците са се вдигнали и прибрали в родните си домове.

Но Хулиан не мислеше така. Той просто подушваше немците. Някои хора познават оригиналните творби на холандските майстори просто по мириса на боите, други още след първата глътка заявяват, че дадено вино е от реколта 1937 година и назовават името на малка площ с лозя близо до Дижон; „специалността“ на Хулиан бяха немците. Хулиан имаше тясно, интелигентно лице с високо чело като на ирландски учен лице, което напомняше съвипускниците на Джойс67 в Дъблинския университет. Той се взираше дълго през храсталаците към насрещния хребет, клатеше глава и повтаряше уморено:

— Там някъде има картечно гнездо. Таят се и ни чакат да минем в атака.

Досега това не беше от особено значение. Взводът не мърдаше от мястото си, реката представляваше сериозно препятствие за патрули и картечницата — ако наистина беше там — не можеше да стигне скритите зад възвишението войници. Ако германците имаха минохвъргачки, очевидно не искаха още да издадат присъствието им. Но както бе съобщено, привечер една пионерска рота трябваше да се опита да построи понтонен мост през реката, която тук беше около петдесет ярда широка, а ротата на Майкъл трябваше да се прехвърли на другия бряг, за да влезе в допир с немците на противоположния хълм. След това, на следната сутрин, втора рота щеше да прехвърли реката, за да настъпи по отворения вече път… В щаба на дивизията този план сигурно изглеждаше много добър. Но той не се харесваше никак на Хулиан, който се взираше през бинокъла си в тъмната река със заледени брегове и в безмълвния склон на отвъдната страна, покрит с храсти и петна сняг.

Когато Ноа, Майкъл, Пфайфър и Крейн стигнаха позициите на взвода, Хулиан говореше с капитан Грийн по полския телефон, привързан с ремък на едно дърво.

— Капитане — казваше той, — всичко това никак не ми харесва. Германците са прекалено тихи. Някъде на хребета има замаскирана картечница. Да, сигурен съм. Това е всичко. Готов съм да приемам.

Гласът на Грийн прозвуча тихо в слушалката.

— Да, сър — рече Хулиан, — ще ви позвъня, когато изясня въпроса. — Той въздъхна, окачи слушалката и отново погледна през бинокъла към отвъдния бряг, като смучеше замислено устните си; в този миг Хулиан приличаше на учен, който решава трудна задача. — Капитанът нареди днес следобед да пратим разузнавателен патрул — рече той. — Хората ще трябва да излязат на открито и ако се наложи, да слязат до самата река, за да предизвикат немците да открият огън. Така ще установим мястото, откъдето стрелят, и ще унищожим немската картечница с помощта на минохвъргачки. — Хулиан вдигна бинокъла и отново разгледа безопасния на вид хребет оттатък реката. — Има ли доброволци? — неочаквано и небрежно подхвърли той.

Майкъл се огледа. Седем души бяха чули думите на Хулиан. Но всички седяха приклекнали в малките си окопи под самия хребет, обхванати от внезапен интерес към карабините си, към качеството на пръстта пред тях, към околните храсталаци. „Преди три месеца — помисли си Майкъл — сигурно щях да проявя глупостта да предложа услугите си, за да изкупя вината си. Ноа обаче ми отвори очите!“ И той се зае да разглежда краката си. Хората мълчаха като онемели.

Хулиан въздъхна тихо. Мина цяла минута, през която всеки мислеше за оня миг, когато водачът на патрула ще трябва да посрещне с гърдите си огъня на немската картечница.

— Сержант — чу се учтив глас, — имате ли нещо против да се присъединим към вас?

Майкъл вдигна очи. Лейтенантът от снабдителната служба и двамата му спътници се катереха тромаво нагоре по мокрия склон. Молбата на офицера сякаш увисна във въздуха над свитите в своите окопи войници като реплика на пийнал веселяк от унгарска оперета.

Хулиан се обърна изненадан с присвити очи.

— Сержант — обади се Крейн, — лейтенантът иде тук за трофеи, които иска да отнесе в Париж.

Някакво необяснимо изражение се появи за миг по слабото и дълго лице на Хулиан, обрасло в синкавочерна брада.

— Моля, заповядайте, лейтенант — рече той любезно и дори с нотка на раболепие, тъй неприсъщо за него. — За нас това е голяма чест.

Лейтенантът се бе задъхал от изкачването по склона. „Не е толкова здрав, колкото изглежда — реши Майкъл. — Навярно там, в тила, няма големи възможности да играе поло!“

— Чух, че фронтът бил тука — рече лейтенантът, като се улови за протегнатата ръка на Хулиан. — Вярно ли е?

— Да, сър, в известен смисъл — уклончиво отвърна сержантът. Войниците стояха мълчаливи.

— Но тук е много тихо — каза лейтенантът, като се оглеждаше с изненада. — От два часа не съм чул нито един изстрел. Сигурен ли сте?

Хулиан се засмя любезно.

— Вижте какво ще ви кажа — отвърна той с поверителен шепот. — Лично аз съм уверен, че германците са се изтеглили още преди седмица. Според мен можете спокойно да стигнете чак до Рейн, без някой да стреля по вас.

Майкъл погледна изумено към сержанта. Лицето му дишаше откровеност и детска наивност. До войната Хулиан е бил кондуктор на автобус по Пето авеню. Къде бе успял да развие такива артистични дарби?

— Чудесно — възкликна усмихнато лейтенантът. — Трябва да ви кажа, че тук е много по-спокойно, отколкото при нас. Нали така, Луис?

— Да, сър — потвърди Луис.

— При вас няма полковници, които постоянно сноват навън-навътре и не ти дават минутка покой — дружелюбно добави лейтенантът, — нито пък някой ви кара да се бръснете всяка сутрин.

— Така е, сър — съгласи се Хулиан, — никой не ни кара да се бръснем всяка сутрин.

— Чувам — рече доверително лейтенантът, като погледна към реката, — че там долу може да се намерят хубави германски трофеи.

— О да, сър, сигурно. Там долу е пълно с каски, „Люгери“ и скъпи фотокамери.

„Започва вече да прекалява — каза си Майкъл, — наистина прекалява. — Той погледна към лейтенанта, за да види какво впечатление са му направили думите на Хулиан, но по неговото румено лице се четеше само неприкрита алчност. — Боже мой, кой е имал дързостта да му даде офицерски чин?“

— Луис, Стив — рече лейтенантът, — да идем да видим какво става там долу.

— Почакайте за момент, лейтенант — с колебание каза Луис, — попитайте най-напред дали няма мини.

— Глупости — отвърна Хулиан. — Гарантирам ви, че няма никакви мини.

Седмината войници седяха приклекнали в окопите си все така мълчаливи, забили очи в земята.

— Ще имате ли нещо против да слезем да се поровим малко? — попита лейтенантът.

— Чувствайте се като у дома си — с грейнала усмивка отговори Хулиан.

„Ето, сега вече ще им каже, че всичко е шега — реши Майкъл. — Ще им даде да разберат, че са глупаци и ще ги отпрати да си вървят…“

Но Хулиан стоеше безмълвен.

— Нали ще бъдете така добри да не ни изпускате от очи, сержант? — рече лейтенантът.

— Разбира се — увери го Хулиан.

— Чудесно! Да вървим, момчета. — Лейтенантът се запромъква тромаво през храсталака надолу към реката, последван от двамата сержанти.

Майкъл се обърна към Ноа и видя, че той го наблюдава упорито, с недвусмислено предупреждение в черните си уморени очи. „Ясно е, че не иска в никакъв случай да се обадя — реши Майкъл, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Е, тоя взвод е негов и той познава хората си много по-добре от мене…“

Обърна се и погледна надолу. Загърнат в кафявия си офицерски шинел, лейтенантът се спускаше бавно по студената, кална и хлъзгава земя, като търсеше опора в редките храсти и младите дървета; двамата сержанти вървяха зад него. „Не — реши внезапно Майкъл, — не мога да позволя това да се случи. Пет пари не давам какво ще си помислят за мен!“

— Хулиан! — Той пристъпи бързо към сержанта, който наблюдаваше с вкаменено лице възвишението отвъд реката. — Хулиан, вие нямате право да постъпвате така. Не трябваше да ги пускате да отидат. Хулиан!

— Затваряйте си устата! — свирепо изсъска Хулиан. — Не ме учете какво да правя. Аз командвам тоя взвод.

— Но германците ще ги убият — настоя Майкъл, загледан в тримата мъже, които се хлъзгаха надолу по мръсния сняг.

— Какво от това? — рече Хулиан и Майкъл просто се уплаши от израза на отвращение и омраза, които прочете по неговото хубаво, с тънки устни лице на учен. — Защо най-после да не убият и някои от тия мръсници? Нали и те са войници? Трофеи, фю!

— Вие сте длъжен да ги спрете — изхриптя Майкъл. — Ако не ги спрете, ще направя донесение, кълна ви се, ще направя…

— Млъкни, Уитикър — намеси се Ноа.

— Ще направите донесение, така ли? — Хулиан не сваляше очи от отсрещния хребет. — Нима искате сам да отидете там? Искате днес да убият вас, искате да убият Акерман, Крейн, Пфайфър, така ли? Искате да убият другарите ви, за да не загинат ония тлъсти прасета от снабдителната служба? Те струват повече от вас и не бива да загинат, така ли? — Гласът на сержанта, който в началото трепереше от озлобление, изведнъж стана делови и спокоен. — Не гледайте ония трима — обърна се той към войниците. — Насочете цялото си внимание към хребета. Ще има само два-три кратки откоса и ще трябва да си отваряме очите. Не сваляйте поглед от мястото, откъдето стрелят, и веднага ми съобщете… Все още ли настоявате да ги върна, Уитикър?

— Аз… — започна Майкъл, но в същия миг се чу стрелба и той разбра, че е закъснял.

Там долу край реката кафявият офицерски шинел се свлече бавно на земята. Луис и другият сержант хукнаха да бягат, но не стигнаха далече.

— Сержант — разнесе се спокойният и безстрастен глас на Ноа, — аз видях откъде стрелят. На двадесет ярда вдясно от онова голямо дърво, точно пред ония два храста, които стърчат съвсем малко над другите… Виждате ли?

— Да — отвърна Хулиан.

— Точно там. На два-три ярда от първия храст.

— Сигурен ли сте? — попита Хулиан. — Аз не можах да забележа.

— Да, сигурен съм — потвърди Ноа.

„Боже мой — помисли си уморено Майкъл, обхванат едновременно от омраза и възхищение към Ноа, — колко много е опознало живота това момче от дните във Флорида до днес!“

— Е — обърна се Хулиан към Майкъл, — настоявате ли още да направите донесение за случая?

— Не — отвърна Майкъл. — Няма да правя никакво донесение.

— Естествено. — Хулиан го потупа приятелски по ръката. — Знаех, че не сте способен на такова нещо. — Той отиде до полския телефон и позвъни на командния пункт на ротата. Майкъл го чу как докладва точното разположение на германската картечница, която трябваше да бъде унищожена с минохвъргачки.

Наоколо отново настъпи тишина. Трудно можеше да се повярва, че само преди минута немската картечница бе раздрала тишината и убила трима души.

Майкъл се обърна и погледна Ноа. Младежът стоеше отпуснат на коляно, опрял приклада на карабината в калта и притиснал лице в цевта й.

В този миг той приличаше на герой от една от онези стари картини, който изобразяват първите преселници в Америка по време на война срещу индианци някъде в Кентъки или Ню Мексико. Ноа го наблюдаваше с диви, горящи очи, в които не се четеше ни срам, ни разкаяние.

Майкъл се отпусна бавно на земята и отклони погледа си. Сега най-после беше разбрал целия смисъл на думите на Ноа в лагера за попълнения: в армията човек трябва да се старае да попадне там, където има приятели.

Тъкмо преди залез-слънце минохвъргачките започнаха да действат. Първите две мини не стигнаха целта си и Хулиан направи по телефона съответните корекции. Третата мина падна точно там, където беше посочил. Също и четвъртата. Голите преплетени клони на храсталака се разклатиха внезапно, сякаш някой се беше опитал да се промъкне през тях, но се бе свлякъл на земята. После отново всичко притихна и Хулиан съобщи по телефона:

— Ликвидирахме ги, сър. Но пуснете още една за всеки случай.

Минохвъргачката прати „още една“ за всеки случай, но на хребета не се забеляза никакво раздвижване.

Щом се стъмни, пионерската рота се смъкна до реката с понтони и дъски. Майкъл и още няколко войници помогнаха да свлекат тежките съоръжения до брега. Минаха край едно тъмно петно на земята, което очевидно беше офицерският шинел, но Майкъл не се спря. Понтонерите, които работеха в ледената вода, бяха привършили моста почти наполовина, когато над тях се извиси първата осветителна ракета. След това от двете страни зарева артилерията. Чу се и пушечна стрелба, но тя беше разпокъсана и неорганизирана и немските линии веднага бяха атакувани с мини. Германските оръдия стреляха неточно и нарядко, сякаш противникът пестеше боеприпасите или пък неговите предни наблюдатели нервничеха под съсредоточения огън, който се сипеше от американска страна. Ни един снаряд не попадна на моста. Трима пионери при по-далечния му край бяха ранени, а останалите бяха целите измокрени от водните пръски, вдигащи се от падащите в реката снаряди.

Ракетите осветяваха околността с ярка тайнствено-синкава светлина и работещите във водата хора изглеждаха като прозрачни, сякаш направени от хартия насекоми. Няколко души от взвода, които трябваше първи да форсират реката, успяха да се прехвърлят по моста на отсрещния бряг, но Лоусън беше ударен и падна във водата. Муковски също.

Майкъл стоеше притаен до Ноа, който беше сложил ръка на рамото му, за да го задържи да не тръгне веднага. Двамата видяха как един, после втори войник се втурнаха по хлъзгавите тесни дъски и се озоваха на другия бряг. Някой падна напреки на моста и остана неподвижен. Хората зад него го прескочиха и продължиха нататък.

„Не — помисли си Майкъл, който чувстваше, че рамото му трепери под ръката на Ноа, — това е невъзможно. Не бива да искат от мене такова нещо, аз просто не мога…“

— Бягай — прошепна Ноа. — Бягай сега!

Майкъл не мръдна. Един снаряд избухна в реката на десет стъпки от моста и издигна тъмен стълб вода, който за миг закри падналия върху клатушкащите се дъски войник.

Майкъл почувства, че някой го удари с юмрук по врата.

— Бягай! — изкрещя Ноа. — Бягай сега, кучи сине!

Майкъл скочи и хукна. Не беше минал и десетина крачки по хлъзгавите дъски, когато някъде пред него падна снаряд и той не разбра дали мостът е улучен, но продължи да тича.

След няколко секунди се намери на отсрещния бряг. Някой викаше в тъмнината: „Насам, насам…“ и той послушно затича към гласа. Неочаквано се спъна и падна в яма, в която вече лежеше някакъв човек.

— Добре — чу Майкъл, до ухото си същия прегракнал глас, — не мърдай оттука, докато цялата рота прехвърли моста.

Той притисна лице към влажната студена земя, която освежи приятно потната му кожа. Дишането му постепенно се успокои. Вдигна глава и погледна назад към тъмните фигурки, които тичаха по моста сред фонтани вода. После пое дълбоко въздух. „Успях — помисли си той. — Настъпих под огъня на противника. Направих онова, което правят и останалите. Да, сега съм вече първокласен войник!“ Обръщайки се отново към неприятелските позиции, Майкъл с изненада откри, че се усмихва.