Младите лъвове

Глава двадесет и седма

— Някога в гимназията в Тълса — разказваше Фансток, докато размахваше лениво чука — ме наричаха „жребецът“. На тринадесетгодишна възраст най-много от всичко ме интересуваха момичетата. Ако можех да си намеря тука някоя англичанка, не бих имал нищо против, тоя град!

С разсеяни движения той изби пирона от старото парче дъска и го хвърли в тенекиената кутия до себе си. После пусна през зъбите си дълга тъмнокафеникава струйка, изцедена от парчето тютюн, което сякаш винаги се намираше в устата му.

Майкъл измъкна от задния джоб на работния си панталон половинлитровата бутилка с джин и отпи голяма глътка. После я прибра, без да предложи на приятеля си. Фансток, който се напиваше всяка събота вечер, никога не пиеше през седмицата преди вечерна проверка, а сега беше едва десет часът. Освен това на Майкъл му беше дошло до гуша от Фансток. От два месеца вече те служеха заедно в ротата за подготовка на помощни кадри. Един ден вадеха и изправяха пирони от стари дъски, а на следващия ги пращаха наряд в кухнята. Сержантът, който завеждаше стола, не хранеше особени симпатии към тях и през последните петнадесет дена им даваше най-мръсната работа — да стържат огромните омазнени котли и да чистят готварските печки.

Майкъл предвиждаше, че двамата с Фансток — който поради глупостта си не беше годен за нищо друго — ще прекарат цялата война, а може би и остатъка на своя живот, във вадене на пирони и работа в кухненските помещения. Когато се увери напълно в това, той реши да дезертира, но накрая предпочете да потърси утеха в алкохола. Това беше много опасно, защото дисциплината в лагера напомняше колония за углавни престъпници и мнозина биваха осъждани на дългогодишен затвор за по-дребни простъпки от пиянство при изпълнение на наряд, но постоянният поток от алкохол, който затъпяваше и същевременно възбуждаше мозъка, позволяваше на Майкъл да продължи да живее и той охотно поемаше риска.

Скоро след като го пратиха в тая рота, той писа на полковник Павоне с молба да го преведат на служба при него, но не получи никакъв отговор, а сега се чувстваше твърде уморен, за да си даде труд да му пише отново или да потърси други начини да се махне оттука.

— Най-хубавото време през цялата ми служба — каза провлечено Фансток — беше в казармата „Джеферсън“ в Сент Луис. Запознах се с три сестрички в един бар. Работеха в пивоварната фабрика в града, но в различни смени. Едната беше шестнайсетгодишна, втората петнайсет, а третата на четиринайсет. Простодушни пиленца от Озаркските планини. В пивоварната работеха от три месеца и преди това никога не бяха обували чорапи!… Просто ми се доплака, когато получихме заповед да прекосим океана.

— Ще бъдеш ли така добър — обади се Майкъл, който чукаше лениво един пирон — да говориш за нещо друго?

— Аз искам просто да убия време — обиди се Фансток.

— Убивай го по някакъв друг начин — добави Майкъл, чувствайки как силният парлив джин се разлива в стомаха му.

Двамата продължиха да очукват мълчаливо парчетата дъски.

Край тях мина въоръжен пазач, конвоиращ двама затворници, които тикаха пълни с дървени отпадъци колички. Затворниците изсипаха товара си върху купчината. И двамата тътреха крака с преднамерена мудност, като че не очакваха вече нищо по-съществено в своя живот.

— Хайде, мърдайте — подкани ги вяло пазачът, облегнат на карабината си. Затворниците не му обърнаха никакво внимание.

— Уитикър — рече пазачът, — измъкни бутилката.

Майкъл го погледна унило. „Полицията навсякъде е еднаква — помисли си той, — изнудва те, за да си затвори очите пред нарушенията на закона!“ Извади бутилката и изтри гърлото й, преди да я подаде на пазача, като го гледаше намръщено как отпива голяма глътка.

— Пия само в празник — ухили се пазачът, като връщаше бутилката.

Майкъл я прибра.

— Какъв празник е днес? — попита той. — Коледа?

— Не си ли чул нищо?

— Какво да чуя?

— Тая сутрин започнахме десанта. Днес е първият ден на десанта братле. Не се ли радваш, че си тука?

— Откъде знаеш? — недоверчиво попита Майкъл.

— Айзенхауер говори по радиото. Чух го с ушите си — обясни пазачът — Каза, че ще освобождаваме жабарите.

— Аз още вчера усетих, че става нещо — намеси се единият от затворниците — дребен, със замислено лице човек, осъден на тридесет години, задето в ротната канцелария беше повалил с юмрук своя лейтенант. — Предложиха да ме помилват и накрая да ме уволнят с добра атестация, ако се съглася да се върна в пехотата.

— Какво им отговори? — оживи се Фансток.

— Обирайте си крушите — отвърнах им аз. — Вашата хубава атестация може да ме заведе направо в някое военно гробище.

— Затваряй си човката — рече лениво пазачът — и хващай количката… — Уитикър, дай още една глътка, за да отпразнуваме първия ден на десанта.

— Аз няма какво да празнувам — възрази Майкъл с желание да спаси джина си.

— Не ставай неблагодарен — настоя пазачът. — Тука си на топло и в пълна безопасност, а можеше вече да лежиш някъде на брега с парче шрапнел в задника. Има какво да празнуваш! — И той протегна ръка. Майкъл му подаде бутилката.

— Тоя джин — рече Майкъл — ми струва две лири…

Пазачът се ухили.

— Изиграли са те — рече той. После пи продължително. Двамата затворници го наблюдаваха жадно и завистливо. Накрая пазачът върна бутилката. Майкъл също пи по случай десанта и почувства, че го обхваща вълна от сладостно съжаление към самия себе си. Изгледа студено затворниците и прибра останалия джин.

— Смятам — обади се Фансток — че днес старият Рузвелт е доволен. Най-после участва във войната и може вече да жертва хиляди американци.

— Бас държа, че от радост е скочил от инвалидния си стол — рече пазачът — и танцува като момче из Белия дом.

— Чувах — добави Фансток, — че в деня, когато обяви война на Германия, устроил в Белия дом банкет с пуйки и френски вина, а накрая гостите го ударили на любов по масите и бюрата.

Майкъл въздъхна дълбоко.

— Не Америка, а Германия обяви войната — възрази той. — Лично аз пет пари не давам кой на кого е обявил война, но истината е тая.

— Уитикър е комунист от Ню Йорк — обърна се Фансток към пазача. — Душата си дава за Рузвелт.

— За никого не си давам душата — тросна се Майкъл. — Обаче Германия първа обяви война, Италия също. Два дена след Пърл Харбър.

— Нека кажат момчетата — настоя Фансток, като се обърна към пазача и затворниците. — Обяснете на моя приятел!

— Ние започнахме — заяви пазачът. — Ние обявихме войната. Помня го ясно като бял ден.

— А вие как мислите, момчета? — попита Фансток затворниците.

И двамата кимнаха утвърдително.

— Ние им обявихме война — рече човекът, комуто бяха предложили да го уволнят с добра атестация, ако се съгласи да се върне в пехотата.

— Точно така — побърза да каже другият затворник, бивш служещ във военновъздушните сили, когото бяха заловили, че подправя чекове в Уелс.

— Ето на! — възкликна Фансток. — Четири срещу един, Уитикър. Мнозинството печели.

Майкъл го изгледа с пиянски очи. И неочаквано почувства, че не може повече да търпи това пъпчиво, самодоволно и ехидно лице. „Да се държи така в ден като днешния! Не, само това не!“ — помисли си той мрачно.

— Ти си един глупав, празноглав мръсник — рече Майкъл отчетливо, побеснял от гняв. — Ако още веднъж си отвориш устата, ще те пребия.

Фансток задвижи бавно устни. После изплю дълга, мръснокафява струя тютюнев сок, която обля Майкъл по лицето. Майкъл се хвърли към него и го удари два пъти по брадичката. Фансток се търколи на земята, но веднага скочи, сграбчил в ръка тежко парче дъска, на единия край на която стърчаха три големи пирона. Той замахна с него и Майкъл хукна да бяга. Пазачът и затворниците отстъпиха настрана, за да отворят място за противниците, и заследиха боя с интерес.

Въпреки тлъстината си Фансток се оказа много бърз, настигна Майкъл и го удари по рамото. Майкъл почувства пронизителна болка и отскочи встрани. После се наведе и грабна една дъска. Но преди да успее да се изправи, Фансток му нанесе страничен удар по главата. Майкъл усети как острите пирони раздраха кожата и се плъзнаха по скулата му. Тогава замахна и стовари дъската по главата на Фансток, който започна да се движи по диагонал като замаян, описвайки полукръг около противника си. Фансток отново вдигна ръка, но твърде вяло и Майкъл успя да отскочи без никакво усилие, макар че поради кръвта в окото си трудно можеше да пресметне добре разстоянието. Изчака хладнокръвно и тъкмо когато Фансток вдигаше дървото, направи крачка напред и размаха дъската си като бейзболна бухалка. Ударът попадна върху врата и челюстта на Фансток, който се свлече на земята, опирайки се на ръце и колене. Известно време остана така, загледан тъпо в тънкия слой прах около купчината дъски.

— Хайде, стига — обади се пазачът. — Това беше хубав бой. — Ей вие — обърна се той към затворниците, — вдигнете оня мошеник.

Затворниците се приближиха до Фансток, помогнаха му да седне и го опряха на един сандък. Фансток продължаваше да гледа със същия тъп поглед залятата от слънце гола земя, проточил напред крака. Все още дишаше тежко, но се беше поуспокоил.

Майкъл захвърли дъската и извади кърпичката си. Притисна я до лицето си и когато я отдръпна, с изненада забеляза на нея голямо кърваво петно.

„Ранен — помисли си той усмихнат, — ранен през първия ден на десанта!“

В този миг пазачът забеляза един офицер, който се показа иззад ъгъла на казарменото помещение на стотина ярда от тях, и подвикна бързо на затворниците:

— Хайде, мърдайте, по-живо! — После се обърна към Майкъл и Фансток: — А вие по-добре се залавяйте за работа; Веселия Джак иде насам!

Пазачът и затворниците се отдалечиха бързо и Майкъл погледна към приближаващия офицер, когото наричаха Веселия Джак, защото никой не го беше виждал да се усмихва.

Майкъл сграбчи Фансток и го вдигна на крака. После тикна в ръката му чука и Фансток започна да удря машинално по дъските. Майкъл взе няколко дъски, отнесе ги с делови вид при другия край на купчината и ги сложи внимателно на земята.

После се върна при Фансток и взе собствения си чук. Когато Веселия Джак се приближи до тях, и двамата чукаха усърдно дъските. „Военен съд — мярна се през ума на Майкъл, — военен съд, пет години затвор за пиянство по време на служба, за саморазправа, неподчинение и така нататък.“

— Какво става тука? — попита Веселия Джак.

Майкъл престана да чука. Фансток последва примера му. И двамата се обърнаха към лейтенанта.

— Нищо, сър — отвърна Майкъл, стиснал здраво устни, за да не даде възможност на Веселия Джак да подуши, че е пил.

— Какво, да не сте се били?

— Не, сър — увери го Фансток, присъединявайки се към Майкъл срещу общия враг.

— А откъде е тая рана? — Лейтенантът посочи към трите кървави драскотини по лицето на Майкъл.

— Хлъзнах се и паднах, сър — учтиво отвърна Майкъл.

Веселия Джак сви гневно устни и Майкъл схвана, че лейтенантът си мисли: „Всички са от един дол дренки, всички се мъчат да ме излъжат, няма нито един в тая проклета армия, който би ти казал истината!“

— Фансток! — рече Веселия Джак.

— Да, сър?

— Истината ли казва тоя войник?

— Да, сър. Той наистина се подхлъзна.

Веселия Джак се огледа с безпомощен гняв.

— Ако открия, че ме лъжете… — започна заплашително той, без да се доизкаже. — Хайде, Уитикър, привършвайте. В канцеларията има заповед за вас. Превеждат ви в друга част. Вървете да си получите документите.

Той изгледа още веднъж двамата войници, които бяха застанали мирно, обърна се и си тръгна с важна крачка.

Майкъл го наблюдаваше как се отдалечава с приведен гръб.

— Мръсно псе — продума Фансток, — ако ми паднеш отново, ще ти прережа гърлото с бръснач.

— Радвам се, че имах случай да се запозная с тебе — подигравателно рече Майкъл. — А сега гледай да изчистиш котлите така, че да лъснат.

Той захвърли чука и весело се отправи към ротната канцелария, като потупваше задния си джоб, за да се увери, че бутилката не стърчи навън.

Малко по-късно, със заповедта за новото назначение в джоба и чиста превръзка на лицето, Майкъл се залови да стегне раницата си. Полковник Павоне най-после се беше обадил и Майкъл трябваше да се постави незабавно на негово разположение в Лондон. Докато опаковаше багажа си, той отпиваше по малко от бутилката, като си казваше, че занапред не бива никога да се държи неблагоразумно, да предлага без полза доброволно услугите си и изобщо да взема присърце нещата. „Да оцелея — мислеше си той, — да оцелея, ето единствения урок, който научих досега!“

На следващата сутрин Майкъл замина за Лондон с военен камион. Жителите на селата, през които минаваха, ги приветстваха радостно и им правеха с пръсти знака V57 — убедени, че всеки камион заминава вече направо за Франция — и Майкъл, заедно с останалите войници в колата им махаха, хилеха се и се смееха, без да се смущават от заблудата на тия хора.

Близо до Лондон минаха край колона камиони, пълни с въоръжени английски пехотинци. На последната кола беше изписана хапливата фраза: „Не ни приветствайте, момичета — ние сме англичани!“

Английските войници дори не вдигнаха очи, когато американският камион профуча край тях.