Младите лъвове

Глава осемнадесета

— Мирно! — заплашително прозвуча глас от прага на вратата и Ноа замръзна пред походното си легло.

Влезе капитан Коукли, придружен от старшината и от сержант Рикит, и започна своята съботна проверка. Той вървеше бавно по средата на старателно измития под на казармата между неподвижните редици от избръснати и облечени в чисто бельо войници; вървеше и оглеждаше косите и обущата на хората с тежък, враждебен и бездушен поглед, сякаш това не бяха негови подчинени, а неприятелски позиции. През голите прозорци струяха ярките лъчи на флоридското слънце.

Пред новия редник Уитикър капитанът се спря.

— Осма точка от инструкцията за задълженията на часовоя — рече Коукли, загледан хладно във връзката на Уитикър.

— В случай на пожар или безредие да даде тревога — отвърна Уитикър.

— Разхвърлете леглото на тоя войник! — заповяда Коукли. Сержант Рикит пристъпи между леглата и дръпна завивките на леглото. Чаршафите изшумоляха леко в притихналото помещение.

— Тук не е Бродуей, Уитикър — заяви Коукли, — и вие вече не се намирате в хотел „Астор“. Тук сутрин не идва чистачка и трябва да се научите сам да оправяте леглото си.

— Слушам, сър.

— Затваряйте си устата! — изръмжа Коукли. — Когато искам да отговаряте, ще ви попитам и вие ще отговорите с „Да, сър“ или „Не, сър“.

Коукли продължи надолу между редиците, скърцайки високо с токовете си по голия под. Сержантите пристъпваха тихо зад него, сякаш и вдигането на шум беше привилегия на началството.

Коукли застана пред Ноа и спря на него тежкия си поглед. Капитанът имаше много лош дъх, като че ли нещо непрекъснато гниеше в стомаха му. Той беше офицер от националната гвардия в Мисури, а до войната бе служил като продавач в погребално бюро в Джоплин. „Предишните му клиенти — помисли Ноа — сигурно не са обръщали голямо внимание на дъха му!“ Той преглътна нарочно, като се стараеше да сподави смеха, който се надигаше в гърлото му, докато капитанът се взираше в него с желание да открие следи от недообръсната брада.

Коукли огледа войнишкото сандъче на Ноа, добре сгънатите чорапи и симетрично подредените тоалетни принадлежности.

— Сержант — рече той, — вдигнете капака.

Рикит се наведе, за да изпълни заповедта. Отдолу лежаха внимателно сгънати кърпи, грижливо подредени ризи, вълнено бельо и други лични принадлежности, а под тях — книги.

— Колко книги имате, редник? — попита Коукли.

— Три.

— Три — какво?

— Три книги, сър.

— Държавни издания ли са?

Под вълненото бельо лежаха „Одисеята“, сборник стихове от Т. С. Елиът и „Мисли на Бърнард Шоу за драмата“.

— Не, сър — отвърна Ноа. — Не са държавни издания.

— В шкафчето могат да се държат само държавни издания — отсече Коукли, като дишаше в лицето на Ноа. — Знаете ли това, редник?

— Да, сър.

Коукли се наведе, отмести грубо вълненото бельо и вдигна изтърканата, подвързана в сиво „Одисея“. Ноа неволно наклони глава, за да наблюдава по-добре капитана.

— Мирно! — кресна Коукли.

Ноа впи поглед в една дупка от чвор в насрещната дървена стена.

Коукли прелисти няколко страници.

— Зная тая книга, една мръсна и долна книга — рече той и я запрати на пода. — Изхвърлете я, всички изхвърлете! Това не е библиотека, редник. Не са ви взели тука, за да четете. — Книгата лежеше отворена, с лице към пода и измачкани страници. Коукли отмина и продължи между двете редици легла към прозореца. Ноа усещаше как капитанът стъпва тежко зад него и по гърба му пробягнаха неприятни тръпки.

— Тоя прозорец не е измит добре! Това казармено помещение прилича на истинска кочина! — изкрещя Коукли и без да се спира пред останалите войници, които стояха мълчаливи до леглата си, тръгна обратно между редиците, последван от безшумните стъпки на двамата сержанти. На прага се обърна и каза: — Ще ви науча да държите всичко в ред. Ако между вас има един-единствен мръсен войник, всички ще отговаряте за него и ваша длъжност е да го научите на чистота. Никой няма да получи отпускарски билет за събота и неделя. Утре в девет часа ще има нова проверка. Съветвам ви да се постараете казарменото помещение да бъде в пълна изправност.

Коукли се обърна и излезе.

— Свободно! — кресна сержант Рикит и последва капитана и старшината.

Усетил върху себе си обвинителния поглед на стотина очи, Ноа се приближи бавно до средата на пътеката, където лежеше книгата, наведе се да я вдигне и приглади машинално страниците й. После се приближи до прозореца, който бе станал причина за цялата неприятност.

— На ти тебе събота! — произнесе някой горчиво от другия край на помещението. — Да ни отнемат отпуската в събота вечер! Имам среща с една келнерка, която е вече готова да капитулира, а съпругът й се връща утре сутринта! Просто ми се ще да убия някого.

Ноа погледна към прозореца. Зад блестящите прозрачни стъкла се простираше равна, покрита с прах и изгорена от слънцето земя. На долното стъкло в ъгъла лежеше един комар, който по някакъв начин се беше изхитрил да се блъсне в прозореца и да се размаже, превръщайки се в лепкаво жълто петънце. Ноа го вдигна машинално с пръст.

Сред нарасналата глъчка от гласове той чу зад себе си стъпки, но не се обърна, като продължаваше да държи злополучния комар, чиито прашни счупени крилца дразнеха неприятно кожата му, и да се взира в белезникавия прахоляк навън и тъмнозелената маса на далечната борова горичка в другия край на лагера.

— Е, еврейска муцуно — раздаде се зад него гласът на Рикит. — Най-после постигна своето!

Ноа пак не се обърна. Той видя през прозореца как към вратата тичат трима войници със своите скъпоценни отпускарски билети в джоба към чакащите автобуси, към градските барове и сговорчивите момичета, щастливи, че в продължение на тридесет и четири часа — чак до понеделник сутринта — ще бъдат далече от казармата.

— Кръ-гом! — изкомандва Рикит. Войниците млъкнаха и Ноа схвана, че всички погледи са устремени в него. Обърна се бавно и застана с лице към сержанта. Рикит беше висок, здраво сложен човек със светлозелени очи и тесни безцветни устни. Предните му зъби липсваха — избити навярно при отдавна забравена свада; това изкривяваше постоянно отпуснатата му уста в неприятна гримаса и правеше провлачения му тексаски говор още по-неразбираем.

— Занапред, редник — каза Рикит, застанал в застрашителна поза и опрял разперените си ръце на две срещуположни легла, — занапред ще те взема под собственото си крило. Момчета — повиши той глас, за да го чуят останалите, като продължаваше да гледа Ноа със зла притаена насмешка, — момчета, обещавам ви, че това еврейче за последен път обърква вашата съботна отпуска. Давам ви тържествено обещание и ви се заклевам. Това не е синагога в Ийст Сайд, Исаче, това е казарма на армията на Съединените американски щати и тук всичко трябва да блести, да блести като в дома на бял човек, да, Исаче, като в дома на бял човек.

Ноа гледаше изумено и упорито тоя висок, почти без устни човек, който стоеше тромаво пред него между двете редици легла. Сержантът бе назначен в ротата им едва предишната седмица и досега не даваше вид, че обръща на Ноа по-особено внимание. При това, откакто бе влязъл в казармата, никой не го беше упреквал, че е евреин. Объркан, Ноа погледна към останалите войници, но те продължаваха да мълчат, като го наблюдаваха с обвиняващи очи.

— А сега един от вас да се залови веднага на уборка — продължи да фъфли Рикит по начин, който при друг случай можеше да разсмее всички. — Исаче, обличай работните си дрехи и донеси ведро. Ще измиеш всичките прозорци в помещението и ще ги измиеш така, както подобава на истински християнин. Гледай само да не изпортиш нещо и да ме ядосаш! Обличай се бързо, Исаче, и се залавяй за работа. Ще дойда на проверка и ако прозорците не светят като на бъдни вечер, ще има много да съжаляваш.

Рикит се обърна лениво и излезе от казарменото помещение. Ноа отиде до леглото си и започна да развързва връзката си. После намъкна работните си дрехи, чувствайки, че всички в помещението го следят със суров и обвинителен поглед.

Само новият редник, Уитикър, не гледаше към него — той оправяше грижливо леглото си, което Рикит бе разхвърлял по заповед на капитана.

Малко преди да се здрачи, Рикит се върна и прегледа прозорците.

— Добре, Исаче — рече той накрая. — Тоя път ще ти простя. Добре си изчистил прозорците. Но не забравяй, че ще те държа под око. Знай, че не мога да търпя никакви негри, евреи, мексиканци и китайци и занапред няма да ти бъде никак леко в тая рота. А сега се махай оттука и си подвивай опашката. И не забравяй да изгориш ония книги, както каза капитанът. Трябва да те предупредя, че той не те обича особено много и ако види пак книгите ти, не отговарям за твоя живот. Хайде, обирай си крушите, Исаче, до гуша ми дойде да гледам противната ти муцуна!

Вече се стъмваше, когато Ноа се качи бавно по стъпалата на казарменото помещение и прекрачи прага. Някои от войниците спяха, а в средата на стаята върху две долепени сандъчета други играеха покер. До входа миришеше на алкохол и по лицето на Райкър, чието легло беше най-близо до вратата, се бе разляла широка пиянска усмивка.

Донъли, който лежеше по долни дрехи на леглото си, отвори едното си око и каза високо:

— Акерман, аз нямам нищо против това, че си убил Христа, но никога няма да ти простя, задето не си измил това проклето стъкло. — И отново затвори очи.

Ноа се усмихна леко. „Шегува се — помисли си той, — малко грубичко, но все пак се шегува. Ако вземат всичко на шега, не ще бъде толкова лошо.“ Но човекът от съседното легло — висок, слаб фермер от Южна Каролина, който седеше, хванал главата си с ръце, се обади съвсем сериозно:

— Вие, евреите, ни вкарахте в тая война. Защо не се научите най-после да се държите като хора?

Ноа разбра, че колегите му съвсем не се шегуват. Той се приближи бавно със сведени очи до своето легло, за да не срещне погледите на другите, но чувстваше, че всички го наблюдават. Покерджиите престанаха да играят, когато мина край тях, а Уитикър, новият редник, който изглеждаше почтен човек и също бе пострадал днес от началството — и той даже го наблюдаваше с известна враждебност от леглото си, което току-що беше оправил.

„Невероятно — помисли си Ноа. — Но всичко това ще се уреди, ще се уреди…“

Той извади боядисаната в маслинен цвят картонена кутия, в която държеше писмените си принадлежности, и се залови да пише на Хоуп.

„Мила — започна Ноа, — току-що привърших домакинските си задължения. Лъснах стотици стъкла с такова старание, с каквото златарят шлифова петдесеткаратов диамант за любимата на бутлегър31. Не зная как бих се представил в бой с немски пехотинец или японски войник от морската пехота, но моите прозорци биха могли да съперничат по всяко време с прозорците на техните най-отбрани войски…“

— Евреите не са виновни — обади се отчетливо глас от групата на покерджиите. — Те просто са по-хитри от другите. Ето защо толкова рядко попадат във войската и печелят толкова пари. Не, не ги обвинявам. Ако и аз бях хитър като тях, нямаше сега да бъда тука, а щях да си седя в някой вашингтонски хотел и да гледам как парите се стичат в джоба ми.

Последва мълчание и Ноа почувства, че всички играчи гледат към него, но не вдигна очи от писмото си.

„Често излизаме на походи — продължи да пише той бавно. — Катерим се и се спускаме по хълмове, маршируваме и денем, и нощем. Доколкото разбирам, армията е разделена на две части, които се обучават за бой, и други, които маршируват и мият прозорци. Ние очевидно сме попаднали във вторите. Аз се научих да ходя така, както никой друг в рода на Акерман.“

— Евреите имат големи капитали във Франция и Англия — рече друг от играчите на покер. — Те управляват всички банки и публични домове в Берлин и Париж и сега Рузвелт е решил да ни прати да защищаваме парите им. Ето защо обяви войната! — Войникът говореше нарочно високо, за да ядоса Ноа, но последният продължаваше да седи със сведени очи.

„Четох във вестниците — пишеше Ноа, — че тая война била война на мотори, но единствената машина, която съм видял досега, е някакъв уред за изцеждане на парцали за миене на под…“

— Евреите имат международен комитет — продължаваше същият глас, — който се събира в Полша в някакъв град на име Варшава, откъдето разпраща заповедите си по цял свят: купете това, продайте онова, обявете война на тая страна, обявете война на оная страна. Двадесет стари брадати равини…

— Акерман — извика друг глас, — чу ли какво казват?

Най-после Ноа вдигна очи към групата играчи на покер. Всички се бяха обърнали към него с разкривени от подигравателни усмивки лица и студен, насмешлив поглед.

— Не — отвърна Ноа, — нищо не чух.

— Защо не се присъединиш към нас? — с пресилена учтивост попита Зилихнер. — Ние играем ей тъй, приятелски, и на дребно, и си говорим за интересни неща.

— Не, благодаря — отклони Ноа. — Зает съм.

— Бихме искали да знаем — продължи Зилихнер, който беше от Милуоки, но в говора му се долавяше лек немски акцент, останал може би от детските години, — бихме искали да знаем как се е случило да те вземат във войската. Как стана това? Нима в комисията нямаше нито един от вашата тайна ложа?

Ноа погледна листа, който държеше в ръка. „Не треперя — каза си той изненадан, — никак не треперя!“

— Аз пък дори чух — обади се друг — за един евреин, който постъпил доброволно във войската.

— Не може да бъде! — удиви се Зилихнер.

— Кълна ви се. Натъпкали го със слама като чучело и го поставили в музея.

Останалите играчи се разсмяха високо, с престорена веселост.

— Аз съчувствам на Акерман — заяви Зилихнер, — честна дума. Помислете си само какви пари можеше да спечели на черната борса от гуми и бензин, ако не беше в пехотата!

„Струва ми се, не съм ти съобщил още — с твърда ръка продължи да пише Ноа на жена си, която се намираше на хиляди мили от него, там някъде на север, — че миналата седмица тук пристигна един нов сержант. Той няма зъби, фъфли и говори като новак от младежка лига, който за първи път става пред събрание…“

— Акерман!

Ноа вдигна очи. Пред него стоеше един капрал от друго казармено помещение.

— Викат те в ротната канцелария. Бързо!

Ноа сложи бавно недовършеното писмо в кутията, която скри в сандъчето си. Усещаше, че играчите го наблюдават внимателно и следят всяко негово движение. Той мина край тях, като се стараеше да не бърза, и Зилихнер подхвърли:

— Ще му връчват ордена „Улица Деланси“, задето в продължение на шест месеца е изяждал по една цяла херинга на ден.

Отново се разнесе престореният гръмогласен смях.

„Ще трябва да се справя с това положение — помисли си Ноа, като прекрачи прага и се намери в потъналия в здрач казармен двор. — Да, ще трябва да се справя с него по някакъв начин…“

След тежкия спарен въздух в помещението въздухът вън му се стори необикновено свеж, а тишината, която цареше над ниските здания и запустелите улички, галеше особено приятно слуха му сега — след острите дразнещи гласове в стаята. „Може би — помисли си Ноа, като вървеше бавно край постройките, — може би в канцеларията пак ще ми разтриват ушите!“ Въпреки това той се чувстваше доволен от краткия отдих, от временното примирие с армията и с околния свят.

Внезапно зад ъгъла на зданието, край което минаваше, Ноа чу бързи стъпки и преди да успее да се обърне, почувства, че приковаха ръцете му на гърба.

— Ето ти, еврейска муцуно — изшептя един познат глас. — Това е порция номер едно!

Ноа наведе рязко глава настрани и ударът се плъзна по ухото му. „Бият с палка! — помисли си той изненадан, като се мъчеше да се освободи. — Защо бият с палка?“ Ухото му и половината му лице бяха съвсем изтръпнали. След миг го удариха отново и той почувства, че пада.

Когато отвори очи, беше съвсем тъмно и самият той лежеше на прашната трева между две казармени сгради. Лицето му беше подуто и мокро. Минаха цели пет минути, докато се довлече до стената на зданието и успее да седне.

Майкъл мечтаеше за бира. Вървеше бавно зад Акерман в горещината и праха и си мечтаеше за бира — за бира в стъклени чаши, в халби, в бутилки, в бъчонки, в тенекиени кутии, в калени чаши, в кристални бокали. Мечтаеше за ейл, за портър, за стаут32 и после пак за обикновена бира. Мислеше си за местата, където някога беше пил бира. За кръглия бар на Шесто авеню, дето обикновено се отбиваха на път към града от Губернаторския остров полковници от действащата армия в цивилно облекло; там поднасяха бира в конусообразни чаши, в които слагаха парченца лед, преди да ги напълнят с пенеста течност от блестящия кран. Мислеше си за модния ресторант в Холивуд с гравюри от френски импресионисти на стената зад бара, където сервираха бира в изстудени цилиндрични чаши и вземаха по седемдесет и пет цента на бутилка. Мислеше си за своята собствена дневна стая, където късно нощем, преди да си легне, четеше ранното издание на сутрешните вестници под меката светлина на лампата, изтегнат по чехли в удобното плюшено кресло. Мислеше си за бейзболното игрище в Поло, където през топлите, окъпани в омара летни следобеди поднасяха бирата в картонени чаши, за да не може публиката да замеря рефера с бутилки.

Майкъл вървеше упорито напред, решен да не изостава от колоната. Беше уморен и ужасно жаден. Ръцете му бяха изтръпнали и отекли, както винаги след петата миля през време на поход, но въпреки това не се чувстваше зле. Заслушан в тежкото, шумно дишане на Акерман, той наблюдаваше как евреинът залита от умора, повлякъл крака нагоре по склона.

Беше му мъчно за Акерман. Младежът изглеждаше слабичък, а походите, заниманията и нарядите го бяха превърнали в истински скелет и сега приличаше на пародия на войник — мършав и сякаш готов всеки миг да се разглоби на парчета. Видът на тоя превит и уморен гръб караше Майкъл да се чувства малко виновен. През дългите месеци на обучение той също беше отслабнал, но същевременно бе закрепнал — краката му бяха станали силни и здрави като стомана, а тялото му кораво и яко. И сега му се струваше някак си несправедливо, че в колоната пред него върви човек, за когото всяка крачка представлява страдание, докато самият той се чувстваше сравнително много по-бодър. При това през изтеклите две седмици с Акерман се бяха подигравали по особено отвратителен начин. Всички тия жлъчни насмешки, тия злобни политически подмятания, които войниците правеха на висок глас нарочно в присъствието на младежа… Подмятания като това: „Може би Хитлер греши по всички въпроси, но трябва да му признаем едно — умее, човекът, да се разправя с евреите!…“

Един-два пъти Майкъл се беше опитал да се намеси в разговорите и да защити момчето, но понеже минаваше още за новак в ротата и идеше от Ню Йорк, докато повечето войници бяха от юг, не му обърнаха внимание и продължиха жестоката си игра.

В ротата имаше още един евреин — огромен мъжага на име Фейн, но никой не се задяваше с него. Не го обичаха, но го оставяха на мира. Може би трябва се обясняваше с ръста му. Беше добродушен човек, макар и със застрашителен вид. Имаше едри възлести ръце и изглеждаше, че взема всичко леко, без да се впуска във философски разсъждения. Фейн трудно се обиждаше и дори не можеше да схване, когато го обиждат, затова шегите с него не доставяха особено удоволствие на никого. Но ако човек би успял да го засегне, навярно щеше зле да си изпати. Поради всичко това войниците, които тормозеха Ноа, оставяха Фейн на спокойствие. „Ето какво представлява армията!“ — помисли си горчиво Майкъл.

Може би той беше направил грешка, като заяви на човека, с когото разговаря във Форт Дикс, че желае да постъпи в пехотата. Романтика! Всъщност оказало се беше, че тук няма нищо романтично. Подбити от ходене крака, невежи хора, пияници и фъфлещият глас на Рикит: „Ще ви науча аз как да боравите с карабина и да се биете за живота си…“.

„Мисля, че с вашите качества бих могъл да ви поставя на специална работа…“ — бе казал оня човек. Това навярно означаваше някаква канцеларска служба в Ню Йорк до края на войната! Но Майкъл бе отговорил със скромно достойнство: „Не, това не е за мен. Не съм постъпил в армията, за да седя на стол.“ Всъщност защо беше влязъл в армията? За да прекоси цяла Флорида пеша? За да оправя постоянно легла, които не се харесват на някакъв си бивш продавач в погребално бюро? Или да гледа как измъчват един евреин? Навярно щеше да бъде много по-полезен, ако се занимаваше например с набиране на хористки за войнишки представления, много по-добре би служил на родината си на Шуберт алея, отколкото тук, крачейки като автомат по напечения път. Но той трябваше да направи тоя жест — жест, който в армията така бързо губи своята стойност!

Армията!… Как можеше да изрази онова, което мислеше за нея, с една-две думи, с една фраза? Не, това бе просто невъзможно. Армията се състоеше от десет милиона частици. Частици, които са в постоянно движение, частици, които никога не се съединяват, никога де се движат в обща посока. Армията приличаше на свещеник, който чете проповед след показване на филм за полова хигиена. В началото — отвратителни снимки, а след това пред белия екран (на който преди миг са прожектирали долнопробни уличници) застава божият служител в капитанска униформа. „Войници, армията трябва да бъде практична… — разнася се напевният глас на баптисткия проповедник в задушната дъсчена барака. — Вашите началници казват: «Войникът е изложен на опасност от зараза и затова ние ви показваме как работят нашите медицински профилактични органи.» Аз обаче съм дошъл да ви заявя, че вярата в бога е по-сигурно нещо от всякаква профилактика, а религията е по-полезна за здравето от всякаква похотливост…“

Една частица, втора частица… Ето например бившия гимназиален учител от Харвард с хлътналото жълтеникаво лице и безумния поглед, който сякаш очакваше всяка нощ да го убият. „Бих искал да ви обясня моя случай — бе прошепнал той веднъж на Майкъл. — Отказах да служа във войската по религиозни причини. Аз не вярвам във войната. И не искам да избивам своите събратя. Затова ми дадоха наряд в кухнята, където прекарах цели тридесет и шест дни! Загубих двадесет и осем фунта и продължавам да слабея, но те не ще успеят да ме заставят да избивам своите събратя!“

Армията!… Ето например и оня професионален войник във Форт Дикс, който бе прослужил тринадесет години като играч в армейски бейзболни и футболни състави. Разглезени войници — така наричаха във войската военнослужещи като него. Беше едър, здрав на вид мъжага с корем, издут от бирата, която, беше изпил в Кавит, Панама сити и във Форт Райли в Канзас. Изпаднал неочаквано в немилост пред началството в канцеларията, нещастникът бил изваден от спортните команди и бил пратен на редовна служба в полка. Когато дошло време да го откарат, той качил войнишките си чанти в камиона и изведнъж започнал да пищи. Тръшнал се на земята и заревал с пяна на устата — тоя път трябвало да отиде не на футболен мач, а на бойното поле. Тогава от канцеларията излязъл старшината някакъв сто и дванадесет килограмов ирландец, който служил във войската още през миналата война — и го погледнал презрително. После го ритнал по главата, за да го накара да млъкне, и макар че човекът продължавал да се тръшка и плаче, заповядал на двама войници да го хвърлят като чувал в камиона. Накрая старшината се обърнал към новобранците, които наблюдавали мълчаливо тая сцена, и казал: „Този войник е позор за действащата армия, но знайте, че той не е типичен случай, съвсем не е типичен. Аз искам да ви се извиня заради него. А сега — обирайте си крушите оттука!“

А лекциите!… Лекции за държанието на войниците, лекции за причините за войната, която Съединените щати водят… Експертът по японските въпроси — някакъв професор от Лихай с тясно посърнало лице — им беше казал, че войната имала чисто икономически подкладки. Япония, която се стремяла да разшири своите владения, искала да заграби азиатските и тихоокеанските пазари, но Щатите били длъжни да попречат на нейната експанзия и да запазят тия пазари за себе си. Всичко това съответстваше напълно на схващанията на Майкъл през последните петнадесетина години за причините на войните изобщо. И все пак, докато слушаше сухия равнодушен глас и гледаше голямата карта, на която бяха означени ясно сферите на влияние, петролните залежи и каучуковите плантации, той изпита омраза към професора и към онова, което означаваха неговите думи. На него му се искаше да им кажат с пламенни и цветисти думи, че се сражават за свободата, за високи морални принципи, за освобождението на поробените народи, за да може да се върне в казарменото помещение или на стрелбището убеден, че воюва за някакви идеали… Майкъл бе хвърлил поглед към уморените войници около себе си. От техните отегчени, полузаспали лица не можеше да се разбере дали изобщо тия хора се интересуват от лекцията, дали я разбират и дали искат да запазят пазарите и петрола. Всъщност по тия лица се четеше само едно желание — да се върнат в помещенията и да се наспят.

По средата на лекцията на преподавателя от Лихай Майкъл бе решил да вземе думата през определеното за въпроси време. Но когато чу заключителните думи на професора: „Както ви обясних, ние живеем в период на съсредоточаване на средствата, когато… хм… едрите капитали и националните интереси на една част от света неизбежно… хм… се сблъскват с едрия капитал в други части на земното кълбо. За да защитим американското ниво на живот, ние трябва на всяка цена да… хм… да си осигурим свободен достъп до богатствата и пазарите на Китай и Индонезия“, той неочаквано промени намерението си и изпита желание да каже само: „Всичко това е ужасно. Не, не си струва да умираш за такива идеали!“ Той се чувстваше обаче много уморен и както останалите войници, изпита копнеж час по-скоро да се върне в помещението, за да се наспи.

Разбира се, в армията имаше и хубави неща.

Например спускането на знамето при вечерна заря, когато по радиоуредбата се разнася националният химн, навяващ неясни мисли за други тръби, които други американци са слушали в продължение на стотина години в подобни часове.

Също и меките гласове на южняците, насядали на площадките пред помещенията след сигнала за загасяне на лампите, когато цигарите блещукат в тъмнината и войниците си приказват тихо за минали незабравими дни, за своите деца, за цвета на косата на съпругата, за родния дом… Вечерен час на усамотение, когато човек не се чувства нито самотен, нито откъснат от останалите, нито пък съдник или критик, когато не се замисля над думите си, а просто живее с упование, уморен и в мир със себе си през тия тревожни времена…

Акерман неочаквано се спъна. Майкъл избърза и го подкрепи, но евреинът го погледна хладно.

— Остави ме — рече той, — нямам нужда от помощ.

Майкъл се върна на мястото си. „Да, един от ония горди евреи…“ — сърдито си помисли той, наблюдавайки без никакво съчувствие как Акерман се олюлява пред него, докато преваляха гребена на хълма.

— Сержант — рече Ноа, застанал пред бюрото в канцеларията, зад което старшината четеше „Сюпърмен“, — моля за разрешение да говоря с командира на ротата.

Старшината дори не го погледна. Ноа стоеше изпънат в работната си униформа, мръсен и мокър от пот след дневния поход, загледан в ротния командир, който седеше на две крачки от него и преглеждаше спортната страница на един джаксънвилски вестник.

Най-после старшината погледна към Ноа.

— Какво искате, редник? — попита той.

— Моля за разрешение — повтори Ноа, като се мъчеше да произнася думите отчетливо въпреки страшната умора от дневната маршировка — да говоря с командира на ротата.

Старшината го погледна равнодушно и каза:

— Махайте се оттука.

Ноа преглътна с усилие.

— Моля за разрешение — започна той отново — да говоря с…

— Махайте се оттука — повтори спокойно старшината — и помнете, че когато идвате в канцеларията, трябва да сте облечен във войнишка униформа. Хайде, да ви няма!

— Слушам, сержант — рече Ноа. Ротният командир продължаваше да се занимава със спортната страница. Ноа излезе от малката душна стая навън в нарастващия здрач. Трудно беше да се налучка в каква униформа трябваше човек да се явява. Понякога командирът изслушваше хората в работни дрехи, а понякога — не. Като че ли правилата се меняха на всеки половин час. Той тръгна бавно към помещението си и мина край безделничещите войници, мнозина от които бяха пуснали транзисторите си; от едни се лееше остра джазова музика, а от други се разнасяше гласът на говорител, който четеше някакъв детективски роман на серии.

Когато се яви отново в канцеларията, този път във войнишка униформа, капитанът бе излязъл. Ноа седна на тревата срещу входа и зачака. В помещението зад него някакъв глас рецитираше тихо: „Не съм отгледала син, за да стане войник — каза майката, преди да умре…“, а други двама спореха високо кога ще свърши войната.

— През петдесета година — повтаряше упорито единият. — През есента на петдесета. Войните винаги свършват с настъпване на зимата.

Другият възрази:

— Войната с германците — може би, но ще останат японците. Смятам, че ще трябва да се споразумеем с японците.

— Аз съм готов да се споразумея с всеки — обади се трети глас. — Готов съм да се споразумея и с българите, и с египтяните, и с мексиканците — с всички.

— През петдесета година — настоя високо първият глас. — Помнете ми думата. Най-напред обаче всички ще получим куршум в задника.

Ноа престана да ги слуша. Седеше в тъмнината върху оскъдната трева, опрял гръб о дървената стълбичка и полузаспал, в очакване на капитана, като си мислеше за Хоуп. Следващата седмица, във вторник, беше рожденият й ден. Той бе спестил десет долара за подарък, които беше скрил на дъното на раницата си. Какво би могъл да купи в града за десет долара, което да поднесе без срам на жена си? Шарф, блузка… Той си я представи как би изглеждала с шарф. Представи си я и в нова блуза, особено бяла, която щеше да отива на нейната изящна шия и черната й коса. Може би това би било най-подходящо. За десет долара сигурно би могло да се купи хубава блузка дори във Флорида.

Най-после Коукли се върна и се изкачи тежко по стъпалата на канцеларията. Достатъчно беше да видиш от петдесет ярда как движи задника си, за да разбереш, че тоя човек е офицер.

Ноа стана и го последва в канцеларията. Капитанът вече седеше до масата с фуражка на глава и намръщил тежко вежди, разглеждаше някакви книжа.

— Сержант — каза спокойно Ноа, — моля за разрешение да говоря с капитана.

Сержантът погледна студено Ноа, после стана и направи три крачки към масата на капитана.

— Сър — рече той, — редникът Акерман моли за разрешение да говори с вас.

Коукли не вдигна очи.

— Кажете му да почака — отговори той.

Старшината се обърна към Ноа.

— Капитанът нареди да почакате.

Ноа погледна към командира. След половин час капитанът кимна на сержанта, който каза на Ноа:

— Говорете, но по-кратко.

Ноа стана, отдаде чест и рече:

— С разрешение на старшия сержант редникът Акерман се явява при капитан.

— Да? — продума Коукли все още, със сведени очи.

— Сър — започна смутено Ноа, — в петък вечер пристига жена ми и иска да я посрещна в хотела в града. Затова моля да изляза от лагера в петък вечерта.

Коукли мълча дълго време. Най-после отговори:

— Редник Акерман, вие знаете разпорежданията. В петък вечер никой не може да получи отпускарски билет, защото ротата се готви за преглед…

— Да, сър, зная — рече Ноа. — Но това бил единственият влак, за който жена ми успяла да купи билет, и се надява, че ще я посрещна. Предполагах, че поне един път…

— Акерман — вдигна най-после очи Коукли и върхът на носа му с бялото петно на него започна да потръпва, — в армията службата стои над всичко друго. Не знам дали ще мога да науча някого от вас на това, но, дявол да го вземе, поне ще се опитам. Армията не се интересува дали изобщо ще се срещнете, или не с жена си. Вън от службата можете да вършите каквото си щете, но през време на служба ще мислите само за задълженията си. А сега излезте оттука!

— Да, сър — отвърна Ноа.

— Само това ли? — попита Коукли.

— Да, сър. Благодаря ви, сър — рече Ноа, спомняйки си лекцията по войнишка учтивост. После отдаде чест и излезе.

Ноа изпрати телеграма, макар че тя струваше осемдесет и пет цента. Обаче през следващите два дни не пристигна отговор от Хоуп и той не разбра дали е получила предупреждението му. В петък през нощта просто не можа да мигне, лежеше в изчистеното и измито помещение и си мислеше за нея — след толкова месеци на раздяла тя навярно се намираше сега само на десетина мили от него и го чакаше в хотела, без да знае какво се е служило с него, без да знае, че съществуват хора като Коукли, че в армията властва сляпа и бездушна дисциплина, безчувствена за всякаква любов и проява на нежност. „Все пак — помисли си той сънливо, заспивайки малко преди сутрешната тръба, — все пак днес следобед ще я видя. И навярно така е най-добре. Дотогава може би ще изчезне и последната синина под окото ми и не ще има нужда да й обяснявам какво се е случило.“

Капитанът трябваше да се появи след пет минути. Обхванат от тревога, Ноа още веднъж оправи постелките, провери дали са подредени добре кърпите в сандъчето и дали блестят стъклата на прозорците зад леглото. В тоя миг той забеляза, че неговият съсед Зилихнер закопчава горното копче на мушамата си, която висеше на определеното си място сред другите вещи. Самият Ноа беше проверил още преди закуска дали всичките му дрехи са стегнати както трябва за преглед, но сега реши да хвърли последен поглед. Вдигна шинела и не можа да повярва на очите си: куртката, която бе прегледал едва преди час, беше разкопчана от горе до долу. Започна да я закопчава с трескава бързина. Ако Коукли я забележи, сигурно нямаше да му разреши седмичната отпуска. Други биваха наказвани и за по-дребни простъпки, а капитанът дори и не криеше неприязнеността си към Ноа. Две от копчетата на мушамата се оказаха също разкопчани. „О боже — замоли се мислено Ноа, — дано не влезе, преди да съм готов!“

Неочаквано Ноа се обърна. Райкър и Донъли го наблюдаваха с лека усмивка. След миг и двамата наведоха бързо глави и започнаха да чистят някакви прашинки от обущата си. „Ясно — помисли си той горчиво, — ето кой го е направил! И навярно с одобрението на останалите от помещението. Да, защото знаят как ще постъпи Коукли, ако открие това… Сигурно са се върнали веднага след закуска и са разкопчали куртката.“ Ноа прегледа внимателно всичките си дрехи и успя да скочи обратно до леглото точно когато сержантът се появи на прага и извика: „Мирно!“ Коукли огледа внимателно и студено Ноа и дълго разглежда сандъчето му, което беше в образцов ред. После отиде до закачалката зад него и опипа поотделно всичките вещи. Ноа чуваше ясно шумоленето на дрехите, които Коукли повдигаше и после оставяше на мястото им. Накрая капитанът се отдалечи и Ноа разбра, че всичко ще мине благополучно.

След пет минути прегледът свърши и войниците забързаха от помещенията към автобусната спирка. Ноа измъкна раницата и извади от дъното мушамената торбичка, в която държеше спестените си пари. Отвори я, но тя се оказа празна. Десетдоларовата банкнота беше изчезнала. На нейно място лежеше парче хартия, върху която с черен молив бе написана с печатни букви една-единствена дума: „Мръсник!“

Ноа натика хартията в джоба си и внимателно окачи раницата. „Ще го убия — помисли си той, — ще убия тоя, който го е направил. На ти тебе шарф, на ти блуза! Ще го убия.“

Той тръгна бавно и замаян към автобусната спирка с намерение да не се качи в една кола с хората от своето помещение. Не искаше да види никого. Знаеше, че ако се намери до Зилихнер, Донъли, Рикит или който и да било друг, ще се стигне до разправия, а тая сутрин не биваше да се спречква.

Той застана на дългата опашка от нетърпеливи войници и след двадесет минути се качи на вонящия от бензин автобус. От ротата му нямаше никого и бръснатите, старателно измити и светнали от радост лица на хората около него неочаквано му се сториха приятелски и близки. Съседът му, грамаден човек с широко усмихнато лице, дори му предложи да пийне уиски от половинлитровата бутилка, която стърчеше от джоба му.

Ноа му се усмихна.

— Не, благодаря — отговори той. — Жена ми току-що е пристигнала в града и още не съм я видял. Не бих искал да я посрещна с дъх на алкохол.

Мъжагата се ухили широко, като че Ноа бе казал нещо особено ласкателно и приятно.

— Жена ти? — учуди се той. — Я гледай ти! И от кога не си я виждал?

— От седем месеца — отвърна Ноа.

— Седем месеца! — Изражението на човека стана сериозно. Той беше много млад и кожата на мъжественото му приятно лице беше нежна като на девойка. — За първи път след седем месеца! — Той се наведе към войника, до когото беше застанал Ноа, и рече: — Ей, редник, отстъпи мястото си на тоя женен човек. Седем месеца не е виждал жена си, която сега го чака в града, и трябва да пести силите си!

Войникът се ухили и стана.

— Трябваше веднага да ми кажеш — рече той.

— Не, не — засмя се смутено Ноа. — И така ще се оправя, няма защо да сядам.

Мъжагата с бутилката го бутна леко, но решително на седалката.

— Редник — тържествено произнесе той, — това е заповед. Седни и пести силите си.

Ноа се настани на мястото и всички около него му се усмихнаха приятелски.

— Нямаш ли случайно снимка от дамата — попита мъжагата.

— Да, всъщност… — Ноа измъкна портфейла си и подаде снимката на Хоуп на човека, който я разгледа със сериозно лице.

— Градина в майско утро — рече той. — Бог ми е свидетел, ще се оженя, преди да позволя на врага да ме убие!

Ноа прибра портфейла си и се усмихна на войника, чувствайки някак си, че това е предзнаменование, че от този момент всичко ще тръгне по-добре, че вече е стигнал до дъното и сега започва да се изкачва нагоре към върха.

Когато автобусът спря пред пощата в града, едрият войник помогна тържествено на Ноа да слезе по стълбичката на колата на мръсната улица, като го потупа насърчително и леко по рамото.

— Хайде, върви, братко — рече той. — Желая ти да прекараш добре и до понеделник да не се сещаш, че на света има такова нещо като армия на Съединените щати.

Ноа му махна с ръка усмихнат и забърза към хотела, където навярно го чакаше Хоуп.

Тя стоеше в препълнения хол сред тълпа от мъже в каки и техните съпруги.

Ноа я забеляза, преди тя да го види. Присвила леко очи, Хоуп се взираше в заобикалящите я войници и жени, които се трупаха между прашните палми. Изглеждаше бледа и разтревожена. Когато той се приближи зад нея и я докосна леко по лакътя с думите: „Мисис Акерман, ако не се лъжа?“, лицето й се озари от усмивка, която можеше всеки миг да отстъпи място на сълзи.

Целунаха се непринудено, сякаш бяха съвсем сами.

— Хайде — нежно рече Ноа, — хайде, хайде…

— Не се тревожи — успокои го Хоуп, — няма да заплача.

После отстъпи малко и го огледа.

— За първи път — продума тя, — за първи път те виждам в униформа.

— Как ти изглеждам?

Устните й потръпнаха леко.

— Ужасно — продума тя.

След миг и двамата се разсмяха.

— Да се качим горе — предложи Ноа.

— Не може.

— Защо? — попита той и усети как сърцето му се сви в лошо предчувствие.

— Не можах да получа стая тук. Всичко е пълно. Но не се тревожи. — Тя докосна лицето му и се засмя тихо при отчаяния му вид. — Аз успях да намеря нещичко. Една мебелирана стая, надолу по улицата. Не прави такава нещастна физиономия.

Излязоха от хотела уловени за ръце и тръгнаха мълчаливо по улицата, като се оглеждаха от време на време. Ноа долавяше сдържаните одобрителни погледи на някои от войниците, край които минаваха — тия хора нямаха нито съпруги, нито момичета и не им оставаше нищо друго, освен да се напият.

Жилищната сграда се нуждаеше от боядисване. Верандата беше обрасла с лозница, а долното стъпало бе счупено.

— Внимавай — предупреди го Хоуп. — Гледай да не паднеш. Не е никак подходящо да си счупиш сега краката!

Отвори им хазайката — слаба женица, препасана с мръсна престилка. От нея лъхаше на пот, помия и старост. Хванала с костеливата си ръка дръжката на вратата, тя погледна враждебно Ноа и попита наемателката си:

— Съпругът ли е това?

— Да — отвърна Хоуп, — моят съпруг.

— Хм — изгрухтя старицата и не благоволи да отвърне на любезната усмивка на Ноа. После ги проследи с поглед, докато се качваха по стълбата.

— По-лошо от проверка! — прошепна Ноа, докато вървеше след Хоуп към стаята.

— Каква проверка — изненада се тя.

— Ще ти разправя, но друг път.

Те затвориха вратата зад себе си. Стаичката беше малка, с един-единствен прозорец с пукнато стъкло. Книжните тапети бяха толкова износени и избледнели, че шарките изглеждаха нанесени на самите стени. Боядисаният в бяло железен креват беше олющен, а под сивите завивки матракът изглеждаше прохълмен. Хоуп обаче бе вече успяла да сложи на тоалетната масичка букет нарциси в чаша, четка за коса — типичен символ на семеен живот и на цивилизация — и една малка снимка на Ноа по пуловер, направена през летен излет, на която той се смееше, застанал сред цветята.

Те избягваха да се гледат, защото и двамата се чувстваха смутени.

— Наложи се да покажа на хазайката брачното ни свидетелство — наруши мълчанието Хоуп.

— Какво? — попита Ноа.

— Нашето брачно свидетелство. Тя ми се оплака, че трябвало да се бори със зъби и нокти, за да запази почтеността на своя дом от хилядите пияни войници, които се шляели из града.

Ноа изненадано поклати глава и се ухили.

— Кой те подсети да вземеш свидетелството?

Хоуп докосна цветята.

— Аз винаги го нося със себе си. В чантата си. За да ми напомня…

Той се приближи бавно до вратата и завъртя стърчащия железен ключ. Старата ключалка изскърца с остър неприятен звук.

— Така — продума той. — От седем месеца си мечтая как ще направя това. Как ще заключа вратата.

Хоуп неочаквано се наведе. След миг се изправи отново и Ноа видя в ръката й една малка кутия.

— Ето — рече тя, — донесла съм ти нещо.

Той взе кутийката и внезапно си спомни за десетте долара, които беше определил за подарък и за записката, която бе намерил на дъното на раницата — смачканото листче хартия със злобната думичка „Мръсник“. Но докато отваряше кутията, се помъчи да не мисли за парите. Този въпрос можеше да чака до понеделник.

В кутията имаше шоколадени бисквити.

— Опитай ги — подкани го Хоуп. — Мога да те успокоя, че не съм ги приготвила аз. Помолих мама да ги направи и да ми ги изпрати.

Ноа захапа една бисквита и откри, че има истински домашен вкус. После изяде още една.

— Чудесни са — рече той одобрително.

— Събличай се — неочаквано избухна Хоуп. — Събличай тия ужасни дрехи!

На другата сутрин излязоха да закусят късно и после отидоха да се разходят из градчето. От църквите излизаха граждани, придружени от празнично пременени деца, които подскачаха отегчено по повехналите морави. В лагера никога не се виждаха деца и сега те придаваха на утрото някаква особена домашна прелест.

По тротоара вървеше пиян войник, като се мъчеше с все сили да се държи изправен, поглеждайки свирепо излизащите от църква богомолци, сякаш ги предизвикваше да оспорят неговата благочестивост и правото му да се напие в неделя сутринта. Когато минаваше край Хоуп и Ноа, той отдаде важно чест и промърмори:

— Шшт! Не казвайте на военната полиция.

— Вчера един колега в автобуса видя снимката ти — рече Ноа.

— И какво беше впечатлението? — Хоуп докосна леко ръката му с върха на пръстите си. — Положително или отрицателно?

— Градина — каза моят колега, — градина в майско утро!

Хоуп се засмя тихо.

— Армията никога няма да спечели войната с такива войници.

— Той каза също: „Бог ми е свидетел, че ще се оженя, преди да позволя на врага да ме убие.“

Хоуп отново се засмя, но после изведнъж стана сериозна, замисляйки се над последните думи. Не каза обаче нищо. Тя можеше да остане тук само една седмица и не биваше да губи време в разговори за подобни неща.

— Ще можеш ли да идваш всяка вечер? — попита Хоуп.

Ноа кимна глава.

— Даже ако се наложи да подкупя всички военни полицаи в района — отвърна той. — В петък вечер може би не ще успея, но през останалите дни… — Той огледа тъжно мръсните занемарени улици на градчето, което, огряно от слънцето и потънало в прах, излагаше на показ своите десет бара, осветени от ярки неонови реклами. — Жалко, че не можеш да прекараш тая седмица в някое по-хубаво място.

— Глупости — възрази Хоуп — Аз просто съм влюбена в градчето. То ми напомня Ривиерата.

— Била ли си в Ривиерата?

— Не.

Ноа погледна косо към негърския квартал отвъд железопътната линия, който се къпеше в знойния въздух, от двете страни на тесните разнебитени улички бяха накацали клозети и къщички от голи небоядисани дъски.

— Имаш право — рече той. — И на мен ми прилича на Ривиерата.

— А ти бил ли си в Ривиерата?

— Не.

И двамата се разсмяха. После продължиха пътя си мълчаливо. Хоуп склони глава на рамото му.

— Колко? — продума тя. — Колко ще трае според теб?

Ноа разбра въпроса й, но все пак попита:

— Какво колко?

— Колко ще трае — войната…

Едно негърче седеше в праха и със сериозен вид галеше петел. Ноа го погледна бегло. Птицата изглеждаше задрямала, сякаш хипнотизирана от леките движения на черните ръчички.

— Малко — отвърна той, — много малко. Така казват всички.

— Нали не се опитваш да излъжеш жена си?

— Как можеш да допуснеш такова нещо? — отвърна Ноа. — Познавам един сержант в щаба на полка, който казва, че според мнението на началството нашата дивизия едва ли изобщо ще участва в сражение. Разправя, че полковникът бил страшно ядосан, защото се надявал да стане Б. Г.

— Какво е това Б. Г.

— Бригаден генерал.

— Мислиш ли, че съм много глупава, задето не зная тия неща?

Ноа се засмя тихо.

— Да-а! Но аз просто обожавам глупавичките жени.

— Много се радвам — пошегува се Хоуп. — Толкова е приятно да чуеш подобно нещо! — Сякаш по даден знак и двамата се обърнаха едновременно, като че ли всичките им импулси имаха един и същ източник, и се отправиха към мебелираната стая.

— Надявам се, че тоя негодник никога няма да се добере до това — продума замислено тя след известно време.

— До какво да се добере? — в недоумение попита Ноа.

— До Б. Г.

Известно време и двамата мълчаха.

— Имам една чудесна идея — обади се накрая Хоуп.

— Каква?

— Да се върнем вкъщи и да заключим вратата. — Тя се усмихна дяволито и те тръгнаха бързо към стаичката си.

На вратата се почука и се чу гласът на хазайката:

— Мисис Акерман, мисис Акерман мога ли да ви видя за минутка?

Хоуп погледна сърдито към вратата и повдигна рамене.

— Ей сега ще сляза — отговори тя.

После се обърна към Ноа:

— Остани тука. Веднага ще се върна.

Тя го целуна по ухото, отключи вратата и излезе. Ноа продължи да лежи по гръб, като гледаше през притворени клепки към мръсния таван. Чувстваше се сънлив от топлината на този ден, който вече гаснеше зад прозореца. Далече някъде се чу свирката на локомотив и се разнесоха войнишки гласове: „Да се веселиш и любиш, умееш, умееш да правиш чудесни бонбони; но, мили, умееш ли да печелиш пари? Това ми кажи!“ Ноа си помисли сънливо, че е чувал вече някъде тая песничка. След миг се сети за Роджър и за това, че Роджър е мъртъв, но скоро мислите му се объркаха и той заспа.

Събуди се от звука на бавно затварящата се врата. Повдигна леко клепки и се усмихна — пред него стоеше Хоуп.

— Ноа — рече тя, — трябва да станеш.

— После — продума той, — рано е още. Ела при мене.

— Не — рече тя решително. — Веднага стани.

Ноа седна на леглото.

— Какво се е случило?

— Хазайката — рече Хоуп. — Хазайката иска да напуснем незабавно къщата й.

Ноа тръсна глава, като се мъчеше да разбере думите й.

— Хайде — рече той, — повтори онова, което каза.

— Хазайката иска да напуснем къщата й.

— Миличка — търпеливо каза Ноа, — ти навярно си се пообъркала малко.

— Не съм се пообъркала. — Лицето на Хоуп изразяваше трудно сдържано вълнение. — Всичко е съвсем ясно. Трябва да се махаме оттука.

— Защо? Нима не си наела стаята за цяла седмица?

— Да — отвърна Хоуп, — за цяла седмица я наех. Но хазайката твърди, че съм си послужила с измама. Не знаела, че сме евреи.

Ноа стана, приближи се бавно до тоалетката и погледна усмихнатото си лице на снимката под нарцисите, чиито листенца бяха почнали да вехнат по краищата.

— Каза — продължи Хоуп, — че още в началото се усъмнила в името, но аз не съм приличала на еврейка. Когато обаче те видяла, съмнението й нараснало. Затова ме попитала и аз, разбира се, й отговорих, че сме евреи.

— Горкичката Хоуп — продума Ноа меко, — моля ти се да ме извиниш.

— Не говори глупости — рече Хоуп. — Не искам вече да чувам подобни думи от тебе и те моля никога да не ми се извиняваш за каквото и да било.

— Добре — отвърна Ноа, като прокара разсеяно леко пръсти по нежните вехнещи цветя. — Тогава да си събираме багажа.

— Да — рече Хоуп. Тя извади пътната си чанта, сложи я на леглото и я отвори. — Жената твърди, че нямала нищо против самите нас. Това било просто правило в къщата й.

— Радвам се, че няма нищо против самите нас — рече Ноа.

— Всъщност положението не е толкова лошо. — Хоуп почна с обичайната си сръчност да подрежда в чантата финото си розово бельо. — Ще пообиколим и ще намерим друго място.

Ноа докосна четката за коса на тоалетката. Посребреният й гръб, украсен с груби старомодни орнаменти от листа във викториански стил, проблясваше слабо в прашния полумрак на стаята.

— Не — продума той, — няма да търсим друго място.

— Но ние не можем да останем тук…

— Няма да останем тук и няма да търсим друго място — добави Ноа, като се стараеше да говори спокойно и да не издава вълнението си.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. — Хоуп престана да прибира вещите си и го погледна.

— Искам да кажа, че ще отидем да проверим кога има автобус за Ню Йорк и ти ще заминеш с него.

В стаята настъпи мълчание. Хоуп стоеше замислена и печална, загледана в розовото си бельо в чантата.

— Не забравяй — прошепна тя, — че едва успях да взема отпуска за тая седмица и господ знае кога пак ще се видим и какво ще се случи с тебе. Може да те изпратят в Африка, в Гуадалканал — кой знае къде, — още следващата седмица и…

— Мисля, че има автобус, който тръгва в пет часа — каза Ноа.

— Мили… — Хоуп стоеше както преди, замислена и тъжна пред леглото. — Сигурна съм, че можем да намерим друго място в този град…

— Съгласен съм — отвърна Ноа. — Но няма да търсим. Не трябва да оставаш повече в тоя град. Аз искам да бъда самичък, ето това е всичко. Разбери, тука не мога да те обичам. Искам да си вървиш. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Чувствам се способен да изгоря това градче, да го обсипя с бомби, но отказвам да се любим в него!

Хоуп пристъпи бързо до него и го прегърна.

— Скъпи мой — възкликна тя, разтърсвайки го силно — какво се е случило с тебе? Какво са ти сторили тия хора?

— Нищо — извика Ноа. — Нищо! Ще ти разправя след войната. А сега събирай си вещите и да се махаме оттука.

Хоуп отпусна ръце.

— Добре — отвърна тя с отпаднал глас и се зае отново да подрежда внимателно нещата си в пътната чанта.

След десет минути те бяха готови. Ноа излезе, нарамил багажа и собствената си брезентова чантичка, в която бе донесъл една чиста риза и тоалетните си прибори. Той не погледна нито веднъж назад, но Хоуп се спря на прага и се обърна. Полегатите лъчи на залязващото слънце проникваха през цепнатините на капаците на прозорците, разпадайки се на безчет меки златисти прашинки. Останалите на тоалетката нарциси бяха свели още повече главички, сякаш в очакване на близката смърт. Иначе стаята бе същата както първия път, когато тя беше влязла в нея. Хоуп затвори тихо вратата и последва Ноа надолу по стълбите.

Хазайката стоеше на площадката, препасана със същата сива престилка. Не каза нищо, когато Ноа й плати, и продължи да стои така мълчаливо, вмирисана на пот, старост и помия, като гледаше със сурова благочестивост след войника и младата жена, които вървяха бавно по тихата улица към автобусната спирка.

Когато Ноа се върна в казармата, някои от войниците вече спяха. Край вратата хъркаше пиянски Донъли и никой не обърна внимание на Ноа. Той свали раницата си и грижливо прегледа съдържанието: резервния чифт обуща, вълнените ризи, чистата работна униформа, зелените вълнени ръкавици, кутийката с вакса за обуща. Всичко беше на мястото си, само парите липсваха. После свали пътната си чанта и провери и в нея. И там нямаше пари. От време на време той вдигаше рязко очи, за да види дали някой го наблюдава, но всички спяха, хъркайки отвратително и шумно. „Да — каза си Ноа, — ако само забележа, че някой от тях ме гледа, ще го убия“.

Той прибра разхвърляните си вещи, извади кутийката с писмените принадлежности и написа една кратка бележка. Остави кутията на леглото и тръгна към ротната канцелария. На окачената до вратата дъска — наред със списъка на ония публични домове, които войниците нямаха право да посещават, с разпоредбите, които определяха в какви случаи се носи тая или оная униформа, и със съобщенията за повишените в чин през изтеклата седмица — имаше оставено свободно място за обяви за загубени и намерени вещи. Ноа заби с кабарче своята бележка над молбата на редника първи клас О’Рейли да му се върне джобното ножче, задигнато от войнишкото му сандъче. На слабата светлина на окачената пред канцеларията лампа Ноа прочете още веднъж собственото си съобщение:

Ноа прочете написаното с истинско задоволство. После тръгна обратно към помещението си с чувство, че е направил единствената стъпка, която би могла да го спаси от лудост.

На път към войнишкия стол следващата вечер Ноа се спря пред дъската за обяви. Неговото съобщение беше на мястото си, но отдолу бе прикрепено малко листче, на което бяха написани на машина само две изречения:

Майкъл чистеше карабината си, когато Ноа се приближи до него и попита:

— Мога ли да поговоря с тебе за минутка?

Майкъл го погледна с досада. Беше уморен и както винаги се занимаваше неуверено със сложния механизъм на старата карабина „Спрингфийлд“.

— Какво искаш? — попита той.

Акерман не беше приказвал с него нито веднъж след последния им поход.

— Не мога да говоря тука — рече Ноа, като се огледа. Беше след вечеря и в помещението имаше тридесет-четиридесет човека, които четяха, пишеха писма, занимаваха се с вещите си или слушаха радио.

— Не можеш ли да почакаш? — сухо рече Майкъл. — Зает съм сега.

— Моля ти се — настоя Ноа. Майкъл отново го погледна. Лицето на Акерман потръпваше от възбуда, а очите му изглеждаха по-големи и по-тъмни от обикновено. — Моля ти се — повтори той. — Трябва да поговоря с тебе. Ще те чакам вън.

Майкъл въздъхна.

— Добре — рече той, като продължи да сглобява карабината, мъчейки се със затвора, и както винаги засрамен от себе си, задето това му струваше толкова усилия. „Боже мой — помисли си, докато намаслените му пръсти се плъзгаха безпомощно по повърхността на отделните части, — аз съм в състояние да поставя цяла пиеса, да говоря за значението на Томас Ман, а всяко селянче може със затворени очи да сглоби това нещо по-добре от мене…“

Той окачи карабината и излезе от помещението, като си бършеше ръцете от смазката. Акерман стоеше на другата страна на ротната уличка — дребна и слаба фигурка, откроена на тъмния фон на нощта; някъде далеч примигваше една-единствена лампа. Ноа му махна с ръка като заговорник и Майкъл се отправи бавно към него. „Все на мен се случва да оправям чуждите глупости!“ — помисли си той.

— Прочети това — заговори Ноа, щом Майкъл се приближи, и му тикна в ръката две листчета хартия.

Майкъл се обърна така, че светлината да падне на листовете. Присви очи и прочете първо съобщението, което Ноа бе окачил на дъската за обяви и което виждаше за първи път, а след това отговора на десетте войника. Накрая поклати глава и още веднъж внимателно прочете и двете съобщения.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — ядосано попита той.

— Бих искал да ми бъдеш секундант — обясни Ноа. Гласът му звучеше мрачно и глухо, но въпреки това Майкъл едва се сдържа да не се разсмее на тая мелодраматична молба.

— Секундант? — изумено избъбри той.

— Да отвърна Ноа. — Смятам да се бия с тия хора, но не съм сигурен дали мога сам да уредя това. Ще избухна и ще имам неприятности. А искам всичко да се уговори както трябва.

Майкъл примига в недоумение. Никога не си беше представял, че може да се случи подобно нещо в армията.

— Ти си луд — рече той. — Това е просто някаква шега.

— Възможно — отсече Ноа, — но тия шеги започнаха да ме отегчават.

— Защо избра именно мене? — поиска да узнае Майкъл.

Ноа въздъхна дълбоко и изпусна шумно въздуха през ноздрите си. Застанал така в слабата светлина на единствената лампа, която висеше оттатък уличката, той изглеждаше особено строен, мъжествен и хубав, подобен на трагичен герой от древна пиеса.

— Ти си единственият от цялата рота, на когото, мисля, мога да се доверя — каза той. После внезапно дръпна от Майкъл двата листа и прибави: — Добре, ако не искаш да ми помогнеш, върви по дяволите.

— Почакай — рече Майкъл, като чувстваше смътно, че е длъжен да предприеме нещо, за да попречи тая жестока и глупава шега да се превърне в трагедия. — Не съм отказал да ти помогна.

— Добре тогава — каза рязко Ноа, — иди и уговори с тях разписанието.

— Какво разписание?

— Те са десет души. Да не би да искаш, да се бия с всичките в една вечер? Трябва да се установи някакъв ред. Разбери кой желае да се бие пръв, кой втори и така нататък. За мен няма значение кой след кого ще бъде.

Майкъл взе листовете от ръката на Ноа и прочете имената. После, без да бърза, започна да поставя номер срещу всяко име.

— Трябва да знаеш, че това са десетте най-силни мъже в ротата — рече той.

— Зная.

— Всеки от тях тежи не по-малко от сто и осемдесет фунта.

— Зная.

— А ти — колко тежиш?

— Сто трийсет и пет.

— Тия хора ще те убият.

— Не съм искал мнението ти — глухо отговори Ноа. — Помолих те само да уредиш работата. Нищо друго. С останалото ще се разправям аз.

— Съмнявам се, че капитанът ще разреши това — забеляза Майкъл.

— Ще разреши — заяви Ноа. — Тоя мръсник ще разреши, не се безпокой.

Майкъл повдигна рамене.

— Какво искаш да уредя? — попита той. — Нима мога да доставя ръкавици, да организирам рундове по две минути, да намеря съдия и…

— Не ми трябват никакви рундове и никакви съдии — прекъсна го Ноа. — Когато единият от нас не е в състояние да стане от земята, значи, боят е свършил.

Майкъл отново повдигна рамене.

— Ами ръкавици?

— Никакви ръкавици. С голи юмруци. Нещо друго?

— Не — рече Майкъл. — Това е всичко.

— Благодаря — каза Ноа. — Обади ми какво си уредил.

И без да се сбогува, тръгна с вдървена походка нататък по уличката. Майкъл проследи с очи изправената му, неясно очертана фигура, докато тя изчезна в мрака. После поклати глава и се отправи бавно към вратата на казарменото помещение, за да потърси първия по списъка Питър Донъли, който беше висок шест стъпки и един инч и тежеше сто деветдесет и пет фунта; в 1941 година Донъли бе участвал в състезанията на тежка категория „Златните ръкавици“ в Маями и беше елиминиран едва в полуфиналите.

Донъли просна противника си на земята. Ноа скочи веднага, подрипна във въздуха и го удари по лицето. От носа на Донъли закапа кръв, която потече към ъглите на устата му; той машинално я засмука и спокойният израз на професионален боксьор, който се четеше по лицето му до този момент, се замени с удивление и гняв. Внезапно той хвана с една ръка Ноа за раменете и без да обръща внимание на яростните удари, с които неговият противник обсипваше лицето му, го притегли към себе си. После замахна отблизо и му нанесе такъв жесток удар, че хората, които ги наблюдаваха мълчаливо, ахнаха. Последва втори удар и Ноа се строполи на тревата пред краката на своя враг.

— Смятам — рече Майкъл, като пристъпи напред, — че това е достатъчно…

— Върви по дяволите — изхриптя Ноа, като се надигна от земята, опирайки се на ръце.

След миг той отново застана пред Донъли — залитащ, с кървясало дясно око. Боксьорът пристъпи и замахна, сякаш хвърляше бейзболна топка. Ударът попадна с глух звук в устата на Ноа и зрителите ахнаха отново. Той залитна назад и се строполи върху войниците, които стояха в плътен кръг около противниците, наблюдавайки напрегнато боя, в следващия миг се свлече на земята и остана неподвижен. Майкъл се приближи до него и се отпусна на колене. Ноа лежеше със затворени очи и дишаше равномерно.

— Всичко е наред — рече Майкъл и вдигна поглед към Донъли. — Поздравявам те. Спечели! — После обърна падналия по гръб. Ноа отвори очи, но те бяха съвсем изцъклени и гледаха безизразно към вечерното небе.

Кръгът от зрители се разпръсна мълчаливо и хората започнаха бавно да се разотиват.

— Какво ще кажете! — долетя гласът на Донъли в момента, когато Майкъл прихвана Ноа под мишници и го изправи бавно на крака. — Какво ще кажете на това — малкият мошеник успя да ми разбие носа!

Майкъл стоеше до прозореца на тоалетната и пушейки цигара, наблюдаваше Ноа, който, приведен над една от мивките, плискаше лицето си със студена вода. Евреинът беше гол до кръста и по кожата му личаха големи червеникави петна. Ноа вдигна глава. Дясното му око беше съвсем затворено, а от устата му продължаваше да тече кръв. Той плю и заедно с кръвта изхвръкнаха два зъба.

Без да погледне падналите в мивката зъби, Ноа започна да изтрива внимателно лицето си с кърпата, която се покри бързо с червени петна.

— И така — обади се Майкъл, — можем да смятаме, че въпросът е уреден. Мисля, че би трябвало да се откажеш от останалите.

— Кой е следващият по списъка?

— Послушай ме — рече Майкъл. — Тия хора в края на краищата ще те убият.

— Следващият е Райт — отсече Ноа. — Кажи му, че ще бъда готов да се срещна с него след три дена. — И без да дочака отговора на Майкъл, наметна кърпата на раменете си и излезе от тоалетната.

Майкъл погледна след него, повдигна рамене и като смукна още веднъж от цигарата си, хвърли угарката и излезе навън в мекия вечерен въздух. Не отиде обаче в казарменото помещение, защото не искаше да се среща отново тая вечер с Акерман.

Райт беше най-едрият човек в ротата, но Ноа дори не мислеше да го избегне. Застанал в строго професионална боксьорска поза, той се изплъзваше бързо от непохватните ръце на Райт, като го удряше безмилостно по лицето и от време на време го атакуваше в стомаха, карайки го да ръмжи от болка.

„Удивително — мислеше си Майкъл, като наблюдаваше Ноа с възхищение и завист, — той наистина знае да се боксира. Къде ли се е учил?“

— В корема! — крещеше Рикит, застанал в първия ред на зрителите.

— В корема, глупако!

След минута всичко се свърши: Райт замахна странично, вложи цялата си сила в тоя замах и възлестият му юмрук се стовари като чук върху хълбока на противника му. Ноа се повали на земята и остана така, опрян на ръце и крака, с широко отворена уста и провиснал език, като се мъчеше да си поеме въздух.

Зрителите наблюдаваха мълчаливо сцената.

— Е? — войнствено продума Райт. — Как ви се струва?

— Хайде, върви — рече Майкъл. — Ти беше просто чудесен.

Ноа започна отново да диша, издавайки остър хриплив звук, който с труд излизаше от гърлото му. Райт докосна презрително с крак Ноа, обърна се и попита:

— Е, кой ще ме почерпи една бира?

Лекарят погледна рентгеновата снимка и каза, че са счупени две ребра. После бинтова гръдния кош на Ноа, облепи го с лейкопласт и го настани в лазарета.

— Е, ще мирясаш ли вече? — попита Майкъл, застанал до леглото му.

— Докторът каза, че ще лежа три седмици — промърмори Ноа, като движеше с усилие побелелите си устни. — Уреди следващия бой за тогава.

— Ти си луд — заяви Майкъл. — Нищо няма да уреждам.

— Моля ти се, чети глупавите си поучения на други — прошепна Ноа.

— Ако не желаеш, можеш да се откажеш. Аз сам ще уредя всичко.

— Какво мислиш да постигнеш? Какво искаш да докажеш с това?

Ноа не отговори. Беше вперил безумни изцъклени очи в противоположния край на помещението, където лежеше някакъв войник, който преди два дни бе паднал от камион и бе счупил крака си.

— Какво ще докажеш с това? — извика Майкъл.

— Нищо — промърмори Ноа. — Просто обичам да се бия. Нещо друго?

— Не — отвърна Майкъл. — Абсолютно нищо.

И си излезе.

— Господин капитан — започна Майкъл, — явявам се във връзка с редника Акерман.

Коукли седеше изпъчен. Тлъстата му шия преливаше над коравата яка, образувайки нещо като втора брадичка, и това му придаваше вид на човек, когото душат бавно.

— Да? — рече Коукли. — Какво има да ми съобщите за редника Акерман?

— Навярно сте чули за… хм… за спора, който възникна между редника Акерман и десет души от ротата.

Коукли присви леко уста в самодоволна усмивка.

— Да, чух нещичко по тоя въпрос — рече той.

— Мисля, че в тоя момент редникът Акерман не е в състояние да отговаря за постъпките си — продължи Майкъл. — Съществува опасност да бъде сериозно контузен. За цял живот контузен. И смятам — ако вие сте съгласен с това, — че ще бъде добре да се опитаме да го възпрем от по-нататъшни двубои.

Коукли бръкна в носа си, отчопли бавно нещо твърдо, после измъкна пръста си и огледа извлеченото съкровище.

— В армията, Уитикър — започна той с равномерния сериозен тон, който навярно бе усвоил от богослужителите на погребенията в Джоплин, — известни търкания между хората са неизбежни. Аз смятам, че най-смисленият начин за уреждане на подобни търкания е честният, открит двубой. Тия хора, Уитикър, ще бъдат подложени на значително по-големи изпитания от ръкопашния бой, значително по-големи. На куршуми и снаряди, Уитикър — с особено удоволствие прибави той. — Да, на куршуми и снаряди. И би било неразумно от военновъзпитателно гледище да им забраня да уреждат разногласията си по такъв начин. Да, съвсем неразумно. Моята политика в ротата, Уитикър, е да предоставям на хората си по възможност по-голяма свобода в уреждане на личните им работи и сега дори не мисля да се намеся.

— Разбирам, сър — каза Майкъл. — Благодаря ви, сър.

После отдаде чест и излезе.

Докато вървеше бавно по ротната уличка, Майкъл неочаквано взе решение. Не, той не можеше да остане повече при такава обстановка. Ще подаде заявление за офицерската школа. В началото, когато постъпи в армията, бе решил да остане редник. Преди всичко чувстваше, че е вече мъничко стар да се състезава с двадесетгодишни атлети, които съставяха ядрото на офицерските кандидати. Освен това вече си беше изработил определени мисловни навици и трудно можеше да се подложи пак на ново обучение. Но, най-главното, не желаеше да попадне в положение, при което животът на други хора, на стотици други хора, ще зависи от неговите решения. Той никога не беше чувствал призвание към военното изкуство. Войната, с нейните хиляди отвратителни подробности, му приличаше — дори след толкова месечно обучение — на някаква страшно трудна, неразрешима кръстословица. Лесно беше да разрешиш задачата, когато си само дребна, незначителна пионка, която изпълнява чужди заповеди, да действаш по собствена инициатива… А да хвърлиш в боя четиридесет души, когато всяка грешка може да изкопае четиридесет гроба… Сега обаче не му оставаше нищо друго. Ако армията считаше, че може да довери на хора като Коукли живота на двеста и петдесет души, човек не биваше да бъде прекалено чувствителен, да преценява толкова придирчиво качествата си и да се бои от отговорност. „Утре — реши Майкъл — ще попълня формуляра и ще го подам в канцеларията. И в моята рота — помисли той мрачно — няма да има акермановци, които се изпращат със счупени ребра в лазарета.“

След пет седмици Ноа отново се намери в лечебницата. Бяха му сплескали носа и счупили още два зъба. Направиха му мост, за да може да се храни, и при всеки преглед хирургът вадеше раздробени костици от носа му.

Майкъл трудно можеше да приказва с Ноа сега. Той идваше в лазарета и сядаше в края на леглото на младежа, но и двамата избягваха да се гледат и бяха доволни, когато санитарят съобщаваше високо: „Посетителите да излизат!“

До този ден Ноа се беше бил с петима от списъка и обезобразеното му лице беше цялото покрито с подутини, а едното му ухо бе завинаги обезформено и приличаше на сплескана цветна зелка. Дясната му вежда бе разсечена по диагонал от белег, който му придаваше някакво диво, сякаш въпросително изражение. Изобщо видът на потъмнялото му обезобразено лице, от което гледаха втренчено две обезумели очи, будеха в човека истинска тревога.

След осмия бой Ноа отново се озова в лазарета. От удар по врата мускулите на гърлото му бяха временно парализирани и ларинксът повреден. В продължение на два дена лекарят смяташе, че изобщо няма да може да говори.

— Редник — каза докторът, надвесен над Ноа с озадачен израз на простодушното си младежко лице, — не зная какво сте си наумили, но каквото и да е то, не си заслужава понесените жертви. Трябва да ви предупредя, че човек не може сам да опердаши всичките войници от армията на Съединените щати… — Той се наведе още повече и с тревога погледна пациента си. — Можете ли да кажете нещо?

Ноа дълго време мърда подутите си устни и накрая издаде някакъв слаб и хрипкав звук. Лекарят се наведе над главата му.

— Какво казахте? — попита той.

— Вървете да си гледате хапчетата, док33 — изхриптя Ноа, — и ме оставете на мира.

Лекарят почервеня. Той беше добър момък, но сега, когато бе станал капитан, не обичаше да говорят така с него.

Изправи се и каза сухо:

— Радвам се, че отново сте в състояние да приказвате.

После се обърна и с достойнство излезе от болничната стая.

Фейн, другият евреин в ротата, също дойде да види Ноа. Застана до леглото и от смущение започна да мачка шапката си.

— Послушай ме, приятелю — заговори той, — не исках да се меся в тая работа, но всичко си има граници. Ти постъпваш съвсем неправилно. Не може да замахваш винаги, когато чуеш, че някой те нарича еврейска муцуна.

— Защо да не може? — изкриви Ноа лице в болезнена гримаса.

— Защото е безполезно — отговори Фейн. — Ето защо. Най-напред ти си дребничък. Освен това дори ако си грамаден като къща и да имаш десен удар като Джоу Луис, пак не ще постигнеш нищо. На тоя свят има хора, които казват „еврейска муцуно“ машинално, и нито ти, нито аз, нито пък някой друг евреин може да промени това. С държанието си обаче ти караш останалите момчета да мислят, че всички евреи са смахнати. Послушай ме, те не са толкова зли, поне повечето от тях. Изглеждат много по-лоши, отколкото са, защото не знаят как да се държат. Всъщност те вече ти съчувстват, но сега — след всички тия проклети двубои — започват да смятат, че евреите са нещо като диви зверове. Започват дори и мене да гледат накриво…

— Добре — промърмори пресипнало Ноа. — Това ме радва.

— Слушай — продължи търпеливо Фейн, — аз съм по-възрастен от тебе и при това съм миролюбив човек. Заповядат ли ми, ще убивам германци, но желая да живея в добри отношения с хората около себе си. Най-хубавото оръжие на евреина е да не чува с едното си ухо. Когато някой от тия негодници започне да ругае евреите, обърни към него именно това ухо, глухото ухо… Остави ги да си живеят и може би и те ще те оставят да живееш. Слушай, войната няма да трае вечно и тогава ще можеш да избираш приятелите си по свой собствен вкус. Сега обаче, когато властта ни заповядва да живеем с тия отвратителни куклуксклановци, какво можеш да направиш? Чуй ме, синко, ако всички евреи бяха като тебе, ние щяхме да бъдем изтребени още преди две хиляди години…

— Добре — продума отново Ноа.

— А може би те са прави — възмутено рече Фейн. — Може би ти наистина си смахнат. Слушай, аз тежа, двеста фунта и мога да напердаша всекиго в ротата със завързана зад гърба ръка. Но ти не си ме виждал да се бия с някого, нали? Откакто надянах тая униформа, нито веднъж не съм се бил. Да, аз съм практичен човек.

Ноа въздъхна.

— Болният е уморен, Фейн — продума той, — и не е в състояние да слуша съветите на практични хора.

Фейн го изгледа втренчено, като се мъчеше отчаяно да намери подходящ отговор.

— Бих искал да зная — рече той накрая — каква изобщо е целта ти, каква, дявол да го вземе, е твоята цел!

Ноа с усилие се усмихна.

— Моята цел е с всеки евреин да се отнасят така, сякаш тежи двеста фунта.

— Нищо няма да излезе от тая работа — възрази Фейн. — Но, дявол да те вземе, щом искаш да се биеш — върви и се бий. И да ти кажа право, аз, струва ми се, разбирам тия самохвалковци от Джорджия, които за първи път в живота си обуват обуща тука, във войската, по-добре, отколкото теб. — И като сложи с решително движение шапката си, добави: — Дребните хора са особена раса, която аз просто не мога да проумея.

После тръгна към вратата, показвайки с всяко движение на могъщите си рамене, на дебелия си врат и кръглата си глава пълното несъгласие със схващанията на обезобразения младеж на леглото, който по каприза на съдбата и на наборната комисия се бе оказал свързан с него.

Това беше последният бой и ако останеше на земята, всичко щеше да се свърши. Ноа вдигна озлобено очи към Брейлсфърд, който стоеше над него по гащета и фланелка. Струваше му се, че Брейлсфърд се олюлява на фона на мътното небе и неясните лица на хората около него. Едрият мъжага за втори път го беше свалил на земята. Обаче Ноа на свой ред беше успял да надуе едното му око и да му нанесе такъв удар в корема, че Брейлсфърд бе изревал от болка. Ако остане така, на едно коляно, още пет секунди, тръскайки глава, за да дойде на себе си, всичко ще бъде вече минало: десетте битки, изпочупените кости, дългите дни в лечебницата, конвулсивното повръщане в часовете преди двубоите, болезненото пулсиране на кръвта в ушите, когато трябваше да се изправи, за да посрещне връхлитащите, самоуверени и враждебни лица и тежките удари на юмруците.

Още пет секунди и той ще изпълни клетвата си. Ще постигне целта си. Онова, което си бе наумил да докаже — макар че сега то му се струваше съвсем неясно и мисълта за него му причиняваше само болка, — ще бъде доказано. Те ще трябва да признаят, че е удържал победа над тях. Но девет поражения и едно напускане на терена преди края на двубоя няма да представляват убедително доказателство. Духът побеждава само когато изживее цялата гама от изпитания и мъки. Дори и тия невежи, груби хора ще разберат сега — когато ще крачи редом с тях по друмовете на Флорида, а по-късно по обстрелваните от врага пътища, — че той е проявил такава воля и сърцатост, на каквито само най-добрите от тях са способни…

Нужно беше сега само да остане на едно коляно.

И въпреки това — стана.

Вдигна ръце и зачака противникът му да се приближи. Постепенно лицето на Брейлсфърд отново доби ясни очертания. Сега то беше побеляло, покрито с червени петна, и много тревожно. Ноа направи няколко крачки по тревата и удари силно това бледо лице. Брейлсфърд падна. Ноа втренчи тъп поглед в проснатата фигура пред себе си. Брейлсфърд дишаше тежко, като дращеше с ръце по тревата.

— Ставай, страхливо куче — обади се някой от зрителите. Ноа примига изненадан. За първи път на това място ругаеха друг, а не него.

Брейлсфърд се изправи. Той беше пълен, с омекнали мускули човек, който изпълняваше службата на ротен писар и винаги се изхитряваше да се измъкне от тежка физическа работа. Сега той дишаше с мъка и въздухът излизаше със свистене от гърлото му. Когато Ноа пристъпи към него, по лицето му се изписа истински ужас. И стоеше така, като размахваше безволно пред себе си ръце.

— Не, не… — умолително проговори той.

Ноа се спря и го погледна втренчено. После поклати глава и пристъпи бавно. Двамата замахнаха едновременно и Ноа отново падна. Брейлсфърд беше висок и ударът му засегна Ноа над сляпото око. Подгънал под себе си крака, Ноа пое дълбоко въздух. После вдигна очи към противника си.

Брейлсфърд стоеше надвесен над него, издал напред стиснатите си юмруци. Дишаше тежко и шепнеше: „Моля ти се, моля ти се…“ Ноа продължи да лежи в същата поза; главата му шумеше страшно, но той неволно се усмихна, защото знаеше какво искаше да каже противникът му: молеше го да не става от земята!

— Ах ти, жалък кучи син — рече Ноа отчетливо, — сега ще ти извадя душата! — Стана и отново се усмихна, като прочете ужасната мъка в очите на противника си. И в същия миг замахна.

Брейлсфърд се отпусна тежко върху него, сякаш се стараеше да го прегърне, като размахваше с престорена ярост ръце. Ударите му обаче бяха слаби, неточни и Ноа не ги усещаше. Притиснат в прегръдката на дебелака, той схващаше, че го е победил просто с това, че бе успял да стане от земята. Сега всичко беше само въпрос на време. Нервите на Брейлсфърд не бяха издържали.

Ноа отскочи настрани и нанесе силен нисък удар, усещайки как юмрукът му потъна в мекия корем на писаря.

Той отпусна ръце и остана така, замаян, като се олюляваше леко и гледаше с умолителни очи. Ноа се разсмя.

— Ето ти, капрал — изрече той и стовари юмрука си върху пребледнялото окървавено лице. Брейлсфърд не мръдна от мястото си. Нито нападаше, нито се отбраняваше и Ноа, който бе застанал на пръсти, продължаваше да удря по разкривеното му лице. — Ето ти! — издума той и замахна за нов унищожителен удар, в който вложи цялата тежест на тялото си. — Ето ти, ето ти на! — Чувстваше необикновен прилив на сили, сякаш в юмруците му се стичаше електрически ток. Сякаш всичките му врагове — тия, които бяха откраднали парите му, които го ругаеха на походите и които бяха прогонили жена му — сега стояха пред него, окървавени и сломени. От ставите на ръцете му пръскаше кръв всеки път, когато удряше по застивалото в страдание и мъка лице на Брейлсфърд.

— Не падай, капрал — мърмореше Ноа, — не падай още, моля ти се, не падай! — И същевременно замахваше отново и отново, все по-бързо и по-бързо, и ударите му звучаха така, сякаш юмруците му бяха обвити с мокър парцал дървени чукове. Когато видя, че Брейлсфърд започна да залита, той се опита да го подкрепи с ръка, за да му нанесе още два, още три, още една дузина удари; накрая, когато не можа повече да задържи тая размекната окървавена плът, заплака от яд. Брейлсфърд се свлече на земята.

Ноа се обърна към зрителите и отпусна ръце. Всички избягваха да го гледат в очите.

— И така — рече той, — всичко се свърши.

Но хората около него мълчаха. После, като по даден знак, се обърнаха и се разотидоха. Ноа проследи с очи отдалечаващите се фигури, докато изчезнаха в мрака сред казармените помещения. Брейлсфърд лежеше неподвижен на земята. Никой не бе останал да му се притече на помощ.

Майкъл докосна Ноа по рамото.

— А сега — рече той — да се готвим за срещата с германците.

Ноа се отърси от приятелската ръка.

— Всички си отидоха — продума той. — Мръсници. Просто си отидоха, без да кажат нещо! — После погледна към Брейлсфърд. Писарят беше дошъл на себе си, макар че продължаваше да лежи с лице, зарито в тревата, и плачеше. След миг той вдигна колебливо и бавно ръка към очите си. Ноа се приближи до него и коленичи.

— Не си пипай окото — заповяда му той. — Ще го замърсиш.

Двамата с Майкъл се заловиха да го изправят на крака. Трябваше да го подкрепят по целия път до казарменото помещение, където измиха лицето му и почистиха раните. Писарят стоеше с безволно отпуснати ръце пред огледалото и продължаваше безпомощно да плаче.

На другия ден Ноа дезертира.

Извикаха Майкъл в ротната канцелария.

— Къде е оня? — изкрещя Коукли.

— Кой, сър? — попита Майкъл, застанал мирно.

— Знаете прекрасно, дявол го взел, кого имам пред вид. Вашият приятел. Къде е?

— Не зная, сър — отвърна Майкъл.

— Не ми ги разправяйте тия на мене! — кресна Коукли. Всички ротни сержанти бяха събрани в стаята, застанали зад Майкъл, те гледаха загрижено капитана. — Вие му бяхте приятел, нали?

Майкъл се поколеба — трудно беше наистина техните отношения да се нарекат приятелски.

— Говорете, редник. Бяхте ли приятели?

— Мисля, че бяхме, сър.

— Уитикър, отговаряйте само с „да, сър“, или „не, сър“. Бяхте ли негов приятел, или не?

— Да, сър, бях.

— Къде е отишъл?

— Не зная, сър.

— Лъжете! — Лицето на Коукли беше побледняло и носът му потреперваше. — Вие сте му помогнали да избяга. Уитикър, ако сте забравили военния кодекс, бих искал да ви припомня нещичко от него. За съдействие при дезертиране или премълчаване на горния престъпен акт се предвижда точно такова наказание, каквото и за дезертьора. Знаете ли какво е това наказание във военно време?

— Да, сър.

— И какво е то? — Гласът на Коукли изведнъж стана спокоен, почти мек. Той проточи крака, като се облегна на стола и погледна кротко Майкъл.

— Може да бъде смърт, сър.

— Смърт — повтори Коукли тихо. — Смърт. Чуйте, Уитикър, смятайте, че вашият приятел е вече уловен. Когато сложим ръка на него, ще го попитаме дали сте му помогнали да дезертира и дали поне не ви е говорил, че смята да дезертира. Друго не ни трябва. Ако той ви е открил намеренията си и вие не сте донесли, това е равносилно на съдействие при бягство. Известно ли ви е това, Уитикър?

— Да, сър — рече Майкъл, като си мислеше: „Просто фантастично! Такова нещо не може да се случи с мене. Това е някакъв анекдот за чудаците в армията, който съм чувал в компания при чаша коктейл.“

— Признавам, Уитикър — продължи спокойно Коукли, — че според мен военният съд няма да ви осъди на смърт само за това, че не сте донесли за приятеля си. Но може спокойно да ви тикне в затвора за двайсет години. За трийсет. Или до живот. Федералният затвор, Уитикър, не е Холивуд. Нито Бродуей. В Левънуърт няма да срещате често името си във вестникарските колони. Ако вашият приятел каже, че ей тъй, между другото, ви е споменал за намеренията си да дезертира, това ще бъде достатъчно за нас. А той ще има пълната възможност да каже това, Уитикър пълната възможност. Така-а… — Коукли разпери ръце върху бюрото със сериозен вид и продължи: — Аз не желая да раздухвам работата. Моята цел е да подготвя ротата за бой и не искам да преча на това с неща от подобен род. Вие трябва само да ни кажете къде е Акерман и ние ще забравим всичко. Нищо друго. Просто ми кажете къде би могъл да бъде според вас. Не искам много, нали?

— Да, сър — отвърна Уитикър.

— Чудесно — рече отривисто Коукли. — Къде е отишъл?

— Не зная, сър.

Носът на Коукли започна отново да потрепва. Той се прозя нервно и рече:

— Слушайте, Уитикър, не бива да изпитвате фалшиво чувство на лоялност към човек като Акерман. Ние и без това не искаме такива хора в ротата. Акерман бе лош войник, не се ползваше с доверие пред никого и беше постоянен извор на неприятности в казармата. Трябва да сте безумец, за да рискувате да идете в затвора заради подобен тип. Аз не бих желал да направите такава глупост, Уитикър. Вие сте интелигентен човек, успели сте в живота и същевременно можете да станете добър войник, Уитикър. Ето защо искам да ви помогна… И така… — усмихна се любезно той. — Къде е редникът Акерман?

— Съжалявам, сър — отвърна Майкъл, — но не зная.

Коукли стана.

— Добре — рече тихо той. — Излезте, покровителю на евреите.

— Слушам, сър. Благодаря ви, сър.

Майкъл отдаде чест и излезе.

Брейлсфърд чакаше Майкъл при входа на трапезарията. Стоеше облегнат на стената, чоплеше зъбите си и плюеше. След злощастния бой с Ноа той беше затлъстял още повече, но в израза му се бе появила някаква затаена обида, а в гласа му звучаха плачливи нотки. Майкъл видя, че Брейлсфърд му маха с ръка тъкмо когато излизаше от трапезарията, малко уморен от хубавия обед от свински котлети с картофи и спагети и прасковен пай. Той се опита да се престори, че не е видял ротния писар, но Брейлсфърд забърза и завика след него: „Уитикър, почакай за минутка.“ Майкъл се обърна и го погледна.

— Здравей, Уитикър. Тъкмо тебе търсех.

— Какво има? — попита Майкъл.

Брейлсфърд се огледа неспокойно. От стола излизаха войници, натежали от обилната храна, и се нижеха като бавен поток край тях.

— По-добре да не говорим тука — рече той. — Ела да се поразходим.

— Имам да свърша някои неща, преди да се строим — отвърна Майкъл.

— Само за минутка. — Брейлсфърд многозначително намигна. — Мисля, че това ще те интересува.

Майкъл повдигна рамене.

— Добре — съгласи се той и тръгна редом с писаря към плаца.

— До гуша ми е дошла вече тая работа — започна Брейлсфърд. — Правя постъпки да ме преместят на друга служба. В полка има един сержант, когото ще уволняват по болест — страдал от артрит — и аз вече поговорих с тоя, с оня. Като си помисля за нашата рота, просто тръпки ме побиват.

Майкъл въздъхна. Той смяташе да използва тия двадесет ценни минути след обяда, за да си почине в помещението.

— Казвай — рече той. — Кажи какво ти тежи.

— След оня бой — започна Брейлсфърд — тия мерзавци не ми дават мира. Всъщност аз не исках да подпиша списъка. Но те ме увериха, че било само някаква шега — шега от страна на десетимата най-едри войници. Лично аз нямам нищо против евреина. Но те смятаха, че не ще се осмели да ги предизвика. Аз не исках да се бия, пък и не умея да се боксирам. В нашия град всички малчугани ме пердашеха, макар че съм едър на ръст. Дявол да го вземе, нима е престъпление, ако не обичаш да използваш юмруците си?

— Не — успокои го Майкъл.

— Освен това не съм никак издръжлив. На четиринадесетгодишна възраст боледувах от пневмония и оттогава се уморявам много лесно. Лекарят дори ме освободи от походи. Но иди кажи това на оня мръсник Рикит — рече горчиво Брейлсфърд. — Или на някой от останалите! Откакто Акерман ме наби, те се държат с мене, като че съм издал на немците всички военни тайни. Все пак аз се съпротивлявах, нали? Стоях на крака, а той ме блъскаше ли блъскаше и въпреки това не паднах скоро, не беше ли така?

— Така беше — съгласи се Майкъл.

— Тоя Акерман е звяр — продължи Брейлсфърд. — Дребен, но истински бяс. Не обичам да имам работа с такива хора. Всъщност той разби носа дори на Донъли, нали, а Донъли се е бил в „Златните ръкавици“. Какво, дявол да ги вземе, могат да очакват тогава от мене?

— Слушай — рече Майкъл, — всичко това ми е известно. Кажи ми сега какво ти тежи на сърцето.

— В тая рота няма живот за мене, няма. — Брейлсфърд хвърли клечката за зъби и погледна тъжно към прашния плац. — Исках обаче да ти кажа, че и за тебе няма живот тука…

Майкъл се спря и попита остро:

— Какво каза?

— Ти и евреинът сте единствените хора, които се отнесохте човешки с мене през оная нощ — рече Брейлсфърд, — и аз искам да ти помогна. И на него бих желал да помогна, ако можех, честна дума…

— Чул ли си нещо? — попита Майкъл.

— Да — отвърна Брейлсфърд. — Уловили са го в Ню Йорк, на Губернаторския остров, снощи. Помни, че никой не бива да знае за станалото — това е тайна. Аз обаче го научих, защото съм постоянно в ротната канцелария…

— На никого няма да кажа. — Майкъл поклати глава, като си представи Ноа в ръцете на военната полиция, облечен в синя работническа униформа с голяма буква P34 на гърба, крачещ пред въоръжената охрана. — Как се чувства?

— Не зная. Никой не казва нищо. По тоя случай Коукли ни почерпи по чашка „Три пера“. Туй е всичко, което знам. Но не за това исках да ти говоря. Работата се отнася лично до тебе. — Брейлсфърд помълча малко, изпитвайки някакво горчиво задоволство от ефекта, който след миг щеше да произведе. — Твоята молба до офицерската школа, която подаде преди време…

— Да? — рече Майкъл. — Какво е станало с нея?

— С отказ? — повтори глухо Майкъл. — Но аз минах през комисията и…

— Върнаха я от Вашингтон с отказ. Другите двама от ротата са приети, но ти си отхвърлен. ФБР е казало „не“.

— ФБР? — Майкъл погледна изпитателно Брейлсфърд, защото подозираше, че това е някаква хитра игра. — Какво общо има ФБР с това?

— ФБР обследва всички. Обследвали са и тебе. Смятат, че не си надежден.

— Шегуваш ли се с мене? — попита Майкъл.

— Защо, дявол да го вземе, ще се шегувам! — рече Брейлсфърд обиден. — Мен до гуша ми е дошло от тия шеги. Пишат, че не си бил надежден и това е всичко.

— Не съм бил надежден… — Майкъл озадачено поклати глава. — Какво искат да кажат с това?

— Бил си червен — рече Брейлсфърд. — Имало го в досието ти, както казват във ФБР. Не можело да ти се доверят сведения, които биха били ценни за врага.

Майкъл погледна втренчено към плаца. По прашните островчета трева лежаха войници, а двама си подхвърляха лениво бейзболна топка. Над изгорената от сушата земя и повехналата зеленина, върху високата мачта се издигаше националното знаме, люшкано леко от ветреца… Да, там във Вашингтон зад бюрото си седеше някакъв човек, който в тоя миг може би наблюдаваше подобно знаме върху стената на своя кабинет и който невъзмутимо бе написал в личния му картон: „Ненадежден. Връзки с комунисти. Не може да се препоръча.“

— Испания — обади се Брейлсфърд. — Това има някаква връзка с Испания. Успях да хвърля око на книжата. Нима Испания е комунистическа страна?

— Не съвсем — отвърна Майкъл.

— Бил ли си някога в Испания?

— Не. Само помогнах да се организира един комитет, който пращаше там санитарни коли и консервирана кръв.

— Ясно е, че са те пипнали — забеляза Брейлсфърд. — Здраво са те пипнали. Но няма да ти кажат нищо. Само ще ти съобщят, че не притежаваш необходимите командирски качества или нещо от тоя род. Истината обаче е тая, която ти казах.

— Благодаря — продума Майкъл. — Благодаря ти много.

— Дявол да ги вземе — възкликна Брейлсфърд, — ти поне се отнесе с мен като с човек! Послушай ме. Помъчи се да си издействаш да те преместят. Ако за мен няма живот в тая рота, за тебе има още по-малко. Коукли е смахнат на тема червени. Няма да се отървеш от наряди в кухнята до деня, в който прехвърлим океана, а след това при всяко настъпление пръв ще те пращат на разузнаване. Пукнат цент не бих заложил, че ще се върнеш жив от фронта, тъй да знаеш!

— Благодаря, Брейлсфърд — рече Майкъл. — Ще се опитам да изпълня съвета ти.

— Точно така — одобри Брейлсфърд. — В армията човек трябва сам да си пази кожата. Повярвай ми, тук никой не се интересува какво ще се случи с тебе. — Той извади нова клечка и зачопли зъбите си. После разсеяно плю и добави: — Помни, че нищичко не съм ти казал.

Майкъл кимна глава и проследи с очи Брейлсфърд, който тръгна лениво покрай плаца към ротната канцелария, където за него нямаше живот.

Някъде отдалече, от хиляди мили, Майкъл чу слабия металически глас на Кахун, който долиташе по трептящата жица.

— Да, говори Томъс Кахун. Да, съгласен съм да заплатя телефонната поръчка на редника Уитикър…

Майкъл затвори вратата на телефонната будка в хотел „Ролингс“. Беше дошъл чак в града, защото не искаше да говори от лагера, където някой можеше да го подслуша.

— Моля, говорете само пет минути — чу се гласът на телефонистката. — Имаме и други поръчки.

— Здравей, Том — рече Майкъл. — Не мисли, че съм обеднял. Просто нямах необходимите монети.

— Здравей, Майкъл — отвърна любезно Кахун. — Не се тревожи. Ще приспадна сумата от данъка върху общия ти доход.

— Том, изслушай ме внимателно. Познаваш ли някого от Управлението за културно обслужване във войската в Ню Йорк — някого от тия, които поставят ревюта и уреждат развлечения във военните лагери и прочие?

— Да, мнозина — отговори Кахун. — Нали постоянно работя с тях.

— Да ти кажа право, омръзна ми вече тая пехота — продължи Майкъл. — Ще се опиташ ли да уредиш да ме преместят? Искам да се махна от Щатите. Групи от това управление всеки ден заминават за чужбина. Би ли могъл да ме настаниш в една от тях?

На другия край на жицата настъпи кратко мълчание.

— О! — продума най-после Кахун и в гласа му прозвуча известно разочарование и укор. — Разбира се. Щом желаеш.

— Тая вечер ще ти пратя бързо писмо — каза Майкъл. — С личния си номер, военния чин и наименованието на войсковата част. Сигурно ще ти потрябват.

— Добре — съгласи се Кахун. — Веднага ще се занимая с въпроса. — Гласът му обаче все още звучеше малко студено.

— Прощавай, Том — рече Майкъл, — но не мога да ти съобщя по телефона защо постъпвам така. Ще ти обясня всичко, когато се видим.

— Ти знаеш, че не е нужно да ми обясняваш каквото и да било — увери го Кахун. — Сигурно си имаш основания.

— Да — потвърди Майкъл. — Имам основания. Благодаря ти още веднъж. А сега трябва да прекратя разговора. Тук чака един сержант, който иска да се обади на родилното отделение в болницата в Далас Сити.

— Желая ти успех, Майкъл — каза Кахун и Майкъл схвана, че приятелят му полага искрени усилия да вложи топлота в думите си.

— Довиждане. Надявам се, че скоро ще се видим.

— Разбира се — увери го Кахун. — Разбира се, че ще се видим.

Майкъл окачи слушалката, отвори вратата и излезе. В будката веднага се вмъкна един едър сержант от техническите части с угрижено лице, стиснал шепа монети по двадесет и пет цента, и се отпусна тежко на скамейката под телефона.

Майкъл излезе на улицата и тръгна към края на квартала, където се намираше помещението за развлечение и отдих на армията; тротоарът и паважът бяха осветени от неоновите лампи на баровете, край които минаваше. Той влезе в залата и седна до една от дългите маси, повечето от които бяха заети вече от войници; някои от тях спяха в неудобни положения върху разнебитените столове, други пишеха с напрегнато старание писма.

„Ето че правя това — помисли си Майкъл, като придърпа лист хартия и извади автоматичната си писалка, — което бях решил никога да не правя; нещо, което не би извършил никой от тия уморени простодушни младежи! Използвам приятелите си, техните връзки и предишното си обществено положение. Може би Кахун с право е разочарован.“ За Майкъл не беше трудно да си представи какво си мислеше в тоя миг Кахун, седнал в квартирата си до телефона, по който току-що бе говорил него. „Всички интелектуалци са еднакви — навярно си казваше той, — каквото и да ти говорят. Когато работата стане сериозна, бързат да се измъкнат. Чуят ли по-отблизо грохота на оръдията, изведнъж откриват, че ги чакат по-важни задачи на други места…“

Да, да, ще трябва да разправи на Кахун за Коукли, за чиновника от ФБР, който навярно ръкопляска на Франко, но не и на Рузвелт; който е в състояние с едно драсване на перото да реши съдбата ти и срещу когото не можеш нито да протестираш, нито да се оплачеш. Ще трябва да му разправи за Акерман и за десетте кървави битки пред безжалостните очи на ротата. Ще трябва да му обясни какво значи да си подчинен на човек, който желае смъртта ти. Хората в цивилно облекло трудно биха разбрали всичко това, но той ще се постарае да им обясни. Колко голяма е наистина разликата между живота в армията и навън от нея! Американският гражданин знае, че може винаги да представи своя случай пред определени власти, които са поели задължение да защищават правата на човека. Но войникът… Обуеш ли първия си чифт войнишки обуща, мигновено губиш всякаква надежда, че някой ще обърне внимание на оплакването ти. „Оплачи се на дядо си, приятелю, никой не се интересува от твоите жалби!“

Да, ще се помъчи да обясни всичко на Кахун и той сигурно ще се опита да го разбере. Но дори и тогава в гласа му ще остане лека нотка на разочарование. Обаче Майкъл знаеше, че ако иска да бъде честен пред себе си, не ще може да обвини Кахун, защото и самият той не ще бъде в състояние да се избави напълно от това чувство на разочарование.

Започна писмото си до Кахун, като написа внимателно с печатни букви личния си номер и номера на военното поделение. И изведнъж — докато нанасяше на хартията тия тъй познати цифри, които щяха да се сторят съвсем непонятни на Кахун — той изпита чувството, че пише на непознат човек.