Младите лъвове

Глава седемнадесета

— Уверяват ме — говореше гласът изпод бинтовете, — че до две години ще ми направят ново лице. Аз не желая да се заблуждавам и зная, че няма да приличам на киноартист, но вярвам, че все пак това ще бъде едно поне поносимо лице.

Християн беше виждал подобни „поносими“ лица, каквито хирурзите моделираха върху натрошените черепи на хора, които донасяха на хирургическата им маса, и не споделяше убеждението на Харденбург, но се задоволи да каже:

— Разбира се, господин лейтенант.

— Смятам — продължи гласът, — че до един месец ще мога да виждам с дясното си око. Това само по себе си представлява успех, дори да не постигнат нещо друго.

— Разбира се — съгласи се Християн.

Този разговор се водеше в една затъмнена вила, разположена на прекрасния, залят от зимното слънце остров Капри в Неаполитанския залив. Християн седеше между двете легла, опрял патериците си до стената и изтегнал напред десния си крак, целият бинтован и неподвижен, който едва докосваше пода… На другото легло се намираше един обгорял танкист в много тежко състояние, който лежеше неподвижно под планини от бинтове, изпълвайки високата прохладна стая с вонята на разлагащ се жив организъм; тая воня беше по-тежка от миризмата на труп, но Харденбург не можеше да я усети, защото нямаше нос. Една съобразителна сестра беше използвала това щастливо съвпадение и бе поставила двамата един до друг, защото болницата — някогашна лятна резиденция на богат лионски фабрикант на копринени изделия — от ден на ден ставаше все по-тясна за непрекъснатия поток хора от африканския фронт, които представляваха по-интересни хирургически обекти.

Християн лежеше в една по-голяма болница за войници в подножието на хълма, но преди седмица му бяха дали патерици и сега се чувстваше сравнително добре.

— Много мило от ваша страна, Дистл — продума Харденбург, — че дойдохте да ме посетите. Пострадаш ли нещо, хората започват да се отнасят с тебе като с осемгодишно дете или като със слабоумен.

— Исках много да ви видя — отвърна Християн — и да ви изкажа признателността си за всичко, което сторихте за мен. Затова, когато чух, че и вие сте на острова, аз…

— Глупости! — Беше невероятно, че гласът на Харденбург звучи все така отривисто, ясно и сурово — сега, когато цялото му лице беше просто изчезнало. — За признателност не може и да се говори. Аз ви спасих не от някакви нежни чувства към вас, уверявам ви.

— Разбирам.

— На мотоциклета имаше две места и следователно можеха да се спасят двама души, които по-късно биха се оказали полезни. Ако имаше друг, който според мене би бил по-ценен за армията, сигурно щях да ви оставя.

— Разбирам — повтори Християн, загледан в гладките бели бинтове, намотани умело около тая глава, която за последен път беше видял потънала в кръв на възвишението край Солум, когато в далечината замираше звукът на отлитащите английски самолети.

Влезе сестрата. Беше около четиридесетгодишна жена с пълно и добродушно майчинско лице.

— Достатъчно — рече тя деловито и отегчено, без никаква майчинска нежност в гласа си. — За днес посещението свърши.

След това предупреждение тя застана до вратата, за да се увери, че Християн ще излезе. Той се изправи бавно, взе патериците и си тръгна, почуквайки с тях глухо по мраморния под.

— Ще мога поне да ходя без чужда помощ — обади се зад него Харденбург.

— Разбира се, господин лейтенант — отвърна Християн. Ще ви посетя пак, ако ви е приятно.

— Щом като желаете… — рече гласът под бинтовете.

— Оттука, подофицер — упъти го сестрата.

Християн закуцука неуверено към изхода — той едва преди няколко дена се беше научил как да се движи с патерици. Излезе в коридора и вонята от изгорелия танкист остана зад болничната врата.

— Сигурен съм, че няма да се разтревожи от промяната във външността ми — долетя глухият глас изпод плътната бяла превръзка. Харденбург говореше за жена си. — Писах й, че съм ранен в лицето, а тя ми отговори, че се гордеела с мене и че това нямало никакво значение.

„Промяната във външността му! Та той изобщо няма лице“ — помисли Християн, но не каза нищо. Той седеше пак между двете легла с протегнат крак, опрял патериците си на обичайното място до стената.

Сега Християн посещаваше Харденбург почти всеки ден. Лейтенантът говореше с часове изпод тъмната преграда на белия бинт, а Християн го слушаше и само от време на време изричаше по едно „да“ или „не“. От обгорелия танкист идваше все същата воня, но след първите мъчителни минути Християн постепенно свикваше с нея, а след това дори не я усещаше. Изолиран поради своята слепота от външния свят, Харденбург говореше безспирно — замислено и спокойно, — като разкриваше постепенно живота си пред самия себе си и пред Християн, сякаш сега, през тоя принудителен отдих, искаше да анализира и прецени миналото, да претегли на везните успехите и грешките си и да изгради план за бъдещето. Всичко това запленяваше все повече Християн и той прекарваше вече половината от деня във вонящата стая, като следеше внимателно зигзагообразната нишка на тоя живот, който все по-често му се струваше свързан с неговия. Болничната стая се бе превърнала в лекционна зала и изповедалня: тук Християн изясняваше собствените си грешки, тук ставаха понятни, кристализираха и се избистряха смътните му надежди и стремежи. Войната приличаше на сън, в който се боричкаха неясни фантастични сенки и се чуваше шумът от някаква далечна буря, и само тази стая с нейните прозорци към слънчевия син залив, в която лежаха двете бинтовани вонящи тела — само тя беше реална, осезаема и от някакво значение.

— Гретхен ще ми бъде много необходима след войната — рече Харденбург. — Гретхен е името на жена ми.

— Да, зная — каза Християн.

— Откъде знаете? О да, нали ви пратих да й предадете шала.

— Да — потвърди Християн.

— Хубава жена е Гретхен, нали?

— Да, хубава е — съгласи се Християн.

— А това е много важно — продължи Харденбург. — Просто ще останете поразен, ако знаете колко кариери се провалят в армията от грозни и немарливи жени. При това тя е много способна. Просто има дар да се оправя с хората…

— Да — рече Християн.

— Можахте ли да поговорите с нея?

— Десетина минути, докато ме разпитваше за вас.

— Гретхен ми е много предана.

— Сигурно.

— Мисля да не се виждам с нея до една година и половина. Дотогава лицето ми ще бъде достатъчно прилично. Не бих искал да я тревожа, без да има нужда. Да, много способна жена. Просто има дарба да се чувства непринудено и свободно във всяко общество, винаги знае какво да каже…

— Точно така.

— Да ви призная откровено, не я обичах, когато се оженихме. Бях привързан към друга, по-възрастна жена. С две деца. Да, много привързан. Малко остана да се оженя за нея. Но това щеше да ме погуби. Баща й беше работник в металургически завод, а самата тя имаше склонност да пълнее. След десетина години щеше да стане чудовищно дебела. Не биваше да забравям, че след десет години сигурно ще бъда в състояние да каня в дома си министри и генерали и че съпругата ми ще трябва да бъде добра домакиня. Тая жена обаче имаше нещо вулгарно в себе си, а и децата бяха просто нетърпими. И все пак дори и днес, когато си мисля за нея, чувствам, че ме обхваща някаква особена замайваща слабост. Случвало ли ви, се е да изпитате подобно нещо?

— Да — отвърна Християн.

— Казвам ви, тя щеше да ме погуби — продължи гласът изпод бинтовете. — Жената е най-старият капан в света. Мъжът трябва да бъде благоразумен в тия неща така, както и във всички други. Презирам мъжете, които се жертват заради жени. Това е най-лошата отстъпка пред личните слабости и страсти. Ако зависеше от мен, бих изгорил всички романи — всички, заедно с „Капиталът“ и поемите на Хайне.

Друг път, през някой влажен ден, когато посивелият залив зад прозореца се таеше, скрит зад пелена от дъжд, Харденбург говореше:

— Когато тая война свърши, ще трябва веднага да започнем нова. Срещу японците. Съюзниците трябва винаги да бъдат смазвани накрая. Наистина това го няма в „Mein Kampf“, но навярно авторът го е изпуснал от държавнически съображения. След това пък ще се наложи да дадем възможност на някоя друга държава да стане силна, за да имаме винаги по един опасен противник. За да бъде велика, нацията трябва постоянно да се държи в крайно напрежение. Една велика нация се намира винаги на ръба на пропастта и е винаги готова за атака. Когато загуби тая готовност да се сражава, историята започва да дълбае името й в надгробния камък. Римската империя ще остане вечен пример за всеки разумен народ. Когато народът си задава въпроса: „Кой ще ми нанесе следващия удар?“, вместо да пита: „Кого да ударя сега?“, той е тръгнал вече по пътя към бунището на историята. „Отбрана“ — това е дума, с която страхливецът замества термина „поражение“. Не може да съществува успешна отбрана. Нашата лъжлива цивилизация, която се гради всъщност на ленивост и страх пред смъртта, е най-голямото зло в света. Вземете за пример Англия. Тя представлява нещо като десерт след древноримски обед. В мирно време народът не бива да се наслаждава на плодовете от войната. Тия плодове трябва да се ядат само през време на следващата война, защото иначе ще загубите всичко. В часа, в който англичаните са се огледали и са казали: „Вижте какво сме завоювали, дайте сега да го задържим!“, империята е започнала да се изплъзва от ръцете им. Хората винаги трябва да остават варвари, защото само варварите винаги побеждават.

Ние, немците, имаме най-големите възможности. Ние разполагаме с елит от смели, умни хора и с многобройно, работливо население. Наистина и други нации, като американците например, имат не по-малко смели и умни хора и население, което не отстъпва по работоспособност на нашето. В едно отношение обаче ние сме по-щастливи от тях и затова ще победим. Ние се подчиняваме, а те — не, и навярно никога няма да се подчиняват. Ние изпълняваме онова, което ни се нареди, и по такъв начин ставаме оръдие в ръцете на нашите водачи, които могат да ни използват за решителни действия. Американците могат да се подчиняват в продължение на година, пет, а после започват да надигат глава…

Гласът на лейтенанта се лееше като гласа на сериозен учен, който чете в университетска библиотека извадки от любима книга, научена вече почти наизуст. Дъждът струеше по прозореца с мек шум, закривайки пристанището. Обгореният танкист лежеше неподвижно, все така вонящ, неспособен да чуе или да се интересува от каквото и да било.

— В известни отношения моето раняване представлява един щастлив случай — говореше Харденбург. Беше друг ден, упоителен и тих, слънцето клонеше към запад и всичко навън — вода, въздух и планина — изглеждаше прозрачно и искреше в тъмносинкава омара. — По една или друга причина в армията не ми провървя много, а след това раняване няма да ме оставят повече в нея. За съжаление в армията винаги бях там, където не трябва. Както знаете, мене ме повишиха само веднъж, а моите другари по школа са повишавани вече по пет пъти. Не желая да се оплаквам — този въпрос не се урежда с връзки или със заслуги. Всичко зависи от това, къде се намираш в определен момент: в щаба ли, когато генералът е получил изгодно назначение, или пък на предни линии, когато противникът напада; зависи от това, как са съставени сведенията през дадена сутрин, кой ще ги чете и как ще се чувства този човек в момента… Така или иначе беше ясно, че в това отношение не ми върви никак. Сега вече няма да ме оставят във войската. Ако войниците се командват от офицер с обезобразено лице, това подкопава духа им. И напълно логично. Не бива преди боя да превеждаш ротата през гробище, ако има друг път. Просто от благоразумие. Но едно белязано от рани лице ще добие своята стойност, макар и по-късно. Аз съм решил да се отдам на политика. Смятах да направя това, след като приключа военната си служба, но сега пък ще спестя двадесетина години. Когато войната свърши, ръководните постове ще бъдат достъпни само за хора, които могат да докажат, че са служили добре на родината по бойните полета. Аз не ще имам нужда да нося медали на гърдите си. Лицето ми — ето моя медал. Моето лице ще буди съчувствие, уважение, признателност, страх. След края на войната ще трябва да управляваме цял един свят и партията ще реши, че човек с такова лице е напълно достоен да я представлява в други страни.

Мисълта за моето лице не ме тревожи. Когато свалят превръзките, ще стана и ще се погледна в огледалото. Зная добре, че лицето ми ще бъде ужасно. Обаче ужасът не бива да смущава войника повече, отколкото видът на чука смущава дърводелеца. Глупаво е да твърдим, че ужасът не е такова оръжие за войника, каквото е чукът за дърводелеца. Да сеем смърт и да заплашваме със смърт — това е нашата професия, и ние трябва да посрещаме смъртта спокойно, като същевременно я използваме умело за целите си. Нашата родина се нуждае от една опустошена Европа. Това е математическа задача, в която знакът за равенство е масовото унищожение на хора. Ако искаме да получим верен резултат, не бива да отстъпваме от математическите правила, с чиято помощ се решава уравнението.

Където и да отидем, всички трябва да разберат, че няма да се колебаем да убиваме. Това е най-сигурният ключ към господство. С течение на времето аз обикнах убийството, тъй както пианистът обича етюдите на Черни, благодарение на които пръстите му добиват достатъчно ловкост, за да изпълняват Бетховен. Стремежът към убийство е най-ценното качество на всеки военен и когато офицерът го загуби, длъжен е да поиска да го уволнят от армията и да стане чиновник.

Четох някои ваши писма до приятели в родината и те ме възмутиха. Вие, разбира се, сте много по-възрастен от мене и до голяма степен сте били повлияни от всички ония глупости, които проповядваха в Европа. Писмата ви са изпълнени с разсъждения за великите дни на мир и благоденствие, които ще настъпят за целия свят след края на войната. Всичко това е много хубаво за жените и политиците, но един войник не бива да мисли така. Войникът не бива да се стреми към мир, защото мирът за него значи пазар на евтина работна сила, а той е длъжен да знае, че благоденствието трябва да бъде едностранно. Ние можем да процъфтяваме само когато цяла Европа се превърне в бедняк, и всеки войник трябва да се съгласи с това схващане. Нима аз мога да желая благополучието на неграмотния поляк, който зиме се напива с картофена ракия и се търкаля в калта на родното си село? Нима мога да желая вонящият овчар в Доломитите да забогатее? Нима мога да желая тлъстият грък педераст да стане професор по право в Хайделберг? Какво би ме ползвало всичко това? Мене ми трябват слуги, а не конкуренти. И щом не мога да превърна чужденците в слуги, предпочитам да ги превърна в трупове. И ако ние, немците, не заявяваме това открито, то е, защото все още си оставаме отчасти политици, които се продават на останалия свят, за да спечелят едно остаряло и никому ненужно доверие. Но нека минат още десет години, и ние ще се покажем такива, каквито сме си — войници и нищо друго, — след което ще можем да се отърсим от всички тия глупости. Войнишкият свят е единственият реален свят. Всеки друг свят представлява нещо като книга, изпълнена с кухи фрази и с оръфана подвързия, за която няма място на библиотечния рафт; нещо като куп безцветни тостове и речи на банкет, на който всички гости вече са заспали. Десет хиляди рафтове с книги не могат да спрат един-единствен танк. Библията е печатана може би милион пъти и все пак едно отделение войници с бронирана кола може за половин час безнаказано да наруши петдесет пъти десетте божи заповеди в някое украинско село и още същата нощ да отпразнува победата, като изпие две каси трофейно вино.

Войната е най-увлекателното занятие, защото най-много съответства на истинската природа на човека — хищна и егоистична. Аз мога спокойно да твърдя това, понеже съм жертвал лицето си за нея и никой не ще се осмели да ме обвини, че обичам войната от безопасно разстояние и само за наградите, които тя носи.

Аз не мисля, че ще загубим войната — ние просто не можем да си позволим подобно нещо. Но ако това се случи, причината ще бъде само тая, че не сме били достатъчно жестоки. Ако заявим пред цял свят, че всеки ден ще избиваме по сто хиляди европейци и удържим думата си, как смятате — колко ще продължи войната? И не само евреи, защото хората вече свикнаха да слушат, че ние избиваме евреи и всички, малко или много, се възхищават тайно от нашата експедитивност в тая насока. А и броят на евреите не е безкраен, колкото и щателно да се ровим в родословието им. Не! Ние трябва да избиваме европейци — французи, поляци, руснаци, холандци, военнопленници англичани. Трябва да печатаме върху луксозна хартия списъци на избитите с техните снимки и да ги пускаме над Лондон вместо бомби. Ние страдаме от това, че нашата практика изостава от философията ни. Ние убиваме Мойсей, но се преструваме, че търпим Христа и рискуваме всичко заради тая безсмислена преструвка.

Когато преодолеем угризенията на съвестта си, ние ще станем най-великият народ в историята на Запада. Всъщност ние и без това бихме могли да постигнем целите си, но сме обременени от една скрита котва, която трябва да влачим зад себе си.

Разправям ви всички тия неща, защото вие ще се върнете в армията, а аз не. През последните месеци имах възможност да размишлявам много и сега търся последователи. След Първата световна война Германия бе спасена от провал от един ранен ефрейтор, а в края на тая война може би ще има нужда от един ранен лейтенант, който да я спаси от нейната победа. Ако искате, можете да ми пишете от фронта. Аз ще чакам тука, докато ми оправят лицето, със съзнанието, че усилията ми не са отишли напразно. Аз съм по-млад от вас, но имам по-зрял ум, защото от петнадесетгодишна възраст не съм предприемал нищо, което не е било свързано с моята основна цел. Вие сте плували по течението, менили сте възгледите си, проявявали сте сантименталност и накрая сте останали недооформен младеж. Днешният умен човек е човек, който умее бързо, решително и логично да довежда нещата до разумния им край. Аз съм овладял това изкуство, а вие не, и докато не го овладеете, ще си останете момче сред възрастни хора.

Убийството представлява един обективен акт и смъртта не прави разлика кой е прав и кой крив. Знаейки това, аз мога да убия един излязъл преди два месеца от Оксфорд деветнадесетгодишен лейтенант и да оставя там, на хълма в пустинята, да умират три дузини германци, защото се ръководя от строго определен план. Всеки прави принос с каквото може; тия тридесет и седем души например — със своя живот, като умряха по начин и по време, които аз смятах за най-подходящи. И аз няма да оплаквам нито един от тях, освен ако наблизо има рота войници, които, вдъхновени от моите сълзи, ще отидат още същата минута смело на смърт.

Ако си въобразявате, че аз се възхищавам от германския войник, грешите. Той е по-добър от другите войници, защото е по-издръжлив и по-лесно се поддава на обучение, понеже е лишен от въображение. Що се отнася пък до неговата храброст, тя — както храбростта на всички останали войници — се дължи на една заблуда, която съзнателно му се внушава, защото победата няма да му донесе нито повече бира, нито по-малко усилия и труд, но той не знае това. В крайна сметка армията — това е само функция от числеността на войниците, умножена по качеството на командирите. Това е казал Клаузевиц и за първи път в живота си е казал нещо вярно. От немския войник никак не зависи фактът, че има други десет милиона като него или пък обстоятелството, че има най-способните водачи в цяла Европа. Първото се дължи на прираста на населението в Централна Европа, а второто на случайността и на амбицията на хиляда души.

Германският войник има щастието, че в такъв решителен момент го ръководят хора, които не са съвсем с ума си. Хитлер изпада в истерия пред картите на Берхтесгаден. Гьоринг беше измъкнат от санаториум за наркомани в Швеция. Рьом, Розенберг и всички останали биха накарали стария доктор Фройд да потърка ръце от удоволствие, ако ги види в своята чакалня във Виена. Само един луд със своя безумен взор е в състояние да предвиди, че за десет години може да създаде цяла империя просто като обещае, че ще превърне погромите в държавна политика. Всъщност евреите са подложени на унищожение вече от двадесет века, но без някакви задоволителни резултати. Нас ни водят срещу армии, съставени от нормални и разумни човешки същества, неспособни в никакъв случай да се отклонят от установените правила, дори и да пукнат от напрежение, докато ние се управляваме от хора, замаяни от парите на опиума, и от бъбриви ефрейтори, добили военните си познания преди двадесет и пет години, докато са поднасяли чай на някой ранен капитан в окопите при Пасендел. Как можем тогава да загубим войната?

Ако аз бях епилептик или страдах от амнезия, или умствено разстройство, бих имал повече основания да се надявам да постигна някакъв успех в Европа през следните тридесет години и по-добре бих служил на родината си…

Докторът беше около седемдесетгодишен побелял човек. Под очите си имаше морави торбички и когато опипваше грубо коляното на Християн, ръцете му трепереха. Беше полковник, но изглеждаше стар дори и за такъв чин. Устата му миришеше на коняк, а малките му сълзящи очички оглеждаха подозрително покрития с белези крак на Християн, търсейки да открият признаци на симулация и измама, които той толкова често беше срещал през тридесетгодишната си практика в армиите на кайзера, на социалдемократите и на Третия райх. „Само дъхът му не се е променил през тия тридесет години — помисли си Християн. — Сменяват се генерали, умират подофицери, философски течения заливат Европа от север към юг, но тоя полковник вони на алкохол така, както е вонял през дните, когато във Виена император Франц Йосиф, застанал до своя царствен събрат30, е инспектирал и пращал към Сърбия първите саксонски гвардейци!“

— Нищо ви няма — заяви полковникът и санитарят побърза да нанесе две цифри в картона на Християн. — Всичко е в ред. Наистина кракът ви не изглежда блестящо, но ще можете да вървите по петдесет километра на ден и пак няма да почувствате умора. Е?

— Нищо не съм казал, господин полковник — отвърна Християн.

— Годен за строева служба — добави лекарят и погледна сурово пациента си, сякаш той му беше възразил нещо.

— Разбирам, господин полковник.

Лекарят нетърпеливо го чукна по крака.

— Свалете крачола си, подофицер — рече той, наблюдавайки как Християн оправя панталоните си. — С какво сте се занимавали преди войната?

— Бях учител по ски.

— Какво? — Полковникът го погледна ядосано, сякаш Християн го беше обидил с нещо. — Какъв учител?

— По ски, господин полковник.

— Аха — отсече докторът. — С такова коляно не ще можете да ходите вече на ски. Но това няма значение, ските са занимание за младежта. — Той се обърна настрани и започна да си мие грижливо ръцете, сякаш голата бледа плът на Християн беше покрита с мръсотия. — Ще ви се случва понякога и да накуцвате, но какво от това? Лошо ли е от време на време човек да понакуцва? — Полковникът се разсмя, като оголи жълтите изкуствени зъби. — Как иначе ще се разбере, че сте били на война?

Когато Християн излизаше от стаята, докторът все още търкаше грижливо ръцете си в голямата емайлирана мивка, която вонеше на карбол.

— Ще бъдете ли така добър да ми донесете един щик? — каза Харденбург. Християн седеше до леглото, загледан в протегнатия си крак, който все още беше схванат. На съседното легло лежеше същият танкист, все така затворен в безмълвния леден антарктик на своите превръзки и окръжен от ужасната тропическа воня на гниеща материя. Християн току-що бе уведомил лейтенанта, че на следващия ден заминава за фронта, но Харденбург не бе отвърнал нищо. Той лежеше неподвижен и притихнал, отпуснал върху възглавницата бинтованата си глава, която приличаше на огромно пропукано яйце. Християн почака малко и реши, че Харденбург не го е чул, затова повтори:

— Казах, господин лейтенант, че утре заминавам за фронта.

— Чух ви — рече Харденбург. — Донесете ми един щик.

— Какво искате? — попита Християн, като мислеше, че не е разбрал добре, защото превръзката заглушаваше гласа на лейтенанта.

— Искам един щик. Донесете ми го утре.

— Но аз заминавам в два часа следобед.

— Донесете го тогава сутринта.

Християн се взря в бинтованата глава, мъчейки се да отгатне мисълта на лейтенанта, но, разбира се, не можа нищо да види през намотките на превръзките, нито пък долови нещо особено в неизменно равния и спокоен глас, който долиташе от своето скривалище.

— Аз нямам щик, господин лейтенант — рече той.

— Тогава откраднете някой тая вечер, няма да е трудно. Все някак ще можете да задигнете един щик, нали?

— Сигурно ще мога.

— Не ми трябва ножницата, а самият щик.

— Господин лейтенант — рече Християн, — аз съм ви много признателен и съм готов да ви услужа с каквото мога, но ако смятате да… — той се поколеба — да свършите със себе си, не бих имал сили…

— Не смятам да свърша със себе си — произнесе спокойният приглушен глас. — Как можете да сте толкова глупав? Аз разговарям с вас почти два месеца вече — нима приказвам като човек, който мисли да се самоубива?

— Не, но…

— Трябва ми за него — рече Харденбург.

Християн неволно се изправи на дървения стол.

— Какво казахте?

— За него, за него — раздразнено повтори Харденбург. — За човека от съседното легло.

Християн се обърна бавно и погледна към обгорелия танкист. Той лежеше притихнал, неподвижен, както преди два месеца.

— Не ви разбирам — рече Християн, като се обърна отново към дебелите пластове бинт, които скриваха лицето на лейтенанта.

— Моли ме да го убия — обясни Харденбург. — Това е съвсем просто. Виждате ли, той няма вече ни ръце, нито нещо друго. И иска да умре. Преди три седмици помоли доктора да сложи край на живота му, но оня идиот му заповяда да не приказва повече такива неща.

— Не знаех, че може да говори — промърмори Християн като замаян. И отново погледна към страшното легло, сякаш очакваше, че обгореният ей сега ще каже нещо.

— Да, може да говори — добави Харденбург. — Ние приказваме по часове нощно време. Разбирате ли, той говори само нощем.

„От такива разговори — помисли си Християн — между един безрък труп и един човек без никакво лице сигурно би изстинал и топлият италиански въздух!“ Той неволно потрепери. Обгорелият продължаваше да лежи неподвижен, завит под одеялата. „Сигурно сега ни слуша — отново си помисли Християн, втренчил очи в него — и разбира всяка наша дума!“

— Бил е часовникар, в Нюрнберг — обясни Харденбург. — Специалист по спортни часовници. Има три деца и въпреки това е решил да умре. Ще бъдете ли така добър да донесете щика?

— Дори да донеса, каква полза от него? — рече Християн, като търсеше начин да се спаси от участие в самоубийството на този нещастник, останал без очи, без глас, без ръце. — Той не би могъл да го употреби.

— Аз ще го употребя — отвърна Харденбург. — Задоволява ли ви това?

— Как така вие ще го употребите?

— Ще стана от леглото, ще отида при него и ще го убия. Е, ще го донесете ли?

— Не знаех, че можете да се движите… — рече Християн поразен. Сестрата му бе казала, че лейтенантът ще проходи едва след три месеца.

Бавно и спокойно Харденбург отхвърли одеялата от гърдите си. После с тромави движения прехвърли крака през леглото и се изправи като автомат. Християн го наблюдаваше изумен и безмълвен, сякаш виждаше мъртвец да излиза от гроба. Лейтенантът беше облечен в торбеста, покрита с лекета фланелена пижама, а босите му бели крака приличаха на мръсни петна върху мраморния под на вилата на лионския фабрикант.

— Къде е другото легло? — попита Харденбург. — Покажете ми къде е леглото.

Християн го улови внимателно за ръка и го поведе през тясното пространство, докато коленете на лейтенанта опряха до дюшека на съседното легло.

— Ето! — отсечено рече Харденбург.

— Защо никому не сте казали, че можете да ходите? — попита Християн, обхванат от странното чувство, че говори насън с някакви прелитащи край прозореца духове.

Застанал така в жълтата си пижама, Харденбург се олюляваше леко и се кискаше самодоволно под своята каска от превръзки.

— Човек трябва винаги да крие някои по-важни сведения от началството си — отговори, той. После се наведе и внимателно опипа одеялото върху гърдите на обгорелия. Накрая ръката му остана неподвижна.

— Тук! — прозвуча глас изпод снежнобялата преспа, която се издигаше над завивката. Гласът беше прегракнал и нечовешки. Сякаш някаква умираща птица, някаква пантера, давеща се бавно в собствената си кръв, или маймуна, прободена от остър клон през буря в джунглата, изведнъж бе добила дар слово, за да произнесе едно последно „Тук“.

Ръката на Харденбург се бе спряла върху бялата покривка — бледожълта и костелива ръка, прилична на стара захабена рентгенова снимка.

— Къде е? — попита той рязко. — Къде е ръката ми, Дистл?

— На гърдите му — прошепна Християн, втренчил очи в разперените жълтеникавобели пръсти.

— На сърцето му — рече Харденбург. — Точно на сърцето му! Ние се упражняваме в това всяка вечер от две седмици насам. — Той се обърна и със сигурния усет на слепеца се добра до леглото си, легна и придърпа одеялото до раменете си, над които подобно на древен шлем се издигаше маската от бинтове. — А сега донесете щика. За себе си няма защо да се безпокоите. Ще го държа скрит два дена след като заминете, така че никой не ще може да ви замеси в убийството. И ще го свърша през нощта, когато в продължение на осем часа никой няма да влиза в стаята. Часовникарят умее да пази тайна — заключи той и се закиска.

— Добре, господин лейтенант — рече тихо Християн и стана, за да си върви, — ще ви донеса щика.

На другата сутрин Християн донесе простия нож, който предишната вечер бе задигнал от войнишкия бар, когато неговият собственик пиеше бира и пееше гръмогласно „Лили Марлен“ заедно с двама служащи от интендантската част. Донесе го във вилата на лионския фабрикант под куртката си и го мушна под дюшека, както му бе казал Харденбург. После се сбогува с лейтенанта, отвори вратата и от прага хвърли прощален поглед към двете слепи бели фигури, които лежаха неподвижно една до друга в приветливата стая с високия таван, през чиито големи хубави прозорци се виждаше блесналият на слънцето залив.

Християн излезе от стаята и закуца надолу по коридора, стъпвайки тежко с грубите си обуща по мраморния под; в тоя миг той се чувстваше като студент, завършил най-после университета, след като е прочел и назубрил почти наизуст всички учебни помагала.