Младите лъвове

Глава двадесет и шеста

Дим от горящи свалени безмоторници се стелеше по сивото утринно небе на изток. Навсякъде се чуваше оръжейна стрелба, над главите им се носеха непрекъснато нови вълни от безмоторници и самолети и всички стреляха по тях: със зенитни оръдия, картечници, карабини. Християн дори си спомняше смътно, че капитан Пеншвиц бе стрелял с пистолет от върха на някаква сграда срещу безмоторник, който падна и се подпали в короната на една топола пред очите на цялата рота, и пламналите войници заскачаха с диви викове на земята през брезентовите стени на корпуса.

Наоколо цареше истински хаос и всички стреляха наслуки. Това продължаваше вече от четири часа и Пеншвиц, обхванат от паника, неочаквано поведе ротата по един път към брега; едва обаче минаха три километра, и започнаха отново да ги обстрелват. След като загуби осем човека, Пеншвиц ги поведе назад, но в тъмнината загуби още неколцина, а други се изпокриха в околните чифлици. По-късно, около седем часа сутринта, самият Пеншвиц бе застрелян от уплашения часовой на едно зенитно оръдие, ротата започна бързо да редее и когато Християн преброи хората около себе си — оцелелите се бяха подслонили да си отдъхнат за миг зад каменната стена на някакъв огромен стар нормандски хамбар сред стадо тлъсти шарени крави, които подозрително оглеждаха пришълците, — откри, че са останали само дванадесет войници и нито един офицер.

„Чудесно! — помисли си мрачно Християн, втренчил поглед в животните. — Пет часа сражения, и ротата се стопи. Ако и другите части са в същото положение, войната ще свърши до обед!“

Но ако се съдеше по шума, който долиташе от полесражението, останалите бойни единици бяха в по-добро състояние. Карабините и картечниците стреляха вече по-системно и като че ли по-организирано, а оръдията боботеха на равномерни интервали.

Християн огледа замислено останките от ротата. Очевидно тия хора не бяха годни вече за нищо. Един войник бе започнал да копае за себе си окоп и другите бързаха да последват примера му. Ринеха трескаво меката пръст при основата на стената, пет-шест души се бяха вече окопали до кръста и около тях се издигаха хълмчета от тлъста тъмнокафява глина.

„Нищо не става от тях — помисли си Християн, — нищо!“ Той беше виждал достатъчно много обхванати от паника хора, за да не си прави илюзии по отношение на тези войници. В сравнение с тях и Хаймс, и Рихтер, и Ден — там, в Италия — бяха истински герои. Мина му през ум да се измъкне самичък, да намери някоя рота, която продължава да се сражава, и да се присъедини към нея, като изостави тия животни на собствената им съдба. Но после се отказа. „Ще ги накарам да се бият — реши той мрачно — дори ако се наложи да ги прекарам през открито поле под дулото на автомата.“

И се отправи към най-близкия човек. Войникът се бореше приведен с един корен, който бе открил на две стъпки дълбочина. Християн го ритна така силно, че той се просна и завря лице в разкопаната глина.

— Излизайте от дупките си! — кресна Християн. — Да не смятате да лежите в тях, докато американците дойдат, за да се разправят с вас, както намерят за добре? Излизайте, Излизайте! — Той ритна в ребрата следващия войник. Човекът не беше преставал нито за миг да рие настървено, изглежда, не бе чул дори заповедта и беше направил най-дълбокия изкоп. Сега той само въздъхна и излезе от дупката, без да погледне подофицера.

— Вие елате с мене — заповяда му Християн. — Останалите, не мърдайте оттука. Хапнете нещо. Няма да имате скоро друг случай да ядете. Ще се върна след минута.

Той блъсна по рамото войника, когото бе ритнал, и се отправи към къщата, като мина край мълчаливите пребледнели войници и подозрително гледащите крави.

Задната врата беше заключена. Християн задумка по нея с автомата. Войникът, чието име — той най-после си спомни — беше Бушфелдер, подскочи нервно при тоя звук. „За нищо не е годен — реши Християн, като го погледна, — за нищо!“

Той заблъска отново по вратата и този път се чу как някой дърпа резето. След миг вратата се отвори и на прага застана дребна пълна старица в избеляла зелена престилка. Тя беше беззъба и постоянно мърдаше сухите си набръчкани устни.

— Ние не сме виновни… — отвори уста жената.

Християн я бутна и мина край нея, последван от Бушфелдер. Редникът — грамаден и силен мъжага — сякаш изпълни цялата кухня, застанал до печката така, с пушка в ръце.

Християн огледа стаята. Тя беше почерняла от годините и дима. По студената печка пълзяха две големи черни хлебарки. На прозореца имаше бучка масло, завито в зелеви листа, а на масата лежеше голям самун хляб.

— Вземете маслото и хляба — заповяда Християн на Бушфелдер. После се обърна на френски към жената: — Майко, извади всичкия алкохол, който имаш вкъщи — вино, калвадос, ракия — всичко. Ако се опиташ да укриеш дори капка, ще изгорим къщата и ще изколим всичките ти крави.

Старицата наблюдаваше как Бушфелдер прибра маслото и устните й потръпваха от негодувание. Но когато Християн й заговори, побърза да се обърне към него:

— Това е варварство — запротестира тя. — Ще ви обадя на коменданта. Той познава добре нашето семейство, дъщеря ми работи в къщата му…

— Всичкия алкохол, майко — прекъсна я остро Християн. — Хайде, бързо!

И той размаха заплашително автомата си.

Жената отиде в ъгъла на кухнята и вдигна един капак на пода.

— Алоис — извика тя и гласът й отекна глухо в избата, — дойдоха войници. Искат калвадоса ни. Изнеси го. Всичкия изнеси. Иначе ще избият кравите.

Християн незабележимо се усмихна и погледна през прозореца. Хората бяха по местата си. Но сред тях имаше двама непознати войници без оръжие, които говореха нещо бързо и размахваха оживено ръце.

По стълбата за избата се чуха стъпки и в кухнята се появи Алоис с голяма делва. Той беше над шестдесет години, целият набръчкан и изтощен от тежката работа в чифлика. Едрите му и обезформени мургави ръце, които държаха делвата, трепереха нервно.

— Ето — рече той. — Най-хубавото ми ябълково вино. Всичкото ви давам.

— Добре — каза Християн и пое калвадоса. — Благодаря.

— Виж, той ни благодари — горчиво издума старицата, — но не се сеща да плати.

— Предайте сметката — заяви усмихнато Християн, внезапно развеселен от тая сцена — на вашия приятел, коменданта. Да вървим. — Той побутна Бушфелдер.

Редникът излезе. Отново се разнесе ожесточена стрелба, тоя път някъде наблизо, а въздухът над главите им затрептя от рева на нисколетящи самолети.

— Какво е това? — Алоис надникна нервно от вратата. — Да не е десантът?

— Не — успокои го Християн, изнасяйки калвадоса. — Обикновени маневри.

— Какво ще стане с кравите ни? — викна след него Алоис. — Къде да скрием кравите?

Християн не отговори на стареца. Отиде до стената на хамбара и сложи делвата на земята.

— Хайде — подкани той хората, — елате и пийте. Пийте колкото можете и напълнете по една манерка за двама души. След десетина минути ще бъдете годни да се опълчите срещу цял полк. — Той им се усмихна весело, но никой не му отвърна с усмивка. Все пак всички се приближиха един по един, за да пият и напълнят манерките.

— Не се стеснявайте — подкани ги Християн. — Това е за сметка на отечеството.

Двамата новодошли се приближиха последни. Пиха жадно, като се оглеждаха постоянно с кървясали тревожни очи и разливаха вино по брадичките си.

— Какво се е случило с вас? — попита ги Християн, когато оставиха делвата на земята.

Непознатите се спогледаха, обаче продължиха да мълчат.

— Били на два километра оттука — обади се вместо тях Щаух, който стоеше до Християн и ръфаше лакомо голямо парче масло, като го поливаше с калвадос от манерката, — били на два километра оттука, когато дружината им била неочаквано нападната и цялата унищожена; останали само тия двама. Връхлетели ги американски парашутисти. Не вземали пленници. Избивали наред. И винаги били пияни. Имали танкове и тежка артилерия… — ечеше гласът на Щаух, писклив и нервен, процеждайки се през маслото и калвадоса. — Хиляди парашутисти. Оттук до крайбрежието — всичко са заели и не срещали никаква организирана съпротива.

Двамата оцелели войници кимаха утвърдително и енергично, а очите им шареха тревожно от Християн към Щаух и обратно.

— Казват също, че сме били оградени — продължаваше Щаух. — Един свързочник успял да се промъкне от щаба на дивизията дотука и съобщил, че там всички били избити. Парашутистите застреляли генерала и заклали двама полковници…

— Млъкни! — спря го Християн и после се обърна към бегълците: — Хайде, да ви няма оттука.

— Но къде… — продума единият. — Навсякъде е пълно с парашутисти.

— Вървете по дяволите! — изкрещя Християн, като проклинаше съдбата, задето бе дала възможност на тия двама войници да говорят с неговите хора. — Ако след минута сте все още тука, ще заповядам да стрелят по вас. Ако пък се осмелите отново да ми се явите пред очите, ще ви предам на военен съд, за да ви разстрелят като дезертьори.

— Господин подофицер, моля ви се…

— Давам ви една минута — повтори Християн.

Двамата погледнаха наоколо като обезумели, обърнаха се и се отдалечиха бързо. После, обхванати от паника, изведнъж хукнаха да бягат с все сили и скоро изчезнаха, зад живия плет на една съседна нива.

Християн пи жадно от делвата. Калвадосът беше силен, парлив и просто изгаряше гърлото. Обаче само след минутка се почувства изпълнен със самоувереност и сила; огледа хората изпитателно, с присвити клепки, и си помисли: „Ще ви накарам, дяволи проклети, да се биете като цяла рота отбрани гвардейци!“

— Още по една глътка! — извика той. — Още по една преди увеселението!

Всички пиха отново. После начело с Християн тръгнаха един зад друг по дъното на изкопа край гъстия жив плет между нивите по посока на стрелбата, която долиташе от изток.

Вървяха така бързо десетина минути, спирайки се само когато стигаха края на нива или ограден с плетища междуселски път. При такива случаи Християн или някой от войниците се провираше през плета, за да провери дали не ги очаква изненада, и даваше знак с ръка на другарите си. Войниците се държаха добре. Досега калвадосът — забеляза с мрачно задоволство Християн — даваше задоволителни резултати. Хората бяха бдителни, възбудени, но не уплашени и умората им беше изчезнала. Реагираха бързо на заповедите, рискуваха без колебание и не стреляха наслуки дори когато една картечница от съседна нива поръси с куршуми дърветата над главите им.

„Добера ли се до един час до щаба на полка — размишляваше Християн, — разбира се, ако той все още съществува, и ни включат в някоя организирана част, която има определена бойна задача, тогава все пак ще заслужим днешния си хляб!“

Малко след това обаче щастието им изневери. Една картечница, замаскирана в изкопа край гъстия жив плет на нивата, внезапно откри огън. Преди да успеят да се прикрият, двама души паднаха ранени. Единият — дребен, на средна възраст човек с печален израз — бе улучен в челюстта и цялата долна част на лицето му се превърна в ужасна безформена маса; нещастникът застена високо, като се мъчеше да не се удави в собствената си кръв. Християн го превърза, но кръвта течеше така силно, че просто не можеше да му се помогне.

— Останете на местата си — рече Християн на двамата ранени. — Тука сте добре прикрити. Като стигнем до полка, ще пратим хора да ви приберат. — Той се стараеше да говори самонадеяно и спокойно, макар да беше убеден, че никога вече няма да ги види живи.

Войникът с разбитата челюст нададе някакви умолителни звуци през окървавената си превръзка, обаче Християн не му обърна внимание. Направи знак на другите да тръгнат, но никой не помръдна.

— Тръгвайте — подкани ги той. — Колкото по-бързо се придвижваме, толкова по-голям шанс имаме да се измъкнем оттука. Останем ли, ще ни избият.

— Слушайте, подофицер — обади се Щаух, който бе приклекнал в обраслия с трева изкоп, — какъв смисъл има да се залъгваме? Ясно е, че сме отрязани и нямаме никаква надежда. Дявол да го вземе, та ние сме обградени от цяла американска дивизия и сме попаднали в самата й среда! Освен това тия двама ще умрат, ако не им се даде скоро помощ. Аз се наемам да мина през плета с бяло знаме на карабината и да уговоря да се предадем в плен… — Той замълча смутено, като отбягваше погледа на Християн.

Християн изгледа останалите. Бледите им, изтощени лица, надничащи над канавката, говореха красноречиво, че временната им храброст, събудена от алкохола, се е изпарила вече напълно.

— Обещавам ви, че лично ще застрелям първия, който мине през плета — заяви той тихо. — Някакви други предложения?

Никой не отговори.

— Трябва да намерим полка — продължи Християн. — Щаух, вие ще вървите начело. Аз ще бъда на края и ще следя за всяко движение. Придържайте се към канавките от тая страна на плета. Вървете приведени и се движете бързо. Хайде, тръгвайте.

Притиснал шмайзера до бедрото си, Християн наблюдаваше как десетте войници залазиха един след друг по канавката. Раненият в челюстта продължаваше да издава несвързани и умолителни звуци, когато Християн мина край него, но те ставаха все по-слаби и по-редки.

Спряха на два пъти, за да наблюдават как няколко немски танка избоботиха като побеснели край тях на път към брега и това им подейства ободрително. Веднъж видяха джип с трима американци, който зави, подскачайки, край някаква селска къща. Християн чувстваше, че хората пред него са обхванати от неудържимо желание да хукнат напред, да се хвърлят на земята, да заплачат, да умрат и да свършат с целия този ужас. Минаха край две мъртви крави с разпрани кореми, които лежаха с вирнати крака в края на една нива, и видяха един кон, препускащ по пътеката с обезумели очи, който внезапно се спря и хукна обратно, тропайки глухо с копита по мократа глинеста почва. Навсякъде лежаха разпръснати в безпорядък от нехайната ръка на смъртта трупове на германци и американци, но по техните пози и разположението на оръжията им не можеше да се определи къде са били бойните линии и как е протекло самото сражение. От време на време над главите им прелитаха с писък снаряди.

В една нива, разположена почти в геометрически правилна линия, лежаха труповете на петима американци, чиито парашути не се бяха разтворили. Те бяха паднали с такава инерция, че бяха просто затънали в земята, ремъците им се бяха скъсали и цялото им снаряжение се търкаляше наоколо, сякаш някакви пияни войници се бяха готвили за инспекция.

Неочаквано Щаух им помаха предпазливо от края на канавката, на тридесет метра от тях. Приведен на две, Християн затича покрай останалите войници. Когато стигна при края на изкопа, Щаух посочи през една дупка в плета. На едно открито пространство на двадесетина метра пред тях двама американски войници се мъчеха да освободят един свой другар, който се люшкаше безпомощно на шест стъпки от земята, оплетен в клоните на дърво. Християн даде два кратки откоса и американците, които се намираха на земята, паднаха веднага. Единият направи опит да се изправи на лакът. Християн стреля отново и човекът се катурна по гръб, без да мръдне повече.

Парашутистът на дървото яростно задърпа каишите си, но не можа да се освободи.

Християн чуваше как Щаух, който стоеше приклекнал до него, облизва шумно устните си. Той даде знак на тримата най-близки войници да го последват и четиримата се приближиха предпазливо до парашутиста, който продължаваше да се клатушка над двамата си мъртви другари.

— Как намирате Франция, Семи? — ухили се Християн на американеца.

— Върви по дяволите, приятелче — отвърна парашутистът. Имаше сурово лице на боксьор, със сплескан нос и студени предизвикателни очи. Той престана да се разправя с каишите си и остана да виси неподвижно, втренчил поглед в Християн. — Чуй какво ще ти кажа, драги ми фриц, свалете ме оттука и аз ще се съглася да ви взема в плен.

Християн му се усмихна. „Ако днес имах неколцина като него — помисли си той, — вместо тия червеи…“

И застреля парашутиста.

Той потупа убития по крака, без сам да разбере какво искаше да изрази с тоя жест — може би известно съжаление или известно възхищение, примесено с подигравка. После се отправи назад към останалите. „Да — помисли си Християн отново, — ако всички са като този човек, положението ни не е никак блестящо!“

Към десет часа сутринта срещнаха един полковник, който се придвижваше към изток с останките от щаба на полка. До обяд трябваше на два пъти да влизат в бой, но полковникът познаваше работата си и можаха да продължат напред в организирана група. Войниците на Християн се сражаваха не по-зле и не по-добре от хората, които се намираха под командата на полковника. До вечерта четирима от тях паднаха убити, а Щаух се застреля в главата, когато картечен куршум раздроби крака му и му казаха, че се налага да го изоставят. Но всички се биха добре и никой не направи опит да се предаде, макар че възможностите през тоя ден бяха многобройни.