Младите лъвове

Глава пета

Радиото заглушаваше всички останали звуци. Вън беше хубав, слънчев юнски ден и свежа зеленина покриваше хълмовете на Пенсилвания, но Майкъл почти не излизаше от облепения с тапети салон, обзаведен с мебели в колониален стил, и слушаше внимателно последните съобщения, които малкият апарат повтаряше неуморно през няколко минути. Навсякъде около него се търкаляха вестници. От време на време в стаята влизаше Лора и с шумна мъченическа въздишка се заемаше да ги събира от пода, диплейки ги старателно на купчинка. Но Майкъл почти не я забелязваше. Наведен над радиоприемника, той въртеше бутона, заслушан в гласа на говорителите — сочен, сладникав, любезен и театрален, — който повтаряше неспирно: „Купете препарата «Лайф бой», защото само той премахва неприятния телесен дъх!“, „Две чаени лъжички в чаша вода преди закуска — и вие ще се чувствате превъзходно!“; „Твърди се, че Париж няма да бъде отбраняван. Немското върховно командване пази мълчание за положението на своите ударни части, които не срещат почти никаква съпротива при допир с разлагащата се френска армия.“

— Обещахме на Тони, че днес следобед ще играем бадминтон — каза кротко Лора от прага на вратата.

Майкъл продължи да стои надвесен мълчаливо над радиоприемника.

— Майкъл! — извика Лора.

— Да? — Той дори не се обърна.

— Разбираш ли — бадминтон, Тони…

— Е, та какво? — От напрежение Майкъл беше смръщил чело, опитвайки се да слуша едновременно и Лора, и говорителя.

— Но мрежата още не е обтегната.

— Ще я обтегна, после.

— Кога после?

— За бога, Лора кипна Майкъл. — Казах — после.

— До гуша ми дойде от това твое „после“ — с леден тон рече Лора и в очите й се появиха сълзи.

— Ще престанеш ли най-сетне?

— А ти ще престанеш ли да ми крещиш? — Сълзите потекоха вече свободно по лицето й и Майкъл му стана мъчно за нея. Те бяха замислили тая своего рода отпуска вън от града, през която — макар че за това не бе казано нито дума — се надяваха да възстановят нещо от предишната си привързаност и обич, загубени през неспокойните години след тяхната женитба. Договорът на Лора с филмовата къща беше изтекъл, но дирекцията бе отказала да го поднови, а по някакви необясними причини тя не беше успяла да си осигури друг ангажимент. Привидно Лора беше спокойна, весела и не се оплакваше, но Майкъл знаеше колко тежко й се бе отразил тоя удар и бе решил да се държи много внимателно и мило с нея през месеца, който щяха да прекарат във вилата на един свой приятел. Те бяха тук едва от седмица, но тая седмица се бе оказала ужасна. Майкъл по цели дни слушаше радиото, а нощем не можеше да спи. Разстроен, със зачервени очи, той скиташе мрачно из долния етаж или се мъчеше да чете, забравяше да се обръсне и не се сещаше да помогне на жена си да поддържа в порядък тая очарователна къщичка, която бяха оставили на тяхно разположение.

— Прости ми, мила. — Той прегърна Лора и я целуна. Тя му се усмихна през сълзи.

— Много ми е неприятно да ти досаждам така — отвърна тя, — но ти знаеш, че има неща, които просто не могат да се пренебрегват.

— Разбира се — съгласи се Майкъл.

— Ето на, сега си много добричък — засмя се тя. — Толкова съм щастлива, когато си добър!

Майкъл също се засмя, макар че все още изпитваше известно раздразнение.

— А сега трябва да заплатиш, задето си така мил с мене — продължи Лора, притисната до гърдите му.

— И какво искаш да направя? — попита Майкъл.

— Остави тоя смирен тон — рече Лора. — Не мога да търпя, когато говориш с такъв тон.

— Какво все пак искаш от мене? — попита той, вслушвайки се в собствения си глас, учуден, че все още може да говори така учтиво и мило.

— Най-напред — рече Лора — спри това проклето радио.

Майкъл отвори уста да протестира, но не каза нищо. В тоя момент говорителят тъкмо съобщаваше: „Положението остава все още неизяснено, но англичаните, изглежда, са успели да изтеглят по-голямата част от армията си. Очаква се, че в най-скоро време Вейган ще развие своята контраофанзива.“

— Майкъл, мили! — напомни му Лора.

Майкъл загаси радиото.

— Ето рече той. — За теб съм готов на всичко.

— Благодаря. — В блестящите усмихнати очи на Лора нямаше вече нито една сълза. — А сега още една молба.

— Какво още?

— Иди да се избръснеш.

Майкъл въздъхна и прекара ръка по брадата си.

— Наистина ли се налага?

— Имаш вид на човек, който току-що излиза от нощен приют на Трето авеню.

— Добре, може би имаш право.

— И сигурно ще се почувстваш много по-добре — добави Лора, като събираше разпръснатите около стола вестници.

— Сигурно — отвърна той и машинално посегна към бутона на радиоприемника.

— Моля ти се, остави да си отдъхнем поне един час! — рече настойчиво Лора, закривайки с ръка скалата на апарата. — Един час поне. Иначе съвсем ще полудея. Непрекъснато предават все едно и също нещо.

— Лора, мила, това е най-решителната седмица в нашия живот.

— Дори и да е така, защо трябва да стигаме до лудост? — с неумолима логика възрази Лора. — Това няма да помогне на французите, нали? И след като се обръснеш, не забравяй да сложиш мрежата за бадминтона.

— Добре — сви рамене Майкъл. Тя го целуна по страната и прекара пръсти през косата му. Майкъл се отправи на горния етаж.

Докато се бръснеше, той чу как пристигат първите гости. От градината долитаха гласове, заглушавани на моменти от шуртенето на водата във фонтана. Отдалече тия женски гласове звучаха нежно и мелодично. Лора бе поканила две свои бивши учителки французойки, които преподаваха в близкото училище за девойки и които винаги се бяха държали много добре с нея. Слушайки тия французойки, Майкъл реши, че тяхната мека и напевна интонация е много по-приятна за ухото от самоуверената звънка реч на американските жени. „Ето едно заключение — помисли си той усмихнат, — което не бих се решил да изкажа гласно!“

Майкъл се поряза, погледна ядосано малката кървяща раничка под брадичката си и отново се почувства обхванат от досада и безпокойство.

От голямото дърво в дъното на градината долетя грак на врани. Цяло ято беше свило в него гнезда, и от време на време заглушаваше с острия си крясък всички други звуци в околността.

Майкъл слезе долу на пръсти, промъкна се предпазливо в дневната и пусна тихо радиото, но улови само музикална програма. Някаква жена пееше: „Аз си нямам нищо, но и то е предостатъчно за мене.“ По другата станция предаваха увертюрата на „Танхойзер“. Приемникът беше слаб и хващаше само две станции. Майкъл го изключи и отиде в градината, за да посрещне гостите.

Джонсън, в жълта тенисна фланелка на кафяви райета, беше вече тука. Той бе довел едно високо хубаво момиче със сериозно и интелигентно лице. Ръкувайки се с него, Майкъл си каза: „Интересно, къде е днес жената на Джонсън?“

— Мис Маргарет Фримантл — представи му Лора непознатата. Мис Фримантл се усмихна сдържано, а Майкъл си помисли горчиво: „Дявол да го вземе тоя Джонсън! Къде ли намира такива хубави жени?“

После стисна ръцете на двете изящни сестри французойки. Те бяха облечени в елегантни черни рокли, които очевидно някога са били на мода, макар че трудно можеше да се каже именно кога. И двете бяха надхвърлили петдесетте; и двете имаха вчесани назад блестящи, сякаш покрити с лак коси, бледи лица и удивително изящни, стройни крака. Те притежаваха безупречни изтънчени маниери, а дългите години в училището за девойки ги бяха научили да се отнасят към всичко с неизчерпаемо търпение. На Майкъл сестрите винаги се струваха като две същества, излезли от деветнадесетия век — учтиви, малко откъснати от реалния свят, с хубави маниери, — които в себе си осъждаха и епохата, и страната, където ги беше отвела съдбата. Днес, макар да личеше, че се бяха подготвили старателно за своето посещение, умело гримирайки страните и очите си, по техните лица се четеше някакво замислено и мъченическо изражение и те очевидно с усилие следяха оживения разговор.

Поглеждайки ги дискретно, Майкъл внезапно разбра какво значи да бъдеш французин в тоя ден, когато германците се намираха около Париж и градът, притаил дъх, се ослушва в нарастващия грохот на оръдията, а американските радиоговорители прекъсват джазовата музика и местните бюлетини, за да съобщават последните сведения от Европа, като произнасят отчетливо, но с американски акцент тъй познатите имена: Реймс, Суасон, Марна, Компиен…

„Ако бях по-деликатен — помисли си Майкъл — и имах малко повече такт, ако не бях такъв тромав и тъп вол, щях да ги отведа настрана и да намеря нужните утешителни думи.“ Но той знаеше, че ако се опита, ще каже нещо неподходящо, ще ги смути и те ще се почувстват още по-зле. Това бяха неща, на които никой не го беше учил. В Америка ги учеха на всичко освен на такт, на отзивчивост и на умение да се помогне на човека.

— Колкото и да не ми е приятно да говоря така — долетя до Майкъл мекият уверен глас на Джонсън, — аз смятам, че цялата тая история е една огромна измама.

— Какво, какво? — без да разбере, попита Майкъл. Джонсън седеше в изящна поза на тревата, вдигнал по момчешки колене, и се усмихваше на мис Фримантл с явното старание да й направи впечатление. Това ядоса Майкъл, още повече че Джонсън очевидно беше постигнал вече известен успех.

— Да, един заговор, и нищо друго — продължи Джонсън. — Никой не би могъл да ме увери, че двете най-могъщи армии в света внезапно са се разложили, ей тъй от само себе си. Всичко това е било уговорено предварително.

— С други думи, според теб французите нарочно предават Париж на германците, така ли? — възкликна Майкъл.

— Разбира се — отвърна Джонсън.

— Не сте ли чули нещо ново около Париж в последните предавания? — запита тихо по-младата сестра мис Булар.

— Не — отвърна Майкъл колкото можеше по-меко. — Нищо не съм чул.

Двете дами му кимнаха усмихнато, сякаш той им беше поднесъл по букет цветя.

— Градът ще падне — обади се пак Джонсън. — Помнете ми думите.

„За какво, дявол да го вземе, сме поканили тоя човек тука?“ — сърдито си помисли Майкъл.

— Сделката вече се изпълнява, — продължи Джонсън, — а всичко останало е само прикритие, чиято цел е да се измамят английският и френският народ. След две седмици германците ще влязат в Лондон, а един месец по-късно всички заедно ще нападнат Съветския съюз. — Последните думи, той произнесе почти гневно и победоносно.

— Смятам, че грешиш — упорито рече Майкъл. — Според мен това е невъзможно. Ще стане нещо, което ще промени събитията.

— Какво именно?

— Не знам. — Майкъл чувстваше, че навярно изглежда глупав в очите на мис Фримантл и тая мисъл го ядоса, но настоя на своето: — Казвам ти, ще стане нещо!

— Знаеш ли, това ми прилича на мистичната вяра, че татенцето ще прогони таласъма от детската стая — рече насмешливо Джонсън.

— Моля ви се — намеси се Лора, — нима трябва през цялото време да говорим все за тия неща? Струва ми се, че ние се събрахме да поиграем бадминтон, нали? Мис Фримантл, вие играете ли бадминтон?

— Да — отвърна гостенката и Майкъл машинално забеляза, че тя има тих, леко дрезгав глас.

— Кога най-после народите ще се пробудят? — възкликна с чувство Джонсън. — Кога ще намерят смелост да погледнат суровите факти в очите? Помислете само колко страни чакат своето освобождение! Етиопия, Китай, Испания, Австрия, Чехословакия, Полша…

„Как тъжно звучат всички тия имена! — помисли си Майкъл. — Хората ги повтарят толкова често, че вече почти не ни вълнуват.“

— Световната буржоазия е решила да укрепи здраво своята власт — продължи Джонсън и Майкъл неволно си спомни всички брошури, които беше чел по тоя въпрос, — и ето как именно ще стане това: няколко пушечни изстрела за заблуда на народа, няколко патриотични речи от двама-трима стари изкуфели генерали и — сделката е подписана, скрепена с печат и влиза в сила.

„Всъщност той може би има право — помисли си уморено Майкъл. — Навярно всичко онова, което казва, повече или по-малко отговаря на действителността и все пак само един самоубиец може да си позволи да му повярва. За да продължиш да живееш, трябва да си поне малко лековерен.“ Така или иначе за него беше твърде неприятно да слуша как Джонсън с важен вид изказва всички тия неща със своя хубав, култивиран и салонен глас — глас, който човек можеше да чуе на театрални премиери, в луксозни ресторанти и модни приеми. Майкъл се запита къде ли беше сега оня пиян ирландец, оня Париш, когото бе срещнал на новогодишната забава. Навярно и той би повторил много от онова, което говореше Джонсън. Всъщност твърденията на Джонсън повече или по-малко съвпадаха с линията на партията, но от устата на Париш те звучаха някак си по-убедително. Навярно той беше вече убит и сега лежеше с оголени в усмивка зъби, зарит някъде край брега на Ебро… „Във всеки случай каквото и да стане — помисли си злобно Майкъл, загледан в шоколаденокафявите спортни панталони и яркожълтата фланелка на Джонсън, — каквото и да стане, ти няма да загинеш от куршум. Това поне е сигурно!“

— Чуйте — обади се Лора, — страшно ми се иска да поиграем на бадминтон. Мили — тя докосна Майкъл по ръката, — коловете, мрежата и останалите принадлежности са на задната веранда.

Майкъл въздъхна и се надигна тежко от земята. Все пак може би Лора имаше право; днес беше по-добре да поиграят, вместо само да приказват.

— Аз ще ви помогна — предложи мис Фримантл, като стана и тръгна след него.

— Джонсън… — не устоя Майкъл на изкушението да ядоса накрая госта си — не ти ли е минавало през ума, че може би понякога грешиш?

— Разбира се — с достойнство отвърна Джонсън. — Но в тоя случай съм прав.

— И все пак човек трябва да има известна надежда.

Джонсън се засмя.

— Откъде черпиш надежда през тия дни? — попита той. — Можеш ли да отделиш малко и за мене?

— Да, мога.

— Но на какво впрочем се надяваш?

— Надявам се — отвърна Майкъл, — че Америка ще влезе във войната и… — В този момент той забеляза, че двете французойки го гледат с напрегнато внимание.

— Майкъл — обади се Лора нервно, — ракетите са там, зелената дървена кутия.

— Ти искаш и американците да участват в тая сделка, за да дадат на свой ред жертви? — иронично рече Джонсън.

— Ако това е необходимо.

— Ето нещо ново за тебе — забеляза Джонсън. — Та ти говориш като военноподпалвач!

— Тая мисъл ми дойде наум едва преди минута — рече хладно Майкъл, застанал над Джонсън, който седеше на земята.

— Разбрах — подхвърли Джонсън. — Ти четеш „Ню Йорк таймс“ и изгаряш от желание да спасиш цивилизацията такава, каквато ние я знаем, и прочие.

— Да, аз горя от желание да спася цивилизацията такава, каквато ние я знаем, и прочие.

— Стига вече — умолително каза Лора. — Не ставайте такива зли!

— Щом си толкова нетърпелив — продължи Джонсън, — защо не се запишеш доброволец в британската армия? Какво чакаш още?

— Може би ще се запиша — отсече Майкъл. — Може би наистина ще се запиша.

— О, не, не!

Майкъл се обърна изненадано. Беше мис Фримантл. Тя стоеше с ръка върху устата, сякаш това възклицание се беше изплъзнало от нея, въпреки волята й.

— Вие искахте да кажете нещо? — попита я той.

— Аз… не би трябвало… не искам да се меся — рече с жар младата жена, но вие не бива да твърдите, че сме длъжни да се бием.

„Комунистка! — с огорчение помисли Майкъл. — Очевидно Джонсън се е запознал с нея на някое събрание. А пък е толкова мила, просто да не допуснеш!“

— Предполагам — рече той гласно, — че ако Русия влезе във войната, вие ще промените мнението си.

— Не — отвърна девойката. — Това не би имало значение.

„Ето че пак сбърках! — каза си Майкъл. — Занапред ще трябва да избягвам такива блестящи прибързани заключения.“

— Войната не ще донесе на никого полза — продължи нерешително Фримантл — и никога не е носила. Тя носи само смърт за младежта. Всичките ми приятели и роднини… Може би аз съм егоистка, но… просто се ужасявам, когато хората говорят като вас. Аз бях в Европа и повечето хора разсъждаваха точно както разсъждавате и вие. Днес навярно мнозина от младежите, които познавах тогава, с които танцувах и се пързалях на ски… днес може би са трупове. И за какво? Те приказваха, спореха безкрайно, докато накрая стигнаха дотам, че бяха принудени да почнат да се избиват едни други. Простете ми — добави тя със сериозен израз. — Не исках да произнасям такава реч. Навярно това е просто едно глупаво, чисто женско отношение към събитията в света…

— Мис Булар — обърна се Майкъл към двете французойки, — какво е вашето отношение в случая като жени?

— О, Майкъл! — възкликна крайно раздразнено Лора.

— Нашето отношение… — отвърна тихо по-младата сестра със сдържан и учтив тон. — Боя се, че ние не сме в състояние да си позволим разкоша да избираме отношението си.

— Майкъл — обади се пак Лора, — за бога, върви да вземеш принадлежностите.

— Отивам — кимна глава Майкъл.

— Рой — обърна се Лора към Джонсън, — млъкни най-после и ти!

— Слушам, мадам — рече усмихнато Джонсън. — Да ти разкажа ли последната клюка?

— Жадувам да я чуя — отвърна тя, като възприе отново непринудения лек и оживен тон на салонните забави. Майкъл и мис Фримантл се отправиха към задната веранда.

— Жозефина си е намерила нов приятел — рече Джонсън. — Високия блондин, оня с особеното изражение на лицето, киноартиста Морън. — Чувайки това име, Майкъл се спря и мис Фримантл едва не се блъсна в него. — Каза ми, че се запознали в някаква картинна галерия. Всъщност ти не снима ли с него един филм миналата година, Лора?

Майкъл погледна изпитателно жена си, мъчейки се да открие някакво смущение по лицето й, но не долови нищо.

— Да. Един обещаващ артист — невъзмутимо отвърна Лора. — Малко лекомислен, но умен.

„Иди разбери тия жени! — помисли си изненадано Майкъл. — С лъжите си са в състояние да се промъкнат и в рая, без да им мигне окото.“

— Всъщност той ще бъде след малко тук — добави Джонсън. — Морън, искам да кажа. Дошъл е да участва в премиерата на летния театър и аз го поканих. Надявам се, Лора, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам — отговори Лора. Но Майкъл, който продължаваше да я наблюдава внимателно, забеляза, че лицето й трепна леко. В следващия момент тя обърна глава и той не можа да види повече нищо.

„Ето, това е бракът!“ — каза си Майкъл.

— Мистър Джон Морън? — обади се с живо задоволство по-младата мис Булар. — О, така се радвам! Според мен той е чудесен артист. И така мъжествен, нещо толкова важно за един актьор.

— Доколкото чувам — кисело подхвърли Майкъл, — Морън не бил равнодушен към младите момчета. — „Ах, тия жени! — помисли си той. — Готови са да се разплачат при мисълта, че родината им загива, че са претърпели най-позорното поражение в своята история, а в следващия момент вече блеят от възторг пред някакъв си празноглав и хубав киноартист. «Толкова мъжествен!»…“

— Не ми се вярва — възрази Джонсън. — Всеки път го срещам с различна жена.

— Може да е от „смесената порода“, така да се каже — упорстваше Майкъл. — Питайте жена ми. — Той погледна изпитателно Лора, търсейки някаква промяна в израза й, макар да съзнаваше, че става вече смешен. — Тя е работила с него.

— Не знам — рече Лора с отривист и небрежен тон. — Морън е възпитаник на Харвардския университет.

— Аз ще го запитам лично, когато дойде — заяви Майкъл. — Да вървим, мис Фримантл, преди жена ми да ме е заяла отново. Работа ни чака.

Двамата тръгнаха един до друг към задната част на къщата. От девойката се излъчваше приятен парфюм. Тя вървеше леко, с естествена грация, и Майкъл неочаквано разбра, че е много млада.

— Кога сте били в Европа? — попита той само за да послуша гласа й.

— Преди една година — отвърна тя. — Малко повече от година.

— Как беше там?

— Чудесно… и, страшно. Ние никога няма да успеем да им помогнем, каквото и да направим.

— Тогава вие сте съгласна с Джонсън — подхвърли Майкъл. — Нали?

— Не — възрази тя. — Джонсън просто повтаря онова, което другите му внушават да говори. В главата му няма нито една оригинална мисъл.

Майкъл се усмихна с неволно злорадство.

— Джонсън е много мил човек — малко бързо рече тя, сякаш се извиняваше за нещо. („Пътуването в Европа й е било от голяма полза помисли си Майкъл. — Ето например тя говори много по-културно и приятно от повечето американки.“) — Един почтен и благороден човек с най-хубави намерения. Но всичко му изглежда толкова опростено. Който обаче е бил в Европа, знае, че нещата далеч не са така прости. Европейският континент прилича на човек, който страда едновременно от две болести. Лекарството, което облекчава едната, усложнява другата — Фримантл говореше без афектация, дори малко неуверено. — Джонсън смята, че ако на пациента се предпише чист въздух и му се осигурят детски ясли и силни профсъюзи, всичко ще се оправи. Той твърди, че моите възгледи били объркани.

— Да — рече Майкъл. — Комунистите са силни с дълбокото си убеждение, че техните разбирания са прави. И винаги знаят към какво се стремят. Те умеят да действат, без да се колебаят.

— Аз не съм привърженица на крутите действия — рече Фримантл. — В Австрия имах достатъчно възможност да видя на практика някои от тях.

— Вие сте се родила в неподходяща епоха, мадам — каза Майкъл. — И вие, и аз.

Те бяха стигнали на задната веранда. Мис Фримантл взе мрежата и ракетите, Майкъл нарами двата кола и без да бързат, тръгнаха назад към градината. Тук в засенчената част на къщата, скрита от останалия свят от високите шумолящи клони на кленовете, той неочаквано изпита някакво неясно чувство на близост с младата жена.

— Знаете ли — рече Майкъл, — според мен трябва да се създаде нова политическа партия, способна да излекува всички злини в света.

— Много съм любопитна да чуя подробности около тая партия — каза мис Фримантл със сериозен тон.

— Това ще бъде партията на Абсолютната правда — продължи Майкъл. — Всеки път, когато възникне някакъв въпрос… какъвто и да било въпрос: Мюнхен… съдбата на децата, които не могат да боравят с дясната си ръка… свободата на Мадагаскар… цената на театралните билети в Ню Йорк… — във всички тия случай водачите на партията ще трябва да заявят точно онова, което мислят. С една дума, не както досега, когато се говори едно, а се мисли друго.

— Колко члена ще има вашата партия?

— Един. Аз.

— Нека бъдат поне двама.

— Влизате ли в нея?

— Ако ми разрешите — усмихнато отвърна Маргарет…

— Чудесно! — възкликна Майкъл. — Смятате ли, че партията ще бъде жизнеспособна?

— Разбира се, че не.

— И аз така предполагам — рече Майкъл. — Може би ще трябва да почакам още една-две години.

Бяха стигнали вече до ъгъла на къщата и Майкъл изпита внезапно раздразнение при мисълта, че се връщат отново сред всички тия познати и непознати хора, които със своите светски разговори щяха да откъснат девойката от него.

— Маргарет — продума той.

— Да? — Тя се спря и се обърна към него.

„Знае какво искам да й кажа — помисли си Майкъл. — Това е хубаво!“

— Маргарет, мога ли да ви видя в Ню Йорк?

Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. „Има лунички на носа си“ — забеляза той.

— Да — отвърна тя.

— Повече нищо няма да ви кажа, за сега — рече тихо Майкъл.

— Адреса и номера на телефона ще намерите в телефонния указател — добави тя.

Маргарет продължи напред с типичната си свободна походка; под хубавата й широка пола се очертаваха стройните й загорели крака. След миг тя стигна до ъгъла на къщата и изчезна зад него. Майкъл постоя за малко, като се опита да придаде на лицето си равнодушно изражение, и след това я последва в градината.

Бяха дошли нови гости — Тони, Морън и една млада жена в червени панталони и сламена шапка с огромна периферия.

Морън — висок и слаб, силно изгорял от слънцето млад мъж — беше облечен в тъмносиня риза, отворена при врата. Той се ръкува усмихнато с Майкъл и един кичур коса падна по момчешки над окото му.

„Дявол да го вземе, защо не мога да се държа като Морън? — запита се унило Майкъл, чувствайки как твърдо, по мъжки, гостът му стисна ръката. — Тия артисти!“

— Да — чу той собствения си глас, — спомням си, че се срещнахме на Нова година, когато Арни опита своя цирков номер с прозореца.

Тони изглеждаше твърде особен тоя ден. Когато Майкъл го представи на мис Фримантл, той едва се усмихна и седна прегърбен, сякаш страдаше от нещо; беше блед и неспокоен, а гладката му черна коса лежеше в безпорядък на високото му чело. Тони предаваше френска литература в Рутгерс. Беше италианец, но аскетичното му лице не беше толкова мургаво, колкото на съотечествениците му. Той бе съученик на Майкъл и беше много привързан към него. Говореше стеснително и тихо, на книжовен език; както се говори в библиотеки. Тони бе приятел със сестрите Булар и два-три пъти на седмица пиеше у тях чай, но днес те почти не се поглеждаха.

Майкъл се зае да постави едно от колчетата. Докато го забиваше в земята, чу как момичето в червените панталони казваше с висок предвзет глас:

— Тоя хотел е просто ужасен! На етаж само по една баня, леглата приличат на нарове, покривките са от някакъв невъзможен кретон и навсякъде гъмжи от буболечки. Колкото за цените…

Майкъл погледна към Маргарет и поклати насмешливо глава. Тя му се усмихна бегло и сведе очи. После той хвърли поглед към Лора и откри, че тя го наблюдава студено и враждебно. „Как успява да забележи всичко? — помисли си Майкъл изненадан. — Нищо не пропуска. Такъв талант заслужава да се употреби за по-полезни цели.“

— Неправилно поставяш колчето — смъмри го Лора. — Дървото ще пречи.

— Мълчи, моля ти се — отвърна Майкъл. — Зная какво правя.

Майкъл продължи работата си, без да обърне внимание на думите й.

Внезапно двете сестри Булар станаха и с отривисти еднакви движения започнаха да слагат ръкавиците си.

— Прекарахме чудесно — рече по-младата. — Благодарим ви много. За съжаление налага се да си тръгнем.

— Но вие току-що дойдохте! — възкликна Майкъл, прекъсвайки работата си.

— За нещастие сестра ми страда от ужасно главоболие — рече кратко французойката.

Сестрите започнаха да се сбогуват с гостите. Само на Тони не подадоха ръка и го отминаха, без да го удостоят дори с поглед, сякаш той не беше там. Тони ги изгледа странно, с тревожен и същевременно съчувствен поглед.

— Не се тревожете — рече той и вдигна старомодната си сламена шапка. — Не се притеснявайте. Вие можете да останете, аз ще си отида.

За момент настъпи неловко мълчание; всички избягваха да гледат към Тони и двете сестри.

— Много ни беше приятно да се запознаем с вас — обърна се хладно по-младата Булар към Морън. — Винаги сме се възхищавали от вашите филми.

— Благодаря — отвърна Морън с очарователна младежка усмивка. — Много мило от Ваша страна.

„Артисти!“ — помисли си отново Майкъл.

— Хайде, престанете! — извика Тони с пребледняло лице. — За бога, Елън, престанете да се държите така.

— Няма защо да ни изпращате до вратата — продължи по-младата мис Булар. — Ние знаем пътя.

— Смятам, че се налага едно малко обяснение — обади се Тони с разтреперан глас. — Човек не бива да се държи така с приятелите, си. — Той се обърна към Майкъл, който стоеше със смутен вид колчето за мрежата. — Всичко това е просто невероятно. Две жени, които познавам от години. Две жени, които всички досега смятаха за разумни и интелигентни… — В тоя момент сестрите се обърнаха към Тони със застинали от презрение и омраза лица. — Всичко това се дължи на войната, тая проклета война — продължи Тони. — Елън, Рашел, моля ви се, бъдете разумни! Не се отнасяйте с мене така. Та нима аз влизам в Париж, нима аз убивам французи? Аз съм американец, обичам Франция и ненавиждам Мусолини. Аз съм ваш приятел.

— Ние не желаем да говорим нито с вас, нито изобщо с каквито и да било италианци — отсече по-младата мис Булар. После тя улови сестра си за ръка и двете — толкова елегантни със своите ръкавици, летни шапки и колосани черни рокли — се поклониха леко на останалите и се отправиха към вратата в дъното на градината.

Откъм голямото дърво на петдесет ярда от гостите долетя острият и неприятен грак на враните.

— Да вървим, Тони — предложи Майкъл. — Ще ти дам да пийнеш нещо.

Без да каже нито дума, Тони със стиснати зъби последва домакина към къщата. Той все още държеше здраво в ръка сламената си шапка с панделка на ярки ивици.

Майкъл напълни две чаши с уиски и подаде едната на Тони. Разговорът в градината се беше подновил и въпреки шумния грак на враните Майкъл чу как Морън с възхищение възкликна: „Какви чудесни типове! Истински героини от френските филми от двайсет и пета година!“

Тони пиеше бавно уискито си, замислен и печален, без да изпуска старомодната си, корава сламена шапка. Майкъл изпита желание да го прегърне, както постъпваха събратята на Тони, когато преживяваха тежки минути, но просто не можа да се реши. Той включи радиото и отпи бавно голяма глътка от чашата си, докато лампите се нагряваха с неприятен пукот.

„… и вие можете да имате хубави белоснежни ръце“ — чу се мекият настойчив глас на говорителя. Но ето че в приемника нещо изпращя, последва кратка тишина и се обади някакъв друг глас хрипкав и леко развълнуван: „Току-що получихме следното извънредно съобщение: Узнава се, че германците са влезли в Париж. Градът не е бил отбраняван и не е пострадал. Чакайте допълнителни сведения на същата вълна.“

После се разнесоха мощни, почти без мелодия акорди на някаква лека класическа музика, изпълнявана на орган.

Тони се отпусна на стола и остави чашата си. Майкъл не откъсваше очи от апарата. Той никога не бе ходил в Париж — все не намираше нито време, нито средства да отиде в чужбина. Сега обаче, загледан в малката лакирана кутия, която трептеше от хрипкавия тревожен глас и звуците на органа, се опита да си представи как изглежда Париж през тоя следобед. Познатите на цял свят широки слънчеви улици; кафенетата, навярно безлюдни в тоя тревожен час; бляскавите монументални паметници, осветени от лятното слънце — символи на минали победи; и колоните от немски войници, маршируващи в крак, грохотът от чиито подковани обуща отеква вкъщите със спуснати капаци… „А може би тая картина е погрешна“ — каза си Майкъл. Колкото и да изглеждаше нелепо, човек просто не можеше да си представи немските войници по двойки и по тройки; те сигурно вървяха в стегнат походен ред, като дресирани животни. Но може би в тоя момент те се промъкваха страхливо из улиците с готови за стрелба пушки, загледани в закритите прозорци и готови да легнат на земята при най-малкия шум…

„Дявол да го вземе — помисли си горчиво Майкъл, — защо не отидох в Париж, когато имах възможност — през лятото на трийсет и шеста или пък миналата пролет? Отлагах, отлагах и ето какво се случи!“ Той си спомни книгите, които беше чел за Париж. Двадесета година, бурна и изпълнена със събития; бездомните, но все още весели и духовити емигранти из прочутите барове; хубавите момичета, ловките цинични млади мъже с чаша перно в едната ръка и акредитивни писма от американските банки в другата… Сега всичко това беше пометено от гъсеничните колела на танковете, а той никога не бе виждал Париж и навярно никога няма да го види.

Майкъл погледна към Тони. Той седеше вдигнал глава, със сълзи в очите. Тони бе живял две години в Париж и неведнъж бе говорил на Майкъл как ще прекарат отпуските си там: из малките ресторантчета, на плажа на Марна, в заведенията, които предлагаха превъзходни леки вина, сервирани в бутилки върху чистите дървени масички…

Майкъл усети, че очите му се насълзяват, но положи огромни усилия да не заплаче. „Сантименталност — помисли си той, — евтина, повърхностна сантименталност. Та аз никога не съм бил в Париж. За мен той е един от стотиците други градове“.

— Майкъл! — долетя гласът на Лора. — Майкъл! — повтори тя нетърпеливо и ядосано. — Майкъл!

Той допи уискито си. После погледна към Тони с намерение да му каже нещо, но размисли и тръгна бавно към градината. Джонсън, Морън, девойката, с която бе дошъл киноартистът, и мис Фримантл седяха с леко намръщени лица личеше, че разговорът не върви. Майкъл си помисли, че няма да има нищо против, ако си отидат.

— Мили Майкъл — Лора се приближи до него и го улови леко за ръката, ще играем ли това лято бадминтон, или ще трябва да чакаме до края на годината? — И след това добави тихо, с гняв: — Хайде! Дръж се учтиво и не забравяй, че имаш гости. Не оставяй цялата тежест върху мене.

Преди Майкъл да успее да отговори, тя се обърна и се усмихна на Джонсън.

Майкъл се отправи неохотно към второто колче, което се търкаляше на тревата.

— Не зная дали това представлява интерес за някой от вас — каза той, — но току-що чух, че Париж е паднал.

— Не може да бъде! — възкликна Морън. — Невероятно!

Мис Фримантл остана мълчалива. Майкъл забеляза, че тя само стисна ръцете си и се загледа в тях.

— Това беше неизбежно — намръщено рече Джонсън. — Всеки знаеше.

Майкъл вдигна колчето и се опита да го забие в земята.

— Не там, не там! — извика Лора с висок и раздразнен глас. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че мястото му не е там! — Тя изтича до Майкъл, грабна колчето и плесна силно с ракетата мъжа си по ръката. Той я погледна с безсмислен израз, застанал така, с разтворени ръце, сякаш още държеше колчето. „Та тя плаче! — изненадано помисли Майкъл. — За какво ли плаче, дявол да я вземе?“

— Тука! Ето къде трябва да се забие! — крещеше вече Лора, мушкайки възбудено колчето в земята.

Майкъл се приближи бързо до нея и се опита да измъкне колчето. Сам не знаеше защо върши това, но просто чувстваше, че не е в състояние да слуша повече крясъците на жена си и да я гледа как тика истерично колчето в земята.

— Не ми се меси в работата! — рече глупаво той. — И недей вика!

Лора го изгледа втренчено. Хубавичкото й миловидно лице се бе сгърчило от ненавист. Внезапно тя вдигна ръка и запрати ракетата към главата на мъжа си. Застанал неподвижно, Майкъл наблюдаваше мрачно как ракетата лети, както му се струваше, необикновено бавно към него, описвайки във въздуха бляскава дъга на фона на дърветата и живия плет в дъното на градината. В следващия момент той я видя как тупна глухо в краката му и едва тогава разбра, че го беше ударила над дясното око. Той почувства остра болка и усети, че от челото му бликна кръв, която потече към веждата му и оттам, топла и тъмна, закапа над окото му. Лора не се беше помръднала от мястото си, като го гледаше втренчено и злобно, без да престане да плаче.

Майкъл остави внимателно колчето на земята, обърна се и се отдалечи. По пътя си срещна Тони, който току-що бе излязъл от къщата, но двамата се разминаха, без да си кажат нещо.

Майкъл влезе в дневната. От радиото продължаваха да се разнасят плавните акорди на органа. Той застана пред камината и се погледна в малкото изпъкнало огледало в масивна позлатена рамка; видя едно разкривено лице с удължен нос, смалено чело и изострена брадичка. Кървавата раничка над окото му пък изглеждаше съвсем малка и сякаш някъде в далечината. В този момент вратата се отвори и зад гърба му се разнесоха стъпките на Лора. Тя се приближи до радиото и го спря.

— Знаеш много добре, че не мога да понасям музика на орган — каза тя с разтреперан и зъл глас.

Той се обърна. Лора беше в бледооранжевата си на бели точки басмена пола; между фигарото и полата й се виждаше гладката й загоряла кожа. В този моден летен тоалет тя изглеждаше много хубава, стройна и нежна, като реклама за дамски дрехи във „Вог“. Обаче озлобеното й, напрегнато лице, набраздено от сълзите, изглеждаше жалко и правеше неприятно впечатление.

— Стига толкова! — рече Майкъл. — Всичко между нас е вече свършено. Надявам се, че това ти е ясно.

— Чудесно, прекрасно! Нищо не би ми доставило по-голяма радост.

— А щом сме започнали тоя разговор — продължи Майкъл, — позволи ми да ти кажа, че почти никак не се съмнявам в характера на твоите отношения с Морън. Наблюдавах ви и двамата.

— Така ли? Радвам се, че си го разбрал. Няма защо да си блъскаш главата. Подозренията ти са напълно прави. Нещо друго?

— Не — отвърна Майкъл. — Ще замина с влака в пет часа.

— Само, моля те, не се дръж като светец — рече Лора. — И аз нещичко за тебе. Като си помисля за писмата, в които се оплакваш, че си бил толкова самотен в Ню Йорк!… Всъщност ти не си скучал никак. Да знаеш колко противно ми беше да се връщам и да долавям съжалителни погледи на всички тия жени! А за кога си уреди среща с мис Фримантл? Във вторник на обед? Може би трябва да отида да й кажа, че си променил плановете си и ще бъдеш в състояние да я видиш още утре? — Лора говореше пискливо и бързо, а тънките й младежки черти бяха разкривени от страдание и гняв.

— Достатъчно! — рече Майкъл, чувствайки се виновен и отчаян. — Не желая повече да те слушам.

— Някакви други въпроси? — изкрещя Лора. — Някои други мъже, за които искаш да ме питаш? Някои други подозрителни лица? Не желаеш ли да ти направя подробен списък на всички?

Внезапно тя заплака и се свлече на кушетката. „Прекалено грациозно — помисли хладно Майкъл, — като начинаеща артистка.“ Разтърсвана от ридания, Лора зарови глава във възглавницата. Изглеждаше съвсем разстроена и изтощена — легнала така, с разплакани очи и разпиляна като ветрило хубава коса, прилична на безпомощно момиченце в празничен тоалет. Той изпита огромно желание да се приближи до нея, да я прегърне и да й каже нежно; „Хайде, недей така, детето ми!“

Обаче се сдържа, обърна се и излезе. Гостите се бяха отдалечили деликатно към дъното на градината и сега стояха неловко и смутено в група. Разноцветните им дрехи се открояваха като ярки петна на тъмния фон на зеленината. Той се приближи към тях, потривайки с опакото на ръката си малката раничка над окото.

— Бадминтонът се отменя за днес — обяви Майкъл. — Предполагам, че най-добре ще бъде да си отидете. Градинската забава през този летен сезон в Пенсилвания не можа да пожъне успех.

— Ние и без това се канехме да си тръгнем — сухо забеляза Джонсън.

Майкъл не се ръкува с никого. Стоеше така, неподвижен, загледан пред себе си, докато гостите минаваха един след друг край него като неясни силуети. Мис Фримантл го погледна бегло, сведе бързо очи към земята и също се отдалечи. Той не я заговори. След малко чу как вратата се затвори зад последния гост.

Застанал върху яркозелената трева, Майкъл почувства, че раничката над окото му започва да засъхва под лъчите на слънцето. Враните в клоните над главата му закрещяха отново с пронизителния си глас и той изпита внезапна ненавист към тях. Отиде до оградата, избра внимателно, няколко гладки тежки камъка и се загледа в дървото. На един клон сред листака откри три врани и като отстъпи малко, със силен замах запрати камък, който полетя, свистейки, нагоре. После, ожесточено и бързо, хвърли втори, трети и птиците отлетяха от дървото с тревожен крясък. Обхванат от ярост, Майкъл запокити след тях още един камък. Враните изчезнаха в гората и в сънливата огряна от лъчите на лятното следобедно слънце градина настъпи тишина.