Младите лъвове

Глава двадесет и девета

Отстрани на пътя бе поставена табелка, която гласеше: „Следващите хиляда ярда се намират под артилерийския обстрел на противника. Движете се на интервал от седемдесет и пет ярда!“

Майкъл погледна косо към полковник Павоне. Но полковникът, настанен на предната седалка на джипа, четеше някакъв подвързан във вестник криминален роман, който бе намерил още в сборния пункт в Англия, когато чакаха да ги прехвърлят през Ламанш. Майкъл за първи път срещаше човек, който може да чете в кола.

Той натисна педала и джипът полетя по пустия път. Вдясно се простираше изровено от бомби летище, където се търкаляха останките от немски самолети. Далеч пред тях се виждаше ивица дим, която се стелеше над житните ниви, трепкащи в ярката светлина на летния ден. Джипът се носеше бързо по асфалтирания път и скоро се намери под закрилата на група дървета, прехвърли едно малко възвишение и опасните хиляда ярда останаха зад него.

Майкъл въздъхна леко и намали скоростта. Откъм Кан, завзет предишния ден от английските войски, от време на време долиташе грохот на тежка артилерия. Какво всъщност смяташе да прави Павоне в Кан, Майкъл не знаеше. Като офицер от управлението на гражданската администрация полковникът имаше право да се движи по всички фронтове и в изпълнение на своите задачи беше обиколил заедно с Майкъл цяла Нормандия; като някакъв добродушен турист той разглеждаше всичко по пътя, когато не четеше, кимаше любезно на бойците, разговаряше оживено на парижки диалект с местните жители и от време на време си вземаше бележки на листчета хартия. Вечер Павоне обикновено се оттегляше в дълбокото скривалище в полето край Тарантан, пишеше сам на машина докладите си и ги пращаше някъде; къде отиваха тия доклади и какво съдържаха, Майкъл не можеше да каже.

— Ужасна глупост! — заяви Павоне и захвърли книгата в дъното на джипа. — Само един идиот може да чете криминални романи. — После, като се огледа, с комична гримаса попита: — Близо ли сме вече?

Една батарея, скрита зад група селски къщи, започна да стреля. Грохотът се разнесе толкова наблизо, че предното стъкло на джипа сякаш започна да трепти и Майкъл отново почувства ония гъделичкащи спазми в долната част на стомаха, които винаги се явяваха при силна оръдейна стрелба.

— Съвсем близо — мрачно отвърна Майкъл.

Павоне се засмя тихо.

— Първите стотина рани се понасят най-тежко — рече той.

„Дявол проклет — помисли си Майкъл, — някой ден ще ме вкара в гроба!“

Насреща им се появи тежко натоварена английска санитарна линейка и профуча край тях, подскачайки по неравния път. Майкъл си помисли за миг за ранените, които се люшкаха на носилките отзад.

От едната страна, на пътя се търкаляше изгорен английски танк, почернял, със зинали люкове, от които лъхаше воня на разложени трупове. От всяко селище, което наближаваха, от всеки завзет град, който на картите и в предаванията на Би Би Си олицетворяваше ново завоевание, се разнасяше едно и също сладникаво зловоние на гниеща плът, което трудно можеше да се свърже с представата за някакви победи. Седнал зад кормилото на джипа и напрегнал поглед през прашните си шофьорски очила, Майкъл чувстваше, че носът му изгаря от палещото слънце и изпитваше смътно желание да се намери отново при купчината стари дъски в Англия.

Стигнаха билото на хълма. Пред тях лежеше Кан. Англичаните се бяха сражавали цял месец за този град, но достатъчно беше сега да го погледнеш, за да се попиташ защо е било необходимо да се хвърлят толкова сили за него. На много места стърчаха стени, но малко къщи бяха останали здрави. Цели квартали от каменни, притиснати една до друга сгради бяха сринати до земята и докъдето стигаше окото, гледката оставаше все една и съща. Tripe à la mode dei Caen59 — Майкъл помнеше това название от менюто на френските ресторанти в Ню Йорк, а Канския университет — от курса по история на Средните векове. Сега от разнебитената университетска библиотека стреляха английски тежки минохвъргачки, а в кухните — където някога с такова умение приготвяха tripe — стояха приклекнали зад картечниците си канадски войници.

Джипът се намираше вече в покрайнините на града и се движеше по криволичещите, задръстени от развалини улички. Павоне даде знак да спрат и Майкъл натисна спирачките пред масивната каменна стена на една манастирска сграда, която се простираше край канавката на шосето. В канавката седяха няколко канадци, които огледаха с любопитство двамата американци.

„Би трябвало да имаме английски каски — помисли си тревожно Майкъл. — С тия проклети каски могат да ни вземат за германци. Нищо чудно, ако първо стрелят и после ни искат документи.“

— Как вървят работите? — извика Павоне към войниците, като скочи от джипа и застана при края на канавката.

— Много лошо — отвърна един от канадците, дребен и мургав, приличен на италианец човек. Той се изправи и се ухили. — В града ли отивате, полковник?

— Може би.

— Тук навсякъде има снайперисти — каза канадецът.

Във въздуха се разнесе свистене на снаряд и войниците мигновено изчезнаха в канавката. Майкъл се опита да скочи от джипа, но не успя и само наведе глава, закривайки трескаво лицето си с ръце. Взрив обаче не последва. „Дефектен снаряд! — помисли си машинално Майкъл. — Поздрав от храбреците във Варшава и Прага, които пълнят снарядите с пясък и слагат в тях дръзки бележки: «Привет от антифашистите работници във военните заводи „Шкода“!»“ Или това беше просто романтична измислица, съчинена от вестниците и бюрото за военни информации, и снарядът щеше да експлодира след шест часа, когато всички забравят за него?

— И това се повтаря всеки три минути — обади се озлобено канадецът, като се изправи в канавката. — Тук сме уж на почивка, а на всеки три минути трябва да залягаме. Ето как в английската армия си представят почивката на войника! — И той плю на земята.

— Има ли наоколо мини? — попита Павоне.

— Разбира се, че има мини — раздразнено отвърна канадецът. — И защо да няма? Къде, мислите, се намирате — на американски спортен стадион?

Той говореше с акцент на човек, роден в Бруклин.

— Ти откъде си, войник? — попита Павоне.

— От Торонто — отговори канадецът. — Оня, който следващия път се опита да ме измъкне от Торонто, добре ще ме запомни!

Отново изсвистя снаряд и Майкъл пак не успя да излезе навреме от джипа. Канадецът изчезна като по магия. Павоне само се наведе небрежно към колата. Тоя път снарядът експлодира, но на не по-малко от стотина ярда, защото около тях не паднаха никакви парчета. В отговор две оръдия отвъд манастирската ограда откриха чест огън.

Канадецът отново се показа от канавката.

— Място за почивка! — раздразнено рече той. — Съжалявам, че не постъпих в армията на ония проклети американци. Ами че то наоколо няма жив англичанин! — Той огледа разбитата улица и разрушените къщи и в премрежените му очи блесна ненавист. — Само канадци! Стане ли горещо, пращай канадците. Всички англичани са се натикали в публичните домове в Бейо.

— Хайде, хайде… — продума Павоне, неволно усмихнат при това необосновано твърдение.

— Не спорете с мене, полковник, не спорете с мене! — извика войникът от Торонто. — Не виждате ли, че съм страшно нервен?

— Добре, добре — усмихна се Павоне и тикна каската си назад така, че тя заприлича на мирновременно нощно гърне, килнато над гъстите му шутовски вежди. — Няма да споря с вас. Довиждане!

— Довиждане, ако не ви убият и ако аз не дезертирам — изръмжа канадецът.

Павоне му махна с ръка и се обърна към Майкъл:

— Дайте сега да покарам аз, а вие седнете отзад и си отваряйте очите на четири.

Майкъл се качи в задната част на джипа и седна върху сгънатия гюрук, за да може да стреля по-лесно във всички посоки. Павоне се настани зад кормилото. В такива моменти той винаги поемаше върху себе си най-отговорните и опасни задачи.

Павоне отново помаха на канадеца, но той не му отговори. Джипът заръмжа и се понесе по пътя към града.

Майкъл издуха праха от патронника на карабината и свали предпазителя. После сложи оръжието на коленете си и впи поглед в пътя; Павоне подкара бавно по разбитата, задръстена от развалини улица.

Майкъл оглеждаше внимателно прозорците на запустелите къщи. Изведнъж му се стори, че градът се състои само от прозорци със спуснати завеси, които по някакво, чудо бяха преживели бомбардировки, танкови битки и артилерийска стрелба на германци и англичани. Кацнал така, отгоре на колата, която пълзеше по разнебитената пуста улица, той се чувстваше едва ли не като гол и страшно уязвим сред всички тия прозорци, зад всеки от които може би се таеше германски снайперист, притиснал карабина с прецизен оптически мерник и очакващ с усмивка тоя жалък открит джип да се приближи още мъничко…

„Нека ме убият — каза си мрачно Майкъл, като се размърда нервно, защото му се беше сторило, че зад гърба му се отваря прозорец. Нека ме убият в сражение, когато съм с оръжие в ръка, а не когато се разхождаме като туристи, и то заради тоя смахнат шмекер циркаджия…“ В следващия момент обаче разбра, че се опитва да лъже самия себе си. Не, той не искаше да умре при каквито и да било обстоятелства. Какъв смисъл имаше да го убият? Войната следваше своя бавен и определен път и ако го убият, това би засегнало само него и може би неговото семейство. Убият ли го, или не сега, армиите ще продължат да се движат, машините — които всъщност играеха главна роля в сраженията — ще продължат да се унищожават взаимно и накрая капитулацията ще се подпише. „Гледай да оцелееш — каза си той ожесточено, припомняйки си часовете край купчинката стари дъски в Англия — гледай да оцелееш, да останеш жив!…“

Оръдията трещяха вече навсякъде около него. Трудно беше човек да си представи, че тук съществува някакъв порядък, че хора дават нареждания по телефона, нанасят сведения на карти, коригират огъня, боравят с огромни сложни механизми, които вдигат гърлата на оръдията така, че в даден миг да стрелят на пет мили, а в следващия — на седем, че всичко това се върши невидимо за очите, сред избите на стария град, зад старинните стени на парковете и в гостните на французи — до вчера водопроводчици и месари, а днес мъртъвци. Колко голям беше Кан, колко души живееха в него, приличаше ли тоя град на селища като Бъфълоу, Джърси Стрийт, Пасадена?…

Джипът продължаваше да пълзи напред. Павоне разглеждаше с интерес всичко наоколо, а Майкъл изпитваше все по-остро неприятното усещане, че гърбът му е съвсем оголен.

Завиха зад един ъгъл и навлязоха в улица, чиито триетажни сгради бяха напълно разрушени. Паважът беше задръстен с купища каменни и тухлени отломки, паднали от разнебитените стени, мъже и жени ровеха търпеливо сред развалините като плодоберачи и вадеха от своите порутени жилища ту някое килимче, ту лампа, ту чифт чорапи или кухненски съд, забравили и английските оръдия, и снайперистите, и немските батареи отвъд реката, които обстрелваха града — забравили всичко освен обстоятелството, че тук доскоро са били техните домове, че под тия грамади от камък и греди лежи тяхното имущество, събирано в продължение на цял живот.

Улицата беше осеяна с ръчни и детски колички. Хората събираха сред развалините прашните си вещи, притискаха ги към гърдите си като истински съкровища и се спускаха предпазливо към паважа, за да поставят всичко в малките превозни средства. После, без дори да поглеждат към минаващите американци, спрелия случайно канадски джип или линейка, плъзваха обратно, към върха на застиналия каменен поток и почваха отново да се ровят за някое разнебитено съкровище.

Докато джипът минаваше край всички тия хора, които приличаха на търпеливи жетвари, Майкъл за миг забрави опасенията си, че може да получи куршум между плешките или в кълбовидната пулсираща нежна тъкан в гръдния си кош. (Той беше почти уверен, че ако стрелят срещу него, сигурно ще го улучат тъкмо в сърцето!) Изпитваше желание да се изправи и да каже на тия французи, които се ровеха из развалините на домовете си: „Вървете, бягайте от града. Не си заслужава да мрете за всички тия неща. Това, което чувате сега, са експлозии на снаряди. А стоманата не прави разлика между униформа и плът, между военни и цивилни. Върнете се по-късно, когато войната отмине. Вашите съкровища са на сигурно място — те никому не са нужни и никой не може да ги използва.“

Но Майкъл не каза нищо и джипът продължи да пълзи бавно по улицата, край която, обхванати от неизлечимата треска за собственост, хората копаеха високо там, сред развалините, търсейки поставения в сребърна рамка портрет на някоя баба, сита, кухненски ножове и везани кувертюри, които са били снежнобели, преди да падне бомбата върху къщата.

След малко излязоха на широк площад, запустял и съвсем открит в единия край, защото всички къщи там бяха сринати със земята. Зад площада течеше река Орн. Отвъд нея се намираха — Майкъл знаеше това — германските позиции, от които без съмнение внимателни очи следяха движещия се бавно джип. Той знаеше също, че този факт е известен и на Павоне, който въпреки това не намираше за нужно да увеличи скоростта. „Какво, дявол да го вземе, иска да докаже тоя мошеник — питаше се Майкъл — и защо не го доказва, без да рискува моята кожа?“

Никой обаче не откри огън по тях и те продължиха пътя си.

Наоколо всичко изглеждаше спокойно, макар че оръдията продължаваха да стрелят. Шумът от мотора на джипа — станал толкова познат след безкрайните пътувания по прашните пътища, сред войскови колони и пукота на снаряди — не смущаваше вече слуха. Движейки се така из мъртвите разбити улици на стария град, Майкъл се ослушваше внимателно за всяко шумолене, за всяко изскърцване, за звука от обръщане на дръжка на врата, уверен, че ще чуе всички тия звуци дори ако цял артилерийски полк би открил стрелба на стотина ярда от него.

Павоне обикаляше бавно из улиците ту под палещите лъчи на лятното слънце, ту под пурпурните сенки, познати на Майкъл от картините на Сезан, Рьоноар и Писаро дълго преди кракът му да стъпи на френска земя. Неочаквано Павоне спря джипа, за да прочете една по чудо оцеляла табела, която съобщаваше гордо имената на две вече несъществуващи улици. Той заоглежда наоколо внимателно, с нескрито любопитство, докато Майкъл наблюдаваше ту здравия му набит врат под каската, ту зиналите в сивите каменни стени дупки, откъдето всеки миг можеше да се появи смъртта.

Павоне отново подкара бавно джипа, този път през място, което очевидно бе представлявало една от главните артерии на града.

— Прекарах тук една събота и неделя през тридесет и осма година — обади се Павоне, като се обърна назад, — с един приятел, филмов производител, и две момичета от неговото студио. — Той замислено поклати глава. — Добре си погуляхме! Приятелят ми, на име Жюл, падна убит още в четиридесета… — Павоне погледна към околните разбити витрини. — А сега не мога да позная ни една улица!

„Просто невероятно! — помисли си Майкъл. — Тоя човек рискува живота ми, за да си спомни как се е забавлявал преди шест години с две начинаещи артистки и един филмов производител, който вече е покойник…“

Свиха по улица, на която имаше необикновено оживление. До една църковна стена бяха спрели камиони, трима-четирима млади французи с ленти на бойци от Съпротивата около ръкавите си патрулираха край една желязна ограда, а няколко канадци настаняваха ранени цивилни в санитарна кола. Павоне спря джипа на малкия площад край църквата. На тротоара лежеше цяла планина от вещи: стари куфари, плетени кошници, пътни чанти, пазарни мрежи, натъпкани с бельо, чаршафи, и одеяла, в които бяха завързани различни домашни принадлежности.

По улицата мина на велосипед девойка в светлосиня рокля, чистичка и спретната, сякаш извадена от кутия. Беше много хубава, с чудесна синкавочерна коса. Майкъл я изгледа с любопитство. Тя му отвърна със студен поглед и върху лицето й се изписа презрение и омраза. „Сигурно ме смята отговорен за бомбардировките — помисли си той, — за това, че родният й дом е разрушен, баща й убит, а любимият й е бог знае къде!“ Девойката префуча по разбития от снарядите паваж, отмина санитарната линейка и се отдалечи, сподирена от хубавата си развята пола. Майкъл изпита желание да я последва, да я заговори, да я убеди… Да я убеди в какво? В това, че не е безсърдечен циник, готов да се зазяпа в чифт хубави крака в този град, споходен от смъртта, че разбира нейната трагедия, че тя не бива да го осъжда така прибързано още от пръв поглед, че в сърцето си трябва да намери малко състрадание и съчувствие към него — състрадание и съчувствие, каквито имаше право да очаква по отношение на самата себе си…

Девойката изчезна.

— Да влезем — обади се Павоне.

След ослепителната слънчева светлина вън, църквата им се стори съвсем тъмна. Майкъл помириса въздуха. Лекият благоуханен аромат на свещи и тамян, които набожни богомолци бяха горили в продължение на векове, беше примесен с дъха на обор и тежкия лъх на старост, лекарства и на смърт.

Застанал в преддверието, той примига и се заслуша в шума от детски крачета по застлания със слама каменен под. Високо над него зееше голяма дупка, пробита от снаряд. През нея, като мощен кехлибареножълт прожектор, раздиращ религиозния мрак, струеше поток слънчева светлина.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Майкъл откри, че църквата е претъпкана с хора. Жителите на града или по-точно оцелелите, които не бяха успели да избягат, бяха се събрали тук със смътната надежда, че бог ще ги спаси, че някой ще ги евакуира зад бойните линии. В началото Майкъл помисли, че е попаднал в огромно църковно сиропиталище. На пода, върху носилки, одеяла и купчинки слама, лежаха десетки сбръчкани, полумъртви, жълтолики и мършави осемдесетгодишни старци. Те триеха с прозрачни ръце схванатите си вратове; подръпваха немощно към себе си краищата на одеялата; мърмореха неразбираемо с пискливи нечовешки гласове; гледаха втренчено с възпалени безжизнени очи хората около себе си; пикаеха направо на пода, защото нямаха сили да станат и бяха съвсем безразлични към околната среда; дращеха мръсните превръзки върху рани, получени във войната, която младите поколения водеха вече от цял месец насам в техния град; умираха бавно от рак, туберкулоза, артериосклероза, нефрит, гангрена, недояждане и старческа немощ. Тежката миризма, която излъчваха всички тия болни и безсилни старци, събрани в пробитата от снаряди църква, предизвика неволна тръпка у Майкъл, който разглеждаше мълчаливо похабените им злобни лица, осветени от случайни златисти слънчеви лъчи, наситени с трептящи прашинки. И сред тая тълпа, между сламените тюфлеци и мръсните носилки, между болните от рак и старците с раздробени бедра, които бяха престанали да се движат пет години преди англичаните да влязат в града, между старците, чиито правнуци бяха паднали убити при Седан, край езерото Чад и при Оран — сред цялата тая тълпа тичаха и играеха децата; те припкаха весело напред-назад, осветени за момент от яркото слънце, струящо през пробива в кубето, и потъваха отново в пурпурния църковен мрак подобно на искрящи водни бълхи, сподирени от звънкия си писклив смях, който се носеше над главите на умиращите върху каменния под.

„Ето на, това е войната мислеше си Майкъл, — ето истинската война!“ Тук нямаше офицери да крещят с пресипнал глас команди сред грохота на оръдията, нямаше войници да се хвърлят срещу щиковете в името на велики идеали, нямаше военни комюникета и заповеди за награждавания, не тук имаше само много възрастни, с крехки кости, побелели, без зъби, глухи, страдащи, безполови старци, събрани из вонящите ъгли на разрушените здания и захвърлени нехайно върху каменния под, за да пикаят под себе си и да умрат сред припкащите крачета на увлечените в игри деца, докато вън, зад църковните стени, оръдията продължаваха безспирно да гърмят, тръбейки с риторичен глас празнословни лозунги, които на три хиляди мили оттука звучаха в ушите на хората като велики истини. Тия лозунги обаче не стигаха до слуха на старците; стенейки глухо като животни, те лежаха на камъните сред краката на играещите деца и чакаха някой офицер от тиловите служби да реши да отдели за ден-два няколко от камионите, които пренасяха муниции, за да ги отведат заедно с техните страдания в друг бомбардиран град, където, забравени от всички, нямаше да пречат на военните операции.

— Е, полковник — обади се Майкъл, — какво би могла да каже по този въпрос службата за гражданска администрация?

Павоне му се усмихна меко и го докосна леко по ръката, сякаш искаше да каже, че като по-възрастен и с по-голям житейски опит разбира добре чувството за вина, което Майкъл изпитва във връзка с всичко това, и му прощава остротата, с която се беше изразил.

— Мисля — отвърна той, — че е по-добре да се махнем оттука. Градът е в ръцете на англичаните, нека те се оправят, както намерят за добре.

До Павоне се приближиха две деца и застанаха до него. Едното беше дребничко и крехко четиригодишно момиченце с големи плахи очи, стиснало ръката на братчето си, което бе с две-три години по-голямо от него, но още по-срамежливо.

— Моля ви се — рече девойчето на френски, — дайте ни малко сардини.

— Не, не! — Момчето дръпна сърдито ръката си и удари сестра си по китката. — Не сардини. Не от тия. Те имат бисквити. Другите дават сардини.

Павоне погледна с усмивка към Майкъл, после се наведе и прегърна девойчето, за което цялата разлика между фашисти и демократи се състоеше в това, че от едните можеше да се искат сардини, а от другите бисквити. Малката се мъчеше напразно да сподави сълзите си.

— Разбира се — успокои я той на френски. — Разбира се. — После се обърна към Майкъл:

— Майк, донесете дажба суха храна.

Майкъл излезе на улицата, доволен да се намери отново на слънце и да подиша чист въздух, и извади от джипа една кутия с консервирана храна. Върна се в църквата, и се огледа за Павоне. Докато стоеше така, с картонената кутия в ръка, около него заподскача седемгодишно хлапе с рошава коса, което се ухили дръзко и с нахален глас запроси:

— Една цигарка, цигарка за татко!

Майкъл бръкна в джоба си. В този миг обаче притича една шестдесетгодишна жена, която сграбчи хлапака за рамото и каза на Майкъл:

— Не, не. Не му давайте цигари. — После се обърна сърдито към детето с възмущението на любеща баба и започна да го хока: — Не бива да пушиш! Нима искаш да си останеш такъв, като джудже!

В тоя миг на съседната улица избухна снаряд и Майкъл не можа да чуе отговора на детето. То се измъкна от ръцете на баба си и припна нататък между лежащите на пода старци.

Бабата поклати глава.

— Полудяха — рече тя на Майкъл, — тия дни съвсем полудяха — После се поклони учтиво и се отдалечи.

Най-после Майкъл успя да открие Павоне, който разговаряше приклекнал с девойчето и братчето му. Приближи се до полковника с лека усмивка. Павоне подаде на момичето кутията с консервираната храна и го целуна леко по челото. Двете деца се отдалечиха със сериозни лица и се мушнаха в една ниша на другия край на църквата, за да отворят съкровището си и да го опитат необезпокоявани от никого.

Майкъл и Павоне излязоха на улицата. В преддверието Майкъл не се сдържа да не се обърне, за да хвърли последен поглед на потъналата в лилав полумрак воняща високосводеста църква. Някакъв старик, проснат на пода край вратата, размахваше немощно ръка, но никой не му обръщаше внимание; а там, в самото дъно на църквата, двете деца — момченцето и момиченцето — дребнички и крехки като кукли, стояха приклекнали над кутията със сухата храна и ръфаха поред таблетката шоколад, която бяха намерили вътре.

Двамата се качиха мълчаливо в джипа и Павоне пак зае шофьорското място. До джипа бе застанал набит шестдесетгодишен французин в синьо дочено яке и стари торбести панталони с двадесетина кръпки по тях. Той поздрави Павоне и Майкъл по военно с леко трепереща ръка. Павоне му отговори. Старецът приличаше малко на Клемансо: имаше щръкнали пожълтели мустаци, свирепо лице и едра глава с работническо кепе на нея.

Французинът се приближи и стисна ръката най-напред на Павоне, а после на Майкъл.

— Американци — произнесе той бавно на английски. — Свобода, братство, равенство.

„О, боже мой — помисли раздразнено Майкъл, — ето още един от ония типични патриоти!“ След това, което бе видял в църквата, той нямаше никакво желание да разговаря с патриоти.

— Седем пъти съм ходил в Америка — продължи старият човек на френски. — Някога говорех английски като майчин език, но вече съм забравил всичко.

В съседната улица избухна снаряд и Майкъл изпита надежда, че Павоне най-после ще потегли. Но полковникът седеше леко облегнат на кормилото и слушаше французина.

— Бях моряк — продължи старецът. — В търговската флота. Бил съм в Ню Йорк, Бруклин, Нови Орлеан, Балтимор, Сан Франциско, Сиатъл, Северна Каролина… И все още чета добре английски.

Той говореше, като се олюляваше леко, и Майкъл реши, че е пиян. В очите му имаше някакъв странен жълтеникав блясък, а устните му под влажните увиснали мустаци потрепваха леко.

— През Първата световна война — подхвана отново французинът — ме торпилираха при Бордо. Шест часа останах във водите на океана. — Той закима енергично и сякаш доби още по-пиянски вид.

Майкъл нетърпеливо раздвижи крака, като се стараеше да подскаже на Павоне, че е време да се махнат оттука. Полковникът обаче не помръдна и продължи да слуша с явно любопитство французина, който тупаше нежно джипа, сякаш пред него се намираше хубав породист кон.

— През миналата война — продължи старият човек — се опитах отново да постъпя, вече като доброволец, в търговската флота. — Майкъл беше чувал много пъти французи да описват сраженията през 1940 година и поражението на Франция, като наричаха това „миналата война“. „Тая следователно трябва да е трета — машинално си помисли той. — Не са малко, дори за Европа!“ — В наборния пункт обаче ми заявиха, че съм бил стар — добави французинът сърдито, като удари с юмрук по капака на джипа — и обещаха да ме вземат, ако положението станело много тежко. — Той се засмя саркастично. — Очевидно за ония хлапаци в наборното бюро нещата никога не стигнаха дотам! — Старецът се огледа наоколо с по-мътени очи, спирайки последователно поглед на огряната от слънцето църква, на струпания пред нея бедняшки багаж, на осеяния с отломки площад и на разрушените от бомби къщи. — Обаче синът ми постъпи във военната флота. Да, и англичаните го убиха при Оран — там, в Африка. Но аз не ги обвинявам. Войната си е война.

Павоне съчувствено докосна ръката на стареца.

— Той беше единственият ми син — тихо продължи французинът. — Когато беше още момче, често му разказвах за Сан Франциско и Ню Йорк. — Неочаквано старецът запретна левия си ръкав. Над лакътя му имаше някаква татуировка. — Вижте — подкани ги той. Майкъл се наведе. На здравата старческа ръка, върху издутите мускули, беше изобразен със зелена боя Уулуърт Билдинг, забил върха си в романтични облаци. — Уулуърт Билдинг в Ню Йорк — с гордост обясни бившият моряк. — На времето това здание ми направи поразително впечатление.

Майкъл се облегна назад и започна да потропва с крака, за да подсети Павоне, че е време да тръгват. Но полковникът не му обърна внимание.

— Чудесна рисунка — рече топло Павоне на французина.

Старецът кимна глава и свали ръкава си.

— Много се радвам, че най-после дойдохте — рече той, — искам да кажа вие, американците.

— Благодаря — продума Павоне.

— Когато прелетяха първите американски самолети, аз се качих върху покрива на къщата и започнах да им махам, макар че хвърляха бомби върху нас. И ето сега вие сте вече тука. Аз разбирам много добре защо се забавихте толкова много — добави той меко.

— Благодаря — рече отново Павоне.

— Една война не свършва за минути, каквото и да разправят някои. И всяка война трае по-дълго от предишната. Това е простата аритметика на историята. — Французинът закима енергично глава, сякаш за да подчертае думите си. — Не мога да кажа, че беше приятно да се чака. Вие нямате представа какво значи да живееш ден след ден под германска власт. — Старецът измъкна оръфан портфейл и го отвори. — От първия ден на окупацията нося това нещо. — Той го приближи към Павоне и Майкъл се наведе, за да го разгледа. Под целулоиден калъф лежеше избеляло парченце от трицветен плат, откъснато от някакво знаме. — Ако го бяха намерили в мене — рече французинът с очи върху тънката муселинена материя, — щяха да ме разстрелят. Въпреки това аз го носих със себе си четири години.

Старецът въздъхна и прибра портфейла.

— Току-що се върнах от бойните линии — рече той. — Обадиха ми, че на моста през реката между британските и германските позиции лежала някаква възрастна жена. Иди виж да не е твоята старица — казах си аз. Отидох и проверих. — Той млъкна и вдигна очи към разрушената църковна камбанария. — Оказа се, че наистина е тя.

Французинът постоя така, без да каже нещо, като гледаше капака на джипа. Павоне и Майкъл също мълчаха.

— Четирийсет години — продума той най-после. — Бяхме женени от четирийсет години! Познахме и радости и скърби. Живеехме оттатък реката. Навярно, горката, е забравила папагала или някоя кокошка и е решила да се върне, за да ги потърси; и немците я надупчили с картечница! В тия германци няма нищо нормално. Още лежи там, с вдигната пола и клюмнала глава. Канадците не ме пуснаха да я прибера. Казаха ми, че трябва да почакам, докато свърши боят… Облякла най-хубавата си рокля. — Старецът заплака. По мустаците му потекоха сълзи и той ги облиза. — Четирийсет години! А едва преди половин час я видях жива. — И плачейки, отново извади портфейла си. — Но няма значение ожесточено изхлипа той, — няма значение… — При тия думи французинът започна да целува през целулоида късчето трицветно знаме, целуваше го страстно, като обезумял. — Няма значение…

Накрая поклати глава и прибра портфейла. После отново потупа с ръка по джипа. И тръгна бавно нататък по улицата, покрай разбитите фирми на магазините и небрежно струпаните купчини камъни, като се отдалечи, без да отдаде чест или да се сбогува.

Майкъл го проследи с очи и почувства, че сърцето му се свива от мъка.

Павоне въздъхна и подкара джипа. Движеха се бавно към покрайнините на града. Майкъл продължаваше да наблюдава прозорците, но вече без страх, почти убеден, че няма да попаднат на снайперисти.

Минаха отново край манастирската стена, но младежът от Торонто беше изчезнал. Павоне натисна силно педала и скоро се намериха извън града. Бяха имали щастие, че не се спряха пред манастира, защото едва минаха три ярда, когато чуха зад гърба си взрив. По пътя се издигна вихрушка от прах, тъкмо на мястото на което се намираха преди минутка.

Павоне и Майкъл се обърнаха назад и се спогледаха. Но не се усмихнаха и не казаха нито дума. После Павоне се наведе над кормилото и потеглиха отново.

Минаха без премеждия хилядата ярда, които се намираха под неприятелски обстрел. Павоне спря джипа и даде знак на Майкъл да поеме кормилото.

Докато заемаше мястото си, Майкъл се обърна и погледна назад. Нищо не показваше, че там, отвъд хоризонта, лежи някакъв град.

Седнал зад кормилото, той се почувства значително по-добре и те потеглиха мълчаливо, огрени от жълтеникавото следобедно слънце, към американските позиции.

Половин миля по-нататък забелязаха войници, които се движеха в колони от двете страни на пътя, и чуха остър звук на гайда. Беше пехотинска дружина, съставена от канадци от шотландски произход, и всяка рота се оглавяваше от гайдар. Дружината се приближаваше бавно към страничния път, който се простираше вляво сред житните нивя. В далечината, над пшеничените класове, се виждаха само главите и част от оръжията на други войници, които се движеха по посока на реката.

Свирнята на тия гайди звучеше прекалено силно, комично и същевременно някак си печално сред голата безлюдна местност. Майкъл подкара съвсем бавно срещу приближаващата дружина. Облечени в дебели походни куртки, по които вече бяха плъзнали петна от пот, войниците крачеха тежко, превити под товара на бомби, патрондаши и кутии с картечни ленти. Начело, на предната рота, непосредствено зад гайдаря, вървеше командирът — млад капитан с едро румено лице и увиснали червеникави мустаци. В ръката си държеше изящно бастунче и удряше бодро крак, сякаш тънкият глас на гайдата предвождаше някакъв весел парад.

Забелязал джипа, офицерът се ухили и помаха с бастунчето си. Майкъл го погледна бегло и спря очи на войниците. Потните им лица изразяваха умора и никой не се усмихваше. Всички бяха в нови униформи, снаряжението им беше безукорно и Майкъл разбра, че за първи път отиват на бой. Вървяха мълчаливо, претоварени и вече уморени, с блуждаещ израз на изопнатите си зачервени лица, сякаш се ослушваха в някакъв звук, но не в свирнята на гайдите, нито в далечния грохот на оръдията или в собствените си провлечени стъпки по шосето, а в някакви слаби гласове, които водеха спор дълбоко в душата им, и те трябваше да съсредоточат цялото си внимание, за да доловят смисъла на тоя спор.

Когато джипът се изравни с офицера, двадесетгодишният атлет с очарователните и комични червеникави мустаци разкри белите си зъби в още по-широка усмивка и избоботи с глас, който можеше да се чу на стотина ярда, макар че колата се намираше само на няколко крачки:

— Прекрасен ден, нали?

— На добър час — отвърна Павоне с естествения и сдържан тон на човек, който се връща от бой и се е научил да владее гласа си, — желая на всички ви успех, капитане.

Младият офицер отново размаха бастунчето си дружески и оживено и джипът отмина бавно ротата, в чийто тил вървеше фелдшерът със знаците на червения кръст върху каската си; той носеше две чанти с медикаменти и крачеше със замислен израз на младежкото си лице.

Ротата сви по пътя сред житните ниви и свирнята на гайдите започна да заглъхва, превръщайки се постепенно в слаб писък, подобен на грак на далечни чайки; не мина много време и всички тия войници с решителни и намръщени лица потънаха в шумолящата пшеница, която се разстилаше нататък като златисто море.

Майкъл се събуди и се заслуша в нарастващия грохот на оръдията.

Чувстваше се потиснат. В ноздрите си усещаше влажния глинест дъх, с който беше наситен въздухът в землянката, и възкиселия мирис на обтегнатото над главата му прашно платнище. Под одеялата беше топло и той лежеше неподвижен в непрогледния мрак, уморен и заслушан в гърмежа на оръдията, който от минута на минута ставаше все по-силен. „Редовното въздушно нападение — помисли той, обхванат от внезапна злоба към германците. — Дяволи, не пропускат ни една нощ!“

Оръдията трещяха сякаш вече съвсем наблизо и наоколо се чуваше смъртоносното тихо съскане на шрапнели, чиито парчета падаха тежко и отсечено на земята. Майкъл протегна ръка за каската си, която се намираше зад гърба му, и я сложи върху слабините си. После примъкна натъпканата с резервни чорапи, гащета и ризи раница, която лежеше до него, и покри с нея корема и гърдите си. Накрая скръсти ръце върху лицето си, вдишвайки топлия дъх на собственото си тяло и миризмата на пот, с която бяха напоени ръкавите на вълнената му фланелка. „А сега — каза си той, след като изпълни тая процедура, която беше подготвил още преди седмици в Нормандия, — сега могат да стрелят по мене!“ Беше предварително определил кои части на тялото му са най-уязвими и най-важни и ги бе защитил. Ако го ранят в ръцете или краката, нямаше да бъде толкова опасно.

Лежеше така в непрогледната тъмнина, заслушан в трясъка и свистенето над главата си. Постепенно дълбоката землянка започна да му се струва уютна и надеждна. Вътрешността беше покрита с груб брезент, съдран от свален безмоторник, а на земята Майкъл беше постлал самолетно платнище от лъскава коприна, което придаваше на това спретнато подземно жилище атмосфера на източен разкош.

Искаше му се да разбере колко е часът, но беше твърде уморен, за да извади фенерчето и да погледне часовника си. Между три и пет сутринта трябваше да стои на пост и той се питаше сънливо дали има смисъл отново да заспива.

Междувременно въздушното нападение продължаваше. „Трябва да са много ниско — реши Майкъл, — защото стрелят по тях с картечници.“ После се заслуша в стрелбата и в упоритото бръмчене на самолетите отгоре. Колко ли въздушни нападения беше преживял? Двадесет? Тридесет? Да, немската авиация беше направила тридесет опита да ги унищожи, него — една частица от безличната войнишка маса, — но не бе успяла.

Майкъл си помисли за възможността да бъде ранен. Една хубавичка рана, дълбока двадесетина сантиметра в месестата част на крака му, и мъничко счупване на бедрената кост. После той си представи как подскача храбро на кокили по стълбата на гара Гранд Сентрал в Ню Йорк с „Пурпурно сърце“ на гърдите и уволнителни документи в джоба.

Той се размърда под одеялото и раницата върху него се отмести малко, почти като някакво топлокръвно живо същество, като някакво момиче. И внезапно изпита бясно, непреодолимо желание да има при себе си жена. Започна да си припомня жените, с които бе поддържал връзки, и местата, където се беше срещал с тях. Първата се казваше Луиза — едва шестнадесетгодишна, но вече с ясни разбирания за любовта. Определиха си среща една събота вечер в дома на родителите й, които бяха поканени на бридж през три квартала от тях. Луиза беше оставила учебниците си на масичката до леглото и през цялото време се ослушваше тревожно дали няма да щракне ключът във входната врата… Спомни си и другите момичета на име Луиза… Всъщност Майкъл бе познавал много жени с това име: изгряващата холивудска звезда от компанията на „Братя Уорнър“, която живееше с три други девойки във Вали; касиерката от ресторанта на 60-а улица в Ню Йорк; и Луиза в Лондон, през дните на въздушните нападения, в чиято стая имаше електрическа печка, която хвърляше такива топли и меки отблясъци по стените… В тоя момент Майкъл обичаше всички тия Луизи, Мерита и Маргарити… Обхванат от мъчително вълнение, той се размърда неспокойно върху твърдата земя, припомняйки си нежната им кожа, техните ръце и крака, начина, по който се смееха и онова, което му говореха, когато се любеха с него.

Спомни си също и жените, с които имаше възможност да се сближи, но по една или друга причина не стори това. Ето например Хелън, високата блондинка, която му шепнеше нещо, допирайки многозначително коляно до него в ресторанта, когато съпругът й ги остави за малко сами, за да си купи пури; нейният мъж обаче беше най-добрият му приятел в колежа и той — възмутен и изненадан — се направи, че не разбира намека й; да, десетина години бяха минали оттогава. Припомняйки си високото съблазнително тяло на Хелън, Майкъл се раздвижи мъчително в тъмнината. Ето и Флорънс, която дойде при него с писмо от майка му и която искаше да стане артистка. Флорънс беше толкова млада и несръчно пряма. Майкъл обаче откри, че е девственица и в прилив на сантименталност реши, че не е справедливо такава невинна девойка да се отдаде без чувства на мъж, който не я обича и никога няма да я обикне. При мисълта за тая стройна и малко неловка млада жена от родния му град той отново се размърда под войнишката раница, обхванат от мъчително съжаление.

А ето и оная изпълнителка на модерни танци, съпруга на пианист, която на една забава на 23-та улица се престори на пияна и се отпусна върху коленете му; за съжаление тъкмо тогава той имаше връзка с една учителка от Ню Рошел. Ето и момичето от Луизиана с нейните трима братя здравеняци, от които Майкъл просто се уплаши. Ето и жената във Вилидж, която една зимна вечер се обърна и го изгледа продължително и дръзко с очи. Ето и малката медицинска сестра с широките бедра от Халифакс през дните, когато брат му си счупи крака. Ето и…

Майкъл с отчаяние си спомняше всичката тая хубава, предлагана и отхвърлена женска плът и от мъка заскърца зъби под влажния брезент, обхванат от съжаление за своята придирчивост и капризност през ония дни. „Ах ти, глупав, глупав и предвзет козел!“ — мислено се изруга той.

А жените, с които бе имал любов и които по-късно беше изоставил — Катрин, Рашел, Фейт, Елизабет!… Лекомислено загубени, прекрасни часове, които нямаше никога вече да се върнат. Той простена жално и в порив на ожесточен гняв впи ръце във войнишката си раница.

И все пак — утешаваше се Майкъл — имаше немалко жени, които не беше отхвърлил. Всъщност сега, когато се оглеждаше назад, той чувстваше просто срам, че е притежавал толкова много жени, но от друга страна беше доволен, че на времето не е изпитвал подобен срам, който щеше да попречи на любовните му връзки.

Все пак, когато се върне — ако изобщо някога се върне, — щеше да промени отношението си към жените. С миналото беше свършено. Сега той искаше спокоен, почтен, добре уреден, изграден на доверие пълноценен живот. Маргарет!… Майкъл дълго време беше избягвал да мисли за нея. И ето сега, в тази влажна землянка, върху която валяха шрапнелни парчета, той неочаквано се сети за нея. „Още утре ще й пиша реши Майкъл. — Пет пари не давам какво прави в момента. Ще се оженя за нея още щом се върна.“ Той успя да се убеди лесно, че Маргарет ще възкреси в сърцето си своите стари чувства към него и ще се оженят, след което ще си намерят хубава слънчева квартира в деловата част на града, ще имат деца и той ще работи много, ще престане да пилее живота си. Може би дори ще напусне театъра. Как да се надява на голям успех като режисьор, щом досега не е постигнал нещо особено? Може би ще се отдаде на политика — кой знае дали в него не се таи призвание за политика! Да, най-после ще се залови за нещо полезно — полезно за самия него, за тия нещастници, които тая вечер измираха на предните позиции, за старите мъже и жени, които лежаха на сламата в църквата в Кан, за унилите канадци, за мустакатия капитан, който крачеше зад гайдарите и крещеше: „Прекрасен ден, нали?“, за девойчето, което просеше сардини… Нима не можеше да съществува свят, в който смъртта не шества на всяка крачка, свят, в който човек не живее сред растящи камари от гробове, свят, който не се управлява от войсковата погребална служба?

Но ако искаше след време да се вслушват в гласа му, той беше длъжен да си извоюва това право. Не можеше да прекара цялата война като шофьор на един полковник от службата за гражданска администрация. Само бойците, които са изпитали ужасите на предните позиции, само те можеха да говорят авторитетно със съзнанието, че наистина веднъж завинаги са заплатили цената, която ще им позволи да издигнат гласа си…

„Утре трябва да помоля полковника — помисли си, заспивайки, Майкъл — да ме прехвърли на фронта. И ще пиша на Маргарет, тя трябва да знае, да се приготви…“

Оръдията млъкнаха и самолетите се отдалечиха към немските линии. Майкъл свали раницата от гърдите и каската от слабините си. „Боже мой — помисли си той, — боже мой, докога ще трае всичко това?“

Часовоят, когото трябваше да смени, мушна глава през брезента и подръпна крака му под одеялата.

— Ставай, Уитикър — подкани го той. — Готви се за разходка.

— Добре, добре — отвърна Майкъл и отхвърли одеялата. После, потръпвайки от студ, намъкна обущата си. Облече куртката си, взе карабината и все още треперещ, излезе в тъмната нощ. Беше се заоблачило и ръмеше дъжд. Той бръкна под брезента, измъкна мушамата си и я облече. После се приближи до колегата си, който стоеше облегнат на джипа и разговаряше с другия часовой.

— Всичко е наред, можеш да отидеш да спиш — рече Майкъл.

Все още разтреперан, той се облегна на джипа до втория часовой, чувствайки как дъждовните капки се стичат по лицето му и проникват във врата му; стоеше така, загледан в хладната влажна нощ и потънал в спомени за всички тия жени, за които беше мислил по време на въздушното нападение. Маргарет!… Майкъл се опита да съчини писмо — трогателно, нежно и сърдечно, искрено и пълно с любов писмо, което ще я накара да разбере, че двамата са предопределени един за друг, че тя трябва да дочака деня, в който той ще се върне в печалния и объркан свят на следвоенна Америка.

— Хей, Уитикър — извика другият часовой, редникът Лирой Кийн, който стоеше на пост вече цял час, — имаш ли нещо за пиене?

— Не — отвърна Майкъл. Той не обичаше този човек, който беше голям бъбривец и гледаше винаги да изпроси нещо; при това войниците смятаха, че Кийн носи нещастие, защото още при първото му излизане от лагера в Нормандия неговият джип беше обстрелван от немски самолети, двама души бяха ранени, трети убит, а самият Лирой Кийн се бе измъкнал жив и невредим. — Съжалявам, нямам — добави Майкъл и се отмести малко.

— Нямаш ли поне аспирин? — попита Кийн. — Ужасно ме боли глава.

— Почакай една минутка. — Майкъл отиде до землянката и след малко се върна с кутийка аспирин, която подаде на Кийн. Той извади шест таблетки и веднага ги нагълта. Майкъл наблюдаваше, като чувстваше, че собствената му уста се свива от неприятно усещане.

— Как така съвсем без вода? — продума той.

— Защо ми е вода? — рече Кийн. Беше едър, кокалест мъжага на около тридесет години, чийто по-възрастен брат бе получил в предишната война. „Почетния медал на Конгреса“ и сега Лирой, в стремежа си да се покаже достоен за семейната слава, се стараеше да се държи като човек, който не се плаши от нищо.

Кийн върна кутийката на Майкъл.

— Ужасно главоболие — рече той. — От запека ще е. Пети ден вече не мога да си раздвижа червата.

„Така се изразяваха само във Форт Дикс!“ — помисли си Майкъл. Той закрачи бавно край редицата землянки при синора на нивата с надежда, че Лирой няма да го последва. Но Кийн повлече крака по тревата и Майкъл разбра, че няма да се спаси от тоя човек.

— По-рано стомахът ми работеше като машина — заоплаква се Кийн. — Но ето, взех, че се ожених…

Стигнаха така, мълчаливо, до последната землянка и офицерския клозет, после се обърнаха и тръгнаха назад.

— Жена ми просто ме обезличи — рече Кийн. — А на всичко отгоре искаше веднага да има три деца. Ти, разбира се, няма да повярваш, че жена, която така упорито желае да има деца, може да бъде студена, но моята наистина е студена. Просто не търпи да се докосна до нея. На всичко отгоре шест седмици след като се венчахме, ме хвана запек и оттогава до днес не съм видял бял ден. Ти женен ли си, Уитикър?

— Разведен.

— Ако имах възможност — рече Кийн, — и аз бих се развел. Тая жена ме обезличи. На времето исках да стана писател. Познаваш ли много писатели?

— Няколко.

— Но сигурно никой от тях не е с три деца? — Гласът на Кийн прозвуча озлобено в тъмнината. — Тя ми метна примка на врата още в самото начало. А когато започна войната — просто нямаш представа какви усилия трябваше да положа, докато се съгласи да се запиша доброволец! Човек от семейство като моето, човек, чийто брат има такива заслуги… Разправял ли съм ти как брат ми получи ордена си?

— Да — отвърна Майкъл.

— За една сутрин убил единайсет германци. Единайсет германци! — повтори Кийн с нотка на завист и възхищение в гласа си. — Аз исках да се запиша в парашутните войски, но жена ми изпадна в истинска истерия. Сякаш в нея е събрано всичко лошо — полова студенина, неуважение, страх, истерия. Да, и виж в какво съм се превърнал сега! Павоне ме мрази. Никога не ме взема със себе си на своите обиколки. Ето, ти беше днес на фронта, нали?

— Да.

— А знаеш ли с какво се занимавах аз? — скръбно попита братът на кавалера на „Почетния медал“. — През цялото време писах на машина какви ли не книжа! И всичко по пет екземпляра. Повишения, медицински заключения, парични ведомости… Добре поне, че брат ми не доживя да види това.

Двамата вървяха бавно под дъжда с каски, от които струеше вода, насочили към земята карабини, за да ги предпазят от влагата.

— Искам да ти призная нещо — подхвана отново Кийн. — Преди две седмици, когато германците почти пробиха нашата отбрана и се заговори, че ще ни пратят на предните линии, аз се молех честно ти говоря — фрицовете да успеят. Да, просто се молех. За да можем да се бием с тях.

— Ти си кръгъл глупак — рече Майкъл.

— Аз бих могъл да стана славен войник — изхриптя Кийн и се оригна. — Да, славен. Зная. Погледни моя брат. А ние бяхме родни братя, макар че той беше двайсет години по-голям от мен. Павоне знае това. Ето защо изпитва садистично удоволствие да ме държи тука като машинописец и взема със себе си други хора.

— Ти наистина заслужаваш да получиш куршум в главата — рече Майкъл.

— Съгласен съм — разпалено отговори Кийн. — Пет пари не давам, ако ме убият, и не искам никой да жали за мене.

Майкъл се опита да разгледа лицето на Кийн, но то оставаше скрито в тъмнината. Неочаквано той почувства съжаление към тоя страдащ от запек човек и въображаем герой, който беше преследван от славата на своя брат и който бе попаднал на студена жена.

— Трябваше да постъпя в офицерската школа — подхвана отново Кийн. — Сигурно щях да стана чудесен офицер. Днес щях да имам собствена рота и сигурно вече щях да нося „Сребърната звезда“60 на гърдите си. — Двамата вървяха един до друг под клоните на мокрите дървета и гласът на Кийн звучеше с болезнена пискливост като глас на истински безумец. — Познавам се добре. От мен би излязъл доблестен офицер.

При тия думи Майкъл неволно се усмихна. В тази война подобен епитет можеше да се срещне само в цветистите военни комюникета и заповедите за награждавания. Думата „доблестен“ не беше никак подходяща в тая война и само хора от рода на Кийн можеха да я употребяват с такава разпаленост, да вярват в нея и да смятат, че тя има някакво реално значение.

— Да, доблестен — твърдо повтори Кийн. — Аз бих показал на жена си на какво съм способен. Бих се върнал в Лондон окичен с ордени и бих направил истинска сензация сред жените там. Досега не съм имал успехи, защото съм обикновен редник.

Майкъл се усмихна, като си помисли за редниците, които бяха имали безспорен успех сред английските дами: той беше уверен, че ако Кийн се върне окичен с ордени от цял свят и с пагони, осеяни с всички възможни звезди навсякъде — и в барове, и в спални — пак ще срещне само студени жени.

— Жена ми знаеше това — продължи да се оплаква Кийн. — И тъкмо поради тая причина не ми позволи да стана офицер. Тя беше обмислила всичко, а когато открих как ме е изиграла, беше много късно: аз бях вече в Англия.

Майкъл започваше да се забавлява с историята на Кийн и в него се породи някакво жестоко чувство на благодарност към човека до него, който го отвличаше от собствените му мисли.

— Как изглежда жена ти? — със скрито злорадство попита той.

— Ще ти покажа утре снимката й. Не е никак лоша. С хубава фигура. На пръв поглед ще кажеш — най-милата женичка в света, винаги усмихната и оживена в присъствието на други. Но щом се затвори вратата, щом се намерим насаме, става истински ледник. Жените просто омагьосват човека — съкрушено добави Кийн, като крачеше във влажната мъгла, — омагьосват го, преди да разбере какво се е случило с него… И на всичко отгоре — продължи той да се оплаква — ми взема парите. Просто полудявам, като седя тук така, бездеен, и си спомням всичките й магарии. Ако бях на фронта, бях могъл навярно да забравя. Слушай, Уитикър — с жар възкликна Кийн, — ти си добре с Павоне, той държи на тебе. Поговори му за мене, а?

— Какво искаш да му кажа?

— Да ме преведе в пехотата — рече Кийн („Ето още един, но по съвсем други причини!“ — мярна се в мозъка на Майкъл) — или да ме взема на своите обиколки по фронта. Аз съм тъкмо за него човек. Не се боя, че може да ме убият и имам железни нерви. Когато обстрелваха нашия джип и другите бяха ранени или убити, аз ги наблюдавах хладнокръвно, сякаш седях в кино и гледах всичко на екрана. Точно такъв човек е нужен на Павоне…

„Съмнявам се“ — помисли си Майкъл.

— Ще му кажеш ли две думи? — настоя умолително Кийн. — Хайде, обещай ми. Всеки път, когато искам да поговоря с него, той бърза да попита: „Редник Кийн, готови ли са списъците?“ Просто ми се присмива. Виждам, че ми се присмива — изкрещя Кийн. — Изпитва някаква злъчна радост при мисълта, че държи брата на Гордън Кийн назад в тила и го кара да преписва глупави книжа. Уитикър, ти просто трябва да говориш с него. Войната ще свърши, а аз така и ще си остана — без да участвам в нито една битка, ако не ми помогне някой.

— Добре — обеща Майкъл. — Ще поговоря с него! — И неочаквано с грубост и жестокост, каквито предизвикват у събеседниците си хора от рода на Кийн, добави: — Длъжен съм обаче да ти кажа, че ако някога попаднеш в сражение, ще моля бога да не си близо до мен.

— Благодаря, момчето ми, много ти благодаря — сърдечно рече Кийн. — Ей богу, много е мило от твоя страна. Никога няма да забравя това, драги, никога.

Майкъл ускори крачката си и Кийн, разбрал намека, остана малко назад, без да каже нещо. Но в края на часа, няколко минути преди да свърши смяната му, Кийн отново догони Майкъл и рече унесено, сякаш отдавна бе мислил по този въпрос:

— Утре ще се пиша болен и ще взема английска сол. Раздвижа ли си веднъж червата, всичко ще се оправи и веднага ще стана съвсем друг човек.

— Приеми моите най-сърдечни пожелания — продума сериозно Майкъл.

— И така, няма да забравиш да поговориш на Павоне, нали?

— Няма да забравя — увери го Майкъл. — И лично ще предложа да те спуснат с парашут в главната квартира на генерал Ромел.

— Тебе може да ти е смешно — обиди се Кийн, — но ако произхождаше от семейство като моето и живееше с такива идеали…

— Ще говоря с Павоне — прекъсна го Майкъл. — А сега събуди Стелевато и върви да спиш. Ще се видим сутринта.

— Голямо облекчение беше за мене да поприказвам с някого така — заяви Кийн. — Благодаря ти, моето момче.

Майкъл изпрати с очи брата на покойния кавалер на „Почетния медал“, който крачеше тромаво към една от крайните землянки, където спеше Стелевато.

Стелевато беше нисък и с дребна кост деветнадесетгодишен италианец с мургаво и нежно лице, прилично на плюшена възглавничка. Беше дошъл в армията от Бостън, дето работеше като разносвач на лед, и произношението му представляваше своеобразна смесица от плавни италиански звуци и резки, удължени „а“, тъй типични за кварталите край реката Чарлс. Когато биваше на пост, той стоеше като закован, облегнат на капака на някой джип, и нищо на света не можеше да го накара да се раздвижи. В Щатите беше служил в пехотата и в него се бе развило толкова дълбоко отвращение към ходенето, че сега използваше джипа дори когато трябваше да мине петдесетте ярда до клозета. Пристигнал в Англия, Стелевато бе водил умело и победоносно упорита битка с всички военни лекари, за да ги убеди, че има плоски ходила и не може повече да служи в пехотата. Това беше неговата най-славна победа — победа, която той бе запомнил и скъпеше повече от всички събития, настъпили от Пърл Харбър насам, и която бе завършила с назначаването му за шофьор на полковник Павоне. Майкъл обичаше много младия италианец и когато се случваха заедно на пост както тоя път, двамата стояха опрени на джипа, пушеха скрито и си доверяваха взаимно различни тайни; Майкъл се ровеше в паметта си и се стараеше да си припомни случайни срещи с кинозвезди, които Стелевато просто обожаваше, а италианчето му разказваше подробно как бе разнасял лед в Бостън и описваше живота на цялото семейство Стелевато — баща, майка и трима сина — в тяхната квартира на Салем Стрийт.

— Тъкмо сънувах нещо — започна пълничкият Стелевато, който, сгушен в мушамата си, по която не бе останало нито едно копче, и небрежно преметнал през рамо карабината си, в тоя момент не приличаше никак на войник, — сънувах нещо за живота си в Съединените щати, когато оня кучи син ме събуди. Пустият му Кийн — добави той сърдито, — личи си, че не е съвсем с ума си. Иде и ме рита по краката като полицейски, който гони просяк от градинската скамейка, рита ме и реве така високо, че ще разбуди цялата войска: „Ставай, момче, вънка вали, а ти имаш бая път да биеш, хайде ставай, момчето ми, че те чака разходка под студения дъждец!“ — Стелевато обидено поклати глава. — Защо трябва да ми говори така? Аз сам виждам, че вали. Но тоя тип обича да тормози хората. А и този сън — така не ми се искаше да спира на средата… — Гласът на италианеца стана унесен и мек. — Сънувах, че съм в камиона заедно с баща ми. Беше светъл слънчев ден; старият седеше до мен, дремеше и пушеше една от тия малки пури „Итало Балбо“ — може би ги знаеш?

— Да — отвърна Майкъл, без да се усмихне. — Пет къса за десет цента.

— Итало Балбо, летецът — обясни Стелевато. — На времето италианците го смятали за голям герой и кръстили тия пури на негово име.

— Слушал съм за него — рече Майкъл. — Загинал в самолетна катастрофа в Африка.

— Така ли? Трябва да пиша за това на стария. Самият той не знае да чете, но у нас идва моето момиче, Анджелина, и чете писмата ми на него и на старата… И така, баща ми дремеше и пушеше една от тия пури — мечтателно продължи да разправя съня си Стелевато. — Движехме се съвсем бавно, защото трябваше да спираме почти пред всяка къща. По едно време старият се разсъни и каза: „Ники, вземи лед за двайсет и пет цента и го отнеси на мисис Шварц, но й кажи, че искаме да плати в брой.“ И сега чувам гласа му, сякаш се намирам в камиона зад кормилото. Аз слязох, взех леда и тръгнах към дома на мисис Шварц, а старецът закрещя зад мен: „Ники, веднага се връщай. Не се бави горе у мисис Шварц.“ Той винаги викаше нещо от тоя род, а после заспиваше и не можеше да разбере дали съм се бавил час или минута. И така, мисис Шварц ми отвори вратата. В тоя район имахме всякакъв вид клиенти — италианци, ирландци, поляци, евреи, и всички ме обичаха; не можеш да си представиш колко уиски, кейк и супа от юфка поглъщах всеки ден по време на тия обиколки! Мисис Шварц, сладка пълничка блондинка, ми отвори вратата, погали ме по бузите и каза: „Ники, вън е толкова горещо — влез да поседнеш и изпиеш чаша бира.“ — „Баща ми чака долу и този път не спи“ — отговорих аз. — „Добре, тогава ела в четири“ — каза ми тя. После ми даде двадесет и пет цента и аз слязох долу. Старият ме посрещна нацупен и почна да ругае: „Ники, време е да решиш вече какво представляваш: делови човек или бик за разплод!“ Но после добави със смях: „Добре, добре, щом ми носиш двайсетте и пет цента, всичко е наред!…“ След това — не зная как — всички се намерихме в камиона, както някога в неделя; цялото семейство, а също и Анджелина и нейната майка. Връщахме се от плажа. Аз държах ръката на Анджелина — повече от това тя никога не ми позволява, защото сме решили да се оженим. Виж, майка й е съвсем друга… После всички се оказахме насядали край масата — всички, включително и двамата ми братя: тоя, който е в Гуадалканал, и другият в Исландия. Баща ми наля вино от собственото си производство, а майка ми донесе огромна чиния със спагети… И тъкмо в тоя момент кучият му син ме срита по краката…

Стелевато замълча.

— Така ми се щеше да видя края на съня — продължи той след малко с тих глас. Майкъл разбра, че младежът плаче, но от деликатност не каза нищо.

— Имахме два камиона „Дженерал мотърс“, целите боядисани в жълто — продължи Стелевато с тон, в който се долавяше мъка за тия жълти коли, за стария баща, за улиците в Бостън, за климата на Масачузетс, за тялото на мисис Шварц, за нежния допир на ръката на неговата годеница, за домашното вино, за шумните гласове на братята му, седнали пред чиниите със спагети тая неделна вечер. — Работата ни тъкмо се разрастваше. Когато баща ми дошъл от Италия, започнал с една осемнадесетгодишна кранта и една разбита талига, а в навечерието на войната имахме вече тия два камиона и смятахме да купим трети, като наемем за него шофьор. Обаче аз и братята ми попаднахме в армията, а баща ми трябваше да продаде камионите и да купи отново кон, защото е неграмотен и няма право да кара кола. Анджелина пише, че старият обичал много кончето, то имало кожа на петна и било съвсем младо — само на седем години, — но, разбира се, не може да се мери с един „Дженерал мотърс“. А ние наистина работехме добре. Аз имах четиринайсет клиентки, които можех да посещавам винаги между девет часа сутринта и четири следобед. Обзалагам се, Майк — рече Стелевато с младежка гордост, — че никога не си имал такива възможности в Холивуд.

— Никога, Ники — отвърна Майкъл със сериозен израз. — Никой не е имал такива възможности в Холивуд.

— Когато се върна — продължи с решителен тон Стелевато, — всичко ще се промени. Ще се оженя за Анджелина или за някое друго момиче, ако тя вече не ме иска; ще имам деца и само една жена. Но разбера ли, че жена ми ме мами, ще й пробия черепа с вилката за лед…

„Трябваше да пиша на Маргарет за това — реши Майкъл, — за тия четиринадесет изоставени жени и за единствената любов, която е заседнала дълбоко в измъченото сърце на боеца!“

В тоя миг той чу, че някой се измъкна от една землянка и видя неясна фигура, която се приближаваше към тях.

— Кой е там? — извика Майкъл.

— Павоне — долетя глас от тъмнината и после веднага добави: — Полковник Павоне.

Полковникът се спря на две крачки от тях.

— Кой е на пост? — попита той.

— Стелевато и Уитикър — отговори Майкъл.

— Здравейте, Ники — рече Павоне. — Как вървят работите?

— Чудесно, полковник — Гласът на Стелевато звучеше приятелски и топло. Той обичаше искрено Павоне, който гледаше на младежа по-скоро като на някакъв жив талисман, отколкото като на войник и понякога разменяше с него италиански цинични анекдоти от родината на момчето.

— А вие, Уитикър, как сте?

— Екстра — отвърна Майкъл. Неусетно в тъмната дъждовна нощ между тримата се бе създало дружеско и непринудено отношение, което беше съвсем немислимо между полковник и редници на дневна светлина.

— Радвам се — рече Павоне с уморен и замислен глас, като се облегна до тях на капака на джипа. Той запали небрежно цигара, без да прикрие пламъчето на кибритената клечка, която освети за миг гъстите му черни вежди.

— Вие навярно идете, за да ме смените от пост, полковник? — подхвърли Стелевато.

— Не съвсем, Ники. Вие и без това спите прекалено много. Помнете, че няма да постигнете много нещо в този живот, ако спите от сутрин до вечер.

— Аз изобщо не желая да постигам нещо — отвърна Стелевато. — Искам само да се върна вкъщи и да продължа да си разнасям лед.

— Ако имах твоята работа, и аз щях да пожелая да се върна на нея — обади се Майкъл.

— И на вас ли е разправил тия лъжи за четиринадесетте жени? — попита го Павоне.

— Кълна се, че не ви лъжа! — възкликна Стелевато.

— Всички италианци лъжат, щом стане дума за жени — рече Павоне.

— Ако питате мене, Ники е още девствен.

— Ще ви покажа някои от писмата, които съм получил от тях — заяви с обиден глас Стелевато.

— Полковник — престраши се Майкъл, окуражен от тъмнината и шеговития тон на разговора. — Бих искал да поговоря с вас, ако, разбира се, не смятате да си легнете отново.

— Не мога повече да спя — отвърна Павоне. — Хайде, елате да се поразходим. — Двамата се отдалечиха малко, но полковникът се спря и подвикна на Стелевато: — Ники, следи внимателно за парашутисти и за измамени съпрузи!

После улови леко Майкъл под ръка и го поведе настрани от джипа.

— Знаете ли какво? — тихо рече Павоне. — Аз вярвам всичко, което Стелевато разправя за тия жени! — Той се засмя добродушно и попита със сериозен глас: — Какво ви тежи, Майкъл?

— Бих искал да ви помоля за една услуга — колебливо рече Майкъл. После раздразнено си помисли: „Ето че пак не мога да се реша!“ — Моля да ме прехвърлите в някоя бойна част!

Павоне вървя известно време мълчаливо.

— Какво ви измъчва? — попита той накрая. — Угризение на съвестта?

— Може би — отвърна Майкъл. — Може би. Тая църква днес и тия канадци… Всъщност самият аз не знам. Просто започнах да си спомням защо съм тръгнал да воювам.

— Нима вие знаете защо сте тръгнали да воювате? — засмя се Павоне сухо. — Щастливец! — Известно време двамата продължиха да крачат мълчаливо. — Когато бях на годините на Ники — неочаквано добави Павоне, — една жена ми почерни и отрови живота.

Майкъл прехапа устни, ядосан, задето Павоне пренебрегваше по такъв начин молбата му.

— Снощи, когато лежах в землянката през време на въздушното нападение, си спомних за тая жена — замислено продължи Павоне. — И тъкмо затова не можах да спя… — Павоне замълча и подръпна замислено края на брезента, с който беше покрит влекачът на оръдия под дървото до тях. После рязко стана и си тръгна. — А сега отивам да спя.

— Полковник — рече Майкъл, — бях ви помолил за нещо.

— Какво? — Павоне се спря и се обърна към Майкъл.

— Бих искал да ме преместите в някоя бойна част — рече Майкъл, внезапно обхванат от смущение при мисълта за мелодраматичния характер на думите си.

Полковникът се засмя кисело.

— И вие ли бягате от някаква спалня? — попита той.

— Моят случай е по-различен — опита се да обясни Майкъл, насърчен от тъмнината. — Просто смятам, че трябва да допринеса и аз с нещо…

— Каква самомнителност! — възкликна Павоне с отвращение, което просто порази Майкъл. — Ужасно мразя интелектуалците войници. Нима мислите, че най-главната задача на армията е да ви даде възможност да се пожертвате, за да успокоите дребната си гузна съвест? Вие не сте доволен от сегашната си служба, така ли? — попита той остро. — Вие смятате, че за един висшист не е достойно да шофира джип? Виждам, вие няма да се успокоите, докато не получите куршум в корема. Но армията няма време да се занимава с вашите лични проблеми, мистър Уитикър. Армията ще ви използва, когато намери за нужно, бъдете спокоен. Може би само за минута през тия четири години, обаче ще ви използва. И може би през тази единствена минута вие ще умрете, но дотогава не ме занимавайте с проблемите на вашата отвратителна интелигентска съвест и не искайте от мен да ви поднеса кръста, по който ще се изкатерите в позата на мъченик. Аз съм достатъчно зает с ръководството на поверената ми служба и не мога да губя ни време, ни сили, за да издигам кръстове за новоизпечени редници от Харвардския университет.

— Аз не съм следвал в Харвард — възрази неуместно Майкъл.

— Никога вече не се обръщайте с такава молба към мене, редник! — заключи Павоне. — Лека нощ.

— Слушам, сър — рече Майкъл. — Благодаря ви, сър.

Павоне се обърна и шляпайки по мократа трева, изчезна в тъмнината по посока на землянката си.

„Кучи син! — изруга мислено Майкъл. — Иди, че се доверявай на офицери!“ После тръгна бавно край редицата землянки, чиито платнища стърчаха над земята като белезникави петна във влажната нощ. Чувстваше се объркан и засегнат. Всичко в тая война се беше оказало съвсем не така, както си бе представял. Стигнал до собствената си землянка, той мушна ръка под платнището и измъкна скритата бутилка калвадос. Отпи голяма глътка и почувства как силният алкохол опари стомаха му. „Сигурно ще умра от язва в дванадесетопръстника в някоя от военните болници край Шербург — реши Майкъл. — Да, ще умра и ще ме заровят с войниците от първа дивизия и двадесет и девети полк, които загинаха в битките за всички тия бункери и старинни градове, а в неделя опечалени французи ще полагат венци на гроба ми в знак на вечна признателност.“ Майкъл допи бутилката и я мушна обратно под платнището.

После продължи пътя си замислен покрай землянките. „Всички бягат — мислеше си той, малко замаян от въздействието на алкохола. — Бягат от лесбийки, бягат от родители — италианци и евреи, бягат от студени жени и от братя, наградени с «Почетния медал на Конгреса», бягат от пехотата, от хорското съжаление, от съвестта си, бягат от своя проигран живот.“ А германците, които се намираха на пет мили оттук, интересно от какво бягаха пък те? Две армии, устремени отчаяно една срещу друга, които бягат от мрачни спомени от преди войната!

„О, господи — помисли си Майкъл, загледан в първите бледи утринни зари над немските позиции, — колко хубаво би било днес да ме убият…“