Младите лъвове

Глава двадесет и четвърта

Вратата се отвори и на прага се появи Гретхен Харденбург в сив пеньоар.

— Да? — каза тя, като надзърна през открехнатата врата. — Какво желаете?

— Здравей — усмихна й се Християн. — Току-що пристигнах в Берлин.

Гретхен отвори още малко вратата и го разгледа внимателно. После спря поглед на пагоните му и накрая, изглежда, го позна.

— А, подофицерът! Влез — рече тя и разтвори вратата. Християн се опита да я целуне, но Гретхен побърза да му протегне ръка. Тая ръка беше слаба и трепереше леко, сякаш от треска.

— В хола е толкова тъмно — заоправдава се тя. — Пък и ти си се променил. — После отстъпи крачка и го погледна критично. — Много си отслабнал. А и цветът на лицето ти…

— Бях болен от жълтеница — с две думи обясни Християн. Самият той не можеше да търпи жълтеникавия си тен и се дразнеше, когато думите му напомняха за него. При това съвсем иначе си беше представял първите минути на срещата с Гретхен, и ето сега тя още от прага се бе заловила за нездравия му вид. — Малария и жълтеница. Благодарение на тях можах да дойда в Берлин — дадоха ми отпуск по болест. Току-що слязох от влака. И веднага, бързам при тебе…

— Колко ласкателно — рече Гретхен и оправи машинално разбърканите си коси, които се бяха разпилели по лицето й. — Много мило, че дойде.

— Няма ли да ме поканиш да вляза? — попита Християн. „Щом я видя — помисли си той горчиво, — и започвам да й се моля!“

— О, прощавай — засмя се остро Гретхен — Бях задрямала и изглежда още не съм се събудила. Разбира се, разбира се, влез…

Тя затвори вратата зад него и с фамилиарен жест стисна ръката му. „Може би всичко ще се нареди — помисли си Християн, влизайки в познатата стая. — Може би в началото се изненада и сега вече иде на себе си.“

В дневната той се приближи до нея, но Гретхен се изплъзна, запали цигара и се отпусна на един стол.

— Седни, седни — подкани го тя. — Мой хубав подофицер. Често съм се питала какво става с тебе.

— Аз ти писах — отвърна Християн и седна вдървено. — И то неведнъж. Но ти не ми отговори.

— О, писма… — Гретхен направи гримаса и помаха с цигарата си. — Не остава време. Все смятам да пиша… Започвам, но накрая ги изгарям — просто не мога. Впрочем твоите писма бяха чудесни. Колко зле са постъпили с тебе в Украйна!

— Аз не съм бил в Украйна — хладно рече Християн. — Бях в Африка и в Италия.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Гретхен, без да се смути. — В Италия всичко върви чудесно, нали, просто чудесно. Това е единственото светло петно за нас.

Християн не разбираше как изобщо някой би могъл да смята Италия за светло петно, но не каза нищо. Задоволи се само да я наблюдава, докато тя говореше. Изглеждаше остаряла, особено в тая сива, изпомачкана рокля; очите й бяха подпухнали и имаха жълтеникав цвят, косата й бе загубила предишната си лъскавина, а движенията й — някога толкова младежки и енергични — бяха станали нервни, неестествени и неуверени.

— Завиждам ти, че си бил в Италия — рече Гретхен. — Животът в Берлин става непоносим. Не можеш да се стоплиш, не можеш да спиш — въздушни нападения почти всяка нощ, — не можеш да се добереш от един район до друг. Поисках да ме пратят в Италия просто за да се посгрея… — Гретхен се засмя, но смехът й прозвуча като стенание. — Така се нуждая от почивка — продължи тя припряно. — Не можеш да си представиш с какво напрежение работим тука, при какви условия. Често казвам на шефа си, че ако войниците трябва да воюват при подобни условия, сигурно биха обявили стачка, казвам му го направо в лицето…

„Чудесно — помисли си Християн, ето че започва да ме отегчава!“

— А! — възкликна Гретхен. — Сега вече си спомням добре. Ти беше от ротата на мъжа ми. Точно така. Черният дантелен шал… Миналото лято го откраднаха. Нямаш представа как крадат сега в Берлин, трябва да отваряш очите си на четири, когато повикаш чистачка.

„И на всичко отгоре е бъбрива“ — каза си отново Християн, прибавяйки хладнокръвно тоя нов грях към останалите й пороци.

— Не би трябвало да говоря така пред войник, който току-що се е върнал от фронта — рече Гретхен. — Вестниците крещят за храбростта на берлинчани, за твърдостта, с която понасят трудностите, но няма защо да те залъгвам — излезеш ли на улицата, ще чуеш оплаквания от всички страни. Успя ли да донесеш нещо от Италия?

— Какво именно? — попита озадачено Християн.

— Нещо за ядене — обясни Гретхен. — Мнозина мъкнат оттам сирене или от оная чудесна италианска шунка и аз помислих, че може би ти… — Тя се усмихна кокетно и се наведе интимно към него.

— Не — отвърна грубо Християн. — Не съм донесъл нищо освен жълтеницата си.

Той се чувстваше уморен и малко объркан. Всичките му планове за тая седмица в Берлин бяха свързани с Гретхен и ето…

— Не искам да кажа, че тук няма какво да ядем — побърза да добави с официален тон Гретхен, — става дума просто за известно разнообразие.

„Боже мой — горчиво помисли Християн, — не са минали и две минути, и говорим вече за ядене!“

— Кажи ми — рязко рече той — чула ли си нещо за мъжа си?

— За мъжа ми? — отвърна неохотно Гретхен, сякаш съжаляваше, че са прекъснали разговора за храната. — Той се самоубил.

— Какво?

— Самоубил се — повтори тя без никакво съжаление в гласа си. — Самоубил се с джобно ножче.

— Това е невъзможно! — възкликна Християн, който просто не беше в състояние да проумее как такава неукротима, целеустремена енергия, такава сложна, хладнокръвна и разумна сила може да се самоунищожи. — Той имаше толкова много планове…

— Зная за тия планове — огорчено рече Гретхен. — Той искаше да се върне тука. Изпрати ми снимката си. Как е накарал някого да снима такова лице, ей богу, не проумявам. Успял да възстанови едното си око и веднага решил да се върне да живее с мен. Нямаш представа на какво приличаше! — Тя видимо потрепери. — Трябва да си луд, за да изпратиш на жена си подобна фотография. „На твое място аз бих разбрал и бих намерил сили да понеса всичко…“ — писа ми той. Зигфрид винаги е бил чудак, но човек без лице… В края на краищата всичко има някакви граници, дори през време на война. „Ужасът си има своето законно място в живота — така ми писа той, — и ние всички сме длъжни да се научим да го търпим.“

— Да — продума Християн. — Спомням си.

— О — възкликна Гретхен, — сигурно и на теб е говорил нещо подобно.

— Да.

— Разбира се — продължи намръщено Гретхен, — аз му отговорих по най-тактичен начин. Цяла вечер съчинявах писмото. Обясних му, че тук навярно ще му бъде неудобно, че ще има по-добри условия в някоя армейска болница — поне докато пооправят лицето му, макар че, да говорим откровено, в случая едва ли можеше да се направи нещо, защото това изобщо не беше лице… Не, такива снимки наистина не бива да се пращат. Впрочем писмото ми беше крайно тактично.

— Пазиш ли снимката? — неочаквано попита Християн.

— Да, пазя я. Само не разбирам — рече Гретхен, като стана и отиде до масата при отсрещната стена — как може човек да иска да види такова нещо. — Тя порови нервно из две чекмеджета и накрая измъкна една малка снимка. Погледна я бегло и му я подаде. — Ето я. Мисля, че в днешни дни и без това има достатъчно страхотии…

Християн разгледа фотографията.

От сплесканата безформена плът над тясната яка на куртката гледаше студено и властно едно светло изкривено око.

— Мога ли да я взема? — попита Християн.

— Напоследък всички вие ставате все по-странни и по-странни — почти изпищя Гретхен. — Понякога си мисля, че просто трябва да ви затворят под ключ, да, да.

— Мога ли да я взема? — повтори Християн, загледан в снимката.

— Защо не? — вдигна рамене Гретхен. — И без това не ми е нужна.

— Аз бях особено привързан към него — обясни Християн. — И му дължа много неща. Той ми помогна да опозная живота повече от всеки друг. Съпругът ви беше великан, истински великан.

— Не мисли — побърза да каже Гретхен, — че не съм била привързана към него. Напротив. Дори го обичах. Но предпочитам да го помня така… — Тя взе от масата поставената в сребърна рамка фотография на Харденбург, хубав и строг с офицерската си фуражка, и я докосна нежно. — Тук се е снимал през първия месец на нашата женитба и мисля, че самият той би желал да го запомня именно такъв.

Във вратата щракна ключ. Гретхен трепна нервно и пристегна отново шнура на пеньоара си.

— Боя се — припряно рече тя, — че ще трябва да си вървиш. Сега съм заета и…

В стаята влезе едра, масивна жена в черно палто. Имаше пепелява коса, гладко вчесана назад, и малки студени очи зад очилата в стоманени рамки. Тя погледна бегло към Християн.

— Добър вечер, Гретхен — поздрави непознатата. — Не си ли още облечена? Нали знаеш, че ще ходим на вечеря.

— Имам гост, — обясни Гретхен. — Подофицер от ротата на мъжа ми.

— Така ли? — студено издума жената. После се обърна намръщено към Християн.

— Подофицер… подофицер… — започна колебливо Гретхен. — Страшно съжалявам, но не си спомням фамилията ви.

„С удоволствие бих я удушил — помисли си Християн, без да снема очи от повехналата жена, и стана, със снимката в ръка.“

— Дистл — рече той рязко. — Християн Дистл.

— Подофицер Дистл, мадмоазел Жиге.

Християн кимна. Жената отговори на поздрава му само като сведе за миг очи.

— Мадмоазел Жиге дойде от Париж — обясни нервно Гретхен. Работи в нашето министерство. Засега живее при мене, защото не е намерила още квартира. Тя е много важна личност, нали така мила? — завърши, кискайки се Гретхен.

Жената не й обърна внимание и се залови да сваля ръкавиците си от своите силни правилни ръце.

— Прощавайте — рече тя, — трябва да се изкъпя. Има ли гореща вода?

— Само хладка — отвърна Гретхен.

— Добре. — Едрата тежка жена влезе в спалнята.

— Много е умна — каза Гретхен, без да погледне Християн. — Можеш да си представиш как я търсят в министерството за съвети.

Християн взе фуражката си.

— Трябва вече да си вървя — рече той. — Благодаря за снимката. Довиждане.

— Довиждане — отвърна Гретхен и подръпна нервно яката на пеньоара си. — Просто хлопни вратата, ключалката е автоматична.